Джей Бонансинга
Играта на убиеца (3)

3.

Млечнобялото утринно слънце хвърляше отблясъци по предния капак и блестеше в лицето на Джо, който караше волвото по магистрала „Адали Стивънсън“. Вятърът миришеше на изгорели газове от реактивни самолети и на асфалт.

След пет минути Джо спря на паркинга пред едно заведение за хамбургери. Ресторантчето беше остъклено и имаше голям вътрешен двор, засенчен от мръсен параван от фибростъкло. Беше идеално за тайни срещи. Нямаше подслушвателни устройства. Чисто и безопасно. Джо остави колата и влезе. Вътре работеше климатична инсталация и помещението беше студено като хладилник. Джо си поръча ванилов млечен шейк, изнесе напитката навън, седна на бушуващия вятър и зачака.

— Никога не съм предполагал, че ще се срещна очи в очи с Трепача.

Гласът се разнесе зад гърба му и когато се обърна, Джо видя за пръв път човека, известен като Томи Андрюс. Стана и премести млечния си шейк на неговата маса.

— Приятно ми е, че най-после се запознахме, Съветнико.

Ръкуваха се.

Адвокатът беше по-млад, отколкото очакваше Джо. Малко над четирийсетте. Имаше вид на богат връзкар. Прическата му беше като на манекен от модно списание. Момчешки сините му очи имаха смъртоносен блясък като на акула.

— Не очаквах да видя толкова… изискан човек — каза Андрюс след кратко мълчание.

— А какво очакваше, Томи? Лука Брази в ризница?

— Не знам — отговори Андрюс, после се ухили. — Но за мен е голяма чест да се запозная с теб. Запазил съм някои изрезки от вестниците. Големия Дракон в Медисън. Шахтер, нациста от Мичиган. Ударът с него беше невероятен. Във вестниците писаха, че си го очистил със собственото му оръжие — просто си го обърнал към него. — Лицето на адвоката засия от възхищение, като на дете, което се запознава с бейзболна звезда. — Ти си ангелът на шибаната смърт, Трепач, един от най-добрите в историята.

Джо смукна ванилов шейк през сламката, огледа пустия вътрешен двор и измърмори:

— Не вярвай на всичко, което четеш.

— Каква шега си намислил?

— Не е шега.

— Да-да — засмя се Андрюс. — Искаш да отида в ЦРУ и да ги накарам да изпратят някой здравеняк по дирите ти. Какво става с теб, Джо?

— Имам пари — каза Джо и прикова поглед в адвоката. — Слушай внимателно какво ще ти кажа.

Усмивката на Андрюс помръкна.

— Това вече не е смешно.

— Ето за какво става дума — продължи Джо и извади една идентификационна карта от вътрешния джоб на спортното си сако, сложи я на масата и я бутна към Том. — Имам осем милиона на три различни сметки в Цюрих. Това са номерата им и оторизационните кодове. Искам да…

— Чакай малко.

Андрюс вдигна ръце и огледа вътрешния двор. После облиза устни, погледна Джо в очите и каза:

— Това свързано ли е с Компанията^[1]?

— Какво имаш предвид?

— Ами, дали не е приумица на Управлението. Някакво активно мероприятие. Защото не искам да се въвличам в правителствени игри. Твърдо не. Много са заплетени и подмолни.

— Успокой се, Съветнико.

— Слушай, Трепач. Не знам каква е тази шмекерия — Андрюс изведнъж заговори забързано, — но ако е правителствен номер, не искам да участвам в него. Работата, която съм ти уреждал, винаги е била чиста и ясна. Не се включвам в игри на шпионин срещу шпионин.

Джо въздъхна и извади цигара. Щракна няколко пъти със запалката „Зипо“, защото вятърът си играеше с пламъка, и всмукна продължително и дълбоко. После каза:

— Чуй ме и ме разбери добре. Това не е свързано с Компанията или с Националната служба за сигурност. Нито с правителството или с мафията. Става дума лично за мен и искам да направиш няколко неща.

Вятърът развя за миг сакото на адвоката и той сложи ръка върху идентификационната карта, за да не я отвее.

— Кажи какво искаш — измънка накрая Андрюс и пъхна картата в джоба на сакото си.

Джо угаси цигарата на масата. Върху фибростъклото остана черно петно. Сетне извади още една карта от джоба си и каза:

— Искам да изтеглиш един милион долара и да ги дадеш на манастира „Сейнт Винсент“. Направи го като анонимно дарение, чрез кантората.

Андрюс измъкна тефтерче и започна да записва.

— Добре… Продължавай.

— После искам да изтеглиш още един милион и да го прехвърлиш на сметката на Мейзи Варгас. Цялото й име е Маргарет Розалайн Варгас. Ще намериш достатъчно информация в тази карта.

Той я плъзна към Андрюс, който си отбеляза още нещо и после вдигна глава.

— Остават шест милиона.

— Да — потвърди Джо и сви очи от силния вятър.

— Ще искаш да изтегля малко и за стрелеца, нали?

— Точно така.

— Ще трябват най-малко седемдесет-осемдесет хиляди — каза адвокатът, като потракваше с писалката по тефтерчето. Изведнъж изпита безпокойство. Цялата тази игра съвсем не му се харесваше. Нещо не излизаше. Нямаше никакъв смисъл. Освен това беше дълбоко засегнат от факта, че обсъждат предстоящата смърт на един от неговите герои. — И тарифата сигурно ще се вдигне, когато стрелецът разбере коя е мишената — глуповато добави той.

— Няма проблем. Искам да депозираш останалите пари. Избери някоя фамилна банка, така че ЦРУ да бъде спокойно.

— Шест милиона долара?

— Да.

Адвокатът преглътна с усилие.

— И после?

Джо го погледна.

— И после разпространи новината.

— Моля? — Андрюс започна да мига.

— Чу ме, Томи.

— Нищо не разбирам.

— Много е просто. Сделката е следната — даваш шест милиона на първия каубой, който изпрати на оня свят стария бандит.

Настъпи миг на мълчание.

— За какво говорим — за някакво състезание ли?

— Предполагам.

— За мафиотите?

Джо се усмихна уморено.

— Скъпи Томи, ти все още не разбираш нищо. Искам това предложение да стигне до всички участници в Играта.

— Какво? До абсолютно всички?

— От цял свят.

Адвокатът остави писалката.

— Чуй ме, Томи. — Джо беше сигурен, че Андрюс не проумява думите му. — Разбери какво ти говоря… Искам да разпространиш отворен договор… До всеки редови войник на мафията, терорист, наемник и проклет убиец от КГБ, който пъпли по тая скапана планета. Кажи им, че онзи, които очисти стария Трепач, ще спечели шест милиона без данък. Предостатъчно пари до края на живота му. Схващаш ли, Томи?

Адвокатът не отговори. Продължаваше да го гледа смаяно.

— Разбираш ли, Томи?

— Разбирам — смотолеви Андрюс, без да откъсва очи от него. — Искаш да платя шест милиона на първия гадняр, който те очисти.

Джо изпи млечния си шейк, хвърли празната чаша в кошчето и стана.

— Сделката влиза в сила в полунощ, довечера. Известно е къде живея — повечето тайни агенти имат досието на Джо Джоузеф. Трябва да свърша някои неща, после съм на разположение.

— Искаш… някой да те убие в дома ти?

Джо не отговори, само му протегна ръка.

Андрюс скочи от стола и напъха тефтерчето в джоба си. Устните му се движеха, без да издават звук. Накрая успя да измънка:

— Добре, ще го направя. Само защото искаш. Но ми кажи, че не е истина. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Съжалявам, Томи.

— Но защо го правиш?

Джо пъхна ръце в джобовете си.

— Както казваше баща ми, „човек си има причини“.

После се обърна и тръгна към колата си.

— Чакай, Трепач!

Андрюс го хвана за рамото и го завъртя към себе си. Бръкна в джоба си и добави:

— Щях да забравя. Донесох ти снимка на местопрестъплението от случая Шахтер. Познавам един човек, който има връзки с отдел „Убийства“ в Детройт. Той ми я даде… Вземи.

Адвокатът извади една черно-бяла снимка и я подаде на Джо.

Трепача погледна клиничната фотография на мъртвия нацистки водач, прострян в задната стая на някакво анонимно крайпътно кафене.

— За какво ми е?

Андрюс се усмихна неловко и извади писалката си.

— Ще ми дадеш ли автограф?

Джо поклати глава, взе писалката и написа: „С обич, Трепача“. После си тръгна.

 

 

Същата вечер небето над езерото Мичиган придоби цвета на посиняла рана.

Джо се отби в апартамента си, взе някои неща и пак се качи в колата. Спря пред „Хайат Риджънси“, извади един среден по размери куфар, мина през главното фоайе и излезе през служебния изход.

Зад хотела имаше пуст строителен обект и бетонна рампа, водеща към водата. По това време на деня вълноломът беше красив като на картичка — дълъг километър и половина насип от валчести камъни, граничещи с белите гребени на вълните на езерото Мичиган. Слънцето хвърляше оранжеви отблясъци върху водата и мирисът на риба и на гнило се смесваше с вонята на града. Джо хвърли куфара в калта, погледна през рамо, за да се увери, че е сам, и го отвори.

Сред кутиите с амуниции, заглушителите и оптичните мерници беше Луси. Цевта беше увита в омазнен парцал, а двайсет и четири каратовият дъбов лист блестеше като стар месинг. Джо имаше този възпоменателен „Колт .45“ от две десетилетия и го бе използвал няколко пъти, когато му беше необходим допълнителен късмет. Луси беше като „Страдивариус“. Слагаш осем патрона в прозорчето от армирано стъкло и всеки път уцелваш десетката. Пистолетът беше и единственото му лично оръжие. В повечето задачи той използваше небелязани и трудни за проследяване оръжия, от които можеше да се отърве лесно. Но Луси му беше свиден спомен от една хубава схватка.

Той хвърли пистолета във водата.

Мръсносините вълни го погълнаха. Джо постоя няколко минути, загледан в тях, дишаше тежко. После запокити след Луси и куфара и прошепна:

— И така, всичко приключи.

Обърна се и тръгна обратно по рампата.

Трябваше да се погрижи за още нещо — едно друго задължение, което беше милиарди пъти по-трудно, отколкото да хвърли оръжието си в езерото.