Даниъл Силва
Московска афера (40)

40. Сен Тропе, Франция

На следващия ден настъпи страхотна жега. Дойде с горещ южен вятър — жесток, сух, понесъл облаци песъчинки. Пешеходците, които дръзнаха да се покажат в centre ville, се придържаха към измамната прохлада на сенките, а летовниците по крайбрежието — от залива Пампелон до нос Картая, се криеха под плажните си чадъри или не излизаха от врялата вода в плитчините. Няколко души, явно смахнати, се бяха проснали изтощено върху палещия пясък; в късните часове на утрото те вече приличаха на жертви след пустинна битка. По обяд местното радио съобщи официално, че това е най-горещият ден, измерван някога в Сен Тропе. Всички единодушно решиха, че за това са виновни американците.

Във Вила Солей, имението на Иван Харков в залива Кавалер, горещината сякаш не бе толкова силна. Зад високите три метра и половина стени имаше кръгообразна алея, великолепни фонтани във формата на лудуващи нимфи и поддържани цветни градини, сякаш излезли от рекламната брошура на хотел. Самата вила се издигаше внушително на фона на скалистото крайбрежие, налагайки собствената си красота над забележителния пейзаж. Това беше по-скоро палат, отколкото дом — безкрайна редица от лоджии^[1], облицовани с мрамор коридори, украсени със статуи зали и огромни като пещери всекидневни, чиито бели завеси се издуваха и плющяха като грот^[2] под постоянния бриз. От всяко крило на къщата се откриваше уникална гледка към морето. И всяка гледка, каза си Сара, беше по-смайваща от предишната.

Накрая видяха Елена, която ги очакваше в края на дълга и хладна колонада с мраморен шахматен под. Тя бе облечена в рокля без презрамки с дълга до пода пола, която потрепваше при всеки порив на вятъра. Иван стоеше до нея със запотена чаша вино в ръка. Беше отново в черно и бяло, сякаш искаше да илюстрира факта, че е човек на контрастите. Този път обаче местата на цветовете в облеклото му бяха разменени — беше с черна риза и бял панталон. Докато се поздравяваха непринудено като стари приятели, които възобновяват връзката си, огромният часовник на китката му отрази лъчите на слънцето и заслепи очите на Сара. Преди да я посрещне с влажна целувка и силна миризма на афтършейв, той остави небрежно чашата си върху постамента на една статуя, изобразяваща древногръцка богиня. Сара си каза злъчно, че това е най-скъпият поднос за вино в света.

Веднага стана ясно, че поканата на Елена за тих обяд и плуване в басейна е била превърната от Иван в нещо далеч по-ексцентрично. На терасата под колонадата беше приготвена маса за двайсет и четири души. Няколко хубави млади момичета вече лудуваха в басейн с размерите на малък залив, наблюдавани от дузина руснаци на средна възраст, разположени върху шезлонги и дивани. Иван представи гостите си така, сякаш бяха негова собственост. Имаше мъж, който се занимаваше с никел, друг, който търгуваше с дървен материал, и трети, който притежаваше фирма за лична и корпоративна сигурност в Женева. Момичетата в басейна бяха представени общо, сякаш нямаха имена, а само функция. Сред тях беше и супермоделът Екатерина, любовницата на Иван — мършава и нацупена деветнадесетгодишна девойка с перфектен карамелен тен. Тя изгледа втренчено Сара, сякаш й бе потенциална съперница, после скочи в басейна като делфин и изчезна под повърхността на водата.

Сара и Михаил се настаниха между съпругата на никеловия магнат, която изглеждаше крайно отегчена, и търговеца на дървен материал, който беше общителен, но скучен. Иван и Елена се върнаха в колонадата, за да посрещнат нови групи шумни гости. Те се спускаха по стълбите на вълни — като революционери, щурмуващи Зимния дворец, и с всяка нова група партито ставаше все по-шумно и оживено. Появиха се заскрежени бутилки водка, от невидимите тонколони загърмя танцувална музика. На терасата беше подредена втора маса за обяд, после трета. Просторният басейн скоро заприлича на фонтаните на Иван, защото дебелите милионери и мускулестите им телохранители започнаха да опипват и да си подхвърлят сексапилните нимфи. Елена се местеше от група на група, целуваше бузи и доливаше чаши, но Харков остана да наблюдава сдържано отстрани, сякаш веселбата беше организирана за негово собствено развлечение.

Когато домакинът покани всички на обяд, беше почти три часът. Сара пресметна, че гостите са поне седемдесет на брой, но от кухните на Иван като по чудо се появи достатъчно храна, за да нахрани два пъти по-многолюдно парти. Тя се настани до Михаил в края на масата, където седеше и Харков, така че двамата не само му бяха подръка, но и усещаха миризмата на одеколона му. Падна голямо лапане; домакинът погълна огромни количества храна, но без удоволствие — поднасяше я към устата си разсеяно и очевидно мислеше за нещо друго. В края на обяда настроението му се подобри, защото се появиха Анна и Николай, придружени от руската им гувернантка Соня. Децата седнаха в скута му, а той ги обгърна с масивните си ръце.

— Те са всичко за мен — каза той на Сара. — Ако някога им се случи нещо… — Гласът му заглъхна, сякаш не му достигаха думи. После добави заплашително: — Бог да му е на помощ на онзи, който дръзне да нарани децата ми.

Тази доста странна и мрачна реплика сложи край на обяда, въпреки че останалите гости не изглеждаха особено впечатлени от нея — просто станаха от масата и тръгнаха надолу по стъпалата, за да се гмурнат за последно в басейна. Иван пусна децата и хвана Михаил за китката, когато той се изправи.

— Не бързайте толкова — каза му. — Обещахте да ми дадете шанс да ви убедя да се върнете в Русия, за да работите за мен.

— Не си спомням да съм давал подобно обещание.

— Но аз го помня много добре, а това е най-важното. — Той стана и се усмихна очарователно на Сара. — Мога да бъда доста убедителен. Ако съм на ваше място, ще започна да планирам преместването си в Москва.

Харков отведе Михаил в един отдалечен ъгъл на терасата и двамата седнаха под сянката на един купол. Сара погледна Елена. Сега децата седяха в нейния скут, а тя ги прегръщаше толкова нежно, колкото яростно ги бе прегръщал съпругът й.

— Приличате на картина на Мери Касат.

— Ще приема това за комплимент.

Елена целуна Анна по бузата и й прошепна нещо, а детето кимна и се усмихна. После прошепна нещо на Николай, който реагира по същия начин.

— Да не си казвате нещо лошо по мой адрес? — попита закачливо Сара.

— Децата ви намират за много красива.

— Моля ви, кажете на децата, че аз също ги смятам за много красиви.

— Освен това се чудят дали няма да пожелаете да разгледате стаята им. В нея има нова картина и те нямат търпение да я видите.

— Предайте им, че ще я разгледам с най-голямо удоволствие.

— Елате тогава — каза Елена. — Те ще ни заведат.

* * *

Децата хукнаха из колонадата, после спряха да ги изчакат, подскачайки по шахматния мраморен под, сякаш играеха на дама. Докато се изкачваха по централното стълбище, Николай се превъплъти в свирепа руска мечка и Сара се престори на уплашена. После Анна я хвана за ръката и я поведе по великолепен коридор, окъпан в топла светлина. Той свърши при детската стая, която не бе никаква стая, а луксозен апартамент. „Две деца на плажа“ бе окачена във вестибюла до сходен по размери портрет на млада танцьорка от Дега^[3]. Елена Харкова, завършила история на изкуството и бивша служителка в ленинградския Ермитаж, се вживя с лекота в ролята на екскурзовод.

— Касат и Дега са се познавали много добре. Всъщност Дега е оказал голямо влияние върху творчеството й. Реших, че ще им е добре заедно. — Тя погледна Сара и се усмихна леко. — Допреди две седмици бях убедена, че картината на Дега действително е на Дега. Вече не съм толкова сигурна.

Елена отпрати децата да играят. Щом излязоха, във вестибюла се възцари дълбока тишина. Двете жени останаха неподвижни на няколко крачки една от друга: Елена — пред Дега, Сара — пред Касат. Над главите им надничаше като гаргойл^[4] видеокамера.

— Коя сте вие? — попита Харкова, като продължаваше да гледа право напред. — И защо сте в дома ми?

Сара погледна към видеокамерата.

— Не се страхувайте — продължи Елена. — Иван ни наблюдава, но не може да ни чуе. Преди много време му казах, че не искам да живея в къща, пълна с микрофони. И той ми се закле, че никога няма да го направи.

— И вие му повярвахте?

— Що се отнася до това, да. Не забравяйте, че микрофоните ще уловят гласа на всеки, включително и този на Иван. А техните сигнали, от своя страна, могат да бъдат уловени от службите за сигурност. — Тя направи пауза. — Допускам, че знаете това. Коя сте вие? И за кого работите?

Сара се взираше в безупречните линии на четката на Габриел. При никакви обстоятелства не разкривай истинското си име и професия, когато се намираш на вража територия — беше й казал той. — Прикритието ти е всичко, с което разполагаш. Носи го като броня, особено когато си на територията на Харков.

— Казвам се Сара Кроуфорд. Работя за Центъра за демокрация „Дилард“ във Вашингтон. Срещнахме се за пръв път в Котсуолдс, когато купихте тази картина на Мери Касат от вуйчо ми.

— Побързайте, Сара. Нямаме много време.

— Аз съм ваш приятел, Елена. Много добър приятел. Тук съм, за да ви помогна да завършите това, което започнахте. Има нещо за вашия съпруг, което искате да ни кажете. Тук съм, за да го чуя.

Харкова остана безмълвна за момент.

— Той си пада доста по вас, Сара. Винаги ли сте възнамерявали да съблазните мъжа ми?

— Уверявам ви, Елена, че вашият съпруг изобщо не се интересува от мен.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото е довел любовницата си във вашия дом.

Елена обърна рязко глава към нея.

— Коя е тя?

— Екатерина.

— Това не е възможно. Та тя е още дете.

— Това дете е отседнало в апартамент в хотел „Карлтън“. Иван й плаща сметките.

— Откъде знаете?

— Знаем го, Елена. Знаем всичко.

— Лъжете ме. Опитвате се да…

— Опитваме се само да ви помогнем. И единствените лъжи, които изричаме, са лъжите, необходими, за да заблудим Иван. Вас не сме ви излъгали, Елена, и никога няма да го направим.

— Откъде знаете, че той се вижда с нея?

— Следим го. И го подслушваме. Видяхте ли перлите, които тя носеше днес?

Елена кимна едва забележимо.

— Той й подари тези перли през юни в Париж. Спомняте ли си пътуването му до Париж, Елена? Вие бяхте в Москва. Иван каза, че има бизнес среща. Това, разбира се, беше лъжа. Той отиде там, за да се види с Екатерина. Обади ви се три пъти, докато беше в нейния апартамент. При третото му обаждане вие бяхте на обяд с приятелки в кафене „Пушкин“. Ако искате, можем да ви покажем снимка.

Харкова прие новината за изневярата на съпруга си със спокойна усмивка — видеокамерите на Иван ги наблюдаваха. Сара се изкуши да й спести останалото. Но не го направи, главно заради отвращението си към Иван.

— Екатерина си мисли, че е единствената му любовница, но не е. Има една стюардеса на име Татяна. Имаше и едно момиче в Лондон — Людмила. Опасявам се, че Иван се отнесе много зле с нея. Всъщност накрая се отнася много зле с всички.

Очите на Харкова се напълниха със сълзи.

— Не бива да плачете, Елена. Той може да ни наблюдава. Трябва да се усмихвате — независимо от ужасните неща, които ви казвам.

Елена се премести до Сара и раменете им се докоснаха. Сара усети, че жената трепери. Дали от мъка или от страх, не можеше да каже.

— От колко време ме наблюдавате?

— Това не е важно, Елена. Важното е да довършите това, което започнахте.

Елена се засмя тихо, сякаш забележката на Сара я беше развеселила. Погледът й се плъзна по платното, а върховете на пръстите й — по изкуствено напуканата му повърхност.

— Нямате право да си пъхате носа в личния ми живот.

— Нямахме избор.

Харкова потъна в мълчание. Сара се вслуша за момент в един друг глас. Остави внимателно договора за продажба и химикалката пред нея. Не я притискай да го подпише. Тя трябва да стигне сама до това решение. В противен случай няма да имаме никаква полза от нея.

— Не е бил винаги такъв — каза накрая Елена. — Дори когато работеше за КГБ. Може да ви е трудно да го повярвате, Сара, но когато се срещнахме за пръв път, Иван беше наистина очарователен.

— Изобщо не ми е трудно да го повярвам. Все още е доста чаровен.

— Когато иска да бъде. — Тя продължаваше да докосва пукнатините. — Когато срещнах за пръв път Иван, той ми каза, че работи в някаква скучна съветска земеделска служба. Няколко седмици по-късно, когато вече бяхме влюбени, ми разкри истината. Отначало не му повярвах. Не можех да си представя, че този внимателен и някак срамежлив мъж затваря дисиденти в психиатрични клиники или ги праща в ГУЛАГ.

— Какво се случи?

— Парите. Парите промениха всичко. Промениха и Русия. Парите са новото КГБ. Парите контролират живота ни. А стремежът ни към парите ни пречи да си задаваме въпроси за действията на нашето така наречено демократично правителство.

Елена посегна към лицето на едно от децата — малкото момче — и погали пукнатините по бузата му.

— Който и да е нарисувал това, е бил доста добър — каза тя. — Предполагам, че го познавате?

— Да, при това много добре. — Сара замълча, после добави: — Искате ли да се срещнете с него?

— Кой е той?

— Това не е важно. Важното е да се съгласите да се срещнете с него. Той се опитва да спаси живота на невинни хора. И се нуждае от помощта ви.

Пръстът на Елена докосна лицето на другото дете.

— Как ще го осъществим? Иван вижда всичко.

— Опасявам се, че ще се наложи да прибегнем до малка лъжа.

— Каква малка лъжа?

— Искам да прекарате остатъка от следобеда във флиртуване с Михаил. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете.

* * *

„Блекбъри“-то на Сара имаше една функция, която липсваше в широко разпространените модели на телефона — способността да кодира и изпраща текстови съобщения до разположен наблизо приемник за по-малко от една хилядна от секундата. Съобщението, което тя изпрати същата вечер, бе посрещнато с голяма радост във вилата в Гасен. Габриел информира незабавно оперативния център на булевард „Цар Саул“ и общия оперативен център в щаба на ЦРУ в Лангли. После събра екипа си, за да обсъдят последните детайли от следващата фаза на операцията. Малката лъжа, която щяха да кажат на Иван. Малката лъжа, с която щяха да прикрият голямата.