Даниъл Силва
Московска афера (31)

31. Глостършър, Англия

Хейвърмор, фамилният дом на рода Бутби, се намираше на осем километра северозападно от живописното търговско градче Чипинг Камдън в Котсуолд Хилс. В годините на своя разцвет имението обхващаше осемстотин акра хълмисти пасища и гористи хълмове и в него работеха няколко десетки мъже и жени от околните села. През последните години владенията му се бяха стопили, както и състоянието на семейството, което го притежаваше. Като се изключат стотина акра, останалите земи бяха продадени, а господарската къща — огромна постройка от жълт пясъчник — бе в обезпокоително занемарено състояние. Колкото до помощния персонал, сега той се състоеше от един ратай, наричан Стария Джордж Мериуд, и пълничката икономка госпожа Лилиан Девлин.

Тя посрещна Габриел и Греъм Сиймор в ранния следобед на следващия ден и ги уведоми, че сър Джон с нетърпение очаква пристигането им. Двамата го откриха, застанал пред триножника на една поляна с избуяла трева, наречена Източната ливада, да се труди усилено над ужасен пейзаж. Бутби и Греъм сърдечно се ръкуваха и се изгледаха мълчаливо един друг. Имаха почти еднакъв ръст, макар че Джон Бутби бе с няколко години по-възрастен и талията му бе с няколко сантиметра по-голяма. Носеше гумени ботуши и светлокафява манта. Гъстата прошарена коса и рошавите вежди му придаваха вид на оживяла четка за миене на бутилки.

— Това е мой колега — каза Греъм, сложил ръка върху рамото на Алон. — Той е наш симпатизант, сър Джон. Работи за разузнавателна служба в Близкия изток, чиито интереси понякога съвпадат с нашите.

— Тогава сте израелец — каза Бутби, ръкувайки се с Габриел.

— Опасявам се, че е така — отвърна с разкаян тон Алон.

— Не е необходимо да се извинявате, скъпи приятелю. Аз нямам нищо против израелците и евреите като цяло. Ние, европейците, ви накиснахме в това тресавище, нали? А сега ви осъждаме, че имате смелостта да отстоявате позициите си. — Той пусна ръката на Алон. — Мога ли да узная името ви, или е забранено?

— Казва се Габриел, сър Джон. Габриел Алон.

Бутби се усмихна.

— Така си и мислех. За мен е чест, господин Алон. — Той се обърна към триножника и погледна навъсено картината си. — Ужасна е, нали? Никога не съм успявал да нарисувам дървета както трябва.

— Ще разрешите ли? — попита Габриел.

— И вие ли рисувате?

— Когато имам възможност.

Сър Джон му подаде четката. Алон поработи над картината трийсет секунди и отстъпи назад.

— Боже мой! Но това е изумително! Очевидно притежавате голям талант. — Той хвана Габриел за лакътя. — Какво ще кажете да влезем в къщата? Госпожа Девлин е приготвила ростбиф.

* * *

Хранеха се на терасата под чадър, от който лицата им придобиха кафявия оттенък на старите снимки. Габриел мълчеше през повечето време, за сметка на Греъм Сиймор, който говори надълго и нашироко за бащата на Бутби и неговата работа през Втората световна война. Алон остана с впечатлението, че Бутби-младши не се радва много на разказите за баща си — явно бе прекарал живота си в сянката на военните подвизи на Базил Бутби и копнееше да го оценяват според собствените му заслуги. Габриел можеше само да си представя какво е да си син на велик човек. Баща му бе убит през Шестдневната война и спомените му за него бяха доста откъслечни: интелигентни кафяви очи, приятен глас, който никога не се гневеше, силни ръце, които никога не го бяха удряли. Последния път, когато видя баща си, бе в навечерието на войната — фигура, облечена в маслиненозелена униформа, която бърза да се присъедини към армейската си част. Габриел често се питаше дали този спомен не беше източник на привързаността на Шамрон към него, споменът за баща, откликващ на призива да защити своята страна и своя народ. Баща, когото никога повече няма да видиш.

Докато се хранеха, Алон придоби и друго впечатление за сър Джон — той притежаваше естественото търпение на добър шпионин. Едва когато госпожа Девлин сервира кафето, той най-сетне попита защо Греъм и неговият приятел от Израел са изминали целия път до Хейвърмор, за да го видят. Ала когато Сиймор започна да обяснява със заобикалки, търпението на Бутби се изчерпи.

— Хайде, Греъм. Всички тук сме мъже с опит, а и на практика аз съм член на „семейството“. Ако искаш да подпиша копие на Закона за защита на секретната информация, сам ще намеря писалка. Но, моля те, спести ми тези глупости. — Той погледна към Габриел. — Вие, израелците, сте известни с прямотата си. Бъдете откровен, за бога.

— Получихме сведения, че руският оръжеен трафикант Иван Харков се кани да продаде много опасни оръжия на терористите от Ал Кайда. Това достатъчно прямо ли е за вас, сър Джон?

— Напълно. — Той почеса прошарената си глава и се престори, че размишлява. — Харков? Защо ми е познато това име?

— Защото съпругата му иска да купи „Две деца на плажа“ от Мери Касат.

— А, да. Сега си спомням. Името на съпругата е Елена, нали? Представлява я Алистър Лийч от „Кристис“. — Сър Джон направи гримаса. — Подходящо име за търговец на картини, не мислите ли? Лийч. Особено когато видите размера на комисионите му. Боже, та те са направо престъпни.

— Казали сте на Алистър, че няма да продадете картината на Елена, защото е рускиня, така ли е?

— Разбира се!

— Имате ли нещо против да ни кажете защо?

— Защото са чудовища! Вижте какво направиха с онзи клет човечец в „Свети Петър“ преди няколко седмици. Вижте как тормозят и изнудват съседите си. Ако руснаците искат нова Студена война, тогава, казвам, да им я дадем. — Той се облегна назад на стола си. — Чуйте ме, господа, може и да не съм толкова хитър или прикрит като стария ми баща, но какво точно искате от мен?

— Трябва да си уредя среща с Елена Харкова. — Габриел замълча за момент и огледа околността. — И бих искал да го направя тук, в Хейвърмор.

— Защо искате да се срещнете с нея?

Греъм Сиймор благоразумно се прокашля.

— За съжаление, нямаме правото да обсъждаме това с теб, Джон.

— Тогава се опасявам, че не мога да ти помогна, Греъм.

Сиймор погледна към Алон и кимна утвърдително.

— Имаме сериозни основания да смятаме, че госпожа Харкова е наясно с плановете на съпруга си и не ги одобрява — каза Габриел. — Също така вярваме, че може да се съгласи на тайна среща.

— Вербуване? Това ли предлагате? Искате да помолите Елена Харкова да предаде съпруга си тук, в моя дом?

— Всъщност мястото е идеално.

— Трябва да призная, че съм доста заинтригуван от идеята. Кой ще осъществи реалния контакт?

— Вашата американска племенница.

— Но аз нямам американска племенница.

— Вече имате.

— А какво ще правя аз?

— Предполагам, че бихме могли да ви намерим заместник — отвърна Сиймор. — Някой от нашите по-възрастни агенти или може би някой от пенсионираните. Ей богу, имаме много отлични агенти, които с радост ще се възползват от възможността да се измъкнат от пенсионерското си ежедневие и да вземат участие в подобна операция. — Греъм се умълча. — Мисля, че има и друга алтернатива, сър Джон. Вие самият да изиграете ролята. Баща ви е един от най-великите измамници в историята. Помогнал е да заблудим германците, че ще направим десант в Кале, а не в Нормандия. Талантът е в гените ви.

— А какво ще стане, ако Иван Харков разкрие това? Ще свърша като онзи клетник Литвиненко, който агонизира в Университетската болница с окапваща коса.

— Ще се погрижим Иван да не припари никога до теб. А фактът, че не си се женил и нямаш деца, улеснява нашата работа.

— А какво ще правим със Стария Джордж и госпожа Девлин?

— Ще трябва да ги заблудим, разбира се. Може да се наложи да ги освободиш.

— Не мога да направя това. Стария Джордж е работил за баща ми, а госпожа Девлин е с мен от почти трийсет години. Ще трябва просто да действаме заобиколно.

— Значи ще го направиш?

Бутби кимна утвърдително.

— Ако вие, господа, наистина вярвате, че съм годен за тази работа, за мен ще е чест да се присъединя към вас.

— Чудесно! — възкликна Сиймор. — Остава само дреболията с картината. Ако Елена Харкова иска да я купи, нямаме друг избор, освен да й я продадем.

Бутби стовари юмрука си върху масата с такава сила, че порцелановите и кристалните чаши иззвънтяха.

— При никакви обстоятелства няма да продам тази картина на съпругата на руски трафикант на оръжие.

Габриел избърса устните си със салфетката.

— Има и друго възможно решение — нещо, което би зарадвало баща ви.

— Какво е то?

— Измама, разбира се.

* * *

Те се изкачиха по голямото централно стълбище с пожълтелите портрети на предците на Бутби. Когато влязоха, детската стая тънеше в полумрак. Джон дръпна тежките завеси и златистата светлина на Котсуолдс заструи през високите прозорци. Тя огря две еднакви детски креватчета, две еднакви гардеробчета, две еднакви ръчно изрисувани шкафчета за играчки и „Две деца на плажа“ от Мери Касат.

— Баща ми я купил в Париж в периода между двете войни. Доколкото си спомням, не е платил много за нея. Тогава мадам Касат била излязла от мода. Майка ми и сестрите ми я обожаваха, но честно казано, аз никога не съм я харесвал особено.

Габриел отиде до картината и застана мълчаливо пред нея с леко наклонена настрани глава, подпрял с дясната ръка брадичката си. После наплюнчи леко три пръста и избърса наслоената мръсотия от закръгленото коляно на едното дете. Бутби се намръщи.

— Алон, надявам се, че знаете какво правите.

Габриел отстъпи две крачки назад и прецени размерите на картината.

— Изглежда 96 на 73 сантиметра.

— Всъщност, ако не ме лъже паметта, размерите й са 96,7 на 73,6 сантиметра. Явно имате много точно око.

Алон с нищо не показа, че е чул комплимента.

— Ще ми трябва място, където да работя няколко дни. Нещо уединено. Някъде, където няма да ме безпокоят.

— В северния край на имението се намира старата къщичка на лесничея. Преди няколко години направих ремонт. Обикновено по това време на годината я давам под наем, но през следващите няколко седмици е свободна. Целият втори етаж е преобразуван в ателие. Мисля, че ще ви допадне.

— Моля ви, кажете на госпожа Девлин, че сам ще си чистя. А на Стария Джордж кажете да не слухти наоколо. — Габриел поднови огледа на картината с леко наклонена на една страна глава, подпрял брадичката си с дясната ръка. — Не обичам да ме гледат, когато работя.