Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killer’s Game, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джей Бонансинга. Играта на убиеца
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN 978-954-584-091-3
История
- — Добавяне
12.
Джеферсън Лайл правеше утринната си гимнастика, когато по вътрешния телефон се чу гласът на секретарката му:
— Мистър Лайл?
— Какво има, Мелани?
Той беше обезпокоен от прекъсването на заниманието му. Лайл беше в отлична физическа форма. Имаше безупречна прическа и приятен загар. Всеки ден следеше сърдечния си ритъм на монитора. Диетата му беше старателно подбрана от специалисти по храненето. Дните му бяха строго организирани и планирани за максимална продуктивност. Страничните наблюдатели го смятаха за изключително ексцентричен, но това беше единственият начин, по който Лайл бе съумял да разшири бизнеса си от евтин магазин през 70-те до една от най-богатите компании за персонални компютри. И нямаше намерение да позволява на разни незначителни прекъсвания да променят установения ред.
— Съжалявам за безпокойството, сър, но някакъв професор Окуда настоява да ви види.
Окуда?
Не си спомняше да си е уговарял среща за днес с Окуда. Всъщност от няколко месеца не бяха разговаряли. Нямаше причина да се срещат. Какво ставаше, по дяволите? Нещо не беше наред. Процедурата не беше такава. Имаше точни и ясни правила за импровизираните срещи между членовете на Камарата. Тя беше свещена фондация и изненадващите срещи бяха не само рисковани, но и напълно безпредметни. Камарата изискваше тихо и целесъобразно обсъждане. Лайл се наведе към микрофона.
— Ами добре, Мелани. Слушай… — Той млъкна и се замисли. — Покани го в източната зала за конференции и му кажи, че ще дойда веднага.
Лайл грабна хавлия, избърса се и се преоблече.
След няколко минути вече крачеше по коридора. Беше облякъл керемиденочервен костюм от Джани Версаче и мокасини „Гучи“ за триста долара. Коридорът представляваше тунел от хром и стъкло и се извиваше по цялата периферия на служебната сграда във Вашингтон, окръг Колумбия. Лайл беше определил какъв да бъде интериорът и дори бе донесъл няколко лихтенщайнски копринени паравани от собствената си колекция, за да освежи мястото. Той беше един от най-ненавижданите леви либерали, но това не означаваше, че трябва да живее в пролетарска обстановка.
Отвори вратата на източната зала за конференции и влезе.
Тиодор Луис Окуда го чакаше в облицованата в тъмна ламперия стая. И не беше сам. Окуда беше висок едва метър и петдесет и имаше овално благо лице и блестящи от интелигентност очи. Беше професор по английска литература в Джорджтаун и един от основателите на Камарата.
— Извинявай, че дойдох без предизвестие — каза той.
— Моля ти се, Теди. За мен е винаги удоволствие да те видя.
До прозорците стоеше още един мъж, по-млад и облечен в костюм от „Брукс Брадърс“.
— Джеф, това е Том Андрюс — представи го Окуда. — От „Уилбър и Майкълс“ в Чикаго.
Лайл кимна, приближи се до прозореца и се ръкува с по-младия мъж.
Само за миг, преди да започнат да разговарят, Лайл бързо прецени участниците в тази игра. Младият мъж беше единствената връзка на Камарата със Средния Запад. С други думи, когато Камарата определеше за очистване някой фашист екстремист, това беше човекът, който сключваше договора и имаше грижата задачата да бъде изпълнена бързо и професионално. И макар че Лайл предпочиташе да стои далеч от такива хора и да общува с тях по стандартните нелегални канали, ЦРУ се бе постарало да изчисти тази зала от подслушвателни устройства. Това вероятно беше най-сигурната заседателна зала във Вашингтон. Тук можеше да се говори свободно. Освен това Лайл знаеше много добре защо е дошъл Андрюс.
— Заповядайте, седнете — каза Лайл и посочи лъскавата маса от черешово дърво.
Мъжете седнаха.
— Обикновено — започна Андрюс — не би ми минало през ум да долетя тук и да ви безпокоя с такъв… ами… маловажен въпрос. Но мисля, че след като чуете цялата история, ще разберете защо съм дошъл.
Лайл чакаше.
— Виждате ли, положението е следното… Господинът, когото използвам в Чикаго за различни проекти… ами, той е малко затруднен в момента.
— Затруднен — замислено отбеляза Лайл.
Вече знаеше точно за какво говори адвокатът, но предпочиташе да чуе цялата история от устата му.
— Ами, да, точно така. Виждате ли, той взе някои… съмнителни делови решения, така да се каже… и сега търси начин да… промени нещата.
Андрюс седеше със скръстени ръце и много внимателно премерваше думите си. Евфемизмите му се лееха като вино на вакханалия. Младият адвокат можеше да се преструва по-добре и от секретаря по печата на Пентагона.
— И какво? — попита Лайл. Все още не бяха стигнали до най-същественото.
— Ами причината за моето идване тук е да се посъветвам с вас, защото наскоро този господин дойде при мен с едно предложение. Съвсем неочаквано. Необичайно, бих казал.
— Така ли?
Лайл погледна Окуда и видя, че азиатецът е навел глава и се подсмихва, сякаш слуша виц.
— Да, необичайно — повтори Андрюс. — Тази е думата, която бих употребил.
— Мистър Андрюс — тихо каза Лайл. — Тази стая е напълно чиста. Защо не кажете направо онова, което искате?
Настъпи миг на неловко мълчание. Андрюс като че ли пресмяташе нещо наум.
После младият адвокат им разказа всичко — за състезанието на Джо, за телефонното обаждане и тъй нататък.
Щом свърши, Лайл стана, спокойно се приближи до прозореца и погледна цъфналите череши по бреговете на Потомак. Тази година пролетта бе дошла във Вашингтон с разноцветни багри и симфония от яркозелено, розово и жълто и лъчите на утринното слънце се отразяваха във водата като низ диаманти.
Лайл въздъхна и каза:
— И сега иска да отмени малкото си състезание? Такова ли е положението, мистър Андрюс?
Адвокатът стана.
— Да, точно така.
Лайл се обърна, погледна Том Андрюс в очите и се усмихна.
— Ще се свържем с вас, Том.
Андрюс се вторачи в него.
— Моля?
Лайл продължи да се усмихва.
— Ще ви се обадим.
— Но…
— Ще се чуем — рече Лайл и се приближи до вратата. — Приятен ден.
— Така добре ли е, Батман?
Момчето се беше навело към предната седалка и превързваше китката на Джо с ивица тънък вълнен плат. Мики бе намерил чантата за първа медицинска помощ и едно старо дрипаво одеяло до резервната гума.
— Готов си да се бориш с престъпниците, Батман — каза момчето, щом свърши.
— Да, аз съм истински кошмар за престъпността — въздъхна Джо, избърса потта от челото си и се опита да се съсредоточи в пътя.
Слънцето напичаше през предното стъкло. Караха по шосе 336, към реката и обраслия с храсталаци южен Илинойс. Джо нямаше представа колко бензин има в резервоара. Понтиакът сигурно харчеше много, въпреки грижите на Лем. Пък и големите му размери го правеха лесна мишена. Джо се вгледа в хоризонта и се опита да разсъждава трезво. Бяха се отправили към Сейнт Луис, но Джо не беше сигурен докъде стига шосето.
Погледна в огледалото за обратно виждане и присви очи от отразената светлина. Зад тях имаше няколко безобидни превозни средства. Камион, лимузина и спортна кола. Дали в тях имаше стрелци? Преглътна с усилие и се опита да измисли какъв да бъде следващият му ход. Умът му беше като пренавит часовников механизъм и тиктакаше безпомощно. Дали беше от шока? Или от загубата на кръв? Или от нещо друго, което клепоухото момче беше докоснало в душата му?
— Пак са тук, нали?
Мики бе забелязал, че Джо гледа намръщено в огледалото.
— Кои?
— Нали знаеш, лошите. Преследват ни, нали?
Джо отговори, че това е твърде вероятно. Лошите наистина бяха по петите им.
— Ето защо няма да е зле, ако се наведеш и седиш мирно, докато Батман те закара на безопасно място — каза Джо.
Момчето не отговори и сбърчи нос, сякаш разсъждаваше усилено.
— Нали не се страхуваш от тях?
— Страхувам се, и още как.
— Ами!
— Разбира се. Всеки се страхува. Дори Батман. Трябва да си луд, ако от време на време не се страхуваш.
— Но т-татко казва, че трябва да се с-страхувам само от нещата, които не р-разбирам.
— Повярвай, дете, познавам много добре лошите и се страхувам до смърт от тях.
— И-искаш да кажеш, че м-моят татко лъже?
Джо погледна в огледалото и видя овалното лице и невинните очи на Мики. На ярката светлина момчето изглеждаше почти прозрачно — досущ залиняло херувимче, облечено в жълтия копринен костюм на Робин. Истината беше, че децата никога не бяха играли съществена роля в живота на Джо. Те бяха част от един друг свят и лукс, който можеха да си позволят обикновените хора. За човек с неговата професия децата бяха пречка. Професионалистите никога не стреляха по мишена, намираща се близо до дете. Децата бяха табу. Но сега Джо, изглежда, нарушаваше едно друго правило — слушаше какво говори едно дете. При това внимателно. Усещането беше странно — сякаш се преобразяваше и гледаше през очите на Мики.
— Татко ти ти е казал истината — рече накрая той. — Имал е предвид, че трябва да бъдеш смел, а това е нещо, което си наследил от него. Повярвай, баща ти е един от най-честните хора, които съм срещал.
Мики облиза устни.
— Но не е като теб. Не е супергерой.
Джо се усмихна горчиво.
— Да бъдеш супергерой не е толкова хубаво, колкото си мислят другите.
— Искам да стана като теб, когато порасна.
— О, недей, повярвай ми.
— Не. Искам. Ти си н-най-смелият човек, когото съм в-виждал. Застреля оная лошата и уплаши хулиганите. М-можеш да победиш в-всеки лош…
— Слушай, дете. Да застрелваш хора е нищо. Това означава само, че някой ще умре. Зависи по кого стреляш и защо. Пък и това не е начин да си изкарваш прехраната.
Джо стисна волана и преглътна киселините. Това не е начин да си изкарваш прехраната. Та нали майка му бе казала същото, докато лежеше на смъртно легло в малката дървена къща на Ларчмънт стрийт. Тогава Джо я помисли за сенилна. С мозък, промит от църквата. Затъпяла от житейски неволи.
Споменът имаше вкуса на пепел.
Стаята й…
Проядените от червеи мебели във френски колониален стил, пожълтелите дантелени покривчици, мирисът на ментолов мехлем за разтриване и на яхния и, разбира се, иконите. Накъдето и да се обърнеше, имаше изображения на Исус, Светото сърце и Тайната вечеря. Разпятия от тиково дърво и цитати от Библията, написани на обгорени дъсчици. През последните си години Катерин Флъд бе станала саможива старица. Последния път, когато я видя, тя седеше в леглото, а гордото й набръчкано лице беше гримирано — очите в черно, а устните боядисани с тъмночервено червило.
— Какво има, Джо? — попита Катерин.
Ръката й потрепна за миг като ранена птица, която се опитва да полети.
Джо се приближи до леглото — достатъчно близо, за да помирише крема й за лице и аромата на мента.
— Слушай, мамо — започна той, пое дълбоко въздух и я погледна в очите. — Никога не съм ти казвал как си изкарвам прехраната.
— Работиш в строителството.
— Не е точно така.
— Нали ми каза, че строиш сгради. С големи кранове. — Катерин се разтрепери, опитвайки се да държи главата си гордо изправена. — Какво искаш да ми кажеш, Джо? Синът ми не работи в строителството, така ли?
— Не се занимавам със строителство, мамо. — Джо преглътна с усилие и продължи: — Убивам хора. Лоши хора. Освобождавам ги от нещастието им.
Катерин се вторачи в него.
— Натрупах много пари от тази работа. Няма да те лъжа. Този занаят се плаща добре.
Катерин продължи да го гледа. Сви устни. Явно не го разбираше. Джо започна да й разказва за Виетнам, да й обяснява за електрическия контакт и за това как помага на човечеството, като отървава света от паразити…
— Не!
Отговорът на Катерин дойде внезапно с монотонен и леденостуден глас, като на заекващ робот. Ако не поклащаше глава, Джо би се заклел, че е умряла.
— Мамо…
— Не.
— Чуй ме, мамо…
— Това не е вярно, лъжа е. Моят син не убива хора.
Катерин затвори очи и силно начервените й устни се нацупиха.
— Не знам защо ми казваш всичко това, Джо. Жестоко е. Идваш да видиш майка си и я подлудяваш с тези истории.
— Мамо, опитвам се да ти кажа…
— Не.
Старицата размаха скованите си ръце, сякаш отпъждаше неприятна миризма.
— По дяволите, опитвам се да ти кажа истината! — изрева Джо.
Тя изведнъж се вцепени.
— Твоят син е убиец, мамо. По пет-шест души на година. От края на 60-те. Всеки от тях беше лош човек. Зверове. Животни, които не преставаха да убиват. Разбираш ли какво ти говоря? Освободих ги от нещастието им!
Джо протегна ръце и стисна тънките й рамене.
— Не ме докосвай!
Викът на Катерин беше като внезапен плисък на леденостудена вода в лицето му. Беше толкова неочакван и несвойствен за такава немощна жена, че Джо се дръпна, сякаш го бе ударила. Катерин извърна съсухреното си лице към прозореца и замърмори:
— Господ казал на Давид: „Ако децата ти нарушат Моя закон и не спазват заповедите Ми, ще накажа прегрешенията им с пръчка“.
— Мамо, аз не съм нарушил Божия закон — каза Джо и усети соленото парене на сълзите, които изгаряха очите му. — Аз го прилагам.
Катерин го погледна в очите и той почувства гнева на майка си като отровна мъгла. Сивите й очи изведнъж станаха проницателни, а зениците — черни като най-чист оникс.
— Ти си пропаднал тип, Джо — изсъска тя и показа кафявите си долни зъби. — Само Господ може да отмъщава на грешниците. Пише го в Библията. Ти си нечестивец, Джо, нечестивец.
— Това беше последното, което ми каза — измърмори той.
— Кой?
Мики се развълнува. Беше клекнал на задната седалка и нервно подскачаше.
— Майка ми.
Момчето наклони глава. Явно разсъждаваше.
— Майка ти не е искала да бъдеш Батман, така ли?
Джо тъжно поклати глава.
— Не… Мисля, че това не й харесваше.
Настъпи неловко мълчание. Мики мислеше по въпроса. Джо го наблюдаваше в огледалото. Изпита състрадание към момчето. Светът беше смахнато и объркано място. Царят беше гол. Наметалото на Супермен беше надупчено и цялата проклета Игра беше безсмислено упражнение. Зачуди се дали не се е предал.
И не забеляза форда, който се приближаваше зад тях.
Близнаците Сабитини бяха намалили разстоянието и бяха готови както никога досега. Взетият под наем „Форд Таурус“ имаше седалки с цвят на капучино и лъскаво табло. На задната седалка, едно до друго, стояха две еднакви куфарчета, натъпкани догоре с мощни, направени по поръчка оръжия. Братята Сабитини следяха понтиака беглец от двайсет минути — откакто колата бе излъгала ченгетата от Куинси и се бе появила от задния двор на семейство Куган. И сега между форда и понтиака имаше само няколко автомобила. От време на време някой полицейски патрул профучаваше в противоположната посока, отправил се към местопроизшествието в дома на Куган.
— Очаквам с нетърпение фаталния изстрел, Фратело — изръмжа Федерико, после се обърна и протегна ръка към задната седалка.
Отвори едното куфарче, измъкна пушка „Берета“ и започна да завинтва заглушителя.
— Още повече, че шосето е пълно с конкуренти.
— Но ние сме най-добрите, нали?
Федерико нагласи оптичния прицел и се вторачи в прашното шосе пред тях. Понтиакът бучеше под един надлез и от ауспуха му излизаше черен пушек. Един господ знаеше докога щеше да издържи оная таратайка. Ами загадъчната фигура на задната седалка? Дали беше съучастник на Трепача? Съгледвач? Помощник? Не му пукаше много, защото скоро щеше да сложи край на състезанието — един-единствен 7.62-милиметров куршум право в тила на шофьора.
— Крий оръжието, идиот!
Бернардо поглеждаше в огледалото за обратно виждане, отбелязваше си нещо наум и се взираше в превозните средства, които ревяха зад тях. Кадилак. Спортна кола. Другите убийци сигурно чакаха Сабитини да направят първия ход. Страхливци. Сутринта Бернардо видя един автомобил, който може би беше на оня с дръпнатите очи, Сакамото. Черното ферари се бе приближило до къщата на Куган, което означаваше, че до вечерта щяха да се появят още убийци.
— Бернардо, амиго, малко по-близо, перфавор…
Гласът на Федерико беше тих и нежен — сигурен знак, че е готов да убива.
В страничното огледало Джо видя два познати силуета във форда зад тях — широки рамене, приведени в тъмната вътрешност на колата, яки ръце и еднакви пози — и косата му настръхна. Мики продължаваше да подскача на задната седалка като вързоп от неизчерпаема енергия. Стомахът на Джо отново се сви и киселините започнаха да прииждат към гърлото му. Трябваше да измисли начин да остави момчето на безопасно място. Може би на следващия изход от магистралата. Или на някоя бензиностанция. Но спирането сега криеше голям риск, особено след като братята Сабитини бяха отзад и чакаха сгоден момент за смъртоносен изстрел.
— Ще направиш ли нещо за мен, Мики? — помоли Джо. — Ще се наведеш ли?
— Н-няма да позволя да те н-наранят, Батман.
— Разбирам, но те моля да направиш това като мой събрат и помощник.
— Н-нуждаеш се от помощта ми.
— Слушай, Мики… Лошите са зад нас и трябва да се съсредоточа, ако искам да им се изплъзна. Не подскачай така. Чу ли? Ще избягам с моите шофьорски умения на супергерой и ядрените батмански двигатели. Затова залегни и стой мирен.
— Ще ти помагам.
— По дяволите, момче! Прави каквото ти казвам!
Мики започна да трепери силно.
— Лошите са ме з-закачали неведнъж. И сега н-няма да им се размине.
Мики започна да търси в колана си някакво батманско оръжие. Ръцете му трепереха — синдромът го държеше в хватката си.
— Сега ще им п-покажа…
— Мики!
— Убий лошите! Убий ги веднага!
— Слушай, приятел…
Джо протегна ръка и го хвана за раменете, но Мики се измъкна. Блъсна се във вратата и извади от колана си жълт пластмасов бумеранг.
— Мики! По дяволите! Залегни!
Джо се опитваше да кара по права линия. Момчето се бореше на прозореца.
— Смърт на…
— Спри, Мики!
Твърде късно. С едно-единствено конвулсивно движение момчето се наведе през прозореца и запрати пластмасовия бумеранг по колата зад тях.
Федерико Сабитини се подаде през прозореца. Оптичният прицел беше притиснат до окото му и вятърът развяваше косите му, когато предметът изскочи в полезрението му.
Прилеп?
Предметът потанцува с вятъра. Преобръщаше се като блуждаещ лист, а жълтите му криле се въртяха лудешки. После се насочи право към форда на Сабитини. Федерико наведе оптичния мерник, облегна се назад и сърдито изсъска:
— Някаква птица.
Бумерангът на Мики се удари в предното стъкло и се завря под чистачката.
Бернардо се вторачи в него.
— Какво е това, по дяволите?
Федерико беше онемял и зяпаше играчката така, сякаш на стъклото беше кацнал албатрос.
Бернардо настъпи газта и оголи зъби, разтреперан от гняв и вероятно от малко паника.
— Този клоун иска да си поиграем.
Федерико кимна и примига, за да прогони от очите си потта, вятъра и влагата и изду огромния си гръден кош. Това се превръщаше в лично предизвикателство. Да убие този негодник вече беше въпрос на чест, а честта беше отколешна традиция за братята. Тя течеше във вените им и мотивираше действията им. Колкото по-велико беше убийството, толкова по-уважаван ставаше убиецът.
А това убийство щеше да бъде най-великото от всички.
Бернардо се приближи до понтиака толкова, че усети вонята от ауспуха му. Федерико се подаде навън, вдигна оптичния мерник до окото си и се прицели. Тъкмо щеше да стреля, когато се появи усещането — сърбеж под колана, точно над дясното бедро. Мястото. Наведе оръжието и се прибра в колата, като мигаше, за да прогони сълзите от вятъра, псуваше на италиански и чешеше белега с размерите на палачинка.
Това му се случваше от време на време, когато беше под напрежение или трябваше да се съсредоточи върху някоя особено неприятна мисия. Така стана през 1983, когато беше принуден да разчлени една жена, за да може да я побере в металния барабан на товарните докове в Месина. Случи му се и преди шест години, когато го заловиха в склада на една конкурентна банда и трябваше да си проправя път за бягство с помощта на ножа. Засърбеше ли го, работата свършваше зле, нещата се объркваха и едва спасяваше кожата. Но онези два пъти беше сам и сърбежът беше мимолетен.
Сега беше с брат си, а Бернардо също го сърбеше.
— Какво има? — попита Федерико и го погледна.
— Онова усещане… И ти ли го изпитваш?
Бернардо дращеше бедрото си.
Федерико кимна.
Белезите бяха съвсем еднакви, като огледални отражения. Бернардо го имаше вляво, а Федерико вдясно. Бяха останали от експерименталната операция, с която преди трийсет години екип от най-добрите хирурзи в Европа раздели близнаците в държавната болница „Сан Винченцо“ в Таормина. В онези дни в средата на 60-те процедурата беше съвсем радикална и десетгодишните Сабитини трябваше да прекарат много часове под скалпела. Но макар и тежка, операцията се увенча с успех и влезе в учебниците като пример за разделяне на близнаци, съединени в корема. Днес братята страдаха от много малко последствия, с изключения на краткотраен запек или пристъпи на язва, дължащи се на слабите им стомашни стени.
Умствено обаче близнаците Сабитини бяха обсебени от предишното си състояние. Имаха еднакви сънища, кошмари и заболявания и искрено вярваха, че могат да четат мислите си. И докато растяха и се изкачваха по стълбата на организираната престъпност, неврозата им се превръщаше в психоза. Започнаха да се мислят за ангели на Божието отмъщение, които са свързани физически и постоянно се надпреварват помежду си, за да видят кой е по-жестокият, по-бруталният и кой сее повече смърт. Двамата се обичаха и мразеха с еднакъв плам. И преди всичко, когато едновременно усетеха сърбежа, го приемаха като поличба.
При това сериозна.
Федерико отново вдигна оптичния прицел и погледна в зелената мрежичка. Кръстчето се спря на понтиака и лекото поклащане на двете превозни средства започна да мести обекта ту вляво, ту вдясно. Федерико трябваше да затаи дъх, за да държи пушката неподвижна. Огромният му корем се изду и опъна плата на спортното сако. Усещаше сърбежа под панталона си и неприятното чувство замъгляваше разсъдъка му. Борейки се с него, той се прицели в мишената и натисна спусъка.
Първият куршум мина високо и откъсна парче от покрива на понтиака.
Колата зави рязко и нагази в чакъла край платното. Бернардо изпсува и подкара в прахоляка плътно зад понтиака. Погледна спидометъра и видя, че се движат със сто и двайсет километра в час. Гилзата падна на пода и Федерико зареди отново. Навеждаше се през прозореца, когато в периферното му зрение вляво се появи нещо.
Саабът изникна изневиделица и отблясъците от слънцето върху броните му разсеяха Федерико.
Професионалиста изпревари сицилианците и после Джо.
След минута се прибра в дясното платно и остана там, няколко коли пред понтиака.
Беше възникнала една друга възможност.
Като прецени разстоянието и изчисли скоростта на удара и балистиката, Професионалиста бързо се приготви да стреля по сицилианците, без да засегне мишената пред тях. Нямаше да е лесно, но на Професионалиста не му пукаше. Трудностите бяха част от играта. Стисна волана, задиша равномерно и се почувства уверен, дори спокоен. Изстрелът беше сложен — някои можеха да го нарекат дори дързък, но Професионалиста беше свикнал с такива начинания. Как иначе бе станал най-дълбоко пазената тайна на разузнаваческото съсловие?
Трябваше да признае, че тази мисия наистина беше необичайна — да задържи мишената в играта колкото е възможно по-дълго. Но Професионалиста никога не поставяше под съмнение заповедите. Никога не се мъчеше да отгатне кои са анонимните покровители, които използваха услугите му. Въпросите биха довели до размишления, а това не беше част от метода му на действие. Той затаи дъх. Едната му ръка беше на волана, другата — на спусъка, а очите — приковани в огледалото за обратно виждане. Пръстите го заболяха.
Никой нямаше да разбере колко нежни са станали ръцете му, нито колко много болка течеше по крехките му стави. И никой нямаше да осъзнае колко бавен и дебел е станал Професионалиста. Той беше невидим за чужди и за свои.
Устройството беше прикрепено към облегалката за глава зад Професионалиста. Лично негово изобретение, специално за тази мисия. Малка С-образна скоба за минимум вибрации. Подплатен с гума триножник, пригоден за максимална точност. В долната част на огледалото за обратно виждане беше монтирано алуминиево велосипедно огледало, което беше на едно ниво с мерника на пистолета. А оръжието — стар руски „Макаров“ — беше заредено с рядко срещаните недеформиращи патрони с метални обвивки. Военни патрони.
— Стой мирен — прошепна Професионалиста на език, който повечето американци не биха разбрали.
Изстрелът се чу от ъгъла на предното стъкло на форда и всичко стана за секунда — счупването на стъклото и приглушеният пукот, подобен на влажна бомбичка. После нещо проблесна в колата и Федерико изпита усещането, че върху ръката му е паднала тухла.
Бернардо чу вика на брат си една милисекунда, преди да усети, че нещо изпръсква лицето му. Кръв! Изведнъж кръвта обагри всичко — тавана, ушите и очите на Бернардо. Федерико изпищя като ученичка. Пушката се изплъзна от ръцете му и падна на пода.
Бернардо погледна брат си.
— Какво става?
— Мама… Боже! Простреляха ме!
Федерико се гърчеше на седалката и държеше ръката си, от която на талази бликаше кръв. Единият от пръстите му го нямаше, а останалата част от китката беше черна, лъскава и пробита. Работа на високомощен патрон. Вероятно предназначен за черепа му.
— Шибан кучи син! — извика Бернардо и настъпи газта.
Понтиакът се отдалечаваше.
Федерико пищеше. Ръката му продължаваше да кърви обилно. Той измъкна колана от панталона си и започна да стяга китката си. Пронизителните му стенания не секваха.
Тъкмо те подхраниха гнева на Бернардо, който започна да псува и да реве като див звяр. Стисна волана с едната си ръка, а с другата бръкна в куфарчето, като го преобърна и разпиля оръжията на задната седалка. Грабна един картечен пистолет „Инграм“ с пълнител за трийсет патрона. Вече не разсъждаваше трезво. Кръвта и стенанията го бяха влудили.
Подаде се през прозореца и започна да стреля. Вятърът духаше в лицето му, а той стреляше ли стреляше и крещеше.
Никой не можеше да се гаври с близнаците Сабитини.