Даниъл Силва
Московска афера (53)

53. Ница, Франция

По време на пътуването Иван беше прекалено зает, за да обърне внимание на Елена. Ту разговаряше по мобилния си телефон, ту се взираше мълчаливо през прозореца, а дебелите му пръсти барабаняха по централното табло. Понеже се движеха в обратна посока на сутрешния трафик към плажа, напредваха бързо: покрай залива на Сен Тропе до Сен Максим, към вътрешността на страната по Д-25 до магистралата, после на изток по магистралата към Ница. Когато навлязоха в северните покрайнини на Кан, Елена откри, че си представя как Иван и Екатерина правят секс в апартамента им в хотел „Карлтън“. Иван явно си помисли за същото, защото взе ръката й и й каза, че съжалява за всичко, което се е случило. Елена се чу да казва, че й тя съжалява. После погледна през прозореца към хълмовете, които се издигаха по посока на Алпите, и започна да брои минутите, оставащи до момента, в който щеше да се освободи от него.

Изходът за международното летище Кот д’Азюр се появи петнайсет минути по-късно. Междувременно Иван бе получил друго телефонно обаждане и разговаряше разгорещено с някакъв свой съдружник от Лондон. След пет минути, когато влязоха в климатизирания офис на авиокомпания „Ривиера“, той все още говореше по телефона. Зад чистото бяло гише стоеше мъж в средата на трийсетте с рядка руса коса. Беше облечен в тъмносини панталони и бяла риза с къси ръкави и пагони. Иван го накара да почака още две минути, докато приключи разговора си с Лондон.

— Харков — каза накрая той. — Полетът за Москва в единайсет.

Младият мъж го дари с неспокойна служебна усмивка.

— Няма как, мосю Харков. Опасявам се, че има сериозен проблем с вашия самолет.

* * *

Елена заби нокти в дланта си и се втренчи в носовете на обувките си.

— Какъв проблем? — попита Иван.

— Бюрократичен — отговори младият мъж. — Екипажът не ни е представил два много важни документа: сертификат за RVSM^[1] и сертификат номер 3. ГДГВ няма да разреши на самолета ви да излети без тях.

ГДГВ беше Генералната дирекция за гражданско въздухоплаване, френският еквивалент на американското Федерално авиационно управление.

— Това е безобразие! — избухна Иван. — Излитал съм от това летище дузина пъти със същия този самолет и никога не са ми искали подобни документи.

— Разбирам разочарованието ви, мосю Харков, но се опасявам, че правилата са си правила. Самолетът ви няма да мръдне от мястото си, докато не представите пълномощно за RVSM и сертификат номер 3.

— Има ли някаква глоба, която мога да платя, за да ме пуснете?

— Накрая вероятно ще има, но не и сега.

— Искам да говоря с началника ви.

— В момента аз съм служителят с най-висок ранг.

— Свържете се по телефона с някого от ГДГВ.

— От ГДГВ изразиха ясно позицията си по въпроса. Няма да кажат нищо повече, докато не видят тези документи.

— Трябва да стигнем спешно до Москва. Майката на жена ми е много болна. Съпругата ми трябва да замине незабавно.

— Тогава предлагам екипажът ви да направи всичко възможно да намери въпросните документи. Междувременно жена ви може да обмисли възможността да пътува с товарен самолет.

— Товарен самолет? — Иван удари с длан по гишето. — Жена ми не може да лети с товарен самолет. Трябва да вземем определени мерки за сигурност. Това просто е невъзможно.

— Тогава се съмнявам сериозно, че днес ще излети за Москва, мосю.

Елена се приближи предпазливо до гишето.

— Майка ми ме очаква, Иван. Не мога да я разочаровам. Ще хвана някой пътнически самолет.

Чиновникът махна с ръка към компютъра си.

— Мога да проверя разписанието на отлитащите самолети и да потърся свободно място, стига да желаете.

Харков се намръщи, после кимна. Чиновникът се разположи зад компютъра и натисна няколко клавиша. Миг по-късно издаде долната си устна и поклати бавно глава.

— Съжалявам, днес няма нито едно свободно място за полетите от Ница до Москва. Както навярно знаете, мосю Харков, по това време на годината имаме много посетители от Русия. — Натисна още няколко клавиша. — Но има още една възможност.

— Каква?

— След час има полет на Швейцарските международни авиолинии до Женева. Ако пристигне навреме, мадам Харкова може да хване от Женева самолета на „Суисеър“, който излита в два следобед за Москва. Той трябва да пристигне на летище Шереметево в осем часа тази вечер.

Иван погледна към Елена.

— Това ще бъде много дълго пътуване. Защо не изчакаш, докато оправим нещата с тези документи?

— Вече казах на майка, че ще пристигна тази вечер. Не искам да я разочаровам, скъпи. Нали чу как звучеше по телефона.

Иван погледна към чиновника.

— Трябват ми три места в първа класа — едно за жена ми и две за телохранителите й.

Още няколко почуквания по клавиатурата. И ново поклащане на главата.

— Има само едно свободно място в първа класа и нито едно в икономичната. Но мога да ви уверя, че мадам Харкова ще бъде в пълна безопасност. Ако искате, мога да й уредя ВИП ескорт от охраната на летището.

— От кой терминал излита самолетът?

— Първи терминал. — Чиновникът вдигна телефона. — Ще уведомя охраната.

* * *

Младият мъж зад гишето не работеше за авиокомпания „Ривиера“, а беше младши офицер от Френската служба за вътрешна сигурност. Телефонният разговор, който проведе след излизането на Иван и Елена, не беше със служителите на швейцарските авиолинии, а с началника му, който седеше в задната част на микробус, паркиран точно пред залата за заминаващи. Когато получи обаждането му, офицерът в микробуса се свърза с регионалния щаб в Ница, който, от своя страна, изпрати съобщение до командния център в Лондон. Новината стигна до джобния компютър на Габриел, който се преструваше, че разглежда часовници „Ролекс“ в един безмитен магазин на летището. Той напусна магазина с празни ръце и тръгна бавно към изхода.

* * *

Елена се опита да се раздели с него на тротоара, но в пристъп на галантност Иван категорично отказа. Той се нареди заедно с нея на безкрайната опашка за билети и завърза спор с нещастния служител относно маршрута на пътуването й. Купи малък подарък за майка й и накара Елена да се закълне, че ще му се обади незабавно, щом кацне в Москва. А накрая, докато тя се приготвяше да мине през охраната, й се извини още веднъж за неприятностите, които й беше причинил по време на брака им. Тя го целуна за последен път и когато премина от другата страна, се обърна, за да му помаха за сбогом. Иван вече се отдалечаваше, заобиколен от телохранителите си, с притиснат до ухото телефон.

През следващия половин час Харкова се занимава с рутинни дейности. Намери изхода на терминала. Изпи едно кафе със сметана в претъпкан бар. Купи си куп вестници и списания. Но през повечето време просто обикаляше насам-натам. За пръв път от много години Елена беше сама. Не съвсем сама, помисли си тя, защото някой със сигурност я наблюдаваше, но освободена от досадното присъствие на телохранителите на Иван — поне за няколко часа. А скоро щеше да е свободна от тях завинаги. Трябваше само да изпълни една малка поръчка в Москва. Не можа да се сдържи и се усмихна на иронията. Трябваше да се върне в Русия, за да се освободи. Каза си, че го прави не само заради себе си, но и заради своята страна. Тя беше съвестта на Русия. Нейният спасител.

Загрижена да не изпусне полета, Елена застана пред вратата десет минути по-рано от необходимото и зачака търпеливо да й разрешат да се качи на борда на самолета. На седалката до нея седеше швейцарско джудже със слънчев загар, което не спря да се мръщи през цялото пътуване. За обяд имаше спаружен сандвич и бутилка топла минерална вода. Елена изяде всичко от подноса си и засипа с благодарности смутената стюардеса за любезното обслужване.

Когато самолетът кацна в Женева, беше почти 13,30 часът. Елена слезе по стълбите и чу съобщение, че полет 1338 на „Суисеър“ за Москва очаква последните си пътници. Тя пристигна на изхода на следващия терминал пет минути преди излитането и прие чаша шампанско от стюардесата, докато се настаняваше на седалката си. Този път неин спътник беше мъж в средата на петдесетте с гъста прошарена коса и тъмни очила, каквито носят хората, които са чувствителни към светлината. Той бе отворил кожена папка и толкова съсредоточено пишеше нещо, че сякаш не забеляза присъствието й. Когато самолетът се издигна над Алпите, мъжът откъсна лист хартия от папката си и го остави в скута й. На листа имаше миниатюрно копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат, нарисувано с химикалка. Елена се обърна и го погледна изумено.

— Добър ден, Елена — каза Габриел. — Радвам се да ви вида отново.