Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (3)

1.
Пр. Хр.

1985 г.

14:35

Замбия, Африка

Том Гринбаум беше запленен. Стада синкави гну и зебри се пръскаха във всички посоки, докато Мпунду, мърлявият добросърдечен пилот на малката наета „Чесна“ снижаваше, та Том да може да разгледа флората и фауната на замбийските равнини по-отблизо. Повечето хора лесно биха изгубили представа за времето при гледката на създанията, чийто живот и смърт бяха изложени на показ върху обагрената в кафяво трева долу. Но Том не беше като повечето хора. Той беше квантов физик с коефициент на интелигентност 167 и за него пресмятането на времето, необходимо за един бърз обход над африканските равнини, беше лесно като да си изрежеш ноктите.

Том добре беше планирал това отклонение. Самолетът от Израел до замбийската столица Лусака кацна в десет и петдесет и три, десет минути по-рано. Меган го очакваше да пристигне в четири, а полетът до мисията, където се намираше тя, отнемаше два часа. С Мпунду излетяха в дванадесет, което му даде допълнителни два часа във въздуха. Той с радост очакваше да види съпругата си, ала възможността да наблюдава този див и недокоснат свят от птичи поглед беше прекалено добра, за да я пропусне. Освен това Меган нямаше да научи.

Скоро вече се носеха над пищния зелен килим от дървета, водопади и реки. Спокойната гледка и бученето на двигателя на „Чесна“-та унесоха Том, за радост на Мпунду, на когото му беше писнало от любопитството му. Летецът наруши мълчанието чак когато вече бяха на финалния заход.

— Господин Гринбаум… господин Гринбаум, стигаме.

Том се изправи и избърса слюнката по бузата си. Присви очи срещу снижаващото се слънце и попита:

— Колко е часът?

— Четири без петнайсет… Всъщност вие защо идвате в Замбия? Видяхте животните, но там, където отиваме, няма животни.

— Идвам на гости на жена си — обясни Том, гласът му се смекчи, като си представи лицето и усмивката й. — Тя е тук от две седмици и ще остане още две.

На лицето на Мпунду се изписа смущение:

— Жена ви? Тук, в Замбия, от две седмици без вас?

Том кимна.

— Това е най-дългото време, за което сме се разделяли.

— И вие сте я пуснали да дойде тук?

— Щях да я спра, ако можех — каза Том. — Повярвай ми. Откакто откри религията, нещата между нас се усложниха. Знаеш ли, това жените май имат някакво влечение към смъртта.

Мпунду се навъси.

— Това е най-лошото място, където да дойде човек с влечение към смъртта.

— Защо?

— Защото, Гринбаум, обикновено то става реалност.

 

 

15:50

Меган не беше от жените, които избягват битките, но това тук си беше клане и тя осъзнаваше, че Том лети към смъртоносен капан. Трябваше да го предупреди. Надникна иззад ъгъла на колибата с обрасъл с трева покрив, която им служеше за параклис. Беше наясно, че тръстиковата стена е достатъчно плътна, за да я скрие, но че не е защита срещу куршумите. Видя храбрите си колеги, подредени в редица, с вързани зад гърба ръце. Мъжете, които ги държаха в плен, бяха извън полезрението й, но тя чуваше гласовете им — странни, настоятелни.

— Плюе на негово лице! Прави веднага! — изкрещя един от тях.

Тя знаеше, че никой от приятелите й няма да се предаде. Знаеше, че всички ще загинат. Също като Чарлз. Той беше първият, който отказа. Беше мъртъв от десет минути.

Виждаше, че краката на Дженифър треперят. Беше дошъл нейният ред. Тя беше осемнайсетгодишна, въодушевена медицинска сестра от малко канзаско градче. Работеше най-отскоро, но убежденията й бяха най-дълбоки. Успя да каже: „Прости им, Господи“ — преди един куршум да покоси и нея.

Меган затисна уста, ужасена, че може да извика и да издаде присъствието си на палачите. Не биваше да допусне това. Не и след като в момента пристигаше Том. Това не беше негова битка. Тук не беше мястото, където Том да умре.

Меган се обърна и се скри сред дърветата. Зад нея отекна пореден изстрел. Клоните се протягаха към нея, драскаха я, впиваха се. Искаха да я забавят. И те искаха да я убият. Но краката й бяха заякнали от години тичане и гъсталаците, които препречваха пътя й, изплющяваха настрани и макар че деряха кожата й, отстъпваха. Меган зави надясно и побягна, без да обръща внимание на кървавите струйки, които вече се стичаха по краката й.

Някакво движение привлече вниманието й и тя спря зад едно дърво. Четирима мъже пребиваха пети… не го познаваше. Бяха с пушки и облечени наполовина във военна униформа, наполовина в племенно облекло. Все едно бяха излезли от снимка на „Нешънъл Джиографик“. Най-разяреният и най-бруталният от четиримата носеше бейзболна шапка на „Ню Йорк Янки“.

Меган не беше сигурна колко дълго се е взирала в гледката, но явно бе достатъчно, за да я забележат.

— Жена избягала! — викна един от мъжете; от кокалчетата на юмруците му капеше кръв.

Погледът на Меган се закова върху мъжа, който лежеше на земята, покрит с кръв и смазан от бой. Той я погледна само с дясното си око — лявото беше подуто и затворено, и чак сега тя забеляза дрехите му. Синя риза, закопчана догоре. Черни обувки… насред джунглата в Замбия черни обувки? Той отвори и другото си око и отчаяно й извика:

— Меган! Бягай!

Погледът й се откъсна от него и тя видя, че четиримата палачи тръгват към нея. Побягна в гората, молеше се краката й да издържат достатъчно дълго, молеше се и за бедния пребит мъж. Откъде знаеше името й? Да не би да беше приятел на Том?

Бум! Зад нея. Във въздуха се разлетяха птици. Тя разбра, че непознатият е мъртъв. Това я подтикна да затича още по-бързо.

Пътеката беше тясна и се виеше, но Меган я беше пробягвала всяка сутрин през последните две седмици. Познаваше всяка дупка, всеки завой, всяко паднало дърво. Никога нямаше да я заловят тук. Ала пътеката скоро свършваше — излизаше на открито. Меган беше бърза, но не беше героиня от комикс. Нямаше да може да изпревари куршумите.

Прескочи едно изгнило покрито с мъх дърво. Вече виждаше небето през клоните напред. Там гората свършваше… И Том беше там.

 

 

15:57

Гората свърши и чесната се озова над открито поле и грубо разчистена писта.

Кацнаха и започнаха да разтоварват багажа и провизиите, които Меган го беше помолила да донесе. Като пъшкаше от усилие, Том смъкна една щайга на земята, извади от задния си джоб кърпа и си избърса лицето — потта му лютеше на очите. Беше очаквал помощници — работници от мисията, местни, каквито ще да са, пък и Меган досега трябваше да е дошла. Тя никога не закъсняваше.

— Том! — Гласът беше на Меган, но откъде?

Том огледа високата пожълтяла от слънцето трева и лицето му засия: Меган тичаше към него. И крещеше нещо, но той не можеше да разбере думите. Тръгна напред… и разбра: но не думите, а тона й. Меган беше изплашена.

— Не влизайте в тревата, господин Гринбаум — викна Мпунду. — Има хищници.

Том го погледна. Мпунду се взираше в ято птици, които тъкмо излитаха от джунглата.

— Лъвове ли?

— По-лошо.

Том се втурна към жена си.

— Меган! Меган!!!

— Господин Гринбаум! Върнете се! Трябва да тръгваме! Веднага!

Том не му обърна внимание. Мпунду скочи в чесната и запали двигателя.

Меган се приближаваше и думите й вече се чуваха:

— Бягай! Качвай се в самолета!

Том затича още по-бързо към нея.

Бум! Изстрел от пушка. Том инстинктивно залегна. Дробовете му горяха при всеки панически поеман дъх. Кой беше стрелял — и по кого? Надигна се. Меган беше изчезнала.

— Меган?

И без да мисли за опасността, скочи и затича напред.

— Меган! Къде си? Меган!

На петнадесетина метра от него Меган се изправи и изкрещя:

— Бягай!

Лицето й бе разкривено от страх и болка. Рамото й беше в кръв. Бяха я простреляли!

Бум — отекна втори изстрел. Том и Меган вече бяха само на три метра един от друг. Меган залитна назад. От гърдите й бликна кръв и изпръска Том. Той спря, светът около него премина на забавени обороти, сякаш цялата сцена се разиграваше под вода. Алените капки пареха лицето му. В главата му нахлу бучаща кръв, ушите му заглъхнаха. С всяко следващо тупване на сърцето му причерняваше все повече. Имаше чувството, че пада, макар да бе здраво стъпил на земята.

Очите на Меган не се откъсваха от неговите. Десетки, стотици нейни образи се мяркаха пред погледа му — Меган, сияеща от ентусиазъм заради нова работа, сгушена пред камината с някоя книга, потна след дълъг крос. А после тя си отиде. Очите й се изцъклиха, мускулите й загубиха силата си, тя политна напред и се строполи в тревата в краката му.

Том гледаше невярващо. Жена му беше мъртва. Дъхът му секна. Изпълнен с мъка, Том падна на колене и затисна с ръка дупката, от която бликаше кървавата струя.

— Меган? Меган, недей…

Изобщо не забеляза, че Мпунду излита с чесната. Не чу и пукането на тревата, не долови мириса на барут. Седеше, държеше Меган в прегръдките си и виеше като уловено в капан животно.

Едва когато усети топъл метал в тила си и чу прещракването на затвор, вниманието му се върна в действителността. И той видя четири чифта боси крака. Само крака — главата му беше прекалено натежала, за да я изправи.

Над него се бяха изправили четиримата преследвачи на Меган.

— Ти вярва каквото жена вярвала? — попита запалянкото на „Янки“ и опря цевта на пушката си в слепоочието на Том. — Отговаря веднага.

Том успя да вдигне глава. Лицето на запалянкото на „Янки“ беше обрамчено от яркото слънце зад главата му.

— К-какво? — попита Том.

Запалянкото се отмести. Слънцето вече не заслепяваше Том и той видя тъмното лице на мъжа — беше боядисано с червено и се гърчеше някак конвулсивно. Запалянкото се ухили и повтори:

— Ти вярва каквото жена вярвала? Вярва в нейния Бог? — Гласът му стана по-дълбок, по-настойчив. — Не последовател?

Том прехапа устна до кръв.

— Казваш! Искаме знаем! — изкрещя мъжът.

— Не, по дяволите! Не вярвам в това, което вярваше тя! Никога няма да повярвам!

Четиримата мъже незабавно свалиха оръжията си. Запалянкото на „Янки“ присви очи недоверчиво, после се ухили.

— Тогава днеска има късмет.

Другите мъже се разсмяха и започнаха да се потупват по гърбовете като за добре свършена работа. После, доволни, се обърнаха и се отдалечиха, изчезнаха във високата трева.

Том остана коленичил, с Меган в ръце. Трепереше като в треска. Накрая пусна жена си, изправи се и се втурна във високата трева.

Четиримата се отдалечаваха бавно и той ги настигна бързо. Стовари юмрука си в главата на първия, преди да са чули и звук. Мъжът залитна, изтърва пушката си и от удара в земята тя изгърмя. Куршумът прониза няколко туфи трева и пръсна глезена на друг от мъжете, който изкрещя и падна назад.

Третият се извъртя и вдигна оръжието си, но беше прекалено бавен. Том вече нападаше. Лявата му ръка сграбчи пушката, а дясната размаза гърлото на мъжа. Той падна на земята и захриптя — а пушката остана в разтрепераната ръка на Том.

Той я сграбчи и се прицели в главата на запалянкото на „Янки“, който вече го държеше на прицел. За момент двамата спряха. Дишаха тежко. Гледаха се. Мълчаха. Едно водно конче прелетя между тях… и после и двамата стреляха.

Куршумът улучи Том в рамото и той изкрещя от болка. Запалянкото на „Янки“ стоеше като замръзнал, с ръка, притисната до гърдите. Том стисна зъби и пак вдигна пушката. Онзи стоеше все така, без да мърда, и го гледаше смаяно.

— Значи е вярно — каза после с усмивка. — Ти не вярва…

И отпусна ръка, и се видя раната в гърдите му. В следващия миг се свлече на колене и падна — мъртъв.

Другите трима се гърчеха в тревата и стенеха. Том се обърна към тях. Единият вдигна ръце пред лицето си и започна да се моли на родния си език. Том за миг погледна към неподвижното тяло на Меган. А после се прицели и попита:

— Вярваш ли в това, в което вярваше тя?

— К-какво?

Том опря пушката в главата му.

— Вярваш ли в това, в което вярваше тя?

— Не! Не! Не вярваме!

— Е, тогава ще се видим в ада.

Изстрелите сигурно се чуха надалеч: първо три, после още три.

 

 

Всичко това беше преди двадесет години…

Всъщност днес.