Джей Бонансинга
Играта на убиеца (21)

21.

Юмрукът подскочи към Джо, стовари се в лицето му и го простря на пода.

Той се плъзна няколко крачки по плесента и мръсотията, претърколи се и се блъсна в една пейка. Ударът изкара въздуха от белите му дробове и пред очите му блеснаха звездички. Вкопчи се в пейката и се опита да поеме дъх като новородено, което за пръв път вкусва жестоката студена действителност. Погледна нагоре. През счупените цветни стъкла проникваха лъчи мъглява светлина.

Грамадата се извиси застрашително над него и закри светлината. Жената се усмихваше. Беше висока сякаш хиляда метра — истински небостъргач в ортопедични обувки с дебели подметки. Гледаше го така, сякаш се готвеше да пребие бясно куче.

— Прости ми — измърмори тя.

После връхлетя върху него.

Джо се претърколи и чу свистенето на месестия й юмрук до ухото си. Изправи се и се хвърли към далечната стена, към капаните, въжетата и счупените дъски. Ала Илиана Попеску го последва незабавно. Железните й пръсти се вкопчиха в рамото му и го дръпнаха назад. Джо се завъртя внезапно, мина в настъпление и заби юмрук в корема й. Румънката залитна.

Изведнъж Джо престана да бъде джентълмен. Инстинктите му надделяха и той нанесе още три удара. Румънката отхвръкна назад, блъсна се в един от порталите и огромното й тяло разтресе гредите.

Но не падна.

— Божичко! — измърмори Джо и бавно заотстъпва.

Сърцето му туптеше лудешки. Нещо с тази схватка не беше наред. Джо беше роден боец, имаше безброй рани, беше се бил с най-добрите, но това сега беше против моралния му кодекс. По дяволите, това противоречеше на шибаната му природа! Тази жена беше като седмоглава ламя, избълвана от подземния свят, поличба и знак за настъпващия апокалипсис.

Огромното чудовище се изправи, отърси се и наведе глава като разярен бик. Още се усмихваше, за бога! И не беше запъхтяна. Изтупа праха от престилката си. Шибаната й усмивка беше като залепена на дебелото й лице, сякаш беше смаяна от силата на Джо.

После отново връхлетя върху него.

Все едно го прегази камион. Ръцете й се сключиха около кръста му. Хвърли го, сякаш метна медицинска топка, и Джо се блъсна в някаква греда и падна. Илиана се наведе над него и го удари два пъти в корема, три пъти в бъбреците и за последен път в челюстта.

— Ела тук — прошепна тя.

Джо усети чудовищните ръце на ризата си. Дръпнаха го и го сложиха на пейката. Той направи немощен опит да я отблъсне, но ръцете му бяха меки като преварени макарони, а възприятията му — неясни. Жената се наведе над него, усмивката й се превърна в гримаса и Джо почувства ръцете й на врата си.

— Време е — тихо измънка тя и започна да го души.

От медицинска гледна точка асфиксията настъпва постепенно. Първият стадий включва стягане в гърдите, лек световъртеж, потръпване на пръстите и изключително силно конвулсивно треперене, често изявени в ожесточено мятане насам-натам. Стиснат в смъртоносната хватка на жената, Джо незабавно почувства тези ефекти и започна да размахва ръце и да рита като луд. Опитваше се да говори, да ухапе ръцете й и да направи всичко, за да избяга, да диша и да оцелее. Накрая успя да хване огромната лява гърда на жената и я стисна с всичка сила.

Илиана само се намръщи и продължи да го души.

Джо започна да изпада в последната фаза на асфиксия и тогава нещата наистина взеха да стават интересни. Гърдите му потрепваха спазматично, белите му дробове сякаш се запалиха. Имаше чувството, че главата му ще изхвърчи като коркова тапа на шампанско. Болката беше невероятна. Изля се в него като разтопена лава. Огромното лице на жената се надвесваше все по-близо, очите й блестяха. И тогава започнаха виденията.

Румънката взе да се променя. Лицето й се разтопи и чертите й се превърнаха в лика на болната майка на Джо. Тъжните й очи излъчваха неописуема скръб и Джо знаеше, че Катерин скърби за него, за пропадналия му живот. Може би сега беше моментът да умре — след като бе видял тези ужасни очи.

Светлината започна да избледнява.

Последното видение беше изненадващо реално и напълно съответстващо на състоянието му. Докато железните пръсти изстискваха последните капчици живот от него, в църквата се появи една фигура и се приближи зад румънката. Изящните очертания на млада жена. Ангел! Извиси се на фона на цветните стъкла, осветен в гръб от сребристите светкавици.

Идваше да го вземе.

 

 

Мейзи, опряла дулото в главата на румънката, стреля веднъж и трясъкът отекна глухо в ушите й.

Нямаше никакъв пламък. Куршумът се заби в тила на румънката и я блъсна върху Джо. Главата й отхвръкна в пръски от кръв и мозък.

— Джо!

Той се опита да каже нещо, но от устата му не излязоха думи. Лицето му беше тъмночервено.

— Всичко е наред — задъхана каза Мейзи, като трескаво го целуваше по ухото и врата. — Ще се измъкнем, Джо, спасени сме.

— Чистачката… Тя беше…

Джо преглътна и погледна сгърченото тяло на румънката.

— Какво беше?

— Там… в „Еванджелин“.

Мейзи погледна жената, която лежеше простряна на пода в собствената си кръв. Краката й стърчаха изпод изцапаната престилка, дебелите й найлонови чорапи бяха скъсани. Едната страна на лицето й беше притисната в кръвта, устата беше отпусната. Мрежичката за коса беше разкъсана и лепкава там, където куршумът бе пробил черепа й. Мейзи забеляза нещо странно на дебелите й къси пръсти. Ноктите на румънката бяха дълги и лакирани в тъмночервено.

— Номер Четири — тихо отбеляза тя.

Джо кимна.

Мейзи поклати глава.

— Господи…

Имаше чувството, че е прекрачила някакъв праг и се е озовала на ръба на стометрова пропаст. Гледаше право в черен кладенец, пълен с лудост, смърт и коварни хора, хора без капчица човечност. Ставаше все по-добра в убиването и това я ужасяваше. Беше й все по-трудно да гледа на мишените като на хора. Те вече бяха просто предмети от плът, непредсказуеми зверове със златни зъби и лакирани в тъмночервено нокти. Извънземни. И Мейзи се превръщаше в една от тях.

— Спечелихме, мила — каза Джо и преглътна с усилие. — Победихме тези копелета.

Опита се да стане, но тялото му още беше сковано и зашеметено от схватката. Отново седна и започна да диша дълбоко.

— Андрюс ще бъде тук всеки момент. Срещна ли го някъде?

— Слушай, Джо, има…

— Направихме го, малката, победихме.

— Не сме победили, Джо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е клопка. Проклета клопка.

Той се вторачи в нея и тишината ги погълна като черен прилив.

— Какви ги говориш? — попита накрая Джо. Гласът му беше прегракнал.

В очите му блестеше тревога.

Мейзи му разказа как се е добрала до Виксбург, как се е натъкнала на шевролета и е чула Том Андрюс и главорезът му да обсъждат съдбата на Джо. И докато говореше, забеляза, че навън пада нощта и дъждът се превръща в сива каша от влага и мъгла. Блатистият ръкав на реката се оживяваше от звуци — жабешки крясъци, монотонното жужене на жътварите и може би още нещо, което приличаше на тихо шумолене. Дали дъждовните капки се стичаха по растенията, или бяха стъпки?

— Както и да е. Така или иначе Андрюс ще бъде тук — каза тя и по гърба й полазиха ледени тръпки. — Номерът ми със спукването на гумата ще ги забави малко, но ще дойдат. За теб.

Джо успя да се изправи. Очите му пламтяха от гняв, челюстите му бяха стиснати.

— Тогава ще си свършим работата веднъж завинаги.

— Джо, трябва да…

Мейзи се вцепени по средата на изречението. Джо се обърна рязко към отсрещната стена. В мрака навън шумоленето се бе приближило и усилило. Сега вече се разнесе звук от чупене на клонки.

— Залегни, сладурче — прошепна Джо, приклекна зад пейката и се вторачи в пустата църква.

Мейзи се вгледа в отсрещната стена.

Отвъд изпотрошените цветни стъкла се раздвижи някаква сянка — марионетка на духове. Вятърът си играеше лениво с испанския мъх. Чупенето на клонки, щракането и дори шепотът се приближаваха, но последното вероятно се дължеше на въображението й. Но някой наистина идваше към тях. Ала кой? Логиката диктуваше, че Том Андрюс — целият в лицемерни усмивки и крокодилски сълзи — ще влезе през централния вход. Но този шум беше различен. Някакви хора се промъкваха през натежалите от влага бананови листа. Много хора.

— Имаме гости — тихо каза Джо.

— Да, чувам — прошепна Мейзи, без да откъсва поглед от прозорците. — И мисля, че не е приятелят ти адвокатът.

— Колко патрона ти останаха?

— Не много — отговори тя, бръкна в задния джоб на джинсите си и извади пълнителите с треперещи ръце.

Бяха само два. С по седем патрона. И двата за пистолета „Берса“. Мейзи му ги даде и той ги погледна така, сякаш бяха пълни със зли поличби.

— Какво сега? — попита Мейзи.

— Чакай малко.

Той допълзя до северната стена и надникна през прозореца. Огледа района и изведнъж се вцепени, и Мейзи разбра, че е видял нещо ужасно.

Сетне й прошепна нещо.

— Какво, Джо? Не те чух.

Той се обърна, погледна я и преди да повтори думите си, Мейзи разбра, че са загазили здравата.

 

 

Те се провираха през гъсталака в класически нападателен строй. Бяха тихи като пантери и лъчите на лазерните им прицели разсичаха мрака като зелени нишки. Повечето бяха едри и атлетични мъже, облечени в черни мушами.

Предвождаше ги Съливан Бърн — Съли. Пълзеше по мократа земя, а на носа му трептеше капка пот, която всеки момент щеше да падне. Но Съли не обръщаше внимание на потта, нито на глухите удари на сърцето си и на вонята на гнило, разнасяща се около него. За него съществуваше само църквата. Тя се появи в далечната мъгла като къща, обитавана от духове, къща от някой изчезнал роман на Джейн Остин и Съли знаеше, че обстановката ще е напечена както никога. Единствените въпроси, които се въртяха в главата му, бяха колко напечена и кога?

Капката пот се търкулна от носа му и безшумно падна в глинестата почва.

 

 

— Къде ти е пистолетът?

Гласът му отекна в смълчаната църква. Разсъждаваше трескаво, докато пълзеше приведен към Мейзи. Протегна разтреперената си длан и тя се приближи до прозореца и му подаде оръжието. Джо взе пистолета и внимателно пъхна пълнителя в магазина. Лицето на горкото момиче беше зачервено от ужас, очите й блестяха и Джо отчаяно искаше да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко ще бъде наред, но истината беше съвсем различна.

Навън бяха черните барети.

Бяха около дузина, а може би и повече — беше твърде тъмно, за да ги преброи. Джо бе виждал в действие хората от Силите за борба с тероризма — в Чикаго, по време на гангстерските войни и в Маями през 1985, когато избухна кризата със заложниците в Центъра за кубински емигранти. Момчетата бяха бързи и смъртоносни и дори мафиотите ставаха малко нервни, когато се появяха черните барети.

— Кой е?

Мейзи бе клекнала до една пейка и кършеше ръце.

— Тази работа не ми харесва.

— Джо? Кой е, по дяволите?

— Федералните агенти.

— И какво ще правиш?

Той огледа пътеката между редовете зад нея. Капаните му още бяха наредени по мръсните дъски — въжета за спъване и примки, висящи на первазите на прозорците. Навън се чуха стъпки. После отново настъпи внезапна тишина и той разбра, че баретите заемат позиции и насочват снайперите си.

— Слушай много внимателно, сладурче. Ще стреляме само веднъж по това нещо.

— Кое нещо, Джо?

— Успокой се, сладурче — отговори той, допълзя до нея, докосна рамото й и погали лицето й. — Поеми дълбоко въздух.

— Кажи ми какво ще правим, моля те!

— Имам план — тихо каза Джо. — Искам да…

Внезапен шум прекъсна думите му. Дойде от другата страна на църквата, от дърветата зад избуялите плевели. Скърцане. После се чуха още стъпки и косата на Джо се изправи от паника.

— Чу ли? — попита той.

Мейзи кимна.

Джо се приближи до редицата прозорци, които гледаха към южните покрайнини на градчето. От гъстата гора излязоха силуети и още стрелци запълзяха към църквата. Бяха поне половин дузина — едри биячи с военни дрехи и ловджийски шапки. Носеха тонове оръжия. Пушки с рязани цеви, полуавтоматични карабини и мафиотски картечни пистолети. Стомахът му се сви. Сигурно бяха подкреплението на Мариън, шайка местни главорези.

В миг Джо разбра какъв ужасен абсурд се развива навън в мрака. Докато той отчаяно се опитваше да излезе от Играта — като излагаше на опасност не само своя, но и живота на Мейзи и на нероденото си дете — изглежда, всички други искаха да участват. Светът гъмжеше от убийци.

И имаше само един начин да се справи със свят, населен с убийци…

— Имаме още гости — каза Джо.

— Какво?

— Струва ми се, че човекът на Андрюс е поканил цялата детска градина.

— Господи, Джо, ще…

— Залегни!

Той я блъсна на пода и я закри с тялото си. Лъч зелена светлина прониза цветните стъкла на църквата и мина само на педя от главите им. После втори, трети, четвърти. Зелените лъчи бяха навсякъде и кръстосваха мрака в църквата. Джо държеше Мейзи с едната си ръка, а с другата свали предпазителя на полуавтоматичния пистолет.

Внезапно изсвирване на автомобилни гуми пред главния вход изпълни въздуха.

Това, изглежда, изненада приближаващите се убийци и нещата започнаха да се развиват бързо. Зелените лъчи светлина изведнъж се насочиха към входа на църквата и се сляха в синхронизирано лазерно шоу. Защракаха зареждани оръжия. Устата на Джо пресъхна. Вратите на църквата се отвориха и се чу глас, усилен от мегафон: „Вие в църквата!“. Джо сграбчи Мейзи за ремъците на раницата и я измъкна от скривалището й.

Имаха само една възможност.

— Добре де! Добре! — изкрещя с всичка сила той, докато влачеше Мейзи към олтара и нишата зад него.

Безброй вярващи бяха получили първо причастие, бяха кръстени и опети тук и сега Джо щеше да оскверни това свято място по най-безобразен начин. „Простете ми“, трескаво се молеше той, докато бягаше.

— Джо, какво правиш?

— Наведи се!

— Какво правиш, по дяволите?

— Лягай!

Блъсна я в нишата, изстреля три куршума в прозорците, падна върху нея, за да я закрие с тяло, и дръпна въжето.

Покривалото на олтара се свлече върху тях и ги покри.

В същия миг избухна експлозията.