Даниъл Силва
Московска афера (6)

6. Рим

Да го нарича тайна квартира вече не бе съвсем точно. Всъщност Алон бе прекарал толкова много време в приятния апартамент близо до Испанските стълби, че хората от интендантството — отдела на Службата, който се занимаваше с безопасните квартири — говореха за него като за римското му жилище. Апартаментът имаше две спални, голяма, светла всекидневна и просторна тераса, която гледаше на запад към Пиаца ди Спаня и базиликата „Свети Петър“. Преди две години бе стоял в сенките на купола, проектиран от Микеланджело, до негово Светейшество папа Павел VII, когато Ватиканът бе нападнат от ислямски терористи. В онзи октомврийски следобед бяха убити повече от седемстотин души и куполът на катедралата бе почти разрушен. По искане на ЦРУ и американския президент Габриел бе проследил и убил двамата саудитци, които бяха замислили и финансирали операцията. Могъщият личен секретар на папата — монсеньор Луиджи Донати, знаеше за участието на Алон в убийствата и мълчаливо ги одобряваше, а вероятно и Светият отец, както подозираше Габриел.

Апартаментът бе оборудван със система, способна да записва времето и продължителността на нежелани посещения и прониквания. Въпреки това, когато излизаше, Алон постави старомоден нишан между вратата и касата. Не защото не вярваше на гениите от Техническия отдел на Службата; просто по душа той бе човек от XVI век и по въпросите на занаята и сигурността се придържаше към старомодните методи. Компютъризираните приспособления за улавяне на чуждо проникване бяха чудесни уреди, но късчето хартия никога не се проваляше и не изискваше дипломиран инженер от Масачузетския технологичен институт, за да го поддържа в изправност.

През нощта бе валяло и тротоарите на Виа Грегориана още бяха мокри, когато Габриел излезе от входа. Той зави надясно към църквата „Тринита дей Монти“ и се спусна по Испанските стъпала до площада, където изпи първото си за деня капучино. След като реши, че връщането му в Рим е минало незабелязано от италианските служби за сигурност, Алон се изкачи отново по Испанските стъпала и яхна един мотоциклет „Пиаджо“. Малкият четиритактов двигател забръмча като насекомо, когато той се понесе по полегатата Виа Венето.

Хотел „Екселсиор“ се издигаше в края на улицата, близо до Вила Боргезе. Габриел паркира на Корсо д’Италия и заключи каската си в отделението за багаж. После сложи слънчеви очила и лятна шапка с козирка и се отправи пеш обратно към Виа Венето. Извървя почти целия булевард до площад „Барберини“, след това пресече от другата страна и отново тръгна към Вила Боргезе. По пътя забеляза четирима мъже, които сметна за цивилни служители на американската служба за сигурност: американското посолство се намираше на Виа Венето № 121, но не видя нито един човек, който да прилича на агент на руското разузнаване.

Сервитьорите на „Дони“ подготвяха масите на тротоара за обяд. Габриел влезе в кафенето и изпи на бара второто си капучино. После отиде до намиращия се в съседство „Екселсиор“ и вдигна слушалката на стенния телефон до асансьорите. Когато се обади телефонистът, поиска да говори с госта Борис Островски и незабавно бе свързан със стаята му. След три позвънявания се обади мъж, който говореше английски с ясно изразен руски акцент. Когато помоли да се обади господин Доналдсън, мъжът отсреща отговори, че там няма човек с такова име, и веднага затвори телефона.

Алон остави няколко секунди линията отворена и се заслуша за звук от евентуален предавател, свързан с линията. Не чу нищо подозрително и върна слушалката на мястото й, а след това отиде в галерия „Боргезе“. Прекара около час пред картините, за да се увери, че не го следят. В единайсет и четиридесет и пет се метна на мотоциклета и се отправи към тихия площад в края на старото гето. Когато пристигна, филето от треска и виното „Фраскати“ го очакваха, както и Ели Лавон.

* * *

— Мислех, че си на меден месец.

— Шамрон имаше други идеи.

— Трябва да се научиш да поставяш граници.

— Бих могъл да изградя разделителна стена, но и тя няма да го спре.

Ели се усмихна и отметна от челото си няколко кичура от редичката си коса. Въпреки топлината на римския следобед, той носеше пуловер под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Дори на Габриел, който познаваше Лавон от над трийсет години, понякога му беше трудно да повярва, че блестящият и педантичен дребничък археолог бе в действителност най-добрият проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Връзките му с нея, както и тези на Алон, бяха в най-добрия случай слаби. Наистина той все още изнасяше лекции в Академията — нито един завербуван от Службата сътрудник не излизаше на терен, без да е прекарал няколко дни в ръцете на легендарния Лавон, но напоследък основният му работен адрес бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше библейска археология и редовно участваше в разкопки из страната.

Тясната им връзка се бе създала преди много години по време на операцията „Божи гняв“ — секретна операция на израелските тайни служби, чиято цел бе да се издирят и ликвидират извършителите на Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 г. В ивритския списък на участниците в операцията Габриел бе записан като алеф^[1]. Въоръжен само с една 22-калиброва берета, той лично бе убил шестима от терористите от „Черният септември“, отговорни за атентата в Мюнхен, в това число и Ваел Абдел Цвайтер, когото бе застрелял във фоайето на жилищен блок на няколко километра от мястото, където седяха сега. Лавон беше айн — специалист по проследяване и наблюдение. Бяха прекарали три години да дебнат плячката си из цяла Западна Европа, убивайки през нощта, както и посред бял ден, рискувайки всеки момент да бъдат арестувани от местната полиция и осъдени като убийци. Когато най-накрая се прибраха у дома, слепоочията на Габриел бяха посивели, а лицето му бе лице на двайсет години по-стар мъж. Ели, който дълги периоди бе работил без подкрепление в непосредствена близост до терористите, страдаше от множество посттравматични разстройства, в това число и пословично капризен стомах. Алон трепна, когато Лавон лапна голямо парче от рибата. Знаеше, че дребничкият му колега по-късно ще си плати за това.

— Узи ми каза, че работиш в Юдейската пустиня. Надявам се, че не съм те откъснал от нещо важно.

— Само една от най-значимите археологически експедиции в Израел за последните двайсет години. Върнахме се в Пещерата на ръкописите. Ала вместо да съм там с колегите си, проучвайки реликвите на нашето древно минало, аз съм в Рим с теб. — Кафявите очи на Ели бързо огледаха площада. — Но пък тук е част от нашата собствена история, нали, Габриел? В известен смисъл за нас всичко започна оттук.

— Започна в Мюнхен, Ели, не в Рим.

— Все още усещам миризмата на онова проклето смокиново вино, което онзи носеше, когато го застреля. Помниш ли виното?

— Помня го, Ели.

— Дори и сега ми призлява от аромата на смокините. — Лавон изяде още едно парченце риба. — Днес няма да убиваме никого, нали, Габриел?

— Няма, Ели. Днес само ще разговаряме.

— Имаш ли снимка?

Алон извади снимката от джобчето на ризата си и я сложи на масата. Лавон си сложи чифт очила за четене със зацапани стъкла и внимателно разгледа фотографията.

— На мен всички руснаци ми изглеждат еднакви.

— Сигурен съм, че те ни възприемат по същия начин.

— Знам точно как ме възприемат. Руснаците са направили живота на предците ми толкова ужасен, че те са избрали да живеят до маларийните мочурища в Палестина. В началото са подкрепили създаването на Израел, но през 60-те години са се обвързали с онези, които са се заклели да ни унищожат. Руснаците обичат да се представят за съюзници на Запада в борбата срещу международния тероризъм, но не трябва да забравяме, че всъщност му помогнаха да се появи. През 70-те и 80-те години поощриха левите терористични групировки в Западна Европа и естествено пак те бяха покровителите на ООП. Руснаците дадоха на Арафат и неговите убийци всички оръжия и експлозиви, които те поискаха, както и свободата да пътуват зад желязната завеса. Не забравяй, Габриел, че нападението над нашите спортисти в Мюнхен беше ръководено от Източен Берлин.

— Свърши ли, професоре?

Ели мушна снимката във вътрешния джоб на сакото си. Алон поръча две порции спагети с артишок и докато довършваха рибата, запозна накратко Лавон със задачата.

— А ако няма опашка, когато стигне до „Тре Скалини“? — попита Ели. — Какво следва?

— Искам да си поговориш с него на твоя отличен руски език. Притисни го до стената и виж дали ще се пречупи.

— А ако настоява да говори с теб?

— Тогава му кажи да посети още една туристическа забележителност.

— Коя?

Като чу отговора на Габриел, Лавон задъвка мълчаливо ъгълчето на салфетката си.

— Определено отговаря на изискванията ти за обществено място, Габриел. Ала се съмнявам, че на твоя приятел папата ще му стане приятно, ако някога разбере, че си използвал църквата за тайни срещи.

— Това е катедрала, Ели. И негово Светейшество никога няма да разбере.

— Освен ако нещо не се обърка.

— Сега е меденият ми месец. Какво би могло да се обърка?

Сервитьорът се появи с двете чинии спагети. Лавон погледна часовника си.

— Сигурен ли си, че имаме време да обядваме?

— Яж си спагетите, Ели. Предстои ти дълга разходка.