Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (21)

19.
Изпитания

30 г.сл. Хр.

17:12

Елеонският хълм, Палестина

Том никога не бе насилвал дробовете си до такъв краен предел. Тичаше колкото сили имаше. А Дейвид, този „старец“, беше неотклонно след него. Прескачаха камъни и се промушваха покрай дървета, сякаш бяха зайци, които бягат от хищник. Но вместо да бягат от хищника, се бяха насочили право към него.

Излязоха на полянката, където бяха другите ученици. Всички викаха и се караха какво трябва да направят и какво не.

Том спря. Бе останал съвсем без дъх, но успя да попита:

— Какво стана? Къде е Исус? Кой изкрещя?

— Отведоха го — каза Матей, лицето му бе смръщено от отвращение. — Предателят се оказа Юда!

— Опитах се да ги спра — добави Петър и вдигна нож, по чието острие аленееха капки кръв. — Но той взе ухото на войника и го постави на мястото му… сякаш изобщо не го бях отрязал… просто го сложи и то залепна…

— Къде отидоха? — бързо попита Том.

— В момента излизат от горичката. Отвеждат го в Йерусалим, ще го дадат на съд на римляните — рече Матей, почти не вярваше на собствените си думи.

Том отчаяно погледна Дейвид.

— Трябва да ги спрем.

— Не можем. Знаеш го.

— Дори и да не успеем. Историята не казва, че не сме опитали, нали?

— Не казва.

— Това ми е достатъчно.

Том затича надолу по склона и скоро се скри от поглед. Дейвид го последва.

Матей погледна Петър и се намръщи.

— Да ги спрем. Те не знаят колко много са онези.

Вятърът вееше косата на Том, мускулите му горяха от напрежение, докато завиваше по криволичещата пътека, която извеждаше от маслиновата горичка. Внезапно се натъкна на римски войник, очевидно оставен на пост, за да предотврати всякакви опити за спасяване от страна на отчаяните ученици. Самичък, войникът не представляваше физическа заплаха за групата ученици, но носеше тежестта на Римската империя. Ако бъдеше нападнат и убит, това щеше да доведе до съд и на учениците. Войникът видя Том, отметна червеното си наметало, за да не му пречи, и спокойно извади меча си — реши, че ще е достатъчно само да демонстрира сила.

Том виждаше меча, но беше наясно, че изходът на повечето битки често зависи от това кой ще нанесе първия удар, кой е по-агресивният. Грубата сила не заместваше тактиката му, грубата сила беше тактиката му. Втурна се право към войника.

— Спри! — извика войникът, изненадан от неочаквания му устрем.

Том го блъсна като таран. Войникът отхвърча встрани, удари се в едно дърво, падна на земята и главата му се стовари върху камък. Том отпраши нататък, доволен, че войникът скоро няма да преследва никого.

След секунди дотърча Дейвид и видя проснатия страж. Том се беше побъркал! Ако не го спреше, щяха да го убият! Затича още по-бързо, без да забележи сянката, която го наблюдаваше отстрани на пътеката, иззад едно повалено дърво.

Том едва успя да спре на ръба на десетметрова скала. Чу стъпки, обърна се и видя, че е Дейвид.

Приятелят му спря до него и двамата отчаяно погледнаха надолу.

Военна част от двадесет и пет римски войници, въоръжени с мечове и копия, се спускаше по пътеката, Исус бе по средата на групата. Водеха ги множество фарисеи, сред които и Юда.

Том падна на колене, наблюдаваше безпомощно.

— Мътните го взели!

— Каквото и да направим, нищо няма да се промени… — каза Дейвид, дишаше тежко.

— Разкажи ми — рече Том.

— Какво?

— Какво предстои.

— Не съм сигурен, че трябва…

— Разкажи ми, Дейвид, веднага. Не мога да го променя. Поне ме подготви за него.

— Не тук. Римският войник скоро ще се размърда, а не мисля, че двамата с теб можем да удържим на още едно приключение.

— Прав си. Тогава хайде да…

Туп! Парченце от скалата между двамата хвръкна във въздуха.

— Какво стана? — възкликна Том.

Дейвид оглеждаше района като мангуста, застанала нащрек. Какво търсеше? Том видя как очите му се разширяват и проследи погледа му, за да види източника на вълнението му. Всичко, което успя да види, бе някакво проблясване от светлина, отразявана от нещо, може би стъкло…

— Залегни! — извика Дейвид и блъсна Том на земята.

Туп! В пръстта изригна прахоляк и се посипа по лицето на Том.

— Какво става, по дяволите?

— Бягай! — извика Дейвид.

Скочиха и се втурнаха надолу по пътеката. Том погледна назад и видя човек, облечен в чисто нова роба — прекалено нова: изскочи от дърветата и се втурна да ги преследва. А в ръката му имаше… Пистолет! Със заглушител! Том затича още по-бързо.

Помисли си, че ако продължат с тази скорост, скоро ще се озоват право при войниците, които водеха пленения Исус. Смъртта беше и пред тях, и ги следваше. Очевидно обаче Дейвид мислеше с един ход напред, защото хвана Том за дрехата и го дръпна от пътеката.

— Оттук!

Двамата колкото тичаха, толкова и се плъзгаха надолу по затревения склон. Ако успееха да се спуснат от хълма достатъчно бързо, щяха да се озоват на пътеката точно пред римските войници. Щеше да е на косъм. Щеше да е рисковано. Но какво друго им оставаше?

 

 

Капитан Робъртс се прокле. Имаше две идеални възможности да стреля и ги бе пропуснал. Можеше да ги застреля направо на място и да се върне в бъдещето, без да го е грижа как ще оправдава убийството на Дейвид и Том. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че двамата са живели в миналото месеци, може би дори години. Облеклото им бе по-автентично от неговото и говореха на арамейски. Робъртс бе изучил в подробности данните и за двамата. Знаеше, че Том не може да говори този език, ала ето, че го говореше перфектно. Което означаваше, че е прекарал тук достатъчно дълго, за да го научи, което пък означаваше също, че е нарушил толкова много закони във връзка с пътуването във времето, че е съвсем в реда на нещата да бъде убит.

След още петнадесет метра Робъртс се отказа да ги преследва. Опустошителният ефект от пътуването във времето все още предизвикваше хаос в тялото му. Това бе и причината да не улучи. Трябваше да изчака. Трябваше да го планира по-добре. Нямаше да повтори същата грешка.

Обърна глава наляво и повърна, сякаш просто се оригваше. Изтри устата си и преди да успее да си състави план…

— Не мърдай! — нареди на арамейски мъжки глас.

Робъртс се обърна. Беше поваленият от Том римски войник. Робъртс не направи никакво усилие да прикрие усмивката си. Тези войници бяха смешници — слабо обучени, слабо въоръжени смешници. Робъртс можеше да го прочете в очите му. Войникът беше страхливец, който се крие зад римските символи на ризницата си.

Римският войник отстъпи, щом Робъртс закрачи към него с вълча усмивка. Робъртс извади ножа си и прати в очите му слънчево зайче. Войникът примигна и ги засенчи с ръка — и можа само да види как юмрукът на Робъртс светкавично лети към лицето му.

Войникът рухна като повалено с чук добиче; земята потрепери. Ако не беше станал войник, Робъртс щеше да стане шампион по бокс. Прибра неизцапания с кръв нож и потисна желанието си да убива. Елиминирането на цивилни не влизаше в плана, стига те да не заставаха между него и жертвите му. Войникът бе извадил късмет — Робъртс просто изпусна част от натрупаното напрежение. Ала можеше да изпусне и цялото.

 

 

Задъхани, Том и Дейвид стигнаха до къщата на Лазар, Мария и Марта — надяваха се да намерят сигурност там. Посрещнаха ги много по-сърдечно, отколкото очакваше Дейвид. Обсипаха ги с прегръдки и целувки, дори гигантът Лазар.

Дейвид реши, че Мария им е разказала за чувствата си към Том, защото сега се отнасяха към приятеля му като с член на семейството. Ала радостта от идването им беше кратка. Дейвид и Том разказаха какво се е случило в Гетсиманската градина: за Юда, войниците и фарисеите. Лазар, обикновено силен и хладнокръвен, бе покрусен от тези вести.

Не споменаха обаче за опита за убийство от страна на капитан Робъртс — отчасти, тъй като нямаше как да се обясни по рационален начин, но и също, защото самият Том все още не знаеше пълната история.

Нощта беше дълга за всички. Докато лежеше в леглото със затворени очи, Дейвид почувства нещо странно. Като дете в нощта точно преди първия ден на Ханука Дейвид винаги си лягаше рано. Нощта минаваше за миг, за да започнат празненствата през следващите осем дни… ала тази нощ Дейвид се чувстваше точно обратно. Знаеше, че щом затвори очи, утрото ще дойде прекалено бързо и ще им се наложи да се изправят пред опасности, непознати на хората от тази епоха.

Теорията му се оказа вярна. В момента, в който очите му се затвориха и тялото му се отпусна, утрото настъпи. Всички бяха станали с изгрева и само след десетина минути Лазар вече излизаше от къщата, за да иде в Йерусалим. Мария и Марта тръгнаха с него — Дейвид ги накара да го придружат. Това можеше да е последната им възможност да видят Исус жив, а и Дейвид не искаше да са в къщата, ако се появи Робъртс.

 

 

Том гледаше как Мария се отдалечава заедно с брат си и сестра си. Почувства невероятна тъга. Беше й казал само едно обикновено „довиждане“, преди тя да тръгне от къщата. Ала сега осъзна, че това може би е последният път, когато я вижда. Погледна към Дейвид и той кимна на неизречения му въпрос.

Том се спусна по прашния път и хвана Мария за раменете.

— Мария, почакай.

Лазар и Марта спряха и се обърнаха да видят защо ги забавят. Нетърпеливостта им си личеше, но не казаха нито дума.

— Много неща се случиха — каза Том, гледаше Мария в очите. — Не знам как ще свърши всичко. Не знам какво ще се случи с мен, къде ще отида, какво ще направя, но исках да знаеш… аз просто…

— Знам — отвърна Мария.

И затвори очи в очакване. Том не я разочарова пак. Прегърна я и я целуна, като за момент остана неподвижен, за да поеме меките извивки на устните й. След като разделиха устни, Том отстъпи назад. Мария се усмихваше, но той беше съвсем сериозен.

— Ако трябва да си тръгна… ще дойдеш ли с мен?

— Къде ще ходиш?

— Не мога да ти кажа това. Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

Раменете му се отпуснаха с облекчение. Този ден можеше да е и с добър завършек.

— Време е да тръгваме, Мария. Времето тече — каза високо Лазар и закрачи напред.

Марта го последва.

— Ще се видим скоро… обещавам — рече Том.

Мария кимна и след още една бърза целувка се затича, за да настигне брат си и сестра си.

Том чу стъпките на Дейвид, обърна се и го погледна. Беше все така сериозен.

— Нищо лошо няма да й се случи, нали?

— Съдбата на Мария не е записана в Библията — отвърна Дейвид.

— Това не е много успокояващо.

— Е, сигурен съм, че ако й се беше случило нещо лошо, щеше да бъде отразено — успокои го Дейвид.

— Ами ние двамата? Сега, щом вече сме сами, ще ми кажеш ли кой от бъдещето се опитва да ни ликвидира?

— Капитан Робъртс. Оглавява Темпоралното охранително подразделение на „ЛайтТек“.

— Какво?!

— Точно така реагирах и аз. Очевидно дори и Сали не е знаела за съществуването му. Те… охраняват времето. А твоето идване тук… е, ти наруши правилата… горе-долу всичките, а също и аз, като не те върнах обратно.

— Топ — каза Том.

— Моля? — не разбра Дейвид.

— Темпорално охранително подразделение. Времеви ченгета със съкращението ТОП. Нали стреля по нас.

Дейвид се подсмихна. Само Том беше в състояние да измисля откачени шеги, докато някой се опитва да ги елиминира.

— Сто на сто е обучен убиец — каза Том. — И сега какво да правим?

— Можем да си тръгнем. Да се върнем в бъдещето.

— Не става. Кога ще умре Исус?

— Утре.

Том се изненада.

— Толкова скоро?

Дейвид тъжно кимна.

— Трябва да има нещо, което да можем да направим, за да се отървем от оня тип, преди да…

Том се замисли. Винаги бе смятал, че светът се състои от поредици задачи. Науката бе метод, измислен от хората, за да намират решения на тези предизвикателства. Тъй като бе един от най-брилянтните учени на света, Том вярваше, че всяка загадка има решение и че той може да го открие, стига да разполага с необходимото време. А тази задача не отне почти никакво време.

— Живеем тук от години. Сливаме се с обстановката. Станали сме местни жители. Евреи. Принадлежим на това място, а той не — каза Том.

— Какво си намислил?

— Капитан Робъртс ще бъде подложен на болезнено културно осъзнаване. Но първо трябва да привлечем вниманието му.

И тръгна нагоре по склона.

— Том, почакай. Какво си намислил? Той има пистолет, а ние не сме въоръжени! Той е трениран убиец, а ние… ние…

— Ние сме в най-добрата си форма.

— Това пък какво общо има?

— Ще направим едно малко кросче. Мислиш ли, че Топ ще може да поддържа темпото на двама старчоци?

— Мисля, че ще е в състояние да ни задмине — нервно каза Дейвид.

— Недей да се тревожиш чак толкова. Бог е на наша страна, нали така?

Дейвид се усмихна. Знаеше, че Том се шегува, но също разбираше, че това му е приятно. Беше измислил някакъв план, за да пребори мускулите с мозък, и искаше Дейвид да стане свидетел на изпълнението му, а не просто да му го разкаже.

— Само не забравяй, че моята съдба също не е записана в Библията.

— Не се бой, Дейвид. Сигурен съм, че ако беше умрял, щяха да са те споменали — с усмивка му отвърна Том.

Дейвид малко се поотпусна и попита:

— И как ще подмамим Робъртс?

Без да отговори, Том тръгна към Елеонската планина, която бе точно на север, после изкрещя на английски:

— Хей, Робъртс! Тук сме!

И продължи да вика. Надяваше се това да не отнеме много време — все пак викането на английски можеше да привлече не само капитан Роб…

Изохка и се хвана за ръката. Падна на колене и я погледна. По пръстите му се стичаше кръв.

— Тук е — каза Том. — Хайде! Тичай!

— Но ти си прострелян! — възрази Дейвид.

— Само драскотина. Нямаме време да си играем на доктори! Хайде, размърдай се, старче!

— Старче ли? Да те видим дали ще можеш да ме настигнеш!

Хукнаха към Витания.

— Къде отиваме? — попита Дейвид. — Витания е прекалено малка, там няма да можем да се откъснем от него!

— Не отиваме във Витания — отвърна Том.

— А къде?

— В Йерусалим!

Дейвид се ококори.

— Йерусалим ли? Та той е на цели три мили!

Дейвид погледна през рамо. Робъртс бавно, но сигурно ги настигаше. Вече наближаваха стените на Йерусалим. Ако имаха късмет, нямаше да е проблем да се откъснат от Робъртс в долната част на града, но Дейвид разбираше, че това не влиза в плана на Том.

Всъщност Том го бе накарал на няколко пъти да понамалят скоростта, за да може Робъртс да се приближи. Бяха в по-добра форма, отколкото бяха очаквали. Трите мили до Йерусалим бяха изминати бързо, като през цялото време дори си говореха. В един момент Дейвид дори забрави, че ги преследват. Робъртс бе само на петдесетина метра зад тях, разстояние, което някой олимпийски спринтьор може да покрие за пет секунди, а куршумът — за по-малко от една.

— Трябва пак да забавим — каза Том.

— Полудя ли? Ще ни застреля!

— Влезем ли в града, няма да иска да привлича внимание. Ще иска да ни сгащи някъде насаме — разясни Том. — А трябва да види накъде се насочваме.

— Оставям се в ръцете ти — каза Дейвид и забави бяг.

Том извъртя глава и го погледна. Не му хареса как прозвучаха думите му, но нямаше време да прави коментар. Робъртс бързо стопи разстоянието на двадесет и пет метра. Достатъчно близо. Том и Дейвид влязоха през главните порти на Йерусалим и се смесиха с навалицата в претъпканите улици, препълнени и оживени поради вестта за съденето на Исус. Докато бързаха през тълпата, чуваха думи за вината на Исус, предположения за съдбата му и заплахи към живота му. Но не обръщаха внимание на нищо и продължаваха към горната част на града, към храма.

Дейвид се чудеше какъв е планът на Том, но не можеше да се сети. Влязоха в храма. Робъртс беше само на пет метра зад тях, достатъчно близко, за да ги застреля. Но множеството в храма го принуждаваше да държи оръжието си скрито.

— Къде отиваме? — настоя Дейвид.

— Вътре… — отвърна Том.

Дейвид виждаше, че Том вече е уморен. Дано всичко приключеше скоро.

Влязоха в Двора на езичниците — бе необичайно спокоен за четвъртък. Дейвид реши, че процесът над Исус сигурно е привлякъл вниманието на хората, като ги беше възпрял да славят Бога, за да го убият.

Приближиха входа на Женския двор и Дейвид погледна надписа над вратата — че никой чужденец не се допуска отвъд в светилището и че който бъде хванат, сам си е виновен.

Усмихна се.

— Том, ти си гений — каза, докато влизаха в Женския двор.

Изкачиха се по стълбището към тежките бронзови крила на Никаноровата порта и я отвориха. Робъртс вече беше влязъл в Женския двор и тичаше към тях.

Дейвид и Том нахлуха в Израилевия двор. Седмина евреи, които се молеха там, ги изгледаха ядосано, когато с трясък затвориха тежките бронзови врати. Останал без дъх, Том изпъшка:

— Бързо, братя… доведете левитите! Един чужденец влезе във вътрешния храм… иска да пролее еврейска кръв в дома Господен!

Евреите реагираха светкавично — втурнаха се към Двора на свещениците и завикаха левитите.

Том и Дейвид бяха прекалено уморени, за да продължат да бягат, а и знаеха, че помощта скоро ще дойде. Обърнаха се към бронзовата порта, която тъкмо се захлопваше зад Робъртс. Той също беше останал без дъх, но пристъпваше към тях спокойно, като хищник, който знае, че жертвата му е в капан.

— Не е нужно да правиш това, Робъртс — каза Дейвид.

— Знаеш името ми? Много се радвам — отвърна Робъртс и продължи да се приближава.

И извади нож.

— Тръгни си и ще те оставим жив — заяви Том.

Робъртс спря. Том не можеше да повярва, че думите му могат да имат такъв ефект, но после разбра, че не неговата заповед е накарала убиеца да спре — очите на Робъртс се бяха вторачили в нещо точно зад него.

Обърна се и се озова лице в лице с един гигантски левит. Левитът държеше голям объл камък, а очите му се стрелкаха по тялото на Робъртс, оглеждаха всичко: русата късо подстригана коса, ножа с необичайна форма, блестящия предмет на китката му… а освен това бе наясно, че и самият Робъртс го проучва по същия начин. Двамата воини се преценяваха взаимно, като и двамата бяха наясно, че и капка погрешна преценка ще ги погуби.

Робъртс бавно бръкна под робата си. Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета. За част от секундата откъсна поглед от левита и погледна Дейвид, чиито очи бяха широко отворени, но не гледаха него… Дейвид се бе втренчил… зад него!

Робъртс измъкна пистолета и се извъртя. Стреля два пъти и двата пъти не улучи. Втори левит, който се беше промъкнал зад него, стовари един тежък камък върху черепа му.

Робъртс се свлече на колене и изтърва пистолета. Сграбчи обаче ножа и се вкопчи в левита. Преди обаче да го прободе, втори камък го удари в дясната плешка. Робъртс изтърва ножа и падна на земята, без изобщо да изпъшка от болка.

А после успя да се изправи и се взря в левитите, които вече вдигаха нови камъни. Седмината евреи, които се бяха молили, стояха зад левитите, в ръцете им имаше още камъни.

— Ще бъдеш съден и екзекутиран от римляните за нарушаване на еврейския закон — каза един от левитите.

Робъртс примигна. По лицето му се стичаше кръв. Той погледна Дейвид и изръмжа:

— Не им позволявай да ми вземат часовника!

И смъкна часовника от ръката си и го метна към Дейвид с всичка сила. Часовникът падна на плочника, само на метър от Дейвид. Робъртс спазваше докрай заповедите да защитава времето… но всички други приеха постъпката му като намерение да причини зло на Дейвид.

— Спри! — извика огромният левит. — Легни по очи!

Робъртс смръщи лице от болка, после заплю левита, който лесно се отдръпна от смесената с кръв слюнка. Тя прелетя два-три метра и пльосна върху някаква плочка, която беше изучавал един от мъжете.

— Той заплю Словото Божие! — извика някой.

Робъртс понечи да побегне, но го обсипа дъжд от камъни, един голям камък го удари по главата, чу се звук, подобен на пукването на черупката на кокосов орех, и Робъртс загуби сили и се строполи.

— Бързо — каза един от левитите. — Махнете тялото му, преди римляните да видят какво сме направили.

Седмината евреи вдигнаха Робъртс и бързо го понесоха нанякъде, съпровождани от двамата левити. Докато групата минаваше през една от страничните врати, единият левит се обърна към Том и Дейвид и каза:

— Добре сторено, братя. Вашето рвение запази дома Божи да не бъде осквернен от този човек. Бог ще възнагради службата ви.

А после групата изчезна с тялото на Робъртс и Том и Дейвид останаха сами в Израилевия двор.

Дейвид покри устата си от отвращение и седна. Том изтича до мястото, където се бе развил боят, и взе ножа, часовника и пистолета. Прибра ги под робата си и изтича обратно до Дейвид.

— Да вървим. Не искам да оставам тук, за да отговарям на въпроси. Ти искаш ли?

— Той умря, за да защити времето — каза Дейвид. — Ако ни бе дал възможност да му обясним… Щеше да разбере, че времето не е застрашено от нищо.

— Глупавите хора умират от глупава смърт, Дейвид, а аз не възнамерявам да съм следващият. Да вървим.

Дейвид мълчаливо стана. Никога не бе виждал да убиват човек. Капитан Робъртс бе лош човек и бе искал да ги убие, ала все пак той не можеше да не изпитва жал за него. Призля му, когато пред съзнанието му отново изскочи картината на смъртта на Робъртс. Но това, което го безпокоеше още повече, бе знанието, че скоро ще стане свидетел как ще умре още един човек… а последиците от това събитие щяха да променят света завинаги.

Тръгнаха към Никаноровата порта и Женския двор и щом излязоха, ги блъсна екот, далечни викове идваха на вълни.

Тълпа обезпокоени богомолци се изсипваше от Храма и увлече и Том и Дейвид.

Щом излязоха от Двора на езичниците, неясните викове станаха разбираеми: крещяха стотици, хиляди хора, и повтаряха едно и също, отново и отново:

— Разпни го! Разпни го! Разпни го!