Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (24)

22.
Сблъсъци

2005 г.

07:25

Аризона

Носът на Дейвид лютеше от сивата боя, която покриваше стените и цокъла на стълбището. С всеки дъх той все повече и повече осъзнаваше колко странни са миризмите на… бъдещето? В миналото всеки мирис имаше смисъл. Бе мирис на природа: на пръст, трева, цветя, храна. Нищо, излъчващо остра миризма, подобна на латексовата боя, която в „ЛайтТек“ полагаха веднъж годишно.

Наближи долния етаж и до ушите му достигнаха гласовете на няколко мъже — крещяха заповеди на английски. Повтаряха ги отново и отново, сякаш този, за когото беше предназначен словесният поток, не изпълняваше. Само че Дейвид беше наясно, че Лазар не може да разбере какво му се казва. А съвсем скоро търпението на пазачите щеше да се изчерпи.

Стигна до изхода и внимателно открехна вратата. Надникна в белия коридор, покрит с дълги червени и зелени стрелки, които сочеха към различни технически зони. Лазар беше долепил гръб до стената, а Даниълс и двама други пазачи бяха извадили пистолетите си и ги бяха насочили към главата му.

— Ръцете на тила, по дяволите! Веднага! — извика Даниълс.

Дейвид не виждаше никакъв начин, по който ситуацията да може да завърши мирно. Но какво можеше да направи срещу трима въоръжени служители от охраната? Сложи ръка на кръста си и усети нещо студено и тежко. Ама разбира се! След като Джейк бе повален в несвяст от Лазар, Дейвид бе взел пистолета му. Не че имаше намерение да го използва… но тази нова ситуация налагаше крайни мерки.

Извади пистолета. Наистина тежеше. Почувства се опасен, сякаш бе Джеймс Бонд, само дето нямаше умения да убива и се надяваше да успее да избегне каквото и да било насилие. Ала щеше да направи всичко необходимо, та Лазар да може да се върне невредим в миналото.

Вдигна оръжието до главата си, така както бе виждал да правят по филмите, и тихо се промъкна зад пазачите. Кръвта му бушуваше, сърцето му биеше като на подплашен хамстер.

Чуваше стъпките си — бяха тежки като удари на чук по наковалня. Беше сигурен, че ще усетят приближаването му и че всеки момент някой куршум ще го простреля. Бавно си пое дъх. Вече бе само на крачка от Даниълс. И пак бавно протегна ръка, а после — като нападаща змия, вече бе увил ръка през гърлото на Даниълс, а дулото на пистолета му залепна за главата му.

— Никой да не мърда! Или… или той ще си изпати!

Е, това беше тъпо, помисли си. Не беше планирал думите си толкова внимателно, колкото самите действия, но резултатът бе не по-малко ефективен. И двамата пазачи изместиха пистолетите си от Лазар и ги насочиха към него.

Дейвид приближи устни до ухото на Даниълс.

— Пускай пистолета веднага или те гръмвам.

Пистолетът изтрака до крака му. Дейвид насочи вниманието си към другите пазачи.

— Вие, момчета, не държите да видите как… — погледна табелката на охранителя — Даниълс умира, нали?

Единият от пазачите остана неподвижен. Другият нервно запримигва.

Даниълс пък затрепери.

— Джим, Кларк… направете каквото ви казва.

Джим направи крачка напред и се прицели, колкото можа, в главата на Дейвид.

— Хвърли оръжието! Веднага.

— Джим! — възкликна ужасено Даниълс. — Какво правиш?!

— Върша си работата — отвърна сухо Джим.

Кларк отпусна оръжието си.

— Джим, не знам… Май трябва да направим каквото казва. Иначе ще го убие.

— Послушай Кларк — намеси се Дейвид, като се стараеше да крие главата си зад главата на Даниълс. — И всички ще си тръгнем оттук тихо и мирно.

Кларк се наведе и постави оръжието си на пода.

— Благодаря ти, Кларк — каза Дейвид.

— Няма за какво, сър.

Ръката на Джим затрепери, очите му се местеха от Дейвид към Лазар и обратно.

Дейвид виждаше паниката му. Ако не застреляше някой нарочно, можеше да го направи, без да иска. Той бавно отлепи дулото на пистолета си от главата на Даниълс и го насочи към Джим. Никога не беше стрелял с пистолет, но беше играл „Дик Хънт“ на оригиналната система „Нинтендо“, когато тя беше още новост… преди толкова много години. Не можеше да е прекалено различно.

За секунда Джим нерешително отпусна пистолета, а после, докато го вдигаше с категоричност в погледа, червена експлозия прониза ръката му и ушите на всички писнаха от гърмежа. Пистолетът на Джим падна и изтрака на пода. Той се сви и притисна ръката си, после я погледна. Вече подгизваше от кръв.

— Ти ме простреля!

Дейвид се ухили. Беше го прострелял! Тласна Даниълс към Джим и Кларк и вдигна оръжието си към тримата.

— Да не сте мръднали!

После погледна Лазар, който се беше ококорил невярващо.

— Добре ли си?

Лазар бавно кимна.

Дейвид насочи оръжието си към Кларк.

— Радиостанцията, ако обичаш.

Кларк откачи радиостанцията от колана си.

— Разбира се, сър.

Плъзна я по пода към Дейвид и после отстъпи зад Джим и Даниълс.

Дейвид натисна бутона и каза:

— Ъъ, тук Кларк, край.

— Прието. Каква е ситуацията? — чу се глас от радиостанцията.

Лазар отстъпи крачка назад, гледаше радиостанцията още по-невярващо.

— Задържахме заподозрените… ъъ, в момента ги водим. Можете да преустановите тревогата… край.

— Прието. Колко заподозрени имате? Край.

— Четирима, край.

— Прието. Добра работа. Край.

— Благодаря, ще ги доведем. Край.

Изключи радиостанцията и я пусна на пода. После погледна тримата пазачи.

— И другите радиостанции. Пуснете ги на земята.

Даниълс и Джим свалиха станциите от коланите си и ги пуснаха на пода.

Дейвид огледа коридора. А сега какво? Очите му се спряха на маркуча на противопожарния кран.

— Обърнете се с лице един към друг и се съберете накуп.

Бързо ги омота с противопожарния маркуч, но той бе прекалено хлабав, за да ги задържи за повече от няколко секунди. Дори и Лазар не можа да го стегне яко.

Кларк нервно се размърда за момент и после реши да прояви малко кураж.

— Сър, може просто да ни оставите тук, няма да мърдаме.

Дейвид се усмихна. Бедните младежи май преживяваха най-лошия ден в живота си.

— Съжалявам, Кларк, няма да стане.

Отиде до шкафа за маркуча и завъртя червеното кранче. В маркуча нахлу вода и започна да го издува. Тримата охранители запъшкаха — маркучът беше като анаконда, която задушава плячката си. Щом прецени, че са стегнати здраво, Дейвид затвори кранчето, за да не ги смачка до смърт.

— Можете ли да дишате?

— Да, сър… почти достатъчно — каза Кларк.

— Имаш ли нож?

— На колана, от дясната страна, сър.

Дейвид успя да провре ръка и извади джобното ножче на Кларк. Отвори го и проби в маркуча малка дупка, от която запръска вода.

— Добре — каза Дейвид. — Би трябвало да можете да се освободите… след двадесетина минути.

— Благодаря ви, сър — каза Кларк.

— Няма защо.

После се обърна към Лазар.

— Готов ли си?

Лазар вдигна един тежък вързоп и каза:

— Оръжията им и говорещите кутии.

Дейвид взе вързопа и го сложи на пода до пазачите.

— Пистолетите и радиостанциите ви са тук вътре. Момчета, опитайте се поне днес да не застреляте никого, става ли?

— Да, сър — отвърна Кларк.

Дейвид отвори вратата към стълбището и погледна Лазар.

— Да тръгваме.

Вратата зад тях се затвори с прещракване. Дейвид поведе с бърза крачка надолу. С повишената степен на сигурност и неработещите часовници, времето им изтичаше и можеше да се наложи да се опитат да се спасяват пеш.

А ако станеше така, Дейвид беше наясно, че всички ще умрат.

 

 

Том прелетя през контролната зала и се блъсна в един компютърен терминал. Беше забравил колко сила може да придаде на човек този Легион… това… каквото и да беше. Свлече се от терминала, падна на твърдия студен под и погледна нагоре.

Гъстата пяна, която прокапваше от устата на Спенсър, беше достатъчна да накара Сали да побегне. Никога не бе виждала нещо толкова ужасно, толкова зловещо.

Докато се обръщаше, за да се надигне, Том чу метално изтракване по цимента. Знаеше какво е това. Знаеше още от началото, че го има, но искаше да повали звяра с голи ръце. Искаше да почувства кръвта на убиеца на Меган по кокалчетата на пръстите си. Ала беше наясно, че не може да победи в ръкопашен бой това свръхестествено същество.

Сграбчи пистолета уверено и постави пръст на спусъка. Изправи се.

— Легионе!

Спенсър спря, смазващите му ръце бяха само на сантиметри от гърлото на Сали. Погледна Том и се ухили.

— Застреляй ни отново, Том. Да, застреляй ни! Както застреля мъжете в Замбия, които убиха жена ти.

— Точно това смятам да направя — каза Том и пристъпи напред с насочения пистолет.

Спенсър изви врат като замислено куче.

— Спомняш ли си Самуил, ученико?

Том с прещракване освободи предпазителя на пистолета.

— Когато се срещнахме за първи път и Исус ни прокуди в стадото свине? Свинете. Ние не обичаме свине. Спомняш ли си Самуил, след като напуснахме тялото му?

Том спря. Спомняше си Самуил. Спомняше си, че беше решил, че се е превърнал в съвсем друг човек. Спомняше си, че Самуил не можеше да си припомни нищо от това, което се беше случило.

— Ние го хванахме, Том. Той не прие по своя воля нашето присъствие. Никой никога не казва да, когато го питаме. Никога. Той не направи по своя воля чудесните неща, които го накарахме да стори. Беше невинен. Поне по земните стандарти.

Очите на Том се разшириха.

— А спомняш ли си мъжете в Африка? Мъжете, които уби. Ти уби нас! Много ни хареса, когато го направи!

— Мълчи.

— Те нямаха вина за убийството на жена ти, също като Самуил.

— Млъквай!

— Пък ти ги уби! Сега и Спенсър ли ще убиеш?

Черепът на Том се изпълни с натрупващо се напрежение, лицето му се поду и се зачерви. Не беше изпитвал желание да застреля човек, откакто Меган бе убита, а тук се намираше съществото, отговорно за нейната смърт, и той можеше отново да го убие. Можеше ли наистина? Прицели се и стреля два пъти. Тялото на Спенсър рухна на пода…

И Спенсър го погледна и се усмихна.

— Лош прицел.

— Не съм съгласен — каза Том. Спенсър бе прострелян високо в двете бедра.

Том погледна Сали, която ужасено се взираше в Спенсър и викна:

— Сали! Вземи уреда.

Тя бързо кимна и се завтече към другия край на помещението, където Спенсър беше оставил апарата.

— Нима си мислиш, че това тяло може да изпитва болка, докато го контролираме ние? — проговориха гласовете на петдесет души.

Спенсър вече се беше изправил и се приготвяше да скочи.

— Сали, внимавай…

Удар! Том се свлече на пода, бореше се за въздух.

Спенсър погледна към Сали и изрева. От устата му пръсна пяна. Той скочи през стаята като газела. Сали спря и падна назад на ръце, а Спенсър се приземи между нея и апарата. Тя запълзя назад.

— Колко значи тази жена за теб, ученико? — попита Спенсър и се протегна към дърпащите се крака на Сали.

Том се надигна, мъчеше се да извика, но в гърдите му нямаше въздух. Не можеше да допусне Дейвид да изпита същата загуба като него. Не можеше да допусне Дейвид да почувства такава болка. Но не беше в състояние да направи нищо. Падна на пода. Ребрата му горяха в огън.

Спенсър докопа глезена на Сали и я дръпна към себе си.

— Моля те… моля те… — успя да проговори Том.

Спенсър вдигна Сали за глезена във въздуха и погледна Том.

— Вземи мен вместо нея. Убий мен — умоляваше Том.

— Всички християни сте една стока. Убий мен. Вземи мен. Измъчвай мен. Мразим християните! Ние също! Много повече предпочитаме да убием тази жена и да те оставим да живееш, за да се измъчваш отново и отново. Ad infinitum! Завинаги!

Том пое дълбоко дъх.

— Аз не съм християнин!

Спенсър прехапа ухилената си долна устна така, че тя пусна кръв.

— Вярно! Почти бяхме забравили! Как може всичките да забравим това! Ако те убием сега, ще си наш, за да те мъчим цяла вечност!

И Спенсър пусна Сали на твърдия под, скочи и тупна върху една компютърна конзола пред Том — оборудването под краката му се разтроши, сякаш той тежеше поне двеста килограма. Том се отдръпна, но усети как гърбът му се опира в студената бетонна стена на контролния център.

— Имам лоши новини за теб… Не можеш да ме убиеш — каза Том, стараеше се да изглежда възможно най-уверен.

Спенсър скочи от разбития компютър на пода.

— И защо?

— Уредът за пътуване във времето… Аз го изпратих тук… от бъдещето. Ако умра сега, как бих могъл да го изпратя назад във времето?

— Я да видим? Може би ако Дейвид го пусне назад без твоята помощ? Все пак той е доста умен, тоя Дейвид. Мразим това име! Спри да го изговаряш!

Том не намери отговор. Не беше мислил за тази възможност.

— Новините от последния час, Близнако. Ние вече бяхме в бъдещето, а тебе те нямаше там! Нямаше го! Не го видяхме. Ние също!

— Лъжеш — каза Том и присви очи, за да скрие изненадата си.

— Така ли? Ами ей сега ще разберем дали лъжа.

И Спенсър посегна към гърлото на Том с дясната си ръка, лявата потръпваше от вълнение. И спря на сантиметър от гърлото на Том, сякаш беше чул нещо или беше доловил нечие присъствие. Но реакцията му беше прекалено бавна.

Тряс! Спенсър падна настрани и се плъзна по пода. Разтърси глава и погледна нагоре. Над него се бе изправил истински гигант с юмруци като чукове.

Лазар изпука с кокалчета и го подкани с жест да се изправи.