Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (9)

7.
Възправяне

28 г.сл. Хр.

07:32

Витания, Палестина

На сутринта разговорът между Том и Дейвид беше кратък и по същество. Том все още нямаше намерение да си тръгва, а Дейвид все още настояваше да отпътуват незабавно, само че Том забеляза, че сега аргументите не продължиха чак толкова дълго. След като Дейвид се поуспокои, Том го убеди, че трябва да повървят заедно с новия си приятел, брадатия мъж, за да видят родината си такава, каквато е била. Просто щели да вървят с другите и нямало да правят нищо, което да има някакви последствия. Щели да си останат странични наблюдатели и дори нямало да споменават имената си. Накрая Дейвид се съгласи и потеглиха заедно с брадатия и неговите другари.

След двадесетина минути на Том му се прииска да не бе убеждавал Дейвид да тръгват. Новото облекло, което Дейвид бе донесъл от бъдещето, бе неудобно, причиняваше му сърбеж и беше прекалено плътно в тукашната жега. Освен това беше идентично с това на Дейвид. Дейвид му беше обяснил, че се били стремели да постигнат автентичност, а не да се съобразяват с модни тенденции. И че не бил възнамерявал да остават толкова време и ако изглеждали странно с едни и същи дрехи, така да бъдело. Но Том беше наясно, че е само въпрос на време, преди духовитите им нови познайници да започнат да ги поднасят, а времето си течеше.

Брадатият се приближи изотзад до тях и стовари по една тежка ръка върху раменете им.

— Прекрасен ден за пътуване, нали?

— Да, така е — каза Дейвид. Все още си имаше едно наум по отношение на този мъж: струваше му се прекалено добронамерен.

— Чудех се дали… — продължи мъжът.

„Хайде, почва се“, помисли Том.

— Хубаво е във времена като тези да видиш двама мъже като вас да са такива другари. Като че ли сте братя — рече мъжът.

Том си помисли, че го казва заради еднаквото им облекло.

— Братя с едни и същи дрехи! — Мъжът се разсмя високо. — Направо близнаци.

Другите, които вървяха с тях — някои от предишната вечер, други новодошли — се присъединиха към сърдечния смях. Брадатият разтърси дружелюбно Том и Дейвид и добави:

— Съжалявам, приятели, но нямаше как. Сами си го изпросихте.

— Не думай — промърмори под нос Том.

След миг мълчание брадатият проговори отново, ала гласът му бе станал искрен и тих:

— Кажете ми, защо вие двамата сте пътували толкова надалеч? Какво сте дошли да търсите?

И преди Дейвид да успее да отправи предупредителен поглед към Том, той отговори:

— Исус — каза той. — Дойдохме да видим Исус.

— Не го слушай. Той не иска да види Исус — каза сурово Дейвид.

— Твърде жалко тогава — рече брадатият.

Дейвид не можа да се сдържи:

— Защо?

— Защото и ние сме тръгнали натам.

Дейвид пребледня.

Брадатият посочи един висок хълм в далечината и добави:

— Това е Елеонската планина. Исус скоро ще е там.

Дейвид гледаше така, сякаш някой го беше зашлевил през лицето.

— Е… Елеон… ската… пла…

— Какво? — попита Том. Не можеше да разбере защо тази Елеонска планина е толкова важна за Дейвид.

— Елеонската планина е мястото, където… — Дейвид спря, осъзнал, че брадатият още ги слуша, сграбчи Том и го дръпна настрани.

И му прошепна:

— Елеонската планина е мястото, където Исус призовава дванадесетте…

— Стига, Дейвид, нищо няма да стане, ако просто го погледаме — прекъсна го Том.

— Знам какво се опитваш да направиш, като ме водиш от едно събитие към друго, за да можеш накрая да докажеш толкова важното за тебе гледище. Не отиваме нито крачка по-нататък обаче — това е окончателно!

— Няма да говорим с него. Само ще хвърлим един поглед и изчезваме. Обещавам. Пък и вече минахме през аргумента, че не си в състояние да ме спреш физически. Освен, естествено, ако не възнамеряваш да проявяваш насилие.

Но още преди Том да спре да се смее на собствената си шега, Дейвид излезе от релси и заби юмрук право в челюстта му. Том се отдръпна и само разтри брадичката си.

И се разкиска:

— Е, това вече беше приличен опит.

Дейвид пуфтеше и сумтеше, готов да понесе ответен удар, който обаче така и не последва.

— Не знаех, че в старопиталището ви учат на бокс — рече Том.

Лека усмивчица плъзна по лицето на Дейвид и двамата се върнаха при брадатия, който явно беше развеселен от случката, на която бе станал свидетел.

— Вие сте най-странните другари, които съм срещал — каза и после се обърна към Том: — Казах ти, че пиенето ще го направи мъж… макар че още удря като момченце!

Дейвид се разсмя високо за първи път, откакто бе дошъл в това време. Този странник, който ги бе превърнал в свои приятели, много приличаше на Том, дори и по чувството си за хумор.

— Каза, че отиваме към Елеонската планина, за да видим Исус, така ли?

Брадатият кимна.

— Познаваш ли го? Виждал ли си го? — попита Дейвид.

— Всеки ден — отвърна с усмивка брадатият. — Давиде и близнако, хайде след мен.

И се обърна, и тръгна към високия хълм в далечината.

Том се обърна към Дейвид.

— Близнак ли? Това да не е някакъв прякор?

Дейвид отвърна усмихнато:

— Май да.

 

 

Приближаваха се към Елеонската планина. Дейвид усещаше, че сърцето му тупти по-силно, а краката го носят по-бързо. Макар това, което правеха в момента, да беше срещу здравия му разум, той не можеше да отрече, че идеята да види човека, за когото вярваше, че е Спасителят на света, е неустоима. Когато стигнаха до хълма, видяха, че там вече се е събрала голяма тълпа — всички нетърпеливо очакваха Исус.

Да си проправят път през навалицата се оказа по-лесно, отколкото очакваше Дейвид. Беше си мислил, че хората от древния свят няма да са учтиви, но тези тук бързо им правеха път, докато те се изкачваха по склона.

Когато стигнаха на най-високото място, Дейвид вече не можеше да владее вълнението си. Покатери се на един камък, за да вижда по-добре, и се вторачи в насъбралите се. Реши, че да открие Исус дори сред всичките тези хора ще е проста задача. Самото му излъчване би трябвало да е осезаемо. Съсредоточи се върху задачата. Поразителната гледка на потъналия в зеленина пейзаж вече не привличаше вниманието му. Смесицата от езици и култури, събрани пред него, бе станала без значение. Той беше решен да зърне Исус и после тихичко да избяга обратно в бъдещето. Или поне такъв беше планът му.

Том, от друга страна, чакаше спокойно, облегнат на една маслина.

— Виждаш ли нещо? — попита по едно време.

Дейвид поклати глава.

— Не.

Том се обърна към брадатия и попита:

— Та кога ще дойде Исус?

Брадатият се подсмихна и отвърна:

— Вече дойде.

На лицето на Том се изписа неверие. Той се взираше в тълпата.

— Къде? — попита. — Не виждам никой, който би могъл да е…

— Това е, защото нямаш очи да виждаш. Ти си слепец — прекъсна го брадатият.

Думите на мъжа бавно придобиха смисъл в съзнанието на Дейвид… но щом това стана, реакцията му бе бурна. Той извъртя глава към чорлавия брадат мъж толкова рязко, че се подхлъзна на камъка. Падна тежко, но бързо скочи. Пристъпи към брадатия… Нима това бе Спасителят?

Чорлавият брадат мъж се усмихна и Дейвид усети прилив на енергия, когато осъзна истината. Избута настрани объркания Том и падна на колене.

— Господи! — възкликна развълнувано.

Трепереше, очите му се наляха със сълзи.

Том все още не можеше да разбере.

— Какво правиш?

Отвърна му брадатият:

— Той има очи, които виждат, и уши, които чуват.

После се обърна към Дейвид:

— Стани, Давиде!

Дейвид се опита да се надигне, но краката му бяха омекнали. Никога не бе изпитвал такова вълнение. Вярваше в Христа от двадесет и пет години. Ходеше на черква, беше кръстен, причестяваше се, правеше всичко, което християните смятаха за свръхестествено преживяване с Бог. Ала всичко бледнееше пред това събитие. Бе зашеметен.

Брадатият постави ръка на главата му и каза:

— Мир тебе.

И в същия миг Дейвид усети как силата му се възвръща, а умът му се избистря. Заля го покой. Неприятните последици от прекомерната радост се разсеяха и той се почувства по-лек от въздуха.

Най-после Том разбра.

— Исусе?

Брадатият отдръпна ръката си от главата на Дейвид, кимна му и рече:

— Очите ти ще се отворят скоро, приятелю.

А после Исус се обърна и се запъти към тълпата изпълнени с очакване следовници. Том се вгледа в насълзените очи на Дейвид. И двамата бяха смаяни. Обърнаха се към Исус, който вече беше до камъка, на който преди малко се бе покатерил Дейвид. Исус ги погледна и каза:

— Що не вземете да ми помогнете?

Най-важният мъж в историята на света искаше от Том и Дейвид да му помогнат да се качи на един камък… а те можеха само да се взират в него.

 

 

Гледаха и мълчаха. Бяха успели да нарушат всяко възможно правило на пътешествията във времето. Не бяха водили просто незначителни разговори с нищо незначещи хора от миналото. Бяха се сприятелили с Исус Христос! Бяха пили на една маса с него! Бяха разменяли шеги с него. Дейвид до побъркване беше разисквал с Том теории за апокалиптични намеси, без да е наясно, че са се забъркали точно в такава. Въздъхна и седна на тревата до Том. Исус говореше на множеството.

— Какво прави? — попита Том.

Дейвид погледна към Исус. Беше си мислил, че да пътува във времето ще е романтично преживяване, подобно на това да гледаш филм, но това тук беше истинско. Те бяха свидетели на действителни събития, записани в Библията. Стомахът му се сви.

— Казах ти вече… призовава дванадесетимата.

— Дванадесетима? — не разбра Том.

— Учениците — обясни Дейвид. — Петър, Йоан, Матей, знаеш кои.

— Аха… Колко пари каза, че си донесъл? Ще трябва да…

Дейвид избухна в смях. Идеята да останат тук беше безумна и го тласна отвъд гнева — към безумен кикот. После обаче осъзна, че Том говори сериозно, и смехът му внезапно секна. Беше наясно, че просто да нарече Том глупак няма да има никакъв смисъл. Можеше пък да успее да докаже вярванията си на Том чрез събитията, на които вече бяха станали свидетели? Така че каза:

— Том, ти вече го видя. Видя как спря треперенето ми само с едно докосване. Ти…

— Все още не мога да повярвам, че го смяташ за Господ — рече Том. — Признавам, симпатяга е. И е забавен. Обича да пийва. Харесва ми.

Посочи с пръст Исус, който все така стоеше върху камъка, размахваше ръце и говореше, и каза:

— Но никога няма да повярвам, че е Бог.

Дейвид пое дъх и отвърна:

— Ако останем по-дълго, рискуваме да направим в бъдещето промени, които да имат още по-отрицателни последици, отколкото може би сме направили досега. Наистина ли трябва наново да ти обяснявам всичко? Може да си мислиш, че резултатите от твоя поход за атеизъм ще останат единствено между нас двамата, но самото ни присъствие тук променя обстоятелствата. Може да размажем някое насекомо, което иначе е щяло да зарази някого. Разговорите ни може да променят начина, по който разсъждава някой, както старицата във Витания например. Вече изкарахме цяла вечер и цял ден с Исус. Кой знае от колко исторически важни разговори сме успели да го отклоним!

— Ще се държим настрани от всички. Ще си кротуваме и ще наблюдаваме… Докато не умре и не възкръсне след три дни.

Дейвид разпери отчаяно ръце.

— Това са две години и половина! Не можем да останем две години и половина!

Том сви устни.

— Ако останем… и ако се окажа прав, ще трябва да се откажеш от глупавите си вярвания. Обаче… Ако останем и ти си правият… и Исус възкръсне от мъртвите… е, тогава и аз ще стана вярващ.

— Том, не може… Какво? Какво каза?!

— Ако се окажеш прав. Ако го видя жив, след като го видя как умира, ще повярвам.

Дейвид мълчеше.

— Съгласи се де, ние сме специалисти. Ще го направим както трябва. Ако няма да наблюдаваме миналото, какъв е смисълът да изобретяваме уреди за пътуване във времето?

Дейвид запристъпва от крак на крак. Том си помисли, че май ще успее, и продължи:

— Помисли. Рисковете да останем тук, за да сме свидетели на развоя на тези събития, не са непременно задължителни. Ние сами определяме доколко ще взаимодействаме с този свят. Контролираме влиянието, което оказва присъствието ни тук. Но ако се върнем сега, съдбата ми според теб вече е предопределена, така ли е? Заминавам за Ада.

Дейвид отново запристъпва от крак на крак и Том цака с най-силния си коз.

— Готов ли си да поемеш риска да спасиш душата ми, Дейвид? Готов ли си?

Дейвид мълчеше. Беше мечтал за деня, когато Том ще сподели неговата вяра, неговите разбирания. Но независимо колко искрено вярваше, че ако останат, Том наистина ще види как Исус умира и после възкръсва, нямаше право да заложи живота и душите на безчет хора, които можеха да бъдат повлияни от това двамата с Том да си играят на туристи.

— Том, независимо колко ми се иска да…

— Стига де, какво чак толкова може да стане?

— Защо се карате като някой селянин с магарето си? — каза Исус зад тях. Беше дошъл, без да го усетят.

Дейвид се опита да запази спокойствие.

— Не се караме. Просто…

— Знаете ли какво правех току-що ей там? С хората? — попита Исус.

На Дейвид чак му призля, че изрече лъжа в очите на Господа.

— Не. Откъде да знаем?

— Призовах единадесетима да ме последват, да изучат пътищата ми и пътищата на Отца ми, та да могат да продължат да разпространяват благата вест, когато вече ме няма — каза Исус.

— Единадесетима ли? — попита Дейвид.

Том забрави, че те не би трябвало да са наясно, и добави:

— И сега си търсиш дванадесети, така ли?

Исус вдигна вежди, като че ли беше впечатлен от интуицията му.

— Всъщност да.

— Сигурен съм, че има много добри хора, от които да си избереш… — почна Том.

— Не разбираш. Вече съм си избрал и дванадесети — прекъсна го Исус.

— И кой е този късметлия? — попита Том.

Дейвид направо се изпоти от ужас, когато заподозря какви ще са следващите думи, които ще излязат от устата на Исус.

— Ти, Близнако.

Том се вторачи в Исус, очакваше края на шегата. Не беше шега обаче.

— Нали не говориш сериозно? — примоли се Дейвид.

— Напротив — каза Исус.

— Но аз… аз не мога — заекна Том. — Ти не… аз…

Дейвид мълчаливо гледаше как Исус поставя ръка на рамото на объркания Том и го отвежда. Внезапно в мозъка му проблесна една мисъл и той ахна:

— Не може да бъде…

Затича след Том и Исус и викна:

— Аз тръгвам. Трябва да проверя нещо.

— Какво?! Не можеш да си тръгнеш! — възкликна Том в паника.

— Ще се върна — извика Дейвид и хукна надолу по склона.

 

 

Том не можеше да си намери място от ужас. Вече много добре разбираше всички страхове и опасения на Дейвид. Той беше нарушил законите на времето по такъв начин, че можеше да промени всеки аспект от бъдещето, което познаваше. От уважаван квантов физик се бе превърнал в унищожител на времето! Вече беше сигурен, че дори и да установяха, че Исус действително е спасителят на света, той все пак щеше да гори в Ада заради това, което беше направил. Изведнъж един глас прекъсна мислите му:

— Хайде, Близнако, ела да те представя на другите — каза Исус и го поведе към групичка мъже, които изглеждаха също толкова зашеметени, колкото беше и самият той.