Даниъл Силва
Московска афера (11)

11. Йерусалим

Имаше агенти по сигурността и в двата края на улица „Наркис“ — тиха, потънала в зеленина уличка в центъра на Йерусалим — и още един, който стоеше на пост пред входа на ниската старомодна жилищна сграда от пясъчник на номер 16. Докато пресичаше малкото фоайе, следван от Шамрон, Габриел не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше поща и името на кутията беше фалшиво. Що се отнася до административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той беше никой. Беше вечният Скитник евреин.

Узи Навот седеше на дивана в дневната на Габриел, вдигнал крака върху масичката за кафе, и стискаше между палеца и показалеца на дясната си ръка израелски дипломатически паспорт. Подаде му го за проверка с израз на отегчено безразличие. Габриел отвори паспорта и погледна снимката. На нея се виждаше среброкос мъж с акуратно подрязана прошарена брада и очила с кръгли стъкла. За съжаление, прошарената брада си беше негова.

— Кой е Натан Голани?

— Служител от среден ранг в Министерството на културата. Специалист е по изграждането на културни мостове между Израел и останалия свят: мир чрез художествено, танцово и музикално изкуство и други безполезни дейности. Доколкото знам, самият Натан е доста изкусен с четката.

— Бил ли е някога в Русия?

— Не, но се кани да го направи. — Навот свали краката си от масичката и седна изправено. — След шест дни заместник-министърът трябва да отпътува на официална визита в Русия. Убедихме го да се разболее в последния момент.

— И Натан Голани ще замине на негово място?

— При условие, че руснаците се съгласят да му издадат виза. От министерството не очакват никакви проблеми по този въпрос.

— Каква е целта на посещението?

Узи бръкна в дипломатическото куфарче от неръждаема стомана и извади лъскава брошура с размера на списание. Той я вдигна, за да може Габриел да види корицата, после я хвърли на масичката за кафе. Очите на Алон се заковаха на една-единствена дума: ЮНЕСКО.

— Може и да е убегнало от вниманието ти, но Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура, известна като ЮНЕСКО, е обявила „Световно десетилетие за популяризиране културата на мира и ненасилието към децата“.

— Прав си, Узи. Някак съм пропуснал това.

— В подкрепа на тази благородна цел всяка година ЮНЕСКО организира конференция, за да се прецени напредъкът и да се обсъдят нови инициативи. Тазгодишната конференция ще се проведе в Мраморния дворец в Санкт Петербург.

— Колко дни ще трябва да слушам тези безсмислици?

— Три — отвърна Навот. — Речта ти е планирана за втория ден на конференцията. Изказването ти ще бъде съсредоточено върху новаторската програма, която въведохме, за да се подобрят културните връзки между израелците и нашите съседи арабите. Ще бъдеш открито критикуван и по всяка вероятност заклеймен като потисник и окупатор. Но много от присъстващите няма да чуят изказването ти, защото, както обикновено, ще излязат масово от залата, щом се качиш на трибуната.

— Така е по-добре, Узи. Никога не съм обичал да говоря пред голяма аудитория. Какво става после?

— При закриването на конференцията нашият посланик в Русия, който по някаква случайност е стар твой приятел, ще те покани да разгледаш Москва. Ако си имал късмета да оцелееш по време на полета с „Аерофлот“, ще се настаниш в хотел „Савой“ и ще се насладиш на културните блага на столицата. Но истинската цел на твоето посещение ще бъде да установиш контакт с някоя си Олга Сухова. Тя е един от най-известните и дискутирани разследващи журналисти в Русия. Освен това е временно изпълняващ длъжността главен редактор на „Московская газета“. Ако някой в „Газета“ знае защо Борис Островски е заминал за Рим, това е Олга.

— Което означава, че вероятно е под постоянно наблюдение от страна на руската Федерална служба за сигурност. Както и аз впрочем, като израелски дипломат.

Федералната служба за сигурност на Русия (ФСБ) бе поела повечето функции по вътрешната сигурност, които някога бяха в ресора на КГБ, в това число и контраразузнаването. Макар ФСБ да обичаше да се представя пред външния свят като модерна служба по сигурността, по-голяма част от служителите й бяха ветерани от КГБ и дори се помещаваше в неговата ползваща се с лоша слава бивша щабквартира на площад „Лубянка“. Много руснаци даже не си правеха труда да я наричат с новото й име. За тях тя все още си беше КГБ.

— Очевидно ще трябва да проявим известна изобретателност — отвърна Узи.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо Габриел.

— Нищо по-опасно от една вечеря. Нашият посланик се съгласи да даде малък прием в официалната резиденция, докато ти си в града. Списъкът с гостите се изготвя, докато говорим. Ще бъде интересна смесица от руски журналисти, дейци на изкуството и личности от опозицията. Естествено посланикът ще направи всичко възможно сред присъстващите да е и Олга Сухова.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще дойде? Поканата за вечеря в дома на израелския посланик едва ли е много желана дори и в Москва.

— Освен ако не е придружена с обещание за някаква ексклузивна новина. Тогава ще е неустоима.

— Какъв вид ексклузивна новина?

— Остави тази грижа на нас.

— И ако дойде?

— Тогава ще я дръпнеш настрана за личен разговор в безопасната среда на резиденцията. Ще й разкриеш кой си, както намериш за добре и с каквито подробности решиш. Ще я убедиш да сподели с теб всичко, което знае за причината Островски да поиска среща с теб.

— А ако не знае нищо или е твърде изплашена, за да говори?

— Тогава, предполагам, ще трябва да пуснеш в действие чара си, което, както всички знаем, ти се удава напълно естествено. Освен това, Габриел, има и по-лоши начини да прекараш една вечер.

Навот бръкна отново в дипломатическото куфарче и измъкна оттам една папка. Алон я отвори и извади снимка на Олга Сухова. Беше привлекателна, около тридесет и пет годишна жена с типични славянски черти, светлосини очи и лъскава руса коса, преметната върху едното й рамо. Той затвори папката и погледна към Шамрон, който стоеше пред отворените френски прозорци и въртеше между пръстите старата си запалка „Зипо“. Разговорът за операцията очевидно поставяше на изпитание новопоетия ангажимент да не пуши.

— Ще заминеш за Москва, Габриел. Ще прекараш чудесна вечер с Олга в посолството и ако не друго, поне ще разбереш защо журналистите от „Газета“ са на прицел. После можеш да се върнеш в твоята ферма в Умбрия при жена ти и рисуването.

— А какво ще стане, ако ФСБ не се хване на малката ти хитрина?

— Дипломатическият ти паспорт ще те пази.

— Руската мафия и ФСБ не се интересуват от дипломатически тънкости. Те първо стрелят, а после се притесняват за политическия ефект.

— Хората от московската ни централа ще ти пазят гърба от момента, в който кацнеш в Санкт Петербург — вметна Навот. — Няма да те изпускат от очи. А ако нещата започнат да стават опасни, винаги можем да ти уредим официална охрана.

— Какво те кара да мислиш, че хората от московската ни централа изобщо ще го забележат, Узи? Вчера следобед един мъж се е блъснал в Борис Островски в Рим и преди някой да разбере какво става, той умря пред очите ми на пода на катедралата.

— Тогава не позволявай на никого да те докосва. И каквото и да правиш, не пий чай.

— Мъдър съвет, Узи.

— Ще те пази не дипломатическият паспорт, а репутацията на Службата — вметна Шамрон. — Руснаците знаят, че ако някой те докосне с пръст, ще им обявим открита война и нито един руски агент никога вече няма да е в безопасност.

— Война срещу руските служби е последното нещо, от което се нуждаем.

— Те продават усъвършенствани оръжия на страни и терористични групи, които искат да ни унищожат. Вече сме във война с тях. — Ари пусна запалката в джоба си. — Имаш много работа през тези шест дни, включително да научиш как да говориш и да се държиш като чиновник от Министерството на културата. Утре в десет сутринта заместник-министърът те очаква в кабинета си. Той ще те инструктира подробно за другата ти мисия в Русия. Искам да се държиш прилично на онази конференция, Габриел. Важно е да не вършиш нищо, което да направи положението ни в Обединените нации по-лошо, отколкото вече е.

Алон погледна втренчено снимката на паспорта и разсеяно поглади брадичката си. За последен път се беше бръснал преди четири дни. Брадата му вече бе започнала да се оформя.

— Трябва да пратя съобщение на Киара. Трябва да й кажа, че скоро няма да се върна в Умбрия.

— Тя вече знае — отговори Ари. — Ако искаш, може да я доведем в Йерусалим.

Габриел затвори паспорта и поклати глава.

— Някой трябва да наглежда картината на Пусен. Нека да остане в Италия до моето завръщане.

Той вдигна очи и видя, че Навот го гледа със съмнение през модерните си очила с тънки рамки.

— Какво те мъчи, Узи?

— Не ми казвай, че великият Габриел Алон се притеснява от перспективата красивата му съпруга да го види с прошарена брада.

— Тринайсет килограма — отвърна му Габриел. — Цели тринайсет килограма.