Джереми Робинсън
Ефектът на близнака (8)

6.
Сблъсък

28 г.сл. Хр.

16:46

Витания, Палестина

Стадо овце кротко пасеше сочната трева на билото на един от няколкото полегати зелени хълма. Една овца в средата надигна глава — като фар сред бяло море — сякаш усетила нещо нередно. Огледа се тревожно, отстъпи и се блъсна в друга — и така предаде вълна от нервно напрежение, която се разпространи от средата на стадото до всичките му краища. Цялото стадо надигна глави, нащрек и за най-слабия шум или миризма на хищник.

Бум! В средата на стадото избухна ярка светлина, чу се трясък като от гръмотевица. Няколко овце меко тупнаха на земята. Останалите панически се разбягаха, блееха като полицейски сирени.

Дейвид примига и се огледа объркано. От ефектите от пътуването във времето, съчетани със суматохата на неясните движения около него, му се гадеше. Из целия свят танцуваха овце като бели облаци, сияещите сини искрици се сипеха по земята. Приличаше на влудяваща въртележка. Безумната какофония на стадото стана непоносима. Острият мирис на урина и изпражнения увеличаваше замаяността му. Дейвид опря ръце в земята, стисна тревата и повърна.

Стадото спря лудешкото си блеене и се вторачи в Дейвид — той си бършеше устата. Стотици тъмни очи го проучваха. Къде се намираше? Да не би да беше изчислил погрешно? Това правилното време ли беше? Нечий глас даде отговор на въпросите му.

— Какъв беше тоя гръм? — попита разтревожен глас на арамейски.

— Не знам! Видя ли светлината? — долетя и отговор.

Двама мъже се приближаваха бързешком.

Дейвид — чувстваше се като Одисей, който се крие от циклопа Полифем — се снижи и се заизмъква на четири крака в посока, обратна на приближаващите се овчари. Стигна подножието на хълма и се свря в някакъв гъсталак. Почувствал се в относителна сигурност, надникна, за да види какво става.

 

 

Двамата овчари обиколиха стадото. Никога не бяха виждали овцете толкова изплашени, дори когато ги нападаха лъвове. Но животните вече се успокояваха и не се виждаше никаква опасност. И тъкмо когато овчарите се готвеха да си тръгват, единият стъпи в нещо, погледна надолу и сбърчи лице. Беше стъпил в повръщаното на Дейвид.

— В стадото има някой! — викна овчарят.

Тръгнаха през овцете, за да открият разбойниците. И друг път им бяха крали животни.

 

 

Дейвид наблюдаваше от достатъчно далече, но реши, че съвсем скоро претърсването ще обхване и околната местност. С парите, които носеше, вероятно щеше да успее да подкупи овчарите, за да не предприемат никакви действия срещу него. Но пък какво би ги спряло да не го ограбят? Тогава щяха да забогатеят и без съмнение част от историята щеше да бъде променена. Осъзна, че изобщо не бе трябвало да взима парите. Ако не се справеше и не успееше да се върне в бъдещето, по-добре беше да стане просяк… или дори труп.

Изправи се. Светът вече се въртеше по-бавно. Той тръгна през гората.

След няколко минути излезе на прашен път и тръгна в посоката, която указваше часовникът му. Знаеше, че Том е наблизо, най-много на една миля, и че вероятно е изпаднал в беда. Представяше си как се налага да го спасява от някой затвор или пък още по-лошо — да изравя трупа му.

Изкачи един хълм и осъзна, че е плувнал в пот. До този момент не беше обръщал внимание на жегата. Прецени, че вероятно е над тридесет и пет градуса и много влажно. Вече беше изкарал повече време на слънце, отколкото за цяла година. Опита се да не мисли как се пържи кожата му, но струйките по ръцете, които му причиняваха сърбеж, постоянно му го напомняха.

От билото на хълма видя гледка, която заличи от съзнанието му всички тревоги. Пред него се бе ширнала Палестина, каквато не си бе представял никога. Плодородна и потънала в зеленина, страната изобщо не приличаше на съвременния Израел. В подножието на хълма имаше град — би трябвало да е Витания. Внезапно го проряза неочаквана мисъл. Бе стоял на същия този хълм и преди, като момче, когато пътуваха на автостоп с приятели… две хиляди години в бъдещето.

Как се бе променил светът! Докъдето стигаше поглед, всичко бе потънало в зеленина. Дървета и цветя осейваха зелените хълмове. Дейвид разбра защо тази земя е наречена Обетована и най-накрая осъзна причините, поради които през идните векове за това парче земя щяха да се водят борби. Завладяха го емоции, които дори като че ли влошиха последиците от пътуването във времето. Зави му се свят, призля му пак и той се свлече на колене. Искаше да си е в леглото и да спи с дни… но и каменният път щеше да свърши работа. Просна се на пътя, искаше да спи, да спи…

И чу хрущене по настилката. Съвсем близо. Отвори очи и видя мъж, жена и магаре — бяха се надвесили над него. Последното, което чу, бе как мъжът казва:

— Пак ли…

Когато се събуди, Дейвид благодари на милите хора, които го бяха докарали в града, и бързо ги отпрати по пътя им — искаше да остане на спокойствие, за да свърши важната си работа: да открие Том.

Бе очарован от света, в който бе попаднал. Мирисът на цветя и непозната храна дразнеше носа му. А гледката и звуците, създавани от тези древни люде, животни и сгради, бяха почти достатъчни, за да го откъснат напълно от задачата му. Видя римски войници и това му напомни за капитан Робъртс, човека с пистолета в бъдещето. Дейвид беше наясно, че ако скоро не открие Том, може да промени това бъдеще. Най-малкото двамата с Том щяха да свършат с куршуми в телата хиляда и петстотин години преди барутът да бъде изобретен.

Заникът го завари все така отчаяно да претърсва улиците на Витания. Часовникът бе свършил отлична работа да посочи общото положение на Том, но му бе невъзможно да открие с точност къде се намира. С напредването на часовете Дейвид се отчайваше все повече и накрая реши, че ако просто започне да разпитва хората дали не са видели Том, това няма да окаже някакво влияние в бъдещето и ще му помогне да го открие, а с това и да предотврати по-голямата опасност. Разпита двадесетина души за Том, описваше облеклото му, че не знае добре езика, външността му. След половин час се натъкна на нещо полезно.

— Тоя грубиянин ме блъсна и се опита да окраде храната ми — развика се една възрастна жена.

Дейвид не можеше да повярва на ушите си. Том беше тук само от няколко часа, а вече бе успял да остави трайни впечатления, най-малкото у тази жена. Колко още поразии беше направил?

— Този мъж какъв ти се пада? — попита жената подозрително.

— Другар ми е — отвърна Дейвид. — Изгубил е ума си и се опитвам да го намеря, преди да е направил някоя голяма беля.

— Тръгнаха да се черпят с един мъж, който се смили над него.

— Накъде тръгнаха?

Жената вдигна изкривен пръст на изток.

— Благодаря ти за любезността — рече Дейвид, заобиколи я и пое в указаната посока.

— Любезността няма нищо общо — подхвърли жената зад гърба му. — Аз лично се надявам римляните вече да са го сгащили, но ако не са, може поне ти да го разкараш от улиците.

Дейвид ускори крачка…

Колко гостилници можеше да има в град като този? Вече бе проверил три, но от Том нямаше и следа. Слънцето почти се бе скрило, а Дейвид не разполагаше с източник на светлина, за да търси през нощта. Не му харесваше, но разбираше, че трябва да си намери подслон. Надяваше се да не вземе стая, в която иначе би отседнал някой важен пътник или пък където трябва да бъде заченат някой от неговите наследници. Възможностите за нежелани стечения на обстоятелствата бяха неизброими.

Реши да влезе в гостилница, която предлагаше и стаи за нощуване. Щеше да потърси за последно Том и все пак да наеме стая. Вече бе променил мнението си за парите — бе осъзнал, че без тях ще се наложи да нощува под звездите и най-вероятно някой ще го нападне и ще го ограби.

Гостилницата беше препълнена с посетители и всички се обърнаха да го огледат, като влезе. Той също оглеждаше лицата, като се стремеше да не се спира на никое прекалено за дълго, че да не предизвика някого. Спря до един мъж, за когото реши, че е собственикът, но не можеха да се чуят, понеже глъчта от съседното помещение беше оглушителна. И изведнъж до слуха му достигна познат смях, смесен с виковете от другата стая.

Той се обърна и се запъти натам. И щом пристъпи вътре, се препъна в някакъв съд и се просна на пода. Цялата стая потъна в мъртвешка тишина, а в следващия миг изригна в смях. Една яка ръка се появи пред лицето му — предлагаше му помощ, за да се надигне. Дейвид я хвана и бързо го изправиха на крака.

— Благодаря — каза Дейвид.

— Удари ли се? — попита мъжът, който му бе помогнал да се изправи. Беше чорлав и брадат.

— Не много.

— Ти си вторият човек, когото днес вдигам от земята. Май почва да ми става навик — с усмивка каза мъжът. — Ела на нашата маса и пийни. Но трябва да те предупредя, че говорим на иврит, защото, ако искаш вярвай, но нашият нов приятел не знае арамейски.

— Аз… благодаря, но… — „Нашият нов приятел“ ли? Дейвид хвърли поглед към масата и видя Том, седеше и се хилеше на някаква шега! Значи не само че се намесваше в миналото, но дори завързваше приятелства!

Том го погледна, но не можа да го познае в тази обстановка и с облеклото му… но после се вгледа и усмивката му се стопи.

— Дейвид?

— Вие познавате ли се? — попита брадатият.

— Трябва да поговорим — каза Дейвид на иврит с възможно най-заповедния си тон.

— Как успя да ме намериш толкова бързо?

— После ще ти обясня — каза Дейвид, опитваше се да му каже с лице: „Не пред местните!“.

Брадатият изглеждаше малко объркан от разговора им, но явно нямаше желание това прекъсване да провали хубавата вечер.

— Това твой приятел ли е? — попита той Том.

— Да — отвърна той.

С ненадеен прилив на енергия Дейвид сграбчи Том и го дръпна настрани от масата и от брадатия. Шепотът му беше почти вик:

— Ти контактуваш с тях! Имаш ли представа какви ще са последиците?!

— Нищо, което да промени бъдещето — рече Том. — Тези мъже с мен или без мен щяха да са тук, а разговорите ни не са минавали на други теми, освен за курви, за самаряните и за Десетте божи заповеди, представи си!

— Връщаме се. Веднага! — настоя Дейвид.

— И как? Няма да посмееш да го направиш пред толкова много хора. Пък и двамата знаем, че не можеш физически да ме завлечеш достатъчно далеч сам.

Гневът на Дейвид достигаше критично равнище.

— Том, това е глупаво! Дори за теб!

Брадатият мъж ги прекъсна с усмивка:

— Я седнете и пийнете, приятели!

При нормални обстоятелства Дейвид никога не си позволяваше да е груб, но сега залогът бе толкова голям, че можеше да оправдае следващите му думи:

— Млъкни и ни остави на мира!

— Успокой се! — настоя Том. — Един гневен изблик е по-вероятно да остави негативни последици във времето, отколкото няколко чашки в приятелска компания.

Дейвид пое дъх и се овладя.

— Имаш предвид като старата жена, която си се опитал да ограбиш?

— Срещнал си я? — Челото на Том се сбърчи от притеснение.

— Да, но това няма значение. Всяко влияние върху времето е отрицателно влияние. Трябва да се върнем, да се върнем веднага!

— Но аз не се опитвах да я ограбя, просто…

— Не ме интересува какво е станало. Тръгваме си.

— Не.

— Какво?

— Не.

— Това не е игра, Том. Беше се напил и мога да ти го простя, но сега вече говориш глупости.

— Съвсем сериозен съм. Няма да тръгна — заяви Том. — Ще направя това, за което дойдох — ще докажа, че Исус е измамник.

— А помисли ли за последствията? Следващите две хиляди години глобална човешка история се определят от събитията в живота на Исус.

— Не съм глупак — отвърна Том. — Нямам никакво намерение да споделям с друг това, което открия — само с теб. Не разбираш ли, грижа ме е за теб дотолкова, че да рискувам собствения си живот, за да спася твоя от безполезно съществуване, прекарано да вярваш в една лъжа.

— Като Меган.

— Дейвид, ако беше видял какво се случи с Меган… ако беше там… Да видиш живота в очите й, преди да загине…

— Видях.

Дъхът на Том секна.

— Преди да дойда тук, отидох в Замбия. Видях я. Видях мъжете, които я убиха. Те и мен насмалко да убият. Вече рискувах да променя бъдещето, за да разбера какво те е подтикнало да дойдеш тук и да се опиташ да направиш нещо толкова безумно.

Том бе потресен до дъното на душата си.

— Ти си я видял?! Жива?

— Да.

Том въздъхна:

— Е, значи разбираш защо съм тук.

Дейвид си припомни кипящата от живот жена, която бе видял в Замбия, и си я представи простреляна в ръцете на Том.

— Да — каза. Не можеше да повярва, че е произнесъл тази дума.

Том също не можеше да повярва.

— Какво?!

— Разбирам.

На лицето на Том разцъфна усмивка.

— Хайде, приятели — повтори брадатият мъж, — сядайте при нас!

Том и Дейвид се спогледаха и се разбраха само с очи. Дейвид омекна.

— Наистина е невероятно човек да е тук… Ще е срамота да се прибера без културен опит от първа ръка.

— Няма да съжаляваш — рече Том.

— Но на сутринта се прибираме — строго заяви Дейвид.

Том само се усмихна. Тръгнаха към масата, пълна с непознати хора от друго време и място. Брадатият мъж им подаде питиета.

— Заповядайте, приятели!

Том и Дейвид се чукнаха с глинените купи и отпиха. Дейвид се задави и изплю течността като фонтан.

— Какво е това?

— Вино, естествено — засмя се брадатият.

— Съжалявам, не пия вино — каза Дейвид. — Само вода.

Цялата маса избухна в смях.

— Друже, страхувам се, че водата тук ще ти причини повече неприятности.

Дейвид вдигна вежди и погледна купата с вино.

— Имам чувството, че ти казва истината — добави Том.

Дейвид отпи малко, преглътна и сбърчи нос.

— Истинско чудо! — каза Том на брадатия. — От години се мъча да го накарам да пийне поне глътка!

Брадатият се засмя и отвърна:

— Срамота е, че става мъж чак на тази възраст!

Цялата маса отново се заля в смях. Том се наслаждаваше на всичко. Това беше неговият тип хора, неговият тип място.

Дейвид неволно се усмихна, подтикнат от сърдечния смях. Отпи пак и преглътна вече по-лесно. Може би цялото това нещастно стечение на обстоятелствата щеше да приключи без трагично събитие, а дори и със скъпи спомени? Оставаше също надеждата, че Том няма да се напие пак и да се върне например до триаския период. Е, разбира се, тъкмо там нямаше да направи някаква сериозна поразия, ала тук и сега следващите две хилядолетия бяха заложени на карта.