Даниъл Силва
Московска афера (10)

10. Летище „Бен Гурион“, Израел

На летище „Бен Гурион“ има приемна за ВИП гости, която малко хора знаят, а още по-малко са прекрачвали прага й. До нея се стига през необозначена врата, намираща се близо до гишетата за паспортен контрол, стените й са от йерусалимски пясъчник, обзаведена е с черни кожени мебели и е изпълнена с аромата на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Когато влезе в помещението на следващата вечер, Габриел завари вътре само един човек. Той седеше на края на стола си с леко разтворени крака, подпрял големите си длани върху бастун от маслиново дърво, с изражението на пътник на гаров перон, примирил се с дългото чакане. Както винаги, мъжът бе облечен с изгладени жълтеникавокафяви панталони и бяла памучна риза с навити до лактите ръкави. Главата му — с голото теме и бели коси отстрани като на монах — имаше формата на куршум. Грозните му очила с метални рамки увеличаваха чифт сини очи, които бяха изгубили бистротата си.

— Откога седиш тук? — попита Алон.

— От деня, в който се върна в Италия — отговори Ари Шамрон.

Габриел го изгледа внимателно.

— Защо ме гледаш така?

— Просто се чудех защо не пушиш.

— Геула ми каза да ги зарежа, иначе да му мисля.

— Досега това никога не те е спирало.

— Този път казва истината.

Алон целуна Ари по темето.

— Защо не остави да ме вземе някой от Транспортния отдел?

— Бях наблизо.

— Ти живееш в Тиберия! Сега си пенсионер, Ари. Би трябвало да прекарваш повече време с Геула, за да компенсираш всички онези години, през които не беше до нея.

— Аз никога няма да се пенсионирам! — Шамрон тупна с юмрук по страничната облегалка на стола, за да подсили ефекта от думите си. — Колкото до Геула, именно тя предложи да дойда да те чакам. Каза ми да се махна за няколко часа от къщи, защото само й се пречкам.

Ари затвори за миг очи и се усмихна леко. Любимите му хора, подобно на властта и влиянието, постепенно се бяха изплъзнали от ръцете му. Синът му бе бригаден генерал в Северното командване на израелската отбранителна армия и непрекъснато си намираше извинение, за да избегне възможността да прекара повече време с прочутия си баща, както правеше и дъщеря му, която след дълги години в чужбина най-сетне се бе върнала в Израел. Единствено многострадалната му жена — Геула, предано стоеше до него, но сега, когато Шамрон нямаше никаква официална функция в държавните дела, дори тя — с нейното изключително търпение — смяташе за бреме постоянното му присъствие. Истинското му семейство бяха мъже като Габриел, Навот и Лавон — мъже, които бе вербувал и обучил, които работеха по убеждение и говореха езика, създаден от него. Те бяха тайните стражи на държавата и Ари Шамрон бе техният арогантен, тираничен баща.

— Преди много години сключих един глупав облог — каза Ари. — Посветих живота си на изграждането и защитата на тази страна и предположих, че съпругата и децата ми ще ми простят отсъствията и това, че ги пренебрегвам. Естествено сбърках.

— И сега искаш да причиниш същото и на мен.

— Намекваш за това, че прекъснах медения ти месец ли?

— Да.

— Съпругата ти още е на щат в Службата. Тя разбира повелите на работата ти. Освен това те нямаше повече от месец.

— Бяхме се договорили, че престоят ми в Италия ще бъде за неопределено време.

— Не сме се договаряли за такова нещо, Габриел. Ти подаде молба и по това време не бях в състояние да я отхвърля, не и след онова, което бе преживял в Лондон. — Шамрон смръщи набръчканото си лице. — Знаеш ли какво направих за моя меден месец?

— Разбира се, че знам. Цялата страна знае какво си направил през медения си месец.

Ари се усмихна. Историята естествено беше преувеличена, но съвсем малко. В коридорите и заседателните зали на израелското разузнаване и службите за сигурност Ари Шамрон беше легенда. Той беше прониквал в кралски дворове, бе открадвал тайни на тирани и бе убивал враговете на Израел, понякога със собствените си ръце. Върховния си подвиг бе извършил в една дъждовна майска нощ на 1960 г. в бедняшко предградие северно от Буенос Айрес, където бе скочил от задницата на кола и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста. Дори и сега Шамрон не можеше да се покаже на обществено място в Израел, без да бъде обграден от възрастни оцелели жертви, които просто искаха да докоснат ръцете, които бяха стиснали за гърлото чудовището.

— С Геула се оженихме през април 1947 година, в разгара на Войната за независимост. Счупих с крак чашата, приятелите и роднините ни извикаха Мазел тов, после целунах съпругата си и се върнах в отделението си в Палмах^[1].

— Тогава времената са били други, Ари.

— Не бяха толкова различни. Тогава се сражавахме за нашето оцеляване, сега правим същото. — Шамрон се вгледа изпитателно в Алон през очилата си. — Но ти го знаеш, нали, Габриел? Това обяснява защо не пренебрегна съобщението ми и не се върна във вилата в Умбрия.

— Трябваше да пренебрегна първоначалната ти покана. Тогава нямаше да ми се налага да се озова отново тук… — Той демонстративно огледа мрачната мебелировка. — … в тази стая.

— Не те повиках аз. Борис Островски го направи. После го сполетя нещастието да умре в ръцете ти. А сега ти ще откриеш кой и защо го уби. При дадените обстоятелства това е най-малкото, което можеш да направиш за него.

Габриел погледна часовника си.

— Ели пристигна ли благополучно?

Двамата бяха пътували с различни самолети и по различни маршрути. Лавон бе хванал директния полет от Фиумичино до „Бен Гурион“. Габриел отлетя за Франкфурт, където чака три часа за връзка. Той оползотвори времето, като извървя няколко километра през безкрайните терминали на франкфуртското летище, за да се увери, че не е следен от руските убийци.

— Ели вече е на булевард „Цар Саул“ и в момента е подложен на доста неприятен разпит. Когато приключат с него, ще се захванат с теб. Както можеш да предположиш, Амос съвсем не е възхитен от начина, по който се развиха нещата в Рим. Имайки предвид несигурното му положение, той иска да се увери, че ще обвинят теб, а не него.

Амос Шарет беше настоящият директор на Службата. Като почти всеки друг, оглавявал израелска служба за сигурност или военно учреждение, той бе обект на остри критики за действията си по време на последната война в Ливан и сега едва удържаше юздите на властта.

Шамрон и неговите съюзници в кабинета на министър-председателя тайно се опитваха да ги скъсат.

— Някой трябва да каже на Амос, че постът му не ме интересува.

— Той няма да повярва. Амос вижда врагове навсякъде. Това е професионално изкривяване. — Шамрон се измести леко към края на седалката и се изправи с помощта на бастуна си. — Хайде — каза той. — Ще те отведа у дома.

Едно бронирано пежо чакаше отвън на паркинга за ВИП пасажери. Двамата седнаха на задната седалка и колата пое към Юдейското плато.

— Тази вечер, след като се качи на самолета за Франкфурт, в Рим имаше известно развитие. Италианското министерство на правосъдието е изпратило писмо до Ватикана, поставяйки официално искане да поеме разследването на смъртта на Островски. Предполагам, няма нужда да ти казвам какъв е отговорът на Ватикана.

— Донати веднага се е съгласил.

— Всъщност държавният секретар на Ватикана е изготвил официалния отговор, но съм сигурен, че твоят приятел монсеньор Донати е суфлирал в ухото му. Италианската полиция е изискала трупа на Островски, както и целия му багаж, в това число личните му вещи от стаята в „Екселсиор“. Сега разни екипи претърсват хотела за следи от отрова. Базиликата е заградена с кордони и се третира като местопрестъпление. Министерството на правосъдието е призовало всички свидетели на смъртта да се явят незабавно. Предполагам, че това засяга и теб. — Ари изгледа внимателно Габриел. — Струва ми се, че в момента положението ти по отношение на Борис Островски е доста деликатно.

— Луиджи обеща да запазят името ми в тайна.

— Господ знае, че във Ватикана умеят да пазят тайни, но със сигурност има и други, които знаят за връзката ти със случая. Ако някой от тях реши да създаде проблеми на Донати — или на нас в този случай, — достатъчно е да направи анонимно съобщение в полицията.

— Борис Островски е убит от руски професионален убиец на площад „Свети Петър“. — Габриел извади от страничния джоб на чантата си една картонена папка и я подаде на Шамрон. — Тези снимки го доказват.

Ари светна плафониерата на колата и разгледа снимките.

— Това е брутален акт дори и за руските стандарти. Островски трябва да е знаел нещо много важно за тях, за да прибегнат до това.

— Да разбирам ли, че имате теория по въпроса?

— За съжаление, да. — Шамрон мушна снимките обратно в папката и изключи плафониерата. — Нашите добри познайници в Кремъл продават свръхмодерни оръжейни системи на престъпни режими от Близкия и Средния изток, и то на безпрецедентни цени. Иранските молли са едни от най-добрите им клиенти, но те продават противовъздушни и противотанкови системи и на старите си приятелчета от Дамаск. Получаваме доклади, че сирийците и Кремъл са на прага да сключат голяма сделка за усъвършенстваната руска ракета „Искандер“. Това е самоходна ракетна установка с радиус на действие 270 километра, което означава, че Тел Авив ще бъде в обсега на Сирия. Няма нужда да ти обяснявам последиците.

— Това за една нощ ще промени стратегическото равновесие в Близкия изток.

Шамрон кимна.

— За съжаление, съдейки по сведенията от Кремъл, това е една от многото обезпокоителни възможности. Из целия регион се носят слухове за някаква нова сделка, която ще се сключва някъде. От месеци работим неуморно по този въпрос. Досега не сме успели да се доберем до нищо, което да докладваме на министър-председателя. Опасявам се, че той започва да се ядосва.

— Това е част от длъжностните характеристики на поста му.

— Както и на моя. — Ари се усмихна мрачно. — Всичко това навярно ти изяснява защо бяхме толкова заинтересувани да се срещнеш с Борис Островски. И защо сега бихме искали да заминеш за Русия и да откриеш какво е възнамерявал да ни каже.

— Аз? Никога не съм стъпвал в Русия. Не познавам терена. Дори не говоря езика им.

— Ти притежаваш нещо много по-важно от познаването на мястото и езика.

— И какво е то?

— Име и лице, което изключително изнервеният екип на списание „Московская газета“ ще разпознае.

— Както и руските служби за сигурност.

— Имаме план за това — отвърна Шамрон.

Стареца се усмихна. Той имаше план за всичко.