Джон Гришам
Признанието (9)

9

На Дейна й трябваха почти два часа упорити молби и уговорки по телефона, докато откри подходящия полицейски чиновник, готов да разрови досиетата и да потвърди, че наистина на 6 януари 1999 г. някой си Травис Бойет е бил задържан за шофиране в нетрезво състояние на територията на град Слоун, Тексас. След ареста били добавени по-сериозни обвинения. Освободен под парична гаранция, Бойет веднага напуснал града. Обвиненията отпаднали и делото било прекратено. По-късно Бойет бил арестуван в Канзас и осъден на десет години затвор. Чиновникът обясни, че в Слоун прекратявали всички дела, по които не можело повече да се работи. Срещу Бойет нямало текущи обвинения, поне на територията на Слоун и окръг Честър.

Кийт, който не бе успял да заспи и си свари първата доза кафе в три и половина сутринта, позвъни в кантората на мистър Флак около седем и половина. Нямаше ясна представа какво ще каже на адвоката, ако успее да се добере до него, но двамата с Дейна бяха решили, че не могат да седят със скръстени ръце. Когато асистентката на Флак го отпрати набързо, той реши да опита с друг юрист.

Матю Бърнс беше заместник-прокурор и активен енориаш на „Сейнт Марк“. Двамата с Кийт бяха връстници и заедно ръководеха бейзболните отбори на синовете си. За щастие във вторник сутринта Бърнс не участваше в някакъв процес, но все пак бе доста зает със съдебни формалности. Кийт го откри в една от съдебните зали и седна на последния ред да погледа как се раздава правосъдие. След час нервите му не издържаха и понечи да си тръгне, макар че нямаше представа къде ще отиде. Точно тогава Бърнс приключи поредното изложение към съдията, прибра документите в куфарчето си и пое към изхода. Кимна на Кийт да го по следва. Прекосиха оживените коридори и си намериха спокойно място на една протрита дървена пейка близо до стълбището.

— Изглеждаш ужасно — подхвърли любезно Бърнс.

— Благодаря. Не знам дали това е най-учтивият начин да поздравиш свещеника си. Снощи не можах да мигна, Матю. Нито минута. Погледна ли в уебсайта?

— Да, за около десет минути от службата. Никога не бях чувал за Дръм, но тия случаи си приличат. Станали са обичайни за Тексас.

— Дръм е невинен, Матю — каза Кийт с увереност, която изненада неговия приятел.

— Е, така пише в уебсайта. Но той не е първият убиец, претендиращ за невинност.

Двамата рядко бяха разговаряли за закона. Кийт предполагаше, че като прокурор Матю подкрепя смъртното наказание.

— Убиецът е тук, в Топика, Матю. В неделя сутринта беше в нашата църква. Сигурно е седял недалеч от теб и семейството ти.

— Слушам те.

— Освободен е наскоро, трябва да остане деветдесет дни в дом за адаптация и умира от мозъчен тумор. Вчера дойде при мен да се посъветва. Има дълго досие със сексуални престъпления. На два пъти разговарях с него и той призна — поверително, разбира се, — че е изнасилил и убил момичето. Знае къде е заровено тялото. Не иска Дръм да бъде екзекутиран, но и не иска да си признае публично. Не е на себе си, Матю — побъркан психопат, който ще умре след няколко месеца.

Матю ахна и отметна глава като от плесница.

— Мога ли да попитам защо се намесваш?

— Не знам. Просто тъй стана. Знам истината. Въпросът е как се спира екзекуция.

— Боже мой, Кийт!

— Да, разговарях и с Бог и все още чакам напътствието Му. Но междувременно ще ми трябва съвет от теб. Позвъних на защитника в Тексас, но не стигнах доникъде.

— Не трябва ли да пазиш тия неща в тайна?

— Да. И ще ги пазя. Ами ако убиецът реши да си признае, да каже истината, да спаси онзи човек от екзекуция? Тогава? Какво да направим ние?

— Ние ли? Не бързай толкова, човече.

— Помогни ми, Матю. Не разбирам законите. Четох уебсайта, докато ми се премрежиха очите, и колкото повече чета, толкова повече се обърквам. Как можеш да осъдиш човек за убийство, след като няма труп? Как можеш да повярваш в самопризнание, когато очевидно е изтръгнато насила? Защо на доносниците в затвора се разрешава да свидетелстват срещу облекчаване на присъдата? Как може чернокож обвиняем да бъде съден от дванайсет бели заседатели? Как може заседателите да са толкова слепи? Къде са апелативните съдилища? Имам дълъг списък с въпроси.

— А аз не мога да отговоря на всички, Кийт. Струва ми се обаче, че най-важен е първият — как се спира екзекуция?

— Теб питам, приятел. Ти си юристът.

— Добре, добре. Чакай да си помисля. Ще пиеш кафе, нали?

— Да. Изпил съм само три-четири литра.

Слязоха по стълбището до малкия бюфет, където намериха маса в ъгъла. Кийт взе две кафета и когато седна, Матю каза:

— Трябва да намериш трупа. Ако твоят човек посочи къде е, адвокатите на Дръм сигурно ще издействат отлагане от съда. Ако не, губернаторът може да отмени екзекуцията. Не знам точно каква е процедурата там. Във всеки щат е различно. Без тялото обаче твоят човек ще е като всеки друг откачалник, жадуващ за внимание. И не забравяй, Кийт, ще има и други действия в последния момент. Адвокатите знаят как да разиграват системата. Може да имаш повече време, отколкото предполагаш.

— В Тексас действат доста ефикасно.

— Добре казано.

— Преди две години Дръм е бил само на седмица от екзекуцията. Но молбата за отлагането и била уважена от федералния съд. Не ме питай точно как е станало, снощи го четох и още не съм наясно. Така или иначе, според уебсайта вече едва ли ще има спасение в последния миг. Дръм си е получил чудото. Късметът му е изчерпан.

— Най-важно е да се намери тялото. То би било единственото сигурно доказателство, че твоят човек казва истината. Знаеш ли къде е? Ако знаеш, не споделяй подробности. Просто ми кажи, че знаеш.

— Не. Каза ми щата, близкия град и местността, но било скрито тъй добре, че сам той щял да се затрудни да го намери.

— В Тексас ли е?

— В Мисури.

Матю поклати глава. Отпи голяма глътка и каза:

— Ами ако е просто поредният затворник лъжец, Кийт? Срещам ги по десетина на ден. Те лъжат за всичко. Лъжат по навик. Лъжат дори когато истината ще им бъде далеч по-полезна. Лъжат съда и собствените си адвокати. И колкото по-дълго остават в затвора, толкова повече лъжат.

— Пръстенът й с инициалите на гимназията е у него, Матю. На евтина верижка около врата му. Дебнал е момичето, бил е вманиачен. Показа ми пръстена. Държах го в ръцете си.

— Сигурен ли си, че е истински?

— Ако го беше видял, нямаше да се съмняваш.

Още една глътка. Матю погледна часовника си.

— Тръгваш ли вече?

— След пет минути. Готов ли е да отиде в Тексас и да разкрие истината?

— Не знам. Казва, че ако напусне щата, нарушава условията на предсрочното освобождаване.

— Това поне е вярно. Но какво го вълнува, щом умира?

— И аз му зададох този въпрос. Отговори уклончиво. Плюс това няма пари, няма как да стигне дотам. А и да стигне, кой ще му повярва?

— Защо се обади на адвоката?

— Защото съм отчаян, Матю. Вярвам на онзи тип и вярвам, че Дръм е невинен. Може би адвокатът на Дръм ще знае как да постъпи. Аз не знам.

Разговорът секна. Матю кимна и размени няколко думи с двама други адвокати на съседната маса. Пак погледна часовника си.

— Един последен въпрос — каза Кийт. — Чисто хипотетичен. Ами ако го убедя незабавно да замине за Тексас и да разкаже историята си?

— Нали току-що каза, че не може да стигне дотам.

— Да, но ако аз го откарам?

— Не, по дяволите. Не, Кийт. Така ставаш съучастник на нарушението му. В никакъв случай.

— Много ли е сериозно?

— Не съм сигурен, но може да пострада доброто ти име. Току-виж, дори те лишили от сан. Не вярвам да попаднеш зад решетките, но ще е твърде мъчително.

— Тогава как да стигне дотам?

— Ти каза, че той няма такова желание.

— Но ако размисли?

— Карай стъпка по стъпка, Кийт. — Трети поглед към часовника. — Виж, трябва да бягам. Дай да се срещнем някъде за един бърз обяд и да довършим разговора.

— Добра идея.

— Малко по-нататък, на ъгъла със Седма улица, има едно ресторантче — „При Епи“. Там можем да седнем на някоя масичка в дъното и да си поговорим на спокойствие.

— Знам къде е.

— Добре, ще се видим на обяд.

 

 

Зад бюрото в приемната на Анкър Хаус седеше все същият вечно навъсен бивш затворник. Беше се съсредоточил върху кръстословицата пред себе си и троснато каза, че Бойет го няма.

— На работа ли е? — кротко попита Кийт.

— В болницата. Снощи го откараха.

— Какво стана?

— Гърчове и припадъци, доколкото знам. Травис си е една развалина.

— В коя болница го откараха?

— Не съм карал линейката, та да знам.

Човекът отново се приведе над кръстословицата и разговорът приключи.

Кийт откри пациента на легло до прозореца в двойна стая на третия етаж в болницата „Сейнт Франсис“. Тънка завеса делеше двете легла. Тук познаваха свещеника по лице от многобройните му предишни посещения, затова той само каза на сестрата, че Травис Бойет е идвал в неговата църква и трябва да поговорят. Нямаше нужда от повече обяснения.

Бойет беше буден, с венозна система на лявата ръка. Като видя Кийт, той се усмихна и направи усилие да се ръкува. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.

— Благодаря, че дойдохте, пасторе.

— Как се чувстваш, Травис?

Минаха пет секунди. Бойет леко надигна лявата си ръка и отговори:

— Страхотни лекарства. Чувствам се по-добре.

— Какво стана? — попита Кийт, макар да се досещаше.

Бойет се озърна към прозореца, макар че отвъд стъклото нямаше нищо освен сиво небе. Минаха десет секунди.

— След като си тръгнахте, пасторе, много се разтревожих. Главоболието ме връхлетя и не искаше да отмине. После припаднах и ме докараха тук. Казаха, че съм имал гърчове.

— Съжалявам, Травис.

— Вината е най-вече ваша, пасторе. Вие ме разтревожихте. Вие ме докарахте до това състояние.

— Много съжалявам, но моля те, не забравяй, че ти сам дойде при мен. Искаше помощ. Разказа ми за Донте Дръм и Никол Ярбър, чиито имена чувах за пръв път. Каза каквото каза. Не аз те потърсих, а ти мен.

— Вярно.

Бойет затвори очи. Дишаше тежко, с усилие.

Настана дълго мълчание. Кийт се приведе напред и изрече почти шепнешком:

— Буден ли си, Травис?

— Да.

— Тогава слушай. Имам план. Искаш ли да го чуеш?

— Дадено.

— Най-напред ще направим видеозапис на твоя разказ. В него признаваш какво си направил с Никол. Обясняваш, че Донте няма нищо общо с нейното отвличане и убийство. Разказваш всичко, Травис. И казваш къде е заровена. Описваш всички възможни подробности, тъй че с малко късмет да успеят да я намерят. Ще направим записа още сега. Тук, в болницата. После го пращам по интернет в Тексас — на адвоката на Донте, на прокурора, на съдията, на полицаите, апелативните съдилища, губернатора и всички тамошни вестници и телевизионни канали, за да знаят. Всички ще разберат. По електронен път може да стане за броени минути. Следва втората част от плана. Даваш ми пръстена, аз го фотографирам и пращам снимки навсякъде, пак по интернет. Със спешен куриер ще го пратя на адвокатите на Донте и те ще разполагат с веществено доказателство. Как ти се струва, Травис? Можеш да разкажеш всичко, без да напускаш болничното легло.

Очите не се отвориха.

— Чуваш ли ме, Травис?

Тихо пъшкане.

— Аха…

— Ще се получи, Травис. Не бива да губим повече време.

— Нищо няма да излезе.

— Какво можем да загубим? Само живота на един невинен човек.

— Снощи ме нарекохте лъжец.

— Защото излъга.

— Открихте ли досието за ареста ми в Слоун?

— Открих го.

— Значи не съм излъгал.

— Да, за това каза истината. Както и за Донте Дръм.

— Благодаря. Сега ще спя.

— Недей така, Травис. Записът ще стане за по-малко от петнайсет минути. Ако искаш, мога да го направя дори сега, с мобилния ми телефон.

— От вас пак ме заболя глава, пасторе. Усещам нов пристъп. Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.

Кийт се надигна и въздъхна дълбоко. За да няма недоразумения, Бойет повтори още веднъж на висок глас:

— Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.

 

 

Взеха си по една порция телешка яхния и се настаниха на маса в дъното на ресторантчето. Матю извади бележник от джоба си и заговори с пълна уста.

— За случая няма подходящ параграф, но вероятно ще те обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Не си и помисляй да водиш онзи тип в Тексас.

— Току-що говорих с нашия човек. Той…

— Нашият човек ли? Не подозирах, че вече съм в екипа.

— Той е в болница. Снощи е имал гърчове. Туморът го убива бързо. Вече няма желание да помогне. Той е изрод, психопат, вероятно е бил луд още преди туморът да завладее мозъка му.

— А защо е дошъл в църквата?

— Навярно за да се откъсне от онзи дом за няколко часа. Не, не трябваше да го казвам. Видях у този човек истински чувства, истинска вина и мимолетно желание да постъпи правилно. Дейна откри един от бившите му надзорници в Арканзас. Полицаят се разприказвал и споделил, че в затвора нашият човек е членувал в някаква банда за расово превъзходство. Естествено, Донте Дръм е чернокож и затова се съмнявам дали наистина му съчувства.

— Не ядеш — каза Матю.

— Не съм гладен. Хрумна ми друга идея.

— Недей да ходиш в Тексас. Там сигурно ще те застрелят.

— Добре, добре. Ето каква е идеята. Защо не се свържеш с адвоката на Донте Дръм? Като обикновен Божи служител аз не успях да стигна по-далеч от секретарката. Но ти си юрист, прокурор и знаеш на какъв език да им говориш.

— И какво да му кажа?

— Кажи, че имаш основания да подозираш, че истинският убиец е тук, в Топика.

Матю дъвчеше мълчаливо. После каза:

— И това е всичко? Просто така. Ни в клин, ни в ръкав звъня на онзи адвокат. Казвам каквото казвам, което не е никак много, и адвокатът получава нови муниции, за да атакува съда и да спре екзекуцията. Правилно ли те разбрах, Кийт?

— Знам, че можеш да бъдеш много по-убедителен.

— Представи си тогава другия вариант — че си имаш работа с типичен патологичен лъжец, обречен да умре. Някакъв несретник, който решава да си отиде с гръм и трясък, да си отмъсти с един последен удар срещу системата, която го е прегазила. Научава за случая в Тексас, подготвя си домашното, разбира, че тялото не е открито, и хоп — историята му е готова. Намира уебсайта, научава фактите наизуст и сега си играе с теб. Представяш ли си какво внимание ще привлече този тип? Но болестта му подлага крак. Зарежи, Кийт. Сигурно е измамник.

— Откъде е научил за случая?

— Пише го във вестниците.

— Как е намерил уебсайта?

— Чувал ли си за Гугъл?

— Той няма достъп до компютри. През последните шест години е лежал в затвора в Лансинг. Затворниците нямат достъп до интернет. Би трябвало да го знаеш. Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако имаха? Достъп плюс толкова много свободно време. Нито един компютър в света нямаше да е в безопасност. И в дома няма достъп до компютър. Този човек е на четирийсет и четири, Матю. Половината си живот е прекарал в затвора. Сигурно се ужасява и от компютрите.

— А признанието на Дръм? То не те ли смущава?

— Смущава ме, разбира се, но според уебсайта…

— Стига, Кийт. Онзи сайт е създаден от адвокатите му. Ясно е какво ще твърди. Толкова е едностранчив, че губи всякаква достоверност.

— Ами пръстенът?

— Обикновен ученически пръстен, има милиони такива. Не е кой знае колко трудно да се фалшифицира.

Раменете на Кийт провиснаха и изведнъж го обзе непоносима умора. Нямаше сили да продължи този спор.

— Трябва да поспиш, приятелю — каза Матю. — И да забравиш случая.

— Може би си прав.

— Така мисля. А ако в четвъртък екзекуцията бъде изпълнена, не се обвинявай. По всичко личи, че ще накажат когото трябва.

— Говориш като истински прокурор.

— Който случайно е и твой приятел.