Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killer’s Game, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джей Бонансинга. Играта на убиеца
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN 978-954-584-091-3
История
- — Добавяне
22.
В един безумен миг Том Андрюс не виждаше нищо друго, освен светлина. Цялата църква изведнъж избухна в ослепителен метеоритен блясък, а взривът прозвуча така, сякаш някой раздра нощта. Взривната вълна връхлетя върху шевролета и го блъсна като разярен глиган.
Огънят беше навсякъде.
Андрюс ахна и започна да се бори с предпазния колан. Разтърси глава и видя как пъкълът се изля от църквата. Пламъкът приличаше на звяр, който се издигна от средата на постройката, подаде опашка от прозорците, вкопчи нокти в мрака, надигна глава през зейналия покрив, изрева в небесата и погълна въздуха. Том Андрюс седеше вцепенен, закрил лицето си с ръце.
Какво стана, за бога? Трепача ли бе взривил църквата? Но това изглеждаше невероятно. Как би могъл да го направи толкова бързо? Андрюс се обърна и погледна през отворената врата на колата. Мариън лежеше на земята и мигаше от изумление, пистолетът му бе отхвръкнал в тревата. Лицето му беше покрито със сажди.
После Мариън се надигна и седна. Светлината от горящата църква озаряваше лицето му. Огънят тътнеше като товарен влак.
— Какво става, по дяволите?
— Мариън?
Андрюс се опита да помръдне, но предпазният колан се беше омотал около кръста му.
От гората около горящата църква се разнесоха звуци — безпомощни нечленоразделни викове и адски писъци. Някои от черните барети — онези, които не бяха загинали в експлозията — се бяха подпалили и се опитваха да допълзят до хладния мрак на гората, за да угасят пламъците. Приличаха на духове. Прегърбените им фигури проблясваха в сенките и отблясъците на огъня. Повечето от хората на Мариън бяха мъртви, макар че неколцина крещяха в храсталака зад разрушената камбанария. На прозорците на църквата бяха останали няколко цветни стъкла със заострени краища и пламъците отвътре озаряваха ужасната гледка.
— Кучият му син — измърмори Мариън.
— Какво стана, по дяволите?
Андрюс продължаваше да се бори с предпазния колан. Беше се впил в пикочния му мехур. Катарамата пареше в треперещите му ръце.
— Ако това гадно копеле е още живо, сега ще умре — изръмжа Мариън и се изправи. — Ще умре!
— Чакай, Мариън… Стой!
— Не ми се бъркай — каза Мариън и накуцвайки тръгна към главния вход — единствената част от църквата, още неизбухнала в пламъци.
Всичко друго бе погълнато от огъня. Звярът се хранеше. Ярки къдрави пламъци ближеха покритите с бръшлян стени, поглъщаха дървените решетки и напукваха скулптурите, а от пречупената остра камбанария като разгневени духове се виеха спирали пушек.
— Мариън! Чакай! По дяволите!
Мариън влизаше в пъкъла, изчезваше като неясно петно в огъня. Магнумът му беше вдигнат и готов и при вида му по гърба на Андрюс полазиха тръпки. Това беше безумие. Трепача сигурно беше мъртъв. Никой не би оцелял след такава експлозия. Но от друга страна, самият Трепач я бе предизвикал и вероятно беше измислил начин да се спаси.
Адвокатът затрепери конвулсивно и зъбите му затракаха. Страхът беше осезаем — досущ юмрук, забит в корема му. Том започна да рови в жабката. Там държеше малък „Дейвис Деринджър“ 22-ри калибър и кутия с патрони за спешни случаи. Намери оръжието, извади го и се опита да напъха няколко патрона в него, но ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше пистолета. Нещо в главата му крещеше: „Трепача е планирал това, идиот такъв! Той знае! Знае за измамата и затова — каквото повикало, такова се обадило. И именно заради това ще умреш!“.
В църквата прогърмяха изстрели.
Андрюс изпсува.
Сърцето му туптеше лудешки. Кожата му беше настръхнала. Посегна към клетъчния телефон. Извади го и се опита да си спомни номера на диспечера за специални операции на Камарата, но му се виеше свят от страх, а ръцете му бяха толкова влажни и разтреперани, че едва държеше телефона. Проклинаше деня, в който се бе въвлякъл в тази нелегална история — черната работа и убиването. Господи, можеше да стане шибан юрисконсулт и да натрупа повече пари от пошли телевизионни реклами и да си седи край басейна, докато служителите в телевизията вършат черната работа. Но не, той трябваше да бъде важна клечка и да рискува задника си заради малко приключения! Най-после успя да набере номера, но го сбърка и му се обадиха от „Кентъки Фрайд Чикън“ в Батън Руж.
— Майната ви!…
Нещо мина през отворената врата и докосна врата му точно под лявото ухо.
Андрюс изпусна клетъчния телефон, инстинктивно вдигна ръце и каза:
— Моля те, не ме убивай.
Думите излязоха от устата му съвсем неволно.
Усещаше твърдия метал на дулото, което притискаше нежната плът над вратните му вени, чуваше задъханото си дишане и чувстваше присъствието на Трепача зад гърба си.
— Погледни ме — каза Джо и Андрюс изви глава.
Трепача беше покрит със сажди. Лицето му беше черно като катран, а очите приличаха на тлеещи от омраза въглени. Трепереше от ярост. Дрехите му бяха напоени с кръв, пот и сажди.
— Чуй ме, Съветнико — продължи Джо с глас, напрегнат от болка. — Искам да ти кажа нещо.
— Не съм виновен, Трепач. Аз само…
— Единствената жена, която съм обичал, лежи мъртва в тази църква.
— Виж какво, Трепач…
— И знаеш ли защо?
Адвокатът преглътна и затвори очи. Усети, че от крайчеца на очите му бликват сълзи. Дулото на пистолета се притисна още по-силно във врата му.
— Моля те, Трепач…
— Попитах те нещо.
— Не.
— Какво не?
Андрюс захленчи. Раменете му трепереха, устните се изопнаха в болезнена гримаса. Плачеше като бебе.
— Не, не знам защо единствената жена, която си обичал, лежи мъртва в онази църква.
— Заради теб, Съветнико.
Откъм предния вход на църквата се чу скърцане и Андрюс погледна натам.
— Мен гледай! И внимавай! — изрева Джо. В очите му блесна огън.
Андрюс мигновено се сви и захленчи:
— Съжалявам, Трепач, нямам нищо общо с това. Толкова много съжалявам. Трябва да ми повярваш.
— Не се разсейвай — монотонно каза Джо. — Ще го кажа само веднъж. Ти отне единствената ми…
Откъм църквата отново се чу изскърцване и този път и двамата погледнаха натам.
Изстрелът прозвуча като бомба и Трепача се свлече до колата.
Андрюс усети мокри пръски по лицето си и изведнъж разбра какво се е случило.
Сърцето му застина в гърдите.
Трепача най-после беше очистен!
— Боже господи…
Дори не осъзна, че думите се изтръгват от неговите уста.
Джо лежеше до шевролета, на чакъла под главата му вече тъмнееше локва кръв. Андрюс преглътна. Трепереше неудържимо и ръцете му нервно танцуваха във въздуха. Погледна през рамо и видя мускулестия силует на прага на църквата.
Осветен в гръб от огъня, Мариън агонизираше. От дупките в гърдите му се виждаше, че е бил прострелян три пъти. С последни сили държеше пистолета и беше ясно, че след като бе убил Трепача, животът се изцежда от него като от спукан балон.
Едрият мъж се сгромоляса като отсечено дърво.
Андрюс трепереше. Някъде в далечината хората от градчето викаха и се чуваше дрънчене на оръжия. Повечето момчета от Силите за борба с тероризма, както и хората на Мариън — поне онези, които бяха оцелели след експлозията — викаха за помощ. Том Андрюс беше сам край горящата църква. Пое дъх и се вторачи в Трепача. Отблясъците от огъня играеха по окървавеното му лице и това накара адвоката да се замисли.
Краят на една епоха.
Можеше да направи само едно.
Успя да се овладее и извади фотоапарата „Полароид“. После слезе от колата и се надвеси над безчувственото тяло на Трепача, като внимаваше да не стъпи в лепкавата локва кръв. Беше му изключително трудно да държи фотоапарата неподвижно, защото тялото му потръпваше конвулсивно и пръстите му неудържимо трепереха. Зад него църквата се рушеше. Затаи дъх и долепи фотоапарата до окото си.
После направи няколко снимки.
Пъхна ги в джоба на сакото си и хвърли фотоапарата на предната седалка. Качи се в шевролета, включи двигателя и бързо се отдалечи от пожара.
Тесният път се виеше между кипарисите. Андрюс профуча през покрайнините на градчето и изчезна в мрака. Но докато църквата се скриваше в далечината, не можа да се сдържи и погледна за последен път пулсиращата светлина в огледалото за обратно виждане. Пожарът беше толкова буен, че сигурно щеше да погълне всичко в радиус от трийсет метра, включително повечето ранени момчета от Силите за борба с тероризма, войниците на Мариън и дори Трепача.
Том Андрюс беше последният човек, видял Трепача жив, и не можеше да приеме леко тази отговорност. Щеше да бъде неофициалният биограф на Трепача. Да, точно така. Щеше да стане нелегалният пазител на наследството на Джо. И въпреки треперенето, разтуптяното сърце и пресъхналите си уста, адвокатът се усмихна на последната мисъл. И когато взе последния остър завой, кимна удовлетворено.
Може би щеше да напише книга.