Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (14)

12.
Издихание

2005 г.

14:56

Аризона

Тридесет секунди след като Дейвид се впусна в миналото в търсене на Том, капитан Робъртс, Джордж Дуайт и Джейк Париш влязоха в Приемна зона Алфа. На капитан Робъртс, който изглеждаше съвсем не на място с древните си дрехи и съвременната войнишка подстрижка, му бе разрешен достъп до цялото поверително оборудване и материали, които бяха транспортирани в „ЛайтТек“ от бъдещето. Робъртс като че ли не успя да открие нищо полезно в разхвърляното помещение, ала Сали бе сигурна, че той просто не може да проумее нищо от това, което вижда. И това бе човекът, на когото нейните началници щяха да поверят спасяването на света!

— Открихте ли нещо полезно? — попита тя.

— Нищо интересно — отговори той.

Нищо интересно ли? Робъртс бе кръгла нула, заключи Сали. Абсолютно всеки уред и всяко листче в това помещение бяха от огромен интерес.

— Разбира се, интересите биват различни — добави Робъртс. — Вие и вашият научен екип вече сте преровили това оборудване, нали?

— Естествено — отвърна Сали.

— Тогава вие ни кажете. Има ли нещо интересно, което може да ни помогне със задачата? — попита Джордж с интонация, която предполагаше, че е най-добре Сали да каже цялата истина и нищо друго освен истината.

Сали вдигна един от останалите часовници за пътуване във времето и го подаде на Робъртс. Докато му го подаваше обаче, вещо натискаше бутончетата. Вярно, сега отговаряше за научния екип и беше ръководен служител в „ЛайтТек“, но тя също бе добър учен. Беше проучила часовниците и бе направила някои открития, които не искаше да оповестява, не и сега. И освен това искаше да защити двамата си колеги, тези отлични учени. Години наред се бе отнасяла сурово към тях и рядко се съгласяваше с мнението им, но без тях нищо от това нямаше да е възможно. А тя ги уважаваше неимоверно много заради това… особено Дейвид.

Знаеше, че Робъртс без колебание щеше да ги елиминира. Той бе от хората, обучени да убиват, а след годините тренировки в „ЛайтТек“ вероятно отдавна му се искаше да пролее кръв. Тя не можеше да допусне това… а трябваше да направи и така, че пролятата кръв да не е нейната.

Натисна финалния бутон на часовника, за да потвърди промените, които бързо бе направила в зоната за пристигане на Робъртс — постави го на десет мили встрани от определения целеви район и така му осигури екскурзия, а на Дейвид, надяваше се, още малко време. Бип, бип. Сали застина. Не очакваше часовникът да издава звуци за потвърждаване. Робъртс я погледна с присвити очи и тя можеше да се закълне, че ръката му посегна към ножа. Сали с мъка овладя паниката си в последвалите няколко секунди. Знаеше, че дори и най-малката промяна в изражението й ще предизвика подозрение. Дали опитът й да забави капитан Робъртс щеше да бъде разкрит? Погледна часовника по възможно най-небрежния начин.

Слава богу! Мускулите й се отпуснаха.

— Точно на кръгъл час, господа.

И подаде часовника на Робъртс. Той показваше 15:00. Робъртс сложи часовника на ръката си и погледна циферблата. После попита:

— Как работи тая джаджа?

Джордж и Джейк се спогледаха. Сали извъртя очи към тавана. След всички години тренировки и обучение Робъртс си бе останал тъпанар.

— Натиснете този бутон веднъж, за да отидете в миналото в предварително зададеното време и място. Те вече са програмирани — обясни Сали и посочи съответното копче. — Натиснете същия бутон втори път, за да се върнете. Това е — дори седемгодишно дете може да се справи. — Насилваше късмета си и го разбираше много добре.

Робъртс бързо провери оръжията си, без да крие, че е ядосан. После застана в средата на помещението и заяви:

— Връщам се след минута.

Натисна едно копче на часовника и зачака да бъде транспортиран във времето. Нищо не се случи.

— Другият бутон, над този — каза Сали. Този път не можа да скрие усмивчицата си.

Робъртс натисна правилното копче и пред него започна да присвятква синкава светлина. Сали, Джордж и Джейк бързо излязоха от помещението и през стъклото наблюдаваха как капитан Робъртс с експлозия замина назад във времето, за да убие най-добрите им учени.

Сали се обърна към Джордж и попита:

— И какво ще стане, като нашия помощен план с Робъртс се провали?

— Няма да се провали — отвърна Джордж с престорена самоувереност.

— Сигурна съм, че имате резервен вариант. Какъв е?

Джордж кимна на Джейк да обясни и Джейк пристъпи напред и каза с насилено небрежен тон:

— Разработили сме серия миниатюрни роботи, които могат…

— Роботи ли? Я стига глупости, давай по същество. — Сали не обичаше да я поднасят.

— Няма шега — каза Джейк и намести очилата си. — Серия насекомоподобни роботи „Ай Флай 100“. Всеки е с възможността да предизвика смъртоносно ужилване, което ще прилича на алергична реакция. Вече ги изпробвахме върху няколко служители.

Сали го погледна ужасено.

— Не се притеснявай, Сали — добави Джордж. — Имаме противоотрова. Никой не е починал по време на тестовете.

— Роботите са разработени да могат да летят, да изглеждат и да се държат като обикновени насекоми. Имат вграден софтуер за лицево разпознаване и могат да работят няколко дни, като използват микроенергийни клетки и слънчева енергия.

— Колко бързо действа отровата? — попита Сали. Стомахът й се бе свил на кълбо.

— Зависи от обекта — отвърна Джордж гордо. — Ако е в добро здраве, може да минат два дни.

— И сте ги приготвили за пускане?

— Всичките три, да — каза Джордж. — Това не представлява някакъв проблем за теб, нали?

Днес Сали бе много добра в контрола върху лицето си.

— Разбира се, че не. Просто държа да съм информирана.

— Естествено — рече Джордж.

— Каза, че имате три. Един за Дейвид, един за Том… а за кого е третият?

— За капитан Робъртс, разбира се. Ако не успее да се завърне, животът му също подлежи на терминиране — обясни Джейк с усмивка, която сякаш казваше: „Хитро, а?“.

На Сали й се прииска да тресне с нещо по главата тоя дребен всезнайко, но вместо това каза:

— Ще ме уведомите ли, когато решите да изпратите роботите в миналото?

— Естествено — отвърна Джордж с бляскава усмивка.

— Добре — рече Сали, врътна се умело на токове и излезе.

Джейк погледна Джордж и попита:

— Мислите ли, че още е на наша страна?

— Сали е играч в отбор, Джейк, и винаги е била — отвърна Джордж.

И после добави с усмивка:

— Освен това, ако се превърне в проблем, винаги ще се намери робот номер четири.

Джейк се усмихна.

 

 

Смехът от дома на Лазар се чуваше чак до стените на Витания. Четирите часа, откакто бяха пристигнали, бяха изпълнени с разказване на истории, приятелски разговори и добро хапване. Разполагането беше малко необичайно — бяха се излегнали около ниска маса и всеки загребваше храната с безквасен хляб. Не беше като при „Пегис“, но Марта явно беше най-добрата готвачка в Палестина, Том вече беше убеден в това. Беше направо поразен от домакините. Лазар беше силен като бик и забавен като доволен котарак. Марта беше удивителна домакиня, не спря и за миг да яде, да пие и да бърбори. Беше като навита машинка. А Мария… сладката Мария. Всеки път, когато погледите им се срещнеха, дори и за най-кратък миг, стомахът му се преобръщаше. Том се надяваше престоят им в този дом да продължи малко повече, отколкото обичайно се задържаха на едно място.

Половината от групата, включително Том, Исус, Матей, Петър, Юда, Лазар и Мария седяха заедно в едната стая, а останалите ученици се хранеха в стая в другия край на коридора. Дейвид беше излязъл навън преди повече от час и още не се беше върнал. Том се чудеше дали не е отишъл в бъдещето, без да му се обади. Каквато и да беше причината за изчезването му обаче, Том нямаше да позволи това да наруши невероятното удоволствие, на което се наслаждаваше.

Марта сновеше между двете стаи и с крайчеца на окото си гледаше как Мария се смее закачливо на Том.

— Забавляваш ли се? — попита я и я изгледа със стоманен поглед.

Исус я погледна и усмивката му като че ли помръкна. Май се очертаваха неприятности.

— Какво те тревожи, Марта? — попита Исус кратко.

— Не те ли е грижа, че сестра ми ме е оставила да върша сама цялата работа? — попита Марта.

Исус й се усмихна мило:

— Марта… ти се тревожиш за толкова много неща, при все че само едно е нужно…

Марта сложи ръце на кръста си и го зачака да довърши.

— Мария е избрала това, което е важно, и ние няма да й го отнемем.

Устните на Марта се свиха, веждите й се свъсиха.

— Искам само да кажа, че моите ученици са големи мъже. Остави ги сами да се грижат за собствените си нужди и седни при нас — добави с искрена усмивка Исус.

Марта поомекна.

— Вярно. Стига глупости и идвай при нас, Марта — обади се Лазар.

Цялото благоразположение на Марта се изпари и тя извика:

— И дума да не става!

Но преди да се връцне и да излезе, Лазар я хвана за китката.

— Ей сега ще видим дали става, или не става!

И с мощно дръпване я смъкна в скута си и започна да я гъделичка. В стаята изригна смях. Побеснялата Марта се дърпаше и крещеше:

— Пускай ме, Лазаре! Лазаре! Престани… Ха! Веднага! Ха-Ха! Ааа, ха-ха-ха!

Гъделичкането направи чудо и гневът на Марта се стопи. Том ги гледаше, сякаш гледаше филм. Неговото семейство беше съвсем различно. Между деца и родители нямаше никаква близост, а брат му бе побойник. Единственият човек, с когото бе изпитал истинска близост, му бе отнет жестоко… Том улови погледа на Мария. Меган… Заля го вина. Единствената причина, поради която се намираше тук, в дома на Лазар, вечеряше с приятели и гледаше красива жена, бе, защото Меган беше умряла преди толкова много години.

Ами ако не беше умряла? Ако беше оцеляла? Как ли щеше да изглежда сега? Дали щяха да имат деца? Подаръци за Коледа. Рождени дни. Съзнанието му се пълнеше с образи на Меган, на техните несъществуващи деца, на живота, който можеше да е негов…

Запленяващите очи на Мария му идваха в повече, не можеше да ги понесе. Не можеше да предаде паметта на Меган, не тук, не и по този начин. Стана и скришом изтри сълзите от очите си.

— Къде отиваш, Тома? Марта още не ни е поднесла десерта! — каза през смях Исус.

Марта го сръчка и го сгълча:

— Ти да мълчиш!

— Ще изляза малко на свеж въздух, да си прочистя главата — рече Том.

— Може би ще откриеш Давид, докато си навън. Той изпуска веселбата! — извика Матей с усмивка.

— Ще го пратя да дойде, ако го намеря — каза Том и излезе.

— Да си прочисти главата? Да не е мръсна!?

Том чу как всички в стаята се разсмяха. Често забравяше, че не бива да превежда изразите буквално — това обикновено предизвикваше смях. Не че на него му пукаше, но знаеше, че Дейвид се притеснява.

Прохладният свеж въздух изпълни дробовете му. Мислите му се проясниха, а чувството за вътрешен тормоз стихна… макар и за миг.

— Тома? — запита едно сладко гласче.

Том се обърна към гласа, без да осъзнава, че устните му са се разширили в усмивка, а веждите са се вдигнали в очакване. Мария отвърна на усмивката му.

— Защо излезе? — попита тя.

— Просто исках да… — Том се чудеше как да го каже по правилния начин. — Да забравя някои мисли.

— За мен ли?

— Не.

— За някоя друга?

Сърцето на Том се сви. Мария го виждаше като на длан.

Тя се намръщи.

— Ако сърцето ти принадлежи на друга, аз…

— Аз съм женен — каза Том.

Мария като че ли се стресна.

— Извинявам се. Не исках да…

— Не, ти не… тя… в смисъл — бях женен. Съпругата ми почина. Ти… ти просто ми напомни за нея — каза Том с усмивка, но очите му почнаха да се пълнят със сълзи.

— Ако да ме гледаш ти причинява болка, то ще се скрия от погледа ти. — Мария понечи да се извърне.

— Не — рече Том и нежно я погали по бузата. — Недей.

Тя отпусна лицето си в ръката му. Той усети топлината на кожата й върху дланта си, върху връхчетата на пръстите си. Задържа за момент ръката си, взираше се в запленяващите тъмнокафяви очи на Мария.

— Влез вътре — каза накрая. — Захладнява, а аз трябва да намеря Давид. Скоро ще се върна.

Тя стисна ръката му за миг, после се обърна към къщата.

— Ще те чакам.

Вратата зад нея се затвори и Том усети прилив на вина. Не биваше да се поддава на мимолетни изкушения. Пристъпи напред и се спъна в едно коренище. Ритна го, като че ли то бе причина да се препъне както емоционално, така и физически, после се загледа в него. В душата му се завихриха и заборичкаха за надмощие безброй чувства. Том въздъхна. И къде, по дяволите, се бе дянал Дейвид?!

Обиколи цялата къща да го търси. Ако отново се бе върнал в бъдещето… да, щеше категорично да му го забрани. Но преди да успее да измисли с какви думи да му се накара, че е изчезнал, зърна нещо, което накара сърцето му да подскочи. Тяло, което лежеше в тревата!

— Дейвид? Дейвид!

Втурна се натам.

— Дейвид!

Клекна и се взря в очите на Дейвид — за миг му се сториха стъклени, празни. Но страховете му веднага се стопиха, защото на лицето на Дейвид цъфна усмивка.

— Ако можеше да си видиш физиономията…

— Дявол да го вземе! Помислих, че си мъртъв!

Усмивката на Дейвид се разшири. Той се наслаждаваше на уплахата на Том. Бе изражение, което не му се случваше да види често и което показваше, че приятелството им е все така силно.

— Просто гледах звездите — обясни Дейвид.

Том погледна нагоре, но не обърна внимание на смайващото множество блестящи точици.

— Всички се чудят къде се загуби.

— Виждал ли си някога толкова много звезди? — попита Дейвид.

Том пак погледна нагоре. Дейвид беше прав. Небето бе обсипано с блещукащи точици, толкова много, сякаш целият небосвод излъчваше светлина. Том седна до Дейвид, без да откъсва поглед от звездите.

— След две хиляди години ще имаме телевизия, космически кораби, „Чери Пепси“ и сателитно радио, но… няма да имаме това. Светът сега изглежда много по-прост. Много по-малък. Много по-самотен във вселената.

Том го погледна. Никога не го беше чувал да говори така… но подозираше откъде извира всичко това.

— Мислиш си, че може би ти си този, който е бил заслепен? Че може би съм бил прав от самото начало и Исус е просто неистински?

Дейвид отклони вниманието си от звездите и го погледна. За учудване на Том обаче въобще не беше ядосан.

— Нещо такова.

— Можем да се прибираме у дома, ако искаш.

— Но защо да се прибираме? Още не си го видял да умира и да възкръсва — каза Дейвид.

— Моля? Но нали ти тъкмо…

— Да не мислиш, че това е първият път през живота ми, когато съм имал съмнения? — с усмивка каза Дейвид. — Аз вярвах в Исус въз основа на това, което е записано в Библията. Напълно човек, напълно Бог, малко трудна идея за схващане, така че повечето от нас си го представят човек тялом и Бог по разум и дух…

Надигна се и продължи:

— Но сега, когато всъщност се срещнах с този човек и… той се оказа плашещо човешки. Напълно човек, напълно Бог… Нека те попитам нещо. Виждал ли си някога този човек да извърши грях? Дори веднъж?

Том се изправи, заинтригуван от нишката на тези въпроси.

— Какво би определил като грях?

— Използвай инстинкта си.

— Ами… доста подкача хората.

— Забелязах го… и това породи у мен някои съмнения, но ти почувствал ли си се някога зле заради себе си или заради друг в резултат на това?

— Мм… не… а ти? — попита Том, вече с напълно разпалено любопитство.

— Нито веднъж. Обикновено в резултат се чувствам по-добре относно себе си и другите хора, които той е подкачил. Той съумя да изкара наяве черти от личността ми, които не съм виждал от детските си години.

— Той е симпатяга, това го установихме. Но можеш ли да видиш отвъд този образ? Всичко това е фасада, Дейвид. Хайде де! Мога да открия недостатъци във всичко, което сме го видели да прави.

— Но пък удобно пропусна някои от най-впечатляващите случки — контрира Дейвид.

— Да бе, наистина възнамерявах да бъда съборен в безсъзнание на лодката. Заяждаш се с мен, Дейвид — каза Том ядосано. — Той е човек, много свестен, но нищо повече. Дори и ти си го видял.

— Той е повече човек, отколкото си мислех, но може би това е целият смисъл — рече Дейвид.

— Ако е Бог, защо просто не излекува всички по света с едно щракване на пръсти? Защо не спре цялата несправедливост по света, цялата престъпност, войната, глада? Това му е по силите, ако наистина е Бог. Толкова много хора от началото на времето до наши дни страдат. Какво са сторили, че да заслужат всичко това?

Дейвид бавно въздъхна и отново обърна поглед към звездите.

— Защо сам не го попиташ?

— Чудесна идея. Ще го питам… Утре.