Джей Бонансинга
Играта на убиеца (20)

20.

Беше невъзможно да види циферблата на часовника си в гъстите сенки на тресавището. Насекомите бяха толкова много, че трябваше да държи ръката си на устата, за да не глътне някое. Миризмата на риба и метан беше непоносима, но тя седеше сама в гъсталака от папури. Не можеше да откъсне очи от шевролета, който бе спрял само на десетина метра от нея. Един от прозорците на колата беше смъкнат няколко сантиметра, за да може цигареният дим да излиза, и Мейзи чуваше приглушените гласове. Разговорът разпалваше безумието в сърцето й като ковашки мях.

— Ами ако не дойде? — попита едрият мъж, Мариън, който седеше зад волана.

— За какъв ме мислиш? За психиатър ли?

Гласът на адвоката Андрюс.

— Само питам.

— Не знам… Това ще означава, че някой от другите стрелци го е очистил на кораба и ще се приберем по-рано.

— А ако загубим следите му? Не можеш да пречукаш човек, ако не го намериш. От Камарата казаха, че искат всичко да е чисто, а сега не е така.

— Виж какво, щом Трепача казва, че ще бъде някъде, няма начин да не отиде там.

— Само питам.

После адвокатът каза нещо, което Мейзи не чу заради вятъра — в смисъл че ще извадят Джо с мрежа от реката. Но това нямаше значение. Всичко водеше до едно заключение. Андрюс беше излъгал Джо за сделката и цялата работа беше нагласена.

Тя приклекна и се промъкна малко по-наблизо, почти до края на растителността, за да види двамата мъже в шевролета. Раницата стягаше лявото й рамо, а ръката й здраво държеше полуавтоматичния пистолет „Берса“. Сърцето й препускаше лудешки, гадеше й се. Мейзи се молеше да не повърне.

Вече цял час се криеше в папурите и беше вир-вода. А може би от по-малко време? Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто Джо се качи на влекача, а тя тръгна през блатистия ръкав на реката, като се криеше от ченгетата. Пътува до Виксбург на автостоп. Трийсет минути с камион по лъкатушещите крайречни пътища. И когато се озова край изоставените товарни докове и видя шевролета, спрял напреки в края на чакълената отбивка, разбра, че това трябва да е адвокатът. Но нещо я накара да не се приближава до колата. Отново интуицията й. Скри се в тресавището, наостри уши и когато чу разговора, разбра какво става. Джо щеше да бъде причакан за последен път от хората, на които се бе доверил.

Скрита в папура, Мейзи наблюдаваше двата силуета, които оглеждаха стоманеносивите води в далечината.

— Може ли да те попитам нещо, Съветнико? — чу се гласът на Мариън.

Думите бяха едва доловими заради дъжда. Мейзи избърса влагата от лицето си и изопна шия, за да чува по-добре.

— Какво?

— Щом този тип е толкова добър, защо, по дяволите, Камарата го иска мъртъв? Особено след всичките тези глупости със състезанието и тъй нататък?

Последва безкрайно мълчание — продължително и неловко — и Мейзи имаше чувството, че ще умре. После се чу мърморенето на адвоката. Гласът му звучеше уморено.

— Всички остаряват.

Мейзи преглътна гнева си и внимателно зареди пистолета. В главата й отново се извиси музика — кадифеният баритон и страдалческите викове на Тристан, придружени от звънливите звуци на цимбала. Искаше да се приближи до шевролета и да пусне по един куршум в самодоволните им жестоки черепи. Да пречука тези мръсни копелета.

Разговорът продължи.

— Явно си заслужава парите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами този тип е истински унищожител. Изкара всички от играта.

— Трепача е най-добрият.

— Да, може би. Мисля, че ще ни трябват подкрепления.

— За какво намекваш?

— Смятам да повикам неколцина от моя екип, за да ни помогнат да приключим с него.

— Имаш местни момчета?

— Да.

Отново настъпи мълчание. Облаче цигарен дим излезе през прозореца и се смеси с дъжда. После адвокатът каза:

— Както кажеш, Мариън.

Мейзи беше готова да се промъкне зад шевролета и да напълни купето с деветмилиметровото си отмъщение. Сърцето й дори забави ритъма си, зрението й се проясни и умът й се съсредоточи. Тя вдигна пистолета, прицели се в силуетите, затаи дъх и тръгна по пътечката в папурите.

После се вцепени.

Не страхът я накара да се разколебае. Не беше и изхрущяването на чакъла под краката й. Нито дори дъждът, който изведнъж замъгли зрението й. А мисълта, че ще стреля в гръб. Беше толкова лесно. Толкова анонимно. Все едно да смачка бръмбар.

Но две човешки същества?

Музиката в главата й изведнъж спря, сякаш някой бе вдигнал грамофонната игла от плочата. Какво правеше, по дяволите?

 

 

Джо стигна до пясъчната ивица и пое дълбоко дъх.

Това не беше обикновено поемане на въздух след дълго тичане, а последна агония и вик на червените кръвни клетки за малко кислород. Хубавото беше, че в същия миг ръцете му напипаха калния бряг. Той се вкопчи в наносите и се изтегли на хлъзгавата суша. Задъхваше се, ръцете и краката го боляха от плуването в гъстата като ирландска яхния вода. В небето блесна светкавица и сенките на кривите кипариси заиграха около него вълшебен танц. Когато се хвърли от влекача, бурята беше спуснала черна завеса над небето и бе превърнала делтата в обитавана от духове къща. И сега тялото му беше покрито с тиня, а в устата си усещаше вкуса на гнило. Едва движеше ръце и ставите му бяха вледенени и сковани. Беше на път да припадне от изтощение.

Вгледа се в брега.

Явно се беше отдалечил на няколко километра от околностите на Виксбург. Брегът беше обрасъл с буйна растителност, прорязана от мъхести ивици и стени от кипариси. Испанският мъх беше като паяжина и оскъдната слънчева светлина осветяваше само непроходими гъсталаци. Джо погледна на север, после на юг, но не видя нищо, освен тресавища. Избърса калта от лицето си, приглади коса назад, бавно изкачи склона и влезе в гората.

През блатистата местност имаше тясна пътечка, широка колкото дупка на язовец. Джо тръгна по нея, провирайки се през къпините. Трепереше и се молеше да намери някое село, къща или път. Каквото и да е. Според него вървеше на изток и се отдалечаваше от реката, но под дърветата беше толкова тъмно, а бурята толкова объркваща, че може и да се въртеше в кръг. Светкавиците проблясваха на всеки няколко секунди. Единственото, което го крепеше, беше Мейзи и нейният глас.

„Обичам те, Джо, за добро или за лошо, а там, откъдето идвам, това е достатъчно.“

Мейзи имаше право. Любовта беше достатъчна. Можеше да накара дори него, застаряващия убиец, да се тътри в дъжда с мокри дрехи, които тежаха като олово, и с остри болки в ставите. Джо отчаяно се опитваше да си проправи път към Виксбург и мястото на срещата. Не можеше да се примири с мисълта, че Мейзи чака там, сама с Том Андрюс, и вероятно бдителността й е намаляла. Шумоленето на дъжда по върхарите на дърветата подклаждаше терзанията му. Капките се стичаха по плетениците от лози и испански мъх като в китайско мъчение и покриваха вече измръзналото му тяло със сковаващ студ. Той продължаваше да върви, притеснен за Мейзи. Чудеше се кой е четвъртият убиец и мислеше, че може би майка му имаше право. Вероятно наистина беше нечестивец и това пътешествие беше справедливото му наказание.

Извървя километър и половина и… видя градчето.

Изникнали на една поляна сред тресавищата, очуканите подвижни домове и колиби с насмолени покриви образуваха грозно селище, което в мрака на бурята приличаше на призрачен град. Зад мръсните стъкла на прозорците горяха мъгляви жълти светлини. Повечето сгради бяха обгорели и полуразрушени, изоставени преди много години заради някое родено във водите чудато заболяване. В известно отношение селището приличаше на деформиран братовчед на градчето Свети Йоан Кръстител.

Джо избърса капките от лицето си и тръгна по главната улица.

От едната страна имаше прояден от червеи дъсчен тротоар, който се точеше покрай редица окаяни магазинчета, поща и бръснарница. Зад прозорците виждаше хора, но те не му обръщаха внимание. Лицата им бяха съсипани от времето и угнетени. Бяха затворени в себе си. Повечето, ако не и всички, бяха чернокожи. Джо помнеше добре историята — тези „черни градове“ бяха останки от епохата на Гражданската война. Родени от расовите вълнения и неспокойната политика на следвоенния Юг, градчетата бяха създадени като самостоятелни и изолирани негърски анклави. Жителите им искаха само да бъдат оставени на мира, за да обработват малките си парчета блатиста земя, да живеят, както са свикнали, и да почитат Бога. Тъжна работа.

Видя един очукан телефон, осветен от самотна улична лампа. Приближи се накуцвайки до него и взе слушалката с треперещата си кална ръка. Набра номера на пейджъра на Том Андрюс и заговори колкото е възможно по-спокойно, за да обясни как е подминал мястото на срещата.

— Трябва да се срещнем край реката, Томи. Не знам колко път има дотук. Предполагам няколко километра. Може би осем. Някакво затънтено градче. Не му знам името, но главната улица се казва… — Джо погледна очуканата табелка. — Кроу Фут стрийт.

Той млъкна за миг, защото остра болка прониза коленете му. Бореше се с пристъпите на световъртеж, откакто бе стъпил на брега, и зрението му отново се замъгляваше. В ръцете му боцкаха студени игли, а лявата се вцепеняваше. Дали не получаваше сърдечен удар? Не можеше да каже. Знаеше само, че няма сили и трябва да си почине.

После видя църквата.

Тя беше в покрайнините на селището, сгушена в крайречните гори, и се извисяваше като съсухрен скелет на старица. Постройката беше опустошена от годините и сезоните. Фасадата в колониален стил беше покрита с дъски, изрисувани с графити, а камбанарията приличаше на счупен стар молив. През потрошените стъкла на прозорците се виеха лози. Едната й страна беше овъглена от пожар. Църквата беше идеална по много причини.

— В северната част на градчето има стара изоставена църква — каза Джо по телефона. — Ще бъда там, Томи. В църквата.

Понечи да окачи слушалката, после се сети за нещо друго.

— И не забравяй да донесеш новите паспорти и документите.

Затвори и тръгна към пустата църква.

 

 

— Да тръгваме.

Напрегнатият нервен глас се разнесе от прозореца на шевролета и моторът забръмча.

— Къде е той?

— На няколко километра надолу по реката. Мисля, че знам мястото. Малката църква до блатистия ръкав на реката. Село Байю Пиер.

— Чакай малко — озадачен каза едрият мъж. — Чак при Начес ли?

— Точно така.

Мълчанието беше мъчително, а звукът на двигателя и на далечните ветрове — още по-неприятен, и Мейзи осъзна, че това е мигът на истината. Вдигна полуавтоматичния пистолет, прицели се в задното стъкло на шевролета и се отърси от колебанието. Стоповете блеснаха в лицето й и изведнъж нещо на земята вдясно привлече погледа й. Счупено стъкло и стара дъска, от която стърчаха ръждиви пирони. Мейзи се вгледа в тях и в главата й се оформи нова идея.

Трябваше да действа бързо.

 

 

Джо се беше свил под кутията за дарения и мислеше за Бога, когато пристигна последният убиец.

Вдигна глава и по кожата му полазиха тръпки, когато чу слабите шумове зад църквата. Макар че можеше да бъде всеки — някой любопитен местен жител, Том Андрюс или дори миеща мечка, Джо знаеше, че това е четвъртият и последен убиец. Съдеше по прокрадващите се по чакъла стъпки и по увереността им.

Професионалиста.

Приближи се до западната стена, приклекна под напукания витраж и зачака.

Църквата беше тиха. Навремето сигурно е била великолепен дом на Бога, но годините, занемаряването и бедствията явно бяха оказали влиянието си. В пукнатините в пътеките между редовете растяха огромни туфи плевели и чайките бяха свили гнезда в порталите. Изповедалните бяха наредени от двете страни на нефа, а изпочупените им назъбени решетки бяха обвити с лози. Изглежда, в много от тях живееха опосуми. Лавиците зад тях бяха покрити с птичи изпражнения, пера и дългогодишна влага. Половината от срещуположната стена беше срутена, унищожена от пожар, и нащърбеният овъглен отвор зееше като пастта на огромен звяр. Миришеше на гнило и на амоняк. На метан.

Изведнъж навън блесна светкавица и счупеното цветно стъкло трепна.

Стъпките се приближаваха. Джо се стегна, и се приготви да се бори за живота си.

Вече чакаше цяла вечност във влажния мрак, но Том Андрюс още не се беше появил. Успя да намери някакви стари дрипи, с които превърза раните си, както и парчета въже и ръждиви гвоздеи. Използва ги, за да постави капани из църквата — за всеки случай. И докато ги нагласяше и ги привързваше към прозорците, откри източника на миризмата на метан.

Труповете бяха навсякъде — под пейките, в изповедалните и зад полуразрушения олтар. Някои бяха на сърни, промъкнали се в църквата да умрат. Други — на водни плъхове и язовци. Телата им се бяха разложили отдавна и крехките им малки скелети бяха плесенясали. Имаше дори един мъртъв алигатор, свил се в един от порталите — белият му корем се бе издул, готов да се пръсне. Църквата беше пълна с толкова много гнилост, че се бе превърнала в грамаден резервоар за газ.

Който само чакаше да експлодира!

Стъпките изскърцаха.

Джо се обърна рязко към звука и сграбчи въжето, което бе оплел като бич. В краката му имаше още въжета. Някои бяха прикрепени към стената, други — опънати ниско над пода. Имаше и собственоръчно направени оръжия, поставени на ключови позиции из църквата. Не искаше да рискува, особено след като нямаше пистолет. Стъпките вече бяха съвсем наблизо, може би точно пред счупения прозорец вдясно.

Нещо се промъкна зад него.

Джо се обърна.

Зърна някаква сянка, пред напуканата стена се чу шумолене и в мрака блесна лъч светлина. После нищо. Тишина. Сърцето на Джо блъскаше в гърдите, устата му бе пресъхнала. Той стисна въжето и заотстъпва от стената. Усещаше нечие присъствие. Вървеше бавно и обувките му скърцаха в мръсотията.

Нещо студено и метално се опря във врата му.

— Не мърдай — каза един глас.

Джо вдигна ръце, без да изпуска въжето, и потисна паниката си.

— Не се обръщай.

— Както кажеш.

Непознатият миришеше на смес от пот, мускус и на нещо като препарат за почистване. Дулото на оръжието му беше опряно във врата на Джо. Беше голям калибър, може би „Магнум“, и първият изстрел щеше да пръсне черепа му. Не само щеше да го убие, но щеше да го направи бързо. Хуманно. Да, това със сигурност беше Убиец Номер Четири.

Професионалиста.

— Пусни въжето — заповяда гласът.

— Готово — каза Джо и го пусна.

Стомахът го присви. Желанието му да се обърне беше толкова силно, че очите му пареха.

— Преди да те убия — каза гласът и Джо си помисли, че познава отнякъде този напевен тембър и странния акцент, но не можа да си спомни откъде, — искам да знаеш нещо.

— Целият съм слух — отговори Джо.

— Възхищавам се на работата ти през всичките тези години.

— Ами… Нали знаеш какво казват. Дреме ми на жилетката.

— Не те разбирам.

Изведнъж Джо си спомни къде е чувал този глас и прозрението го удари като плесница. Не можеше да повярва, че е бил толкова задръстен. Как бе пропуснал да го забележи? Затвори очи и въпреки ужаса, който изпитваше, се усмихна и каза:

— Явно не съм толкова умен.

— Жалко — отговори гласът.

— Виж какво, приятел, преди да ме пречукаш, има нещо, което трябва да знаеш.

— Говори. Кажи всичко, което искаш. Това няма да те спаси.

— Преди да стреляш, трябва да знаеш, че това място е шибано буре с барут.

— Обясни.

— Да обясня ли? Ами, първо, тук има повече трупове, отколкото в моргата в Детройт. Сърни, водни плъхове и какво ли не още. Това е достатъчно метан, за да изстреляш космическа совалка.

Последва дълго и мъчително мълчание.

Дулото се отдръпна от врата на Джо и петлето щракна.

— Добре — каза гласът.

Джо се обърна и се вгледа в кучешките очи на румънката от странноприемница „Еванджелин“. Още беше с изцапаната си престилка и ортопедичните обувки с дебели подметки. Чорапите й бяха навити около глезените, а редките й сиви коси бяха сресани назад над набръчканото чело и прибрани в мрежичка. Единствената разлика беше в погледа. Тъжното покрусено изражение на преследвано животно го нямаше.

Сега го гледаха стоическите студени очи на хищник.

— Тогава ще те убия с голи ръце — спокойно каза Илиана Попеску и се насочи към Джо с бавната увереност на буреносен фронт.