Даниъл Силва
Московска афера (7)

7. Рим

Те приключиха обяда си с необичайна за Рим бързина и напуснаха гетото с мотоциклета „Пиаджо“. Габриел остави Лавон близо до „Екселсиор“ и продължи към Пиаца ди Спаня, където седна на една маса до прозореца в „Кафе Греко“. Изглеждаше погълнат от броя на „Ла Република“, когато Борис Островски се появи на Виа Кондоти. Ели вървеше на петдесетина метра зад него. Все още носеше шалчето на врата си, което означаваше, че не го следят.

Габриел допи кафето си, докато проверяваше дали Лавон няма опашка, после плати сметката и отиде с мотоциклета до фонтана „Треви“. Той стоеше близо до статуята на коня на Нептун, когато Островски си проправи път сред тълпата туристи и застана до балюстрадата. Руснакът бе достатъчно възрастен, за да е преживял трудностите на „развития социализъм“, и изглеждаше истински засегнат от гледката с богатите западняци, които хвърляха пари в творение на изкуството, изработено по поръчка на папството. Той натопи носната си кърпичка във водата и охлади с нея потното си чело. После неохотно измъкна една-единствена монета от джоба си и я пусна във фонтана, преди да се обърне и да се отдалечи. Габриел зърна Ели, който тръгна след него. Все още беше с шалчето си.

Третата спирка по маршрута беше на малко разстояние оттам, но пълният руснак изглеждаше изтощен и с подбити от ходенето крака, когато най-сетне изкачи предните стълби на Пантеона. Алон стоеше до гробницата на Рафаело. Той видя как Борис обиколи веднъж ротондата, после излезе навън в просторния портик, където Лавон се бе облегнал на една колона.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е по-добре да го сложим да седне на някой стол в „Тре Скалини“, преди да е предал богу дух.

— Някой следи ли го?

Ели поклати глава.

— Чист е като младенец.

Точно тогава Островски излезе от ротондата и заслиза по стълбите към площад „Навона“. Лавон му даде голяма преднина, преди да поеме след него. Габриел се качи на мотоциклета и се насочи към Ватикана.

* * *

Някога площадът е бил римски хиподрум. И наистина, бароковите сгради край елипсовидните му очертания бяха построени върху руините на древните трибуни. На „Навона“ вече нямаше надбягвания с колесници и спортни състезания; там цареше безкрайна карнавална атмосфера, която го превръщаше в един от най-известните и многолюдни площади в Рим. За свой наблюдателен пост Ели Лавон бе избрал фонтана дел Моро и се преструваше, че слуша челиста, който свиреше Сюита № 1 на Бах в сол мажор. В действителност погледът му бе прикован върху Борис Островски, който се бе настанил на една маса в „Тре Скалини“, на около петдесет метра от него. Руснакът си поръча само малка бутилка минерална вода, която сервитьорът с бяло сако донесе след цяла вечност. Лавон огледа за последен път площада, после отиде до масата и седна на празния стол.

— Наистина трябва да си поръчате нещо повече от вода, Борис. Невъзпитано е.

Ели изстреля думите на руски. Островски отговори на същия език:

— Аз съм руски журналист. Не пия на обществено място, ако напитката ми не е бутилирана.

Той погледна Лавон и се намръщи, сякаш бе решил, че дребният мъж със смачкано сако не може да е легендарният израелски агент, за когото бе чел във вестниците.

— Кой сте вие?

— Не е ваша работа.

Още едно смръщване.

— Направих всичко, което ми казахте. Къде е той?

— Кой?

— Човекът, с когото искам да говоря. Алон.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви оставим да се доближите до него? Никой не може да повика Габриел Алон. Винаги е обратното.

Един сервитьор пристъпи към масата. Ели поръча на доста добър италиански две кафета и tartufo^[1]. После отново погледна към Островски. Руснакът се потеше обилно и оглеждаше нервно площада. Предницата на ризата му бе мокра и под двете мишници имаше петна от пот.

— Тревожи ли ви нещо, Борис?

— Винаги ме тревожи нещо. Така оцелявам.

— От кого се боите?

— От силовиките — отговори журналистът.

— Силовиките? Опасявам се, че руският ми не е толкова добър.

— Руският ви е много добър, приятелю, и съм малко изненадан, че не сте чували думата. Така наричаме бившите агенти на КГБ, които сега управляват моята страна. Те, меко казано, не приемат несъгласието. Ако човек им противоречи, го убиват. Убиват в Москва. Убиват в Лондон. Няма да се поколебаят да убият някого и тук. — Той огледа оживения площад. — В историческия център на Рим.

— Отпуснете се, Борис. Чист сте. Никой не ви следи.

— Откъде знаете?

— Ние сме добри в това, което правим.

— Те са по-добри, приятелю. Имат дългогодишна практика. Правят го още от Октомврийската революция.

— Още една причина да не ви допускаме близо до човека, с когото искате да говорите. Кажете ми съобщението си, Борис, и аз ще го предам на Алон. По-безопасно е за всички. Ние действаме така.

— Съобщението, което трябва да предам, е от изключителна важност. Ще го кажа на него и на никого другиго.

Сервитьорът се появи с кафето и шоколадовия сладолед. Лавон изчака да си тръгне, преди да заговори отново:

— Аз съм добър приятел на въпросния мъж. Познавам го от дълго време. Ако ми кажете съобщението, можете да бъдете сигурен, че ще стигне до неговите уши.

— Ще се срещна с Алон или утре сутрин ще отлетя за Москва и изобщо няма да се срещам с никого. Изборът е ваш. — Тъй като думите му бяха посрещнати с мълчание, руснакът бутна стола си назад и стана. — Рискувах живота си, като дойдох тук. Много от моите колеги журналисти бяха убити за далеч по-незначителни неща.

— Седнете — каза спокойно Ели. — Не правете сцени.

Островски остана прав.

— Казах да седнете, Борис.

Този път той се подчини. Все пак беше руснак. Бе свикнал да получава заповеди.

— За първи път ли сте в Рим? — попита Лавон.

Журналистът кимна утвърдително.

— Позволете ми да ви дам един съвет за следващата ви дестинация.

Ели се наведе напред над масата, както направи и Островски. След две минути руснакът отново се изправи, като този път се насочи на изток през площада към река Тибър. Лавон остана в „Тре Скалини“ достатъчно дълго, за да проведе кратък разговор по мобилния си телефон. После плати сметката и тръгна след него.

* * *

В центъра на площад „Свети Петър“, ограден от внушителната Тосканска колонада на Бернини, се извисява египетският обелиск. Пренесен в Рим от Египет от император Калигула през 37 година, той бил преместен на сегашното му място през 1586 г. и бил издигнат с изключително сложна инженерна операция, включваща сто и четиридесет коня и четирийсет и седем родана. За да бъде защитен от терористи и други съвременни заплахи, обелискът бе обграден с бариери от ниски железобетонни стълбчета. Габриел седеше на едно от тях, сложил слънчевите си очила, когато Борис Островски се появи в края на площада. Той огледа приближаващия се руснак, после се обърна и се отправи към редицата метални детектори, разположени пред фасадата на базиликата „Свети Петър“. След като изчака реда си на малка опашка, Алон мина през тях без дори едно пиукане и се заизкачва по огрените от слънцето стълби към портика.

От петте порти на катедралата бе отворена само Вратата на Филарете^[2]. Алон се остави да бъде повлечен от голяма група весели полски поклонници и влезе заедно с тях в атриума. Спря там, за да смени слънчевите си очила с обикновени очила с рогови рамки, след това се насочи към средата на просторния неф. Стоеше пред папския олтар, когато Островски влезе откъм портика.

Руснакът отиде бавно до параклиса със скулптурата „Пиета“. Прекара точно трийсет секунди, давайки си вид, че се удивлява на шедьовъра на Микеланджело, след това продължи покрай дясната страна на нефа и отново спря, този път пред паметника на папа Пий XII. Заради положението на статуята руснакът временно изчезна от полезрението на Габриел. Той погледна към противоположната страна на нефа и видя Ели близо до входа за папската гробница. Очите им се срещнаха за миг и Лавон кимна веднъж. Алон хвърли последен поглед към извисяващия се купол и се отправи към мястото, където го чакаше журналистът.

Скулптурата на Пий XII е доста странна. Дясната ръка на палата е вдигната за благослов, но главата му е обърната леко надясно в отбранителна поза, която създава впечатлението, че военновременният папа се опитва да избегне удар. Ала още по-странна бе сцената, на която Габриел стана свидетел, когато влезе в затвореното пространство, където се издигаше статуята. Борис Островски бе коленичил пред пиедестала с обърнато към тавана лице и вдигнати до гърлото ръце. На няколко крачки от него три африкански монахини разговаряха тихо на френски, сякаш нямаше нищо необичайно да видят мъж, коленичил в пламенно благоговение пред статуята на такъв велик папа.

Алон се промъкна край монахините и бързо се отправи към Островски. Очите му бяха ококорени и застинали в ужас, а ръцете му стискаха собственото му гърло, сякаш се опитваше да се удуши. Не искаше, разбира се; мъжът просто се мъчеше да си поеме въздух. Страданието на журналиста беше неестествено. Всъщност Габриел бе напълно сигурен, че руснакът е бил отровен. Някъде, по някакъв начин, убиецът бе успял да се добере до него въпреки всички предпазни мерки.

Алон положи Островски на пода и заговори тихо до ухото му, докато се мъчеше да откопчи ръцете му от гърлото. Монахините се приближиха и започнаха да се молят, заобиколени от тълпа любопитни зяпачи. След трийсет секунди първите полицаи от Виджиланца — ватиканската полиция — пристигнаха да разследват случая. Дотогава Габриел вече не беше там. Той спокойно слизаше по стълбите на базиликата, сложил отново слънчевите си очила, а Лавон крачеше до него.

— Беше чист — казваше Ели. — Казвам ти, Габриел, никой не го следеше.