Джей Бонансинга
Играта на убиеца (17)

17.

Ако боговете на отвъдния свят помолеха Дъглас Сърк, Лукреция Борджия и Тенеси Уилямс да направят декор на западналия американски Юг, той щеше да прилича на град Свети Йоан Кръстител. Точно до щатската граница на Луизиана, сгушено в един блатист завой на река Мисисипи, селището представляваше тясна ивица от порутени дъсчени фасади на магазини и полуразрушени къщи. По всичко беше полепнала плесен — по хлътналите тенекиени покриви, по съскащите газени фенери и по килнатите балкони. Всички сгради изглеждаха немощни — досущ полк от сенилни старци от Съюзническата армия, събрали се за последна снимка.

Фаровете на нисана осветиха градския площад и Мейзи примига, сякаш се събуждаше от сън. На една затревена площадка на напукан пиедестал се издигаше паметник на Робърт Едуард Лий. Половината от главата на генерала липсваше.

— Господи, къде се намираме?

— В дълбокия Юг — измърмори Джо и погледна през прозореца. Трябваше да избере най-добрата наблюдателна позиция, както съветваше наръчникът: „Засадата се устройва на място, където има няколко пътя за бягство“. Уменията и смъртоносните реакции на професионалиста убиец бяха негова втора природа и сега, когато Мейзи беше с него, правилните решения бяха по-съдбоносни от всякога. Трябваше бързо да отърси от гърба си онези маймуни и да се откаже от занаята си. Но на какво разстояние бяха убийците? Дали Мейзи бе успяла да им се изплъзне?

Фактът, че бременната му приятелка бе с него, беше противоречиво блаженство. От една страна, това го забавяше безмилостно. Правеше го уязвим. Разсейваше го и предоставяше лесна мишена за чакалите. Но от друга страна, присъствието на Мейзи го наелектризираше. Съсредоточаваше го. Мейзи му бе донесла пълнотата, която му липсваше толкова много години.

Беше му дала нещо, за което да се бори.

— Мислиш ли, че ще намерим бензиностанция в това затънтено градче?

Мейзи се беше прегърбила над волана. Бърчеше чело, претърсваше с поглед призрачния град и стискаше волана с побелелите си пръсти, сякаш искаше да изцеди със силата на волята си последните капки бензин от резервоара.

— Не и по това време — измърмори Джо.

— Какво да правим?

— Чакай малко — каза той и вдигна ръка. Бе видял нещо. От една фасада струеше мъглява жълта светлина. На дървената табела пишеше „Пивница Еванджелин“, а над нея имаше редица тесни балкони.

— Спри там, сладурче — каза той. — Ей там, до монетния автомат.

Мейзи спря на паркинга пред малката странноприемница и изключи двигателя.

Джо понечи да отвори вратата, но Мейзи го хвана за ръката.

— Какво има?

— Никак не ми е приятно да ти го казвам — рече тя и посочи оранжевите му затворнически дрехи, — но тукашните жители ще започнат да си задават въпроси.

— Имаш право. Отиди и вземи стая. И гледай да е на последния етаж.

Мейзи кимна, слезе от колата и тръгна към малкия хотел.

Джо намери пакет цигари в жабката и запали.

Мейзи излезе, подрънквайки с ключа.

— Господи, Джо, мисля, че попаднахме в роман от Фланъри О’Конър.

— На последния етаж ли сме?

Тя кимна.

— И собственикът, някакво мухлясало старче, каза, че можем да паркираме отзад, зад дърветата.

— Не.

Мейзи присви очи.

— Не мислиш ли, че ако оставим колата, това ще бъде нещо като обява за присъствието ни тук?

Джо й каза какво иска да направи и сетне я поведе по пътечката към разклатените чамови стълби до автомата за кока-кола.

 

 

Стая 300 беше кошмарна. Оплюти от мухите прозорци и протрит килим с цвета на изветряла горчица. Джо вмъкна платнените чанти на Мейзи през вратата и ги остави на хлътналото двойно легло до прозореца. Двамата застанаха там за миг, вдъхвайки мириса на мухъл и гнило. Стените бяха украсени с рисунки върху лакирано дърво на упорити колоездачи и босоноги момчета, които ловяха риба. В банята имаше само един ръждясал умивалник и пукната тоалетна чиния. Някой бе направил плах опит да освежи помещението, като бе сложил радио върху малката дантелена покривчица на нощното шкафче и пластмасова роза в очуканата бяла ваза.

— Е, не е като „Астория“ — отбеляза Мейзи.

— Ще свърши работа — рече Джо и започна внимателно да сваля ципа на панталона си.

— Господи, Джо, виж се на какво приличаш!

— Благодаря за милите думи — измърмори той, докато събуваше панталона и разглеждаше раните си.

Мейзи взе чантата за първа помощ и се погрижи за най-лошите.

Шевовете на крака му бяха гноясали и боляха. Джо сви лявата си ръка, която бе поела по-голямата част от силата на удара при експлозията в затворническия микробус. Лакътят му беше подут. Мейзи му даде няколко хапчета против болката. Тъкмо слагаше настрани чантата, когато забеляза издутината на лявата му гръд и попита:

— Какво е това, по дяволите?

— Не знам. Сигурно парче от куршум — отговори Джо и погледна гърдите си.

Подутината вече не го болеше, но беше твърда като камък.

Мейзи протегна ръка и я докосна. В очите й блестеше възхищение.

— Не си спомням да съм я напипвала. Скоро ли те раниха?

— Преди години. Наболява ме от време на време.

Мейзи поклати глава.

— Страхотен начин да си изкарваш прехраната.

Джо отново усети уханието й на мента. Докосна косите й и слабините му потръпнаха. Съблече якето й и прокара ръце по раменете, гърдите и стомаха й. Почувства другия живот в нея. Топлината с аромат на мускус. Непогрешимата алхимия на бременната жена. Прегърна я и двамата изведнъж се притиснаха отчаяно един до друг.

— Не мога да повярвам, че те въвлякох в това — прошепна той.

— Вече ти казах, Джо. Хванала съм се на хорото и ще го играя докрай.

— Това не е твоят свят — каза той и я целуна по челото. — Бебето. Уплашен съм до смърт. Ако стане нещо, няма да мога да го преживея.

— Престани, Джо.

— Не биваше да се забъркваш в това. Тази работа не е за теб, а положението ще става все по-лошо.

— Ще се оправя.

Той се вгледа в нея, после се обърна и закрачи напред-назад.

— Ще се оправиш? Така ли мислиш? Можеш ли да се оправиш с това?

— Не говори така, Джо.

Тя го наблюдаваше с присвити очи.

— Сладурче, оценявам факта, че ми спаси задника, но ти изобщо нямаш представа с какво си имаме работа.

С всеки изминат миг му ставаше все по-ясно на каква опасност излага Мейзи.

— Онези типове… Няма по-лоши от тях. Трябва да ме послушаш. Да се махнеш оттук. В твоето положение това е истинска лудост.

Мейзи го прониза с поглед.

— В моето положение?

Тя въздъхна, приближи се до леглото, грабна гневно една от платнените чанти и дръпна ципа.

— Ето… Защо не млъкнеш и не облечеш това, преди наистина да ми е писнало?

Извади джинси и риза и му ги хвърли. Той ги облече, после спокойно се приближи до нея и я хвана за ръцете.

— Знаеш ли защо оставих колата навън? Защо исках да обявя, че сме тук?

Тя сви рамене.

— Защото сключих сделка с едни хора — тихо каза Джо.

И сетне й разказа всичко. За всичките си години като наемник на Камарата. Как Том Андрюс е отишъл при групировката и е преговарял за сделката. Мейзи го слушаше и се ядосваше все повече. Не можеше да стои спокойно. Свиваше пръсти в юмруци и ги разпускаше.

— Ето така стоят нещата — завърши Джо. — Ще пречукам ония гадове и ще замина с нов паспорт за Китай. Затова мисля ти да ме чакаш на летището. Ще се срещнем там и няма да се наложи да гледаш всичко това.

Тя мълчеше, но Джо виждаше гнева в очите й.

— Какво има, Мейзи?

— Виждаш ли това?

Тя протегна ръка и дръпна блузата си. Копчетата се разхвърчаха из стаята и изтракаха на пода. Джо погледна татуировката. Беше я виждал много пъти — кратък надпис над пъпа, татуиран със зелени букви. Arriba los corazones!^[1] Джо я беше питал няколко пъти какво означава това, но Мейзи винаги се шегуваше, че било нещо като „гореща мацка“, „куротрошачка“ или някаква друга подобна глупост и след известно време той се отказа от опитите си да разбере думите.

— Виж го добре — добави Мейзи.

После бързо отвори другата платнена чанта и я изсипа на леглото.

Пистолети.

После половин дузина — в различни етапи на сглобяване и на различна възраст. Джо разпозна полуавтоматичен „Берса“, десетмилиметров „Смит и Уесън“ и стар „Колт“ със спусков механизъм с двойно действие. Имаше и източноевропейски модели, повечето полуавтоматични, пълнители, кутии с патрони, два заглушителя и дори полицейски бързозареждащ пълнач. Мейзи взе един от деветмилиметровите пистолети, и без да откъсва поглед от Джо, грабна една пачка със седем патрона и го зареди. С искрящи очи завинти заглушителя и остави готовото за стрелба оръжие на леглото.

Джо отвори уста да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

— Татуировката означава „смелост“ — предизвикателно обясни Мейзи. — Приемането ми в Източночикагската ескадрила я изискваше. Най-безцеремонната женска банда на изток от Лос Анджелис. Три години бях с тях и съм видяла някои неща, повярвай.

— Мейзи, аз не…

— Чакай. Остави ме да довърша.

Тя прикова насълзените си очи в него. Брадичката й трепереше, но главата й беше вдигната гордо.

— Обичам те, Джо. За добро или за лошо. А там, откъдето идвам, това е достатъчно.

Той се вторачи в нея за още един безкраен миг.

После я хвана за раменете, преглътна вълната от чувства и я погледна в очите. На устните му играеше нещо като усмивка.

— Радвам се, че си на моята страна, малката.

 

 

Лъвдейл мярна проблясващите сини светлини в огледалото за обратно виждане, точно когато излизаше от шосе 17 и мъчеше очукания кадилак по калния път към делтата на реката.

— Мамка му!

— Спокойно, Крайтън — каза кадифеният глас от седалката до него. — Приближаваме се до целта и не трябва да се бавим. До утре вечер силите за борба с тероризма ще изпратят тук цяла армия.

— Ще го пречукам това копеле — измърмори Лъвдейл.

Лъчът на прожектора се отразяваше в огледалото и блестеше в очите му. Той беше бесен. Лицето му пареше там, където го бе одраскал куршумът на Флъд, а ребрата му пламтяха от изненадващия сблъсък с колата на мексиканската кучка. Той въздъхна гневно и натисна спирачките. Кадилакът се закова до канавката. Беше в окаяно състояние. Една от предните гуми беше омекнала, а радиаторът беше пробит.

В огледалото Лъвдейл видя, че полицаят спира зад тях.

— Не се шегувам, Крайтън — измърмори Хиро от предната седалка и вдигна трипръстата си ръка. Гледаше в страничното огледало и леко трепереше в очакване. — На този етап няма смисъл да привличаме внимание.

— На кого му пука за някакво ченге от малък град? — обади се дебелакът от задната седалка.

Грамадните му очертания бяха скрити в сенките. Дишаше тежко и сглобяваше ново оръжие — карабина „М 1“ с рязана цев, напълно автоматична и много подходяща за тесни затворени пространства.

— Всички селяни под ножа — рече Лъвдейл и бръкна под таблото.

Полицаят слезе от патрулната кола и разкопча кобура си. Беше младо ченге с глуповато лице и вървеше със странна олюляваща се походка. Коремът опъваше шевовете на кафявата му униформа. Не бързаше и бавно се приближаваше до кадилака, както бяха научени да правят всички добри полицаи. Преценяваше положението. Държеше се спокойно и делово.

Крайтън отвори тайника, където се намираше ударният му комплект — сгъваем нож, миниатюрен пистолет двайсет и втори калибър, няколко шишенца с необозначена течност и малък метален аерозолен флакон, който приличаше на пяна за бръснене.

— Махни това, Крайтън — измърмори Хиро и погледна в огледалото.

Ченгето беше почти до тях.

— Целуни ми черния задник, жълтурко — рече Лъвдейл и отвори флакона с окървавените си пръсти. — Ще омъгля за нула време тоя селяндур и ще вземем колата му. Ще разберем къде е Трепача чрез местните радиосъобщения. Ако имаш нещо против, кажи.

Омъгляването беше един от методите за убийство на Крайтън. Обикновено използваше цианид. Стрихнинът също вършеше работа, но се намираше по-трудно. Въглеродният тетрахлорид действаше по-бързо, но беше много скъп на черния пазар. Всеки лабораторен склад обаче имаше богати запаси от цианид. Химикалът беше евтин и имаше множество индустриални приложения, които можеха да се използват за прикритие. Крайтън обикновено го смесваше със стабилизиращо вещество — антихистамин, за да прониква бързо в белите дробове. Въздействието беше светкавично.

— Действай по-бързо — каза Хиро и извърна очи, сякаш чакаше готвачът да свърши неприятната работа по обезглавяването на кокошката.

Лъвдейл отвори прозореца.

Скърцането на ботушите на полицая се приближаваше.

— Добър вечер — сърдечно поздрави той, наведе се и надникна през отворения прозорец. — Много ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да видя шофьорската ви книжка, документите на колата и…

Лъвдейл пръсна отровата в лицето му.

Въздействието беше мълниеносно, сякаш някакъв огромен кукловод внезапно дръпна главата на ченгето назад. Полицаят се задави и повърна, а сместа започна да блокира ензимите му, да неутрализира червените кръвни клетки и да го души отвътре.

След миг той се строполи на чакъла.

Сабитини излезе от кадилака пръв и още преди Лъвдейл да сложи предпазната капачка на флакона, тръгна към радиопредавателя в патрулната кола.

 

 

В странноприемница „Еванджелин“ имаше само едно безопасно място и Джо знаеше, че накрая двамата с Мейзи ще отидат там.

— Кога мислиш, че ще дойдат? — Гласът на Мейзи беше едва доловим на фона на нощните ветрове.

— Скоро. Трябва да поспиш.

— Остави това.

— Трябва ни бърз изстрел, затова ще използваме десетмилиметровия.

— Той е цяло оръдие, Джо. И не е много точен.

Джо я погледна и успя да се ухили.

— Ти си била голяма работа!

Оръжията бяха наредени до тях като хирургични инструменти. Имаше шест пистолета, пет от тях полуавтоматични, четиринайсет пълнителя и общо сто и осемнайсет патрона. И също като екип от хирурзи, Джо и Мейзи имаха план за най-подходящата последователност на употребата им. Най-мощният патлак беше най-близо, за да могат да го вземат най-лесно. Имаше и храна — наполовина изядени пакетчета с пържени картофи.

От един час седяха на ветровития покрив и напрежението започна да разяжда Джо като вирус. Пътищата за бягство бяха оформени в главата му — по покрива, надолу по огромните, обрасли с растителност дървени решетки, които покриваха задната част на хотела, и по уличката към шосето. Но нямаше представа кой щеше да се появи пръв. Ченгетата? Федералните агенти? Някой от убийците? И какви бяха шансовете им с Мейзи? Възможностите се въртяха в главата му и той отново започна да обмисля нещата. Четирима. Щастливата детелина имаше четири листа. Апокалипсисът — четирима конници.

— Какво? — попита Джо и примига.

Мейзи му говореше нещо, сложила глава на гърдите му.

— Не мога да си представя какво означава да си изкарваш прехраната, като години наред убиваш хора. Макар да са лоши. Хора, които заслужават да умрат. Струва ми се зловещо.

— Правил съм го цял живот и няма да се опитвам да се оправдавам точно сега — каза той със свито сърце.

— И все пак не мога да си представя как. Как си оцелял?

— Чист късмет.

Тя го погледна.

— Ами! Сериозно, Джо, как го правиш? Година след година.

Той сви рамене.

— Сигурно поради липса на въображение.

Мейзи сбърчи нос.

— Какво искаш да кажеш?

— Профилът на убиеца. Не можеш да си позволиш да имаш въображение. Непрекъснато си мислиш: „Ще стреля ли онзи тип? Ще ме хванат ли? Търсят ли ме?“. И, разбира се, най-важното — „постъпвам ли правилно?“

Мейзи го погледна.

— И сега мислиш за последното, нали?

Настъпи тишина. Щурците в дърветата свиреха като стари неприятни спомени.

— Да — каза той след миг неловко мълчание. — Мисля, че започнах да губя търпение. От шибаното въображение. Мразя го.

Мейзи се вгледа в тихото нощно небе и очите й се навлажниха от горчиво-сладки спомени.

— Знаеш ли кое е странното? В предградията трябва да го имаш, за да оцелееш.

— Как така?

— Ами непрекъснато си въобразяваш нещо. Представяш си кой е зад следващия ъгъл и те чака. Мислиш, че светът се взривява от падането на една шапка. Представяш си, че те застрелват. Чувството. Облекчението. Да. Всеки си представя това. Облекчението, че накрая отиваш на стената за разстрел.

После се умълчаха.

Джо отново огледа улицата, тъмните фасади и нисана, паркиран под неоновите лампи на странноприемница „Еванджелин“, и се замисли върху думите на Мейзи. Представи си какво би било, ако се отпусне и приеме смъртта от куршума на убиеца. Много от жертвите му бяха намерили душевен покой в очакване да им пръсне черепа. Примирението. Джо погледна към редицата пистолети, които блестяха в мрака като бивници на праисторическо животно — чисти, излъскани и готови за ритуала — и се замисли за нероденото си дете. И внезапно осъзна, че никога няма да се предаде.

Никога.

— Трябва да поспим — прошепна той и се огледа.

Не знаеше колко време е мълчал, докато не погледна Мейзи.

Тя спеше дълбоко на гърдите му.

— Трябва да поспим — повтори Джо.

 

 

Зазоряваше се и блатистият въздух ставаше тъмносин и тих, когато Олдис Хакмор най-после разбра какви са черните точки.

— Проклет да съм — измърмори той и загаси цигарата си в очукания керамичен пепелник.

Хакмор седеше на рецепцията в задушното малко фоайе на „Еванджелин“ от часове, чешеше се, пъдеше мухите и гледаше нисана, опитвайки се да разбере от какво са черните дупки над задната гума. Истината беше, че от момента, в който се регистрира мексиканката, Олдис започна да се съмнява. Не можа да заспи. Имаше нещо подозрително около тази жена и приятеля й, който се срамуваше да влезе в хотела. И сега, след като разбра от какво може да са черните дупки по колата, беше напълно убеден, че в „Еванджелин“ са дошли неприятностите.

Смъкна се от стола и излезе навън. Приближи се до нисана. По дяволите, оказа се прав. Дупки. Коленичи до гумата и прокара загрубелите си пръсти по студената броня.

Дупки от куршуми!

Управителят се върна в хотела.

Телефонът беше окачен на стената до автомата за дъвки. Хакмор набра един номер и го остави да звъни, докато един сънен глас най-после отговори.

— Ландън, обажда се Олдис — каза Хакмор. — Събуди шерифа.