Джей Бонансинга
Играта на убиеца (14)

14.

Април още беше хаплив и ветровете плющяха като камшици по водите на Потомак, докато членовете учредители на Камарата се разхождаха по западния тротоар, към Арлингтън. Бяха четирима. Лайл крачеше най-отпред, като свещеник на висшата мода. Късото до коленете кашмирено палто се развяваше, слънчевите му очила блестяха. Другите го следваха по петите и обмисляха нещата. Непроницаемият професор Окуда с лулата си, Майкъл Уинслоу, адвокат от Сиатъл и представител на Съюза за защита на гражданските свободи — целият във вълна и с провинциален вид, и Хеди Коен, непреклонната дребна жена със стоманеносиви коси от Детройт.

— И най-важното, господа — не мога да кажа, че съм приятно развълнувана от цялата тази публичност — каза Хеди Коен с патентования си умерен тон, достатъчно силен, за да надвика вятъра, и същевременно достатъчно тих, за да не ги чуе някой.

Коен беше автор на „Постфеминистки манифест“ и унищожителен критик на личности от фашистките медии от цял свят и знаеше как да говори безмилостно и същевременно майчински.

— Замесваното ни в тази работа и разговорите с ЦРУ. Всичко това никак не ми харесва.

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете си и присви очи срещу лъчите на следобедното слънце, които се отразяваха в реката.

— Също както казваше леля Джулия. Играеш ли си с коминочистачи, ще се изцапаш със сажди.

Уинслоу я погледна.

— Какво искаш? Така се случи. Стават такива неща. Ще се оправим и ще продължим да живеем.

— Нали затова сме се събрали — тихо каза Окуда. — Да вземем решение.

Повървяха още малко.

— Предчувствах, че ще стане така — измърмори Коен.

— Какви ги говориш?

Уинслоу видимо се ядосваше на дребната жена с посивели коси. Двамата не се понасяха. Вероятно заради общата си вина.

— Никога не сме обсъждали компетентността на наемника — рече той.

— Как да не сме? — възрази Коен и погледна Окуда. — Не си ли спомняш, Тед?

Професорът продължаваше да гледа реката и да пуши лулата си.

— Осъждахме няколко пъти възможността да го извадим от употреба.

— Да го извадим от употреба… Хубав израз — усмихна се Уинслоу и поклати глава.

— Човекът остарява, Майкъл — подхвърли Коен.

— Така е — съгласи се Окуда.

— Добре де — каза Уинслоу и сви рамене, — тогава може би този човек е риск за сигурността. Може да страда от старческо слабоумие. Кой знае? Искам само да знам защо трябваше да бъркаме в тази огромна каца лайна?

— Налагаше се да почистим — отговори Окуда.

— Стига с тези евфемизми — изпъшка Уинслоу. — За какво всъщност говорим?

— Моля? — учуди се Окуда и го погледна.

— Тази шибана игра… Какво е нашето участие в нея?

— Уместен въпрос, Тед — съгласи се Коен. — Това не влиза в основните ни задължения.

— Имаме друг коз в играта — заяви Окуда. — И решението, което трябва да вземем сега, е дали да подкрепим нашия наемник, или не. Дали да го измъкнем от кашата и да го откупим от играта, или просто да оставим нещата да следват естествения си ход.

Уинслоу и Коен се спогледаха, после Уинслоу попита:

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш — коз? Още един наемник ли?

Окуда извади лулата от устата си, сякаш се готвеше да разговаря с подрастващ по някой труден въпрос.

— Да, включихме още един — започна той. — Отначало, само за да наблюдава положението, но после решихме да пази живота на нашия човек. Та играта да продължи. Намерението ни беше…

— Чакай малко — прекъсна го Уинслоу и възмутено вдигна ръка. — Искаш да кажеш, че си заповядал на втория стрелец да започне да премахва другите участници?

— Точно така. Причината беше…

— Това са глупости! Ние не одобряваме никого, без да постигнем общо съгласие, и ти го знаеш много добре, Тед.

— Той има право, Тед — каза Коен.

— Дрън-дрън! — излая Уинслоу.

— Ти явно не схващаш идеята, която стои зад всичко това — изсъска Лайл през стиснати зъби. — Попаднахме на ново антитяло. Серум. Начин да очистим света от вируса. Не разбираш ли за какво става дума, Уинслоу?

— Слушай, Джеф…

— Не. Ти слушай. Състезателите са хладнокръвни убийци и нашият човек се е превърнал в гръмоотвод. Привлича всички хищници. Предоставя ни се изключителна възможност. Безпрецедентна! И няма да я осуетим с безсмислени приказки за разведряване на положението. Разбираш ли какво говоря?

Уинслоу се вторачи в него за миг, после облиза устни и спокойно каза:

— Значи вече сме престъпна организация.

Лайл се усмихна.

— Аз съм виновен. Не се изразих правилно — каза той, затвори очи, пое дълбоко въздух и потъна в размисъл.

Замисли се за ужасната си професия, за „черната работа“. За тези ужасни времена, изпълнени с диващина и духовна пустота. И за това как същата тази диващина беше унищожила баща му. Зачуди се дали някой от другите знае за него. Как старецът — пребоядисан демократ — през 1954 бе кандидатствал за място в Конгреса от Илинойс и беше унижен от неомакартистите в щата или как го злепоставиха с някаква проститутка в един хотел, когато предизборната му кампания бе стигнала върха си, или как след две седмици го намериха мъртъв — явно самоубийство. Ала младият Джеферсън Лайл беше на друго мнение. Знаеше, че баща му е убит от десните, а самоубийството е инсценирано и на пресата е платено. И това стана ръководният му мотив в живота.

Дивашки времена!

— Може би трябва да погледнеш на цялата работа като на спасяване на стотици, на хиляди хора — каза той по-тихо. — Като на отърваване на света от подобни социопати.

Настъпи неловко мълчание. Единственият звук беше плискането на вълните в кея.

— Предполагам, че имаш планове за нашия стар Трепач? — попита Уинелоу накрая.

Лайл не отговори веднага. Вгледа се в синкавосинята повърхност на реки Потомак — студена и ярка като течна спойка на слънцето — и се замисли за Трепача. Истината беше, че Лайл нямаше представа какво да прави с Джо Флъд. Както и да свършеше играта, Трепача се превръщаше в неудобство. Разбира се, може би застаряващият убиец просто искаше да се оттегли. Макар и шумно. Но можеше ли Камарата да поеме този риск? Лайл гледаше студената, изпъстрена от слънчеви лъчи вода и трескаво разсъждаваше. Дълго мисли и накрая му хрумна една идея.

— Тед — ненадейно каза той, — свържи се с Том Андрюс по телефона.

 

 

Трак. Трак. Трак…

Джо се беше свил на мръсния дъсчен под в една от изповедалните на „Сейнт Майк“ и беше прикрил очи с ръка, засрамен и унизен. Беше гол като новородено бебе. Цялото му тяло беше покрито с влажна мръсотия. В косите, хлътналите му гърди и по осеяното с акне лице имаше струйки нечистотия. Беше само на единайсет години. Но по някакъв начин главата на малкия Джо беше пълна с прегрешения за възрастни и той се страхуваше да погледне през решетката, скриваща отец Дули в сенките…

Притискаше слабите си немощни ръце към очите толкова силно, че сълзите му станаха червени и гъсти, превръщаха се в кръв и Джо започна да реве като бебе, а гласът на отец Дули го дразнеше през тъмната решетка. Джо си мислеше: „Не, моля те, не ме карай да поглеждам! Моля те!“.

Накрая вдигна глава и очите му изстреляха куршуми, които пробиха решетката, взривиха се в нажежен до бяло прах и превърнаха отец Дули в облак кървава мъгла. Не!

 

 

Джо се стресна и се събуди. Пружините на леглото изскърцаха.

— Мистър Флъд?

Стаята се фокусира — боядисаните в сиво стени, геометричните сенки на белосаните решетки и острата миризма на обеззаразяващи вещества и на повръщано. В тялото му се надигнаха странни усещания — напрежение в краката, тъпи болки в ръцете и бодяща горещина в бедрото, ръката и рамото. Тилът му пулсираше, шевовете го сърбяха. Едва след минута успя да произнесе:

— Какво…

— Събудете се. Имате посетител.

Гласът идваше от другата страна на килията, отвъд белите решетки. Звучеше като мутиращ глас на подрастващ. С лек южняшки акцент, но почтителен, сякаш се обръщаше към учител. И онова адско металическо потракване…

— Какво има?

Джо примига и се опита да съсредоточи поглед върху пазача.

Младежът стоеше навън, пред решетките, и тракаше с ключовете по желязото. Беше съвсем млад. Лицето му беше осеяно с лунички. Беше облечен в сивата униформа на служител от шерифския отдел и шапката му бе килната назад върху гъстите пясъчноруси коси.

— Много съжалявам — каза пазачът, — но ми казаха да ви събудя. Имате посетител.

— Посетител ли?

— Да, сър.

— Господи…

Джо провеси крака от леглото и с мъка се изправи. Стомахът му беше като празен железен барабан. Забеляза, че е облечен в оранжеви затворнически дрехи. Погледна превръзките на ръцете си и изведнъж си спомни събитията от последните двайсет и четири часа.

Извадиха го от реката, окова го цял взвод войници и под усилена охрана го закараха в местното спешно отделение. Зашиха крака и китката и му дадоха болкоуспокояващи. После го откараха до този предварителен арест извън Сейнт Луис, казваше се „Менър Комплекс“ — наскоро построен федерален затвор със засилени мерки за охрана и съдебна зала.

През целия следобед и вечерта го разпитваха. Пробваха се всички местни момчета, шерифът на Пайк Каунти, полицаите от Куинси, цял куп офицери и дори един застраховател, служител на авиолинии „Уестърн Ийгъл“. В пет часа се появиха агентите от ЦРУ. Долетели от Вашингтон, Ню Орлиънс и Атланта, федералните агенти пристигнаха с евтините си костюми и късо подстригани коси и се заеха с него, сякаш играеха в някакъв стар филм за Джей Едгар Хувър.

Джо им разказа всичко.

Не, той не изпълнява тайна мисия за палестинците. Не, не е избягал с пари на мафията. Не, не се е забъркал в глобална гангстерска война или синдикален трус. Разказа им точно какво става. Обясни им всичко. Описа дългогодишната си кариера като стрелец. Разказа им за страха си от левкемията. За състезанието. За погрешната диагноза и за решението си да се опита да оцелее. Каза истината на всички, които искаха да я чуят. И най-смешното беше, че малцина му повярваха. Никой не прие историята, нито допусна, че човек като Джо може да говори истината с такава готовност. Продължиха да настояват, че е замесен в някаква хитра подмолна машинация или неясна териториална война между най-големите убийци в света.

Джо продължи да говори истината, защото вече нямаше никакво значение. Знаеше, че никога няма да го изправят пред съда или да го осъдят. Знаеше, че съдбата му е предопределена от събитията през последните няколко часа и се свежда до два възможни варианта — по време на преместването му в Чикаго той щеше или да избяга, или да бъде убит от друг стрелец.

— Колко е часът, по дяволите?

Джо разтри врата си и огледа килията. Отнякъде се чуваше приглушен тътен и той предположи, че навън вали.

— Почти осем сутринта — отговори пазачът, докато отключваше вратата.

— Господи…

Джо поклати глава. Около полунощ му бяха дали кодеин, който го бе приспал дълбоко.

— Ще трябва да ви сложа белезниците — виновно добави младежът.

— Е, нали това ти е работата. Да вървим.

Пазачът сложи белезници на китките му, свърза ги с веригата на глезените и ги заключи. Джо се прегърби като човекоподобна маймуна.

— Ще вървим бавно — каза младият пазач и го поведе по коридора.

Затворът беше съвсем нов. Имаше сив мокет, лъскави бели стени и прозорци с решетки, които гледаха към изрядно чистите вътрешни дворове. Миришеше на прясна боя и строги правила. Джо се тътреше зад пазача, копнееше за кафе и цигара и се чудеше кой ли противен репортер или следовател чака да го види. Стигнаха до края на главния коридор и пазачът леко го побутна да спре.

— Извинете за безпокойството, мистър Флъд — каза младежът, — но се чудехме… аз и колегите… дали можете да ни направите една услуга.

Джо вдигна учудено вежди.

— Да ви направя услуга ли?

— Да, ще ви отнеме само секунда.

— Разбира се.

— Страхотно! — възкликна пазачът, хукна към отворената врата на един от кабинетите и викна. — Готов ли си, Ърл?

Отвътре се чу тътрене на крака, после пазачът се обърна към Джо.

— Хайде, мистър Флъд, влизайте.

Джо го последва и се озова в малък, ярко осветен кабинет. Едната циментова стена беше покрита с лъскави страници от порнографски списания, на другата имаше прозорец с решетки и лавици, отрупани с автоматични оръжия. Там стоеше още един пазач, по-възрастен, облечен в сива униформа. Носеше тъмни очила и държеше фотоапарат „Никон“ със светкавица.

— Добро утро, мистър Флъд — каза по-възрастният пазач. — Надявам се, нямате нищо против да си направим няколко снимки. За домашните.

Джо отвори уста от почуда.

— Ще ви отнеме само секунда — каза по-младият, после хвана Джо под ръка и го бутна към циментовата стена. — Така добре ли е, Ърл? Хващаш ли и двама ни?

 

 

Плачът изпълваше малкото влажно мазе в единствената католическа погребална зала в Джърсивил, Илинойс. Не че стенанията бяха нещо необичайно за погребалното бюро „Микеле и син“. Мястото бе виждало много сълзи. Причините тези ридания да звучат непривично бяха две — първо, те идваха от стаята за балсамиране, и второ, издаваше ги един огромен мъж, който говореше развален английски и никога през живота си не бе стъпвал в това градче.

— Синьоре?

Дребният собственик се беше облегнал на сивата стена, кършеше ръце и нервно свиваше устни. Казваше се Едуард Микеле и беше облечен в сив костюм с розова бутониера. Плешивата му глава лъщеше на оскъдната светлина.

— Не искам да ви безпокоя — внимателно каза Микеле на гиганта, който бе коленичил до носилката от неръждаема стомана, — но един господин иска да ви види. Каза, че било спешно.

Огромният сицилианец не отговори. Стоеше на колене и мънкаше някаква тиха молитва, а главата му беше наведена над носилката с тялото на близнака му.

— Синьоре…

Погребалният агент направи няколко крачки към него и се прокашля.

Бернардо Сабитини не реагира.

Беше в това състояние, откакто бе пристигнал предишната вечер — целият в кръв и понесъл трупа на брат си като бреме от болезнени спомени. Микеле не беше специалист по травмите, но изглежда, Федерико Сабатини бе починал от загуба на кръв. На ръката му имаше страшна огнестрелна рана, а на врата — прорезна. Отначало Микеле нямаше представа в каква мръсотия са се забъркали двамата близнаци, но когато Бернардо започна да говори на развален английски, погребалният агент предположи, че трябва да са мафиоти. Микеле спазваше законите, никога не беше загазвал и не искаше да си има неприятности. Но накрая Бернардо напъха дулото на пистолета си в лявата му ноздра и от този момент погребалният агент заигра по свирката на Коза Ностра.

Исканията бяха лесно изпълними. Заеквайки и сломен от мъка, Бернардо Сабитини помоли Микеле да измие и да подготви за погребение тялото на Федерико. Никакви смъртни удостоверения, формуляри и съобщения до полицията или държавния секретар. Нищо от това не изненада Микеле, който бе чувал от братовчед си Кармине, също погребален агент, че е бил принуждаван да подготвя тела за престъпния синдикат. Микеле често си мислеше, че един ден това ще се случи и на него. Но после исканията на дебелака станаха странни и безразсъдни. Той заповяда на Микеле да напъха в гърлото на Федерико един малък медальон, счупен на две, с лика на апостол Юда. Сетне поиска балсамът да бъде смесен с малко от собствената му кръв и със светена вода от местния извор. Нареди също големият белег на корема на тялото да бъде покрит и запечатан с восък от капещи свещи от местната църква. Накрая извади от портфейла си смачкан пожълтял къс хартия и го подаде на Микеле. Това беше стар италиански цирков плакат от началото на 60-те, чудат афиш на Лалу и Гръдното момче, на който беше изобразен красив мъж с мустаци с един паразитен близнак, изникнал от гръдния му кош. Бернардо каза на Микеле да запечата плаката в черепната кухина на Федерико и да изпрати тялото в родния дом на близнаците, в покрайнините на Палермо.

— Синьоре… господинът чака горе.

Микеле се приближи още и видя, че Бернардо трескаво шепне печални молитви. Сицилианецът миришеше на пот, чесън, барут и алкохол. А очите му — стрелкащи се в сенките под носилката — сякаш търсеха изгубената душа на брат му — блестяха от скръб, а може би дори от лудост.

— Синьоре, моля ви… Човекът настоява да ви види незабавно.

Погребалният агент се накани да сложи ръка на рамото на Бернардо, когато изведнъж се смрази. Вгледа се в дебелака, в блестящите сълзи и в бързодвижещите се устни и най-после разбра какво прави Бернардо Сабитини.

Той говореше на мъртвия си брат.

— Синьоре?

Сицилианецът вдигна глава. Изражението му беше като на хванато в капан животно.

Микеле преглътна шумно.

— Казах му да си отиде и да дойде по-късно, защото имаме мъртвец — заекваше погребалният агент, уплашен за живота си, — но той настоява.

Шишкото стана с огромно усилие. Ставите му изпукаха. На спортното му сако имаше засъхнала кръв, ризата му беше потна.

— Къде е?

— Чака ви в параклиса.

Бернардо кимна.

— Полицай ли е?

— Не, синьоре, не мисля.

Дебелакът кимна още веднъж, после излезе от стаята за балсамиране и се качи горе.

Бернардо спря на най-горната площадка на стълбището и огледа преддверието. Слепоочията му пулсираха и очите го боляха. Вратата на параклиса — свод с копринена завеса — беше вляво. Бернардо бръкна в джоба на спортното си сако и усети успокоителната ръкохватка на десетмилиметровия си пистолет.

После влезе в параклиса.

Помещението беше пусто. На пода бяха разхвърляни сгъваеми столове. В далечния край имаше мраморен пиластър, гол и студен до олтара — последната спирка за някои нещастни хора, които вече бяха храна за червеите. Бернардо огледа пустия параклис и свъси вежди. Нещо не беше наред.

В същия миг чу силно изщракване и усети на врата си студена стомана.

— Не мърдай, мафиозо — каза един глас.

Дебелакът вдигна ръце.

— Много добре. А сега ще направим няколко крачки и после ще се споразумеем. Разбираш ли какво говоря?

Бернардо познаваше тези напевни гласове. Негърски. Изведнъж усети горчивия вкус на смъртта.

— Ако ще ме убиваш, направи го бързо.

— Извади патлака от джоба си, пейзано, и ще можеш да си поемеш дъх.

Бернардо извади пистолет от джоба си и го даде на човека.

— Много добре.

Крайтън Лъвдейл излезе от сенките. Лицето му лъщеше от пот и умора, костюмът му беше изцапан с кръв, а револверът „Питон .357 Магнум“ остана опрян в челото на Бернардо.

— Ей сега ще се разберем. За секунда.

Лъвдейл явно изпитваше болка, защото докато говореше, револверът леко потрепваше.

— Разбрах, че си загубил близък човек, съсипан си от скръб и аз те разбирам.

— Какво искаш от мен, чернилко? — попита през стиснати зъби сицилианецът.

Лъвдейл заби дулото в ухото му.

— Какво искам ли, свиньо?… Може да ме наречеш сантиментален… Знам ли…

Крайтън се наведе съвсем близо до сицилианеца, като любовник, който се готви да шепне любовни слова.

— Причината, поради която не ти пръснах веднага шибания череп, е, че имам план и ти ще участваш в него.

Бернардо сви рамене.

— Негър да говори за план. Интересно.

Лъвдейл напъха дулото на револвера още по-надълбоко в ухото на шишкото.

— В момента не си в положение да се интересуваш.

Бернардо не отговори.

— Имам едно предложение — каза накрая Крайтън. — Трябва да дойдеш с мен.

Сабитини се вгледа продължително в мъжа, после сви рамене.

— Защо не?

 

 

Джо седеше сам в безлюдната зала за свиждане и чакаше загадъчния посетител. Помещението беше разделено на две от плексигласова стена, а от двете й страни имаше пейки и малки прегради. Във всяко сепаре имаше високо окачена телефонна слушалка и плот за писане. Джо седна в сепарето, което беше най-близо до вратата. Зад него имаше двойно огледало.

Преглътна студеното кафе, което му бяха дали пазачите, и започна да рови в смачкания пакет „Кемъл“ за цигара, когато из стаята се разнесе бръмченето на електронната ключалка. Джо вдигна глава. Вратата изщрака, отвори се и посетителят застана на прага.

Изглеждаше уморена. Лицето й беше зачервено от вятъра и слънцето, а косите — прибрани назад. Джинсовото й яке беше закопчано догоре, а в очите й блестяха сълзи. Все едно я тресеше.

Гърлото на Джо пресъхна и той едва смотолеви:

— Господи… Мейзи…

Тя не го чуваше, но виждаше движенията на устните му и изражението в очите. Забърза към отсрещното сепаре, седна и взе телефона.

Джо също грабна слушалката.

— Как я караш, малката?

— Как я карам ли?

Гласът й звучеше тенекиено и пискливо. Тя се огледа и после се вторачи в Джо. Очите й бяха влажни.

— Забърках голяма каша. Съжалявам.

— Последния път, когато те видях — започна Мейзи, като бършеше лице и пронизваше Джо с поглед, — ти ме разстрои така, че едва се съвзех. Класическо излизане от сцената, Джо.

Той кимна, но не каза нищо. Опита се да долови уханието й през стъклото. Копнееше за уханието на Мейзи, за чудесния мирис на мента и си представяше, че топлината й прониква през плексигласа. Беше изумен от силното си желание да бъде с тази жена, да легне до нея и да зарови лице в косите й. Главата му се замая от страст. Мускулите на стомаха му се стегнаха и яростта завибрира в него със стремителност, която го стресна. Как бе успял да унищожи бъдещето си с тази жена? Как не бе забелязал съвършената красота на това овално личице?

— Казаха ми, че си сключил сделка със себе си — рече Мейзи и огледа голите циментови стени.

Джо кимна.

— Вярно е, малката.

Тя го погледна.

— Защо го направи, Джо? Хората непрекъснато научават, че са неизлечимо болни.

Той преглътна, опита се да измисли нещо съдържателно и накрая измънка:

— Тогава ми се стори добра идея.

— Господи, Джо! — възкликна Мейзи и затвори очи. — Все още не разбирам нищо.

Сетне отвори очи и го погледна.

— Искам да кажа, че карам като луда, за да те намеря. Багажникът ми е пълен с мангизи — дори не знам колко. И спирам в крайпътния денонощен магазин, купувам бутилки скъпо бренди и фъстъци…

— Виж какво, Мейзи…

— Не! Не ме прекъсвай! Трябва да чуеш това, защото ако спра сега, никога няма да ти го кажа. Разбираш ли, в един момент се замислям и осъзнавам, че всичките тези пари са окървавени.

Джо сложи длан на стъклото.

— Ти не участваш в това, Мейзи.

— Ти не ме слушаш — с напрегнат глас каза тя. — Знаеш, че си убивал хора за пари. Поради политически причини или…

— Не съм убивал никого само заради самото…

— Престани, Джо — разтреперана го прекъсна тя. — Не искам да слушам доводите ти.

— Не те обвинявам, че се сърдиш. Господ знае, че имаш право. Но трябва да знаеш едно. Убивал съм само хора, които са заслужавали да бъдат убити.

— Нима? Какъв си ти? Бог?

— Бог е убиец, мила. Не се заблуждавай.

Мейзи затвори очи.

— Ти не разбираш нищо.

Сетне пак го погледна.

— Опитвам се да ти кажа, че това няма значение, защото още те обичам, по дяволите. Въпреки всичките тези мръсотии. Още те обичам. А ти дори не го забелязваш.

Джо се вторачи в плота, после тихо каза:

— Не знаех, че обичаш фъстъци.

Мейзи го погледна и леко наклони глава. На устните й трептеше горчива иронична усмивка. Приличаше на човек, който току-що е чул тъп виц и няма представа как да реагира — да се смее или да плаче.

— Знаеш ли какво, Джо? Изглежда, има много неща, които не знаем един за друг.

Той я погледна в очите.

— Слушай, Мейзи. Не знам точно как да ти го кажа. Човек живее достатъчно дълго на този свят, играе играта от години и започва да се пристрастява. Да става зависим. Аз се улових на хорото, когато бях на осемнайсет. Някаква мисия. Намирал съм покой единствено, когато съм бил с теб.

Мейзи отново наклони глава.

— Какво искаш да кажеш, Джо? Че ме обичаш ли?

— Точно това казвам.

— Пак ли лъжеш, Джо?

— Не.

— Сигурен ли си, че това не е някаква глупост, породена от затворническото уединение? Или наистина ме обичаш?

Джо й каза, че наистина я обича.

— Тогава защо се предаваш?

— Какво искаш да кажеш?

Мейзи огледа помещението, сивите стени и видеокамерите.

— Ами седиш тук като Жана д’Арк и чакаш тези тъпаци да те изгорят на кладата. Как да го разбирам?

— Ако имаш някаква идея, ще бъда щастлив да я чуя.

— Адвокат… или нещо друго… знам ли. Трябва да има някакъв начин.

Джо почувства внезапен прилив на тъга, дълбока като черния кладенец в душата му.

— Истината е, че играта свърши, Мейзи. Старият Джо отива на боклука. Момиче като теб… трябва да се обърне, да си тръгне и да не се обръща назад. Бъдещето е пред теб.

— Да ти го начукам, Джо!

— Упорита, както винаги — усмихна се той.

— Въпросът е там, че има много неща, които не знаеш за мен, Джо.

Мейзи започна да отброява на пръсти и Джо видя, че очите й се насълзяват. Устните й трепереха, лицето й пребледня. Изглеждаше зле. Като човек, изпитващ силна болка.

— Първо, аз съм запалена почитателка на Елвис Пресли. Знаеш ли това, Джо?

— Мейзи, съжалявам, но…

— Обзалагам се, че не го знаеш… Има и още нещо. — Тя щракна с пръсти, сякаш си спомни някаква незначителна подробност и добави: — Бременна съм.

Джо се вторачи в нея.

Мейзи кимна и продължи:

— Правилно чу, Джо. Бременна съм. От три месеца.

Джо се опита да каже нещо, но не намери думи.