Джей Бонансинга
Играта на убиеца (1)

1.

Клиниката се помещаваше в ниска чудата сграда на ъгъла на „Ласал“ и „Хурон“. Стоманеносивото чикагско небе започваше да изглежда застрашително, когато Джоузеф Райли Флъд пристигна за определения му в девет сутринта час. Влезе и каза името си на администраторката. Тя го насочи към един малък кабинет за прегледи, който се намираше близо до фоайето.

Джо седна на металния стол и веднага му стана задушно. Искаше му се да е другаде. Със скръстени ръце — широките му рамене опъваха шевовете на спортното му сако — той приличаше на строг треньор, чиито мускули вече са се втвърдили в корави тлъстини. Червендалестото му лице и червеникавокестенявата коса посивяваха с всеки изминат ден. Но усмивката му още си беше същата. Усмивка на ирландец и убиец. Неотразима.

Бедата беше там, че напоследък не се усмихваше често. Само преди няколко седмици изстрада петдесетия си рожден ден и това не му излизаше от главата. Фактът, че тялото му се разпада, че вече не може да се тъпче с любимата си храна с обилни подправки и че зрението му се влошава, нямаше значение. Най-лошото беше математиката. Уилт Чембърлейн се пенсионира през 1974 на трийсет и осем години и стана почетен гражданин. Джими Конърс участва в Открития шампионат на Съединените щати на четирийсет години и го смятаха за голям чешит. Джо никак не харесваше звука на думите „петдесет години“.

Отнякъде се появи медицинска сестра и започна да подготвя ръката му за иглата. Каза, че й трябвала още една кръвна проба.

— Вече ми взеха кръв — осведоми я Джо.

— Кой?

— От болницата.

— Разбирам — отговори сестрата и прободе вената му с нежността на продавач на деликатеси. — Това е за допълнителни изследвания.

— За какво? — попита Джо.

Искаше му се изобщо да не се беше обаждал на тези касапи. Но състоянието на пикочния му мехур с годините се влошаваше и накрая стана толкова лошо, че нощем ставаше да пикае на всеки час. Предишната седмица не издържа и се обади в клиниката на Кейгън. Накараха го да отиде веднага. Взеха му кръв, направиха му рентгенова снимка, а после самият доктор Кейгън — дребен плешив пръдльо — му направи ректален преглед на простатата. Не стига че дребосъкът напъха пръсти в задника му да стигне до нея, но и напипа бучка с размерите на грахово зърно, а сетне наръга някакъв метален уред, голям колкото остен, за да отреже малко тъкан за биопсия. Джо имаше чувството, че е новопостъпил задържан в „Райкърс“^[1].

— Доктор Кейгън ще ви обясни всичко — каза медицинската сестра, извади иглата и му се усмихна. — Ще ви приеме след минутка.

После превърза ръката му и го поведе към последната врата вдясно. Той влезе в малък частен кабинет, където нямаше никого, и седна срещу отрупаното с книжа дъбово бюро.

— Доктор Кейгън ей сега ще дойде — рече сестрата и изчезна в коридора.

Джо въздъхна, сдъвка един „Антиацид“ и огледа разхвърляния кабинет. Сред източените фикуси и дипломи в рамки имаше купища медицински списания, кутии с документация и справочници. Отначало безредието го изненада — не само защото самият той беше винаги чист и спретнат, но и защото очакваше от един лекар да бъде организиран. Стаята приличаше на колежанска спалня след седмица на амфетамини и последни изпити. Джо нямаше време да се отпуска. Професията му не го позволяваше. И се изнервяше, когато срещнеше такива хора. Накани се да подреди бюрото, когато чу стъпки зад гърба си.

— Добро утро, мистър Джоузеф — равнодушно каза доктор Кейгън, заобиколи бюрото и седна на тапицирания въртящ се стол.

„Джоузеф“ беше фамилията, с която Джо се представяше на цивилните граждани и прозвището му, използвано от години. Лекарите никога не задаваха въпроси, освен ако не мислеха, че ще възникне проблем с плащането на сметката.

— Как сте, докторе?

— Добре, благодаря — отговори Кейгън и кимна сърдечно.

Беше крехък дребен човечец с бяла престилка, с лице на пор и тънки косми, сресани на голото теме. Ъгълчетата на устата му леко потрепваха, докато говореше.

— Трябва да обсъдим някои неща — добави Кейгън. — Радвам се, че дойдохте веднага.

— Изгарях от нетърпение да се върна, докторе — ухили се Джо. — Онзи ваш уред, напъхан в задника ми, започна да ми липсва.

Нервната усмивка на Кейгън бързо се изпари.

— Добре го казахте.

— Какъв е проблемът, докторе?

Кейгън започна да търси някакви листчета.

— Мистър Джоузеф, направихме пълни изследвания на кръвта ви. Положението с простатата ви е нормално. Биопсията е отрицателна.

— Имам чувството, че не сте ме извикали да ми кажете това.

Кейгън продължи да рови из купчината хартии на бюрото си, после спря и вдигна глава.

— Във формулярите ви пише, че малкото ви име е Джо. Мога ли да ви наричам така? И да си говорим на „ти“?

— Разбира се.

— Джо, открихме нещо недобро. В кръвната проба. Казах на Натали да сложи изследванията най-отгоре, но не мога да ги…

— Докторе — прекъсна го Джо. Стомахът му се сви, а по раменете му полазиха ледени тръпки. Кейгън явно избягваше да го погледне в очите. — Както казват във филмите — не го увъртайте. Мога да го понеса.

Лекарят вдигна глава и примига. Настъпи безкрайна пауза. Джо виждаше как Кейгън се опитва да извади от паметта си най-подходящите успокоителни думи. За миг му се стори, че се надига от стола, сякаш стаята се намираше в състояние на свободно падане.

— Получихме положителен резултат, Джо — каза накрая Кейгън.

— За какво? СПИН?

— Не. За остра форма на миелогенна левкемия.

— Левкемия?!

— Да. Но преди да се паникьосаш, позволи ми да ти обясня две-три неща. Първо, накарахме лаборантите да проверят кръвта ти два пъти и получихме едни и същи резултати, така че сме сигурни. Но ще процедираме едно по едно — ще те настаним в болница и после ще се посъветвам с хематолог, който да реши дали да ти трансплантираме костен мозък, или да приложим радикална хемотерапия.

Изведнъж Джо изпита чувството, че присъства на долнопробен водевил и гледа как някакъв посредствен комедиант, облечен като лекар, си прави неуместни шеги със съдбата му. Може би самият Господ се шегуваше по този начин.

— Но аз не се чувствам толкова зле — тихо каза той с меката решителност на човек, видял мравки по време на пикник.

Кейгън кимна.

— Обикновено пациентите с остра форма на левкемия се чувстват само леко изморени и цялото тяло ги наболява. Така е в първите стадии на заболяването. Далакът ти изглежда добре на рентгеновата снимка, но предполагам, че е увеличен. Имал ли си някакво необичайно кървене напоследък? Или да си отслабнал? Болят ли те ставите? Нещо такова?

— Венците ми кървят, когато си мия зъбите. Мислех, че те са болни.

— Разбирам.

— Нека да обсъдим въпроса, докторе. Казвате, че съм болен от левкемия, така ли?

— Джо, обикновено изследванията са доста точни.

— Значи с мен е свършено.

— Чакай малко, Джо — рече Кейгън и вдигна ръка. — Трябва да поговорим. Да направим избор. Искам да разбереш какви са резултатите и възможностите.

— Добре, да обсъдим възможностите.

Джо се вторачи в лицето на лекаря. Изведнъж всичко се превърна в игра на покер и Джо видя, че човекът срещу него държи всичките карти. Очите му го издаваха. Джо имаше чувството, че лекарите тайно изпитват удоволствие от мига, в който трябва да кажат истината на пациентите си. Да им съобщят лошата новина. Самият момент, в който животът на пациента се променя необратимо и лекарят се превръща в единствената линия на живота, а думите му стават Божие слово.

Джо беше друг вид професионалист. От онези, които се хвърлят в дълбоките води.

— Преди всичко — продължи да говори провлечено Кейгън, а думите му се превърнаха в монотонно бръмчене в главата на Джо, — какво става в тялото ти? Здравият костен мозък се измества от недоразвити бели кръвни телца и това постепенно нарушава нормалното производство на кръв. Още не знаем със сигурност каква е причината. Според най-новите изследвания това се дължи на замърсяването на околната среда и токсините. Но трябва да знаеш, че заболяването е много разпространено. Всяка година то поразява над двайсет хиляди души, така че ние разполагаме с огромно количество литература по въпроса и множество възможности за лечение.

Лекарят млъкна, сякаш очакваше аплодисменти, но Джо само се вторачи в него.

— Кога болестта проявява ясно симптомите си?

— Ами обикновено има два вида левкемия — хронична и остра. В случая сме склонни да приемем, че става дума за втория. Отначало ще се чувстваш добре, после ще настъпи известна умора, ще отслабнеш, ще те обземе треска, пълно изтощение и ще те заболят ставите. Но, Джо, не искам да се спираме на…

— Какви са шансовете?

— Моля?

— Шансовете — натърти Джо. — Знаете какво имам предвид, докторе.

— Джо, изслушай ме за секунда. Добрата новина е, че за човек на твоята възраст и с твоето здравословно състояние има невероятно много възможности за лечение. Нови програми в хемотерапията, нови антибиотици и други лекарства. Можем да се справим успешно с болката и значително да удължим живота ти…

— Какви са шансовете, докторе?

— Джо, мисля, че в момента не е уместно да говорим за…

— Какви са шансовете ми?

Джо вече не гледаше лекаря. Удряше с пръст по дъбовия фурнир на бюрото и наблягаше на всяка дума.

Кейгън се вгледа продължително в него и после каза студено и монотонно:

— Смъртността при миелогенната левкемия варира от седемдесет и пет до осемдесет и пет процента през първата година.

Джо въздъхна почти облекчено, сетне погледна Кейгън и видя, че лицето му е станало пепелявобледо. Джо започна да се смее — нервно и мрачно. Лекарят го зяпна.

— Добре ли си?

Джо само поклати глава, отхвърляйки диагнозата като някакъв глупав стар виц. Стана и тръгна към вратата.

— Чакай малко, Джо. Къде отиваш? Предстоят ни още много неща.

— Благодаря, докторе.

— Чакай, Джо.

— Дългът ме зове, докторе.

— Джо…

Ирландецът вече бе излязъл.

 

 

По обяд Джо вече бе събрал всичките си проучвания в една стара кожена папка и я бе сложил на предната седалка на своето „Волво 850“. Пое на юг по Лейкшор Драйв към „Гранд“, сетне отново зави на юг и слезе в циментовите катакомби на Уокър. Небето беше тъмно и прихлупено, но още не валеше. Само бушуващият над езерото вятър предвещаваше, че бурята е неизбежна. Джо спря до една товарна рампа, изключи двигателя и погледна за последен път събраните сведения.

Клиентът беше голяма работа. Бивш помощник на един сенатор с десни убеждения от Луизиана. Бе направил множество мръсни номера през 80-те на редица водещи кандидати от Юга. През 1990 бе станал наемник. Според някои беше малко откачен, защото бе създал компютърна мрежа за Ку-клукс-клан и различните екстремистки военизирани отряди. Сред филиалите на ФБР на юг и в Средния Запад клиентът беше известен като Голямата пета — от една страна заради жестоките си методи на убеждение, и от друга — заради физическите си размери. Голямата пета беше висок метър и деветдесет и осем и тежеше почти сто и петдесет килограма. Носеше дълго сако и всеки ден изяждаше храна колкото за цял взвод.

Джо затвори папката и слезе от колата. Приближи се до багажника, бръкна в джоба си, извади гумените си хирургически ръкавици и си ги сложи. После отвори багажника и измъкна едно кожено куфарче. Тресна капака и понесе двете неща към една очукана метална врата, вградена в масивната сграда, на която пишеше: „Машини Джонсън“. Вибрациите на камионите и автобусите отгоре караха земята да тътне и от време на време въздухът се изпълваше с отровните изпарения на някое превозно средство, но Джо не обръщаше внимание на нищо и вървеше с делова походка.

Вдясно от вратата имаше пещ за горене на смет. Джо се приближи до нея, отвори я и хвърли папката вътре.

За миг проблеснаха бели искри.

Джо влезе в усойния коридор и бавно започна да изкачва стълбите към последния етаж. Отвори вратата за покрива и вятърът и дневната светлина го зашлевиха в лицето. Покривът беше голям, осеян с отпадъци и сгушен в каньона от по-високи сгради. На север се извисяваха заострените кули на Ен Би Си и „Хайат Риджънси“, а на изток се намираше езерото Мичиган. В далечината на запад се издигаха огромните върхове на „Марина Тауърс“, сградата на „Стандарт Ойл“, Пруденшъл Плаза и кошмарния „Хелмут Джан“. Вятърът ревеше в лицето на Джо, а в краката му се въртяха облаци пара. Той отиде до края на покрива и отвори куфарчето.

Снайперът „Галил“ беше разглобен и грижливо увит в найлон. „Галил“ беше полуавтоматична щурмова пушка, едно от най-добрите израелски далекобойни оръжия. Беше лека и невъзможна за разпознаване от полицейските експерти. Зареждаше се със 7.62-милиметрови патрони и имаше пълнител за двайсет броя. С „Галил“ Джо можеше да уцели глава от разстояние триста метра. Рядко използваше мощни оръжия, за да премахне някой клиент. Предпочиташе непосредствената интимност на огнестрелното оръжие, което можеше да държи с една ръка. Обикновено взимаше „Галил“ или немски „Маузер“. Германците бяха ненадминати в производството на оръжие и Джо често купуваше комплектите на разумни цени по пощата, чрез обявите на последните страници на „Наемник“, „Спусък и следа“ и „Време за стрелба“.

Той сглоби бързо пушката, като спря само за да погледне часовника си. Беше дванайсет и двайсет и седем. Мишената щеше да излезе от вратата на комплекса всеки момент. Джо сложи приклада и стойката, прикрепи оптическия мерник и затегна винтовете, сетне подпря краката на стойката на парапета. Бръкна в джоба си и извади пластмасова кутийка, в която имаше гумени тапи за уши. „Галил“ имаше сравнително силен изстрел и Джо не можеше да си позволи да влоши още слуха си. Тапите бяха предназначени за рокмузиканти, за да ги предпазват от внезапни скокове в децибелите, но в същото време да чуват музиката. Те позволяваха на Джо да бъде нащрек, да чува всички околни звуци и да запази тъпанчетата си.

Той се взря в оптическия мерник и внимателно се прицели във вратата, която се намираше само на двеста метра и три етажа по-надолу. Съвсем ясна цел. Пое дълбоко въздух. После започна да извършва предпоследната част от процедурата — тайната част, за която работодателите му не знаеха.

Започна да събира ярост.

Взрян през оптическия прицел в неодушевената врата, с пръст на спусъка, той се замисли за наследството от смъртни случаи, оставено от мишената, за закланите през 70-те защитници на гражданските права, за екзекуцията в Литъл Рок на двамата представители на Съюза за защита на гражданските свободи и за нетърпимостта в Колорадо, която бе довела до убийството на един омразен радиокоментатор с леви убеждения, и скоро яростта и увереността потекоха в тялото му като електрически ток. С напрегнат като на влечуго мозък, клекнал като богомолка, той усети, че отново го обзема свръхсъзерцателното спокойствие, познато само на изкусния стрелец — досущ притихнала кобра, готвеща се за смъртоносно ухапване.

Беше научил този метод отдавна. През 60-те…

Това стана, след като баща му почина от мъчителна и бавна смърт от рак на стомаха, след като мъката и насъбралите се чувства направиха Джо намусен и злобен и след като покрай всичките препирни с майка си стана проклятието за монахините католички в „Сейнт Винсент“. След всичко това Джо откри службата за наемане на доброволци във флотата на Холстед стрийт. Изход от болката. Годината беше 1963 и Индокитай се готвеше да избухне, а Кенеди изпращаше там все повече униформени „съветници“, за да контролира положението. Джо беше само на шестнайсет години, когато чу призива, и от неизвестен за инструкторите в Сан Диего новобранец се превърна във феномен. Караше снайпера „М 21“ да прави неща, които не бяха описани в брошурите. Получи най-високите оценки в историята на основното обучение и веднага беше изпратен в чужбина. Разпределиха го в долината Иа Дранг и му възложиха секретни задачи. Участва в тайни операции, които официално не съществуваха, и уби повече хора и от бубонната чума.

Убийствата от далечно разстояние за него бяха като да те удари ток. Винаги започваше с онова странно затишие преди буря, когато се съсредоточаваше, сетне нахлуваше адреналинът, а накрая виждаше през мрежичката на мерника как главата на мишената се превръща в червена мъгла. Грозен оргазъм. Като да бръкнеш в контакт. И човек се пристрастяваше към това.

Джо се прибра в родината през 1965 и се върна към един живот, който беше не само отвратителен, но и безсъдържателен. Заредено с мощен заряд и същевременно студено като камък, ехото от Иа Дранг отекваше в главата му. Той копнееше за уважението на хората от специалните части, за смисъл в живота и най-силно от всичко — отново да бръкне в контакта. Разпространи слух из квартала, че може да изпълнява опасни задачи, да бъде бдителен и да отмъщава за невинните жертви на организираната престъпност и не след дълго някой го помоли да престъпи границата.

Отново да бръкне в електрическия контакт.

В прицела нещо се раздвижи.

Едрият, тежко стъпващ мъж, познат на действащите полеви агенти като Голямата пета, излизаше от „Норт Луп Атриум“. Беше облечен в спортно сако от полиестер и кацна право на мерника на Джо Флъд.

Джо стреля три пъти.

Видя, че дебелакът се олюлява, а главата му разцъфва като букет червени карамфили. Точни изстрели право в целта. Бързо и чисто. Грамадният мъж се свлече на земята, телохранителите му се струпаха около него. Джо остана още малко, долепил око до оптичния прицел, за да е по-сигурен. Човекът по прякор Голямата пета се гърчеше на входа. Огромните му ботуши се извиха под странни ъгли, а под черепа му се образува алена локва. Джо въздъхна и отпусна мускули.

В същия миг се случи нещо неочаквано.

То продължи само част от секундата, но порази Джо между очите. Образът беше нажежен до бяло и се вряза в ретините му — дебел расист, който умира бавно на окървавения бетон и чака Смъртта. Странно чувство се преобърна в стомаха на Джо. Какво ли беше, по дяволите?

Състрадание?

— Това е!

Сърдитият глас на Джо отекна сред бушуващите ветрове. В далечината се чу полицейска сирена. С парещ стомах и гърчещи се черва Джо се изправи, прибра пушката, сгъна стойката и я сложи в куфарчето. Занесе го до един от огромните отдушници и го хвърли в пещта за изгаряне на смет. После влезе в сградата, слезе по стълбите, прекоси рампата и се качи във волвото.

Трябваше да помисли за някои неща, но нямаше време да го направи.