Джон Гришам
Признанието (4)

4

Детективът следи Джоуи Гембъл три дни, преди да се свърже с него. Гембъл не се криеше и можеше да бъде намерен лесно. Беше заместник-управител на гигантски склад за авточасти с намалени цени в хюстънското предградие Мишън Бенд — третото му работно място от четири години насам. Вече имаше един развод и навярно вървеше към друг. С втората му съпруга не живееха заедно и се бяха оттеглили на неутрални позиции, където чакаха адвокатите. Нямаха кой знае за какво да се карат, поне що се отнасяше до имуществото. Имаха едно дете — момченце с аутизъм, за което всъщност никой от двамата не искаше да се грижи. Но все пак се караха.

Досието на Гембъл беше старо като самия случай и детективът го знаеше наизуст. След гимназията играл една година футбол в някакъв треторазреден колеж, после отпаднал. Няколко години се мотал из Слоун, като сменял работа след работа и прекарвал по-голямата част от свободното си време в спортния клуб, където гълтал стероиди и усърдно се превръщал в грамада от мускули. Хвалел се, че ще става професионален културист, но накрая му омръзнало. Оженил се за местно момиче, развел се, преместил се в Далас, после отпрашил към Хюстън. Според гимназиалния годишник за випуск 99 възнамерявал да се заеме с животновъдство, ако не му потръгнело с футбола.

Не му бе потръгнало нито в едното, нито в другото и когато детективът предприе своя ход, Джоуи държеше някакъв списък и гледаше навъсено изложените автомобилни чистачки. Дългата пътека между рафтовете пустееше. Беше почти обяд, понеделник, и на практика в склада нямаше жива душа.

— Ти ли си Джоуи? — попита детективът със сдържана усмивка под гъстите мустаци.

Джоуи сведе очи към пластмасовата табелка с името върху джоба на ризата си.

— Аз съм. — Той се помъчи да отвърне на усмивката. Все пак работеше в търговията, а клиентът винаги трябваше да бъде посрещан любезно. Този човек обаче не приличаше на клиент.

— Казвам се Фред Прайър. — Дясната му ръка се стрелна напред като за боксьорски удар в корема. — Детектив съм.

Джоуи сграбчи ръката му едва ли не за да се предпази и двамата усърдно се здрависаха.

— Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Джоуи, включвайки вътрешния си радар на пълна мощност.

Мистър Прайър беше на около петдесет години, с масивен гръден кош, загрубяло кръгло лице и прошарена коса, която се нуждаеше от всекидневни грижи. Облечен бе с обикновен тъмносин блейзър, поизопнати в кръста кафяви полиестерни панталони и, разбира се, чифт отлично излъскани островърхи ботуши.

— От кои детективи си? — попита Джоуи.

— Не съм ченге, Джоуи. Частен детектив с разрешително от щата Тексас.

— Пистолет имаш ли?

— Че как иначе. — Прайър разтвори блейзъра, за да покаже деветмилиметровия глок в кобура под лявата си мишница. — Искаш ли да видиш разрешителното?

— Не. За кого работиш?

— За защитата на Донте Дръм.

Раменете леко провиснаха, очите се извъртяха към тавана, въздухът бързо излетя навън във въздишка на раздразнение, сякаш казваща: „Пак ли?“ Но Прайър бе очаквал това и реагира веднага.

— Ще те черпя един обяд, Джоуи. Тук не можем да разговаряме. Зад ъгъла има мексикански ресторант. Ще те чакам там. Дай ми само трийсет минути, става ли? Нищо друго не искам. Ти получаваш обяд. Аз отчитам дейност. После може вече никога да не ме видиш.

Понеделнишкият специалитет беше кесадиляс — царевични питки със сирене на корем за шест долара и половина. Лекарят все му казваше да свали килограмите, но Джоуи обожаваше мексиканска храна, особено в нейния мазен, набързо приготвен американски вариант.

— Какво искаш? — попита той.

Прайър се озърна, сякаш някой можеше да ги чуе.

— Трийсет минути. Виж, Джоуи, не съм ченге. Нямам власт, нямам заповед, нямам право да питам каквото и да било. Но ти познаваш историята по-добре от мен.

По-късно Прайър щеше да докладва на Роби Флак, че при тия думи хлапакът е изгубил цялата си напереност, престанал е да се усмихва и е притворил очи с израз на покорство и примирение. В този момент Прайър твърдо повярва, че са постигнали пробив.

Джоуи погледна часовника си и каза:

— Ще дойда след двайсет минути. Поръчай ми и една маргарита.

— Имаш я.

Прайър си помисли, че пиенето на обяд може да се окаже проблем, поне за Джоуи. Но пък, от друга страна, алкохолът можеше да помогне.

Коктейлът „Маргарита“ се сервираше в нещо като широка прозрачна паница и би стигнал поне за трима жадни мъже. След няколко минути стъклото се запоти и ледът започна да се топи. Докато отпиваше студен чай с лед, Прайър изпрати на Флак съобщение: „Среща на обяд с Дж. Г. Ще докладвам.“

Джоуи пристигна навреме и успя да вмъкне в сепарето масивното си туловище. Придърпа чашата, взе сламка и засмука порядъчно количество алкохол. Прайър завъртя разговор на общи теми, докато сервитьорката вземе поръчката им и се отдалечи, после седна по-близо и пристъпи към най-важното.

— Знаеш ли, че Донте ще бъде екзекутиран в четвъртък?

Джоуи бавно кимна.

— Четох във вестника. Освен това снощи разговарях с майка ми. Казва, че градът бил като разбунен кошер.

Майка му все още живееше в Слоун. Бащата работеше в Оклахома и може би бяха разделени. В Слоун живееше и по-големият му брат. По-малката сестра се бе преселила в Калифорния.

— Опитваме се да спрем екзекуцията, Джоуи, и ни трябва твоята помощ.

— Кои сте вие?

— Работя за Роби Флак.

— Тоя смахнат още ли се мотае наоколо? — изсъска Джоуи.

— Естествено. И ще продължава да се мотае. Той защитава Донте още от първия ден и съм сигурен, че в четвъртък вечерта ще бъде в затвора да види горчивия край. Ако не успеем да спрем екзекуцията, разбира се.

— Във вестника пише, че е изчерпал всички възможности за обжалване. Вече нищо не може да се направи.

— Може би, но не бива да се предаваме. На карта е заложен човешки живот, как да вдигнем ръце?

Джоуи отново засмука сламката. Прайър се надяваше да е от онези пасивни пиячи, които постепенно се сливат с мебелировката, а не от другите, които след две питиета се втурват да потрошат цялото заведение.

Джоуи млясна с устни и каза:

— Сигурно вярвате, че е невинен, нали?

— Лично аз — да. Винаги съм вярвал.

— И на какво основание?

— Пълната липса на улики; фактът, че има алиби — бил е другаде; фактът, че признанието му е фалшиво като тридоларова банкнота; фактът, че е минал поне четири проверки с детектор на лъжата; фактът, че винаги е отричал да има нещо общо. И като сме заговорили за това, Джоуи — фактът, че твоите показания пред съда са напълно невероятни. Ти не си видял на паркинга зелен пикап до колата на Никол. Невъзможно е. Напуснал си мола през входа за киното. Никол е паркирала от другата, западната страна. Скалъпил си показанията, за да помогнеш на полицаите да обвинят заподозрения.

Не последва изблик на гняв. Джоуи прие обвинението като дете, спипано с крадена монета в ръцете и неспособно да се оправдае.

— Продължавай — каза Джоуи.

— Искаш ли да го чуеш?

— Сигурно съм го чувал и друг път.

— Да, така е. Чу го в съда преди осем години. Мистър Флак обясни всичко на заседателите. Бил си лудо влюбен в Никол, но не и тя в теб. Типична ученическа драма. Срещали сте се от време на време, но без секс, отношенията ви често са се обтягали и по някое време си заподозрял, че тя ходи с още някого. Оказало се, че това е Донте Дръм, което в малко градче като Слоун може да докара големи неприятности. Никой не знаел със сигурност, но клюката станала неудържима. Може би тя се е опитала да скъса с него. Той отрича. Отрича всичко. После тя изчезнала и ти си открил възможността да го закопаеш. И как само го закопа. Изпрати го в затвора и сега ще бъдеш виновен за неговото убийство.

— Значи аз нося цялата отговорност?

— Да, Джоуи. Твоите показания го поставиха на местопрестъплението, или поне така сметнаха заседателите. Беше едва ли не смехотворно, скърпено с бели конци, но заседателите държаха да ти повярват. Не си видял зелен пикап. Излъга. Измисли си го. И пак ти се обади на инспектор Кърбър с анонимния донос, а останалото е история.

— Не съм се обаждал на Кърбър.

— Обадил си се, естествено. Експертите ни могат да го докажат. Дори не си се опитал да промениш гласа си. Според нашия анализ си бил подпийнал, но не пиян. Леко си завалял някои думи. Искаш ли да видиш анализа?

— Не. Той не беше приет в съда.

— Защото научихме за твоето обаждане едва след процеса и защото ченгетата и обвинителите го криеха. Това можеше да преобърне цялото дело, но тук, в Тексас, такива неща се случват рядко.

Сервитьорката пристигна с цял поднос горещи кесадиляс — само за Джоуи. Прайър си взе салатата с такос и помоли за още чай. След няколко солидни хапки Джоуи попита:

— Кой я е убил тогава?

— Знае ли някой? Дори няма доказателства, че е мъртва.

— Намериха две нейни карти.

— Да, но не намериха тялото. Нищо чудно да е жива и здрава.

Джоуи трескаво отпи глътка маргарита и каза:

— Според мен не вярваш в това.

— Прав си, не вярвам. Сигурен съм, че е мъртва. В момента няма значение. Надбягваме се с времето, Джоуи, и ни е нужна твоята помощ.

— Какво се очаква от мен?

— Отречи, отречи, отречи. Подпиши клетвена декларация. Кажи ни какво си видял наистина онази нощ — тоест нищо.

— Видях зелен пикап.

— Твоят приятел не е видял зелен пикап, а заедно сте излезли от мола. Ти не си му казал нищо. Всъщност не си казал нищо на когото и да било цели две седмици. После си чул слух за намерените в реката карти. Тогава си скърпил измислицата, Джоуи, тогава си решил да закопаеш Донте. Бил си възмутен, защото е предпочела чернокож. Обадил си се анонимно на Кърбър и настанал истински ад. Ченгетата били глупави и отчаяни и се хванали с две ръце за измислицата ти. Всичко се подредило идеално. Изтръгнали с бой признание от Донте, трябвали им само петнайсет часа — и бинго! Заглавие за първа страница: „Донте Дръм признава“. После паметта ти е извършила чудо. Изведнъж си припомняш, че през онази нощ си видял зелен пикап, също като на семейство Дръм, да обикаля подозрително около мола. Колко време ти трябваше, Джоуи? Три седмици ли минаха, преди най-сетне да разкажеш на ченгетата за пикапа?

— Видях зелен пикап.

— Форд ли беше, Джоуи, или просто реши, че е форд, защото колата на семейство Дръм беше такава? Наистина ли видя чернокож зад волана, или само си го въобрази?

За да не отговори, Джоуи натъпка в устата си половин кесадиля и бавно задъвка. Озърташе се из заведението и не смееше да погледне събеседника си в очите. Прайър гребна малко салата и продължи разговора. Трийсетте му минути скоро щяха да изтекат.

— Виж, Джоуи — каза той с много по-мек тон. — Можем да спорим по случая с часове. Не съм дошъл за това. Дошъл съм да поговорим за Донте. Били сте приятели, израснали сте заедно, играли сте в един отбор… колко, пет години ли бяха? Заедно сте печелили, заедно сте губили. Дявол да го вземе, през първата година дори сте делили капитанския пост. Помисли за неговото семейство, за майка му, за братята и сестра му. Помисли за града, колко лошо ще стане, ако го екзекутират. Трябва да ни помогнеш, Джоуи. Донте не е убил никого. Пуснаха го по пързалката от самото начало.

— Не съм подозирал, че имам такава власт.

— О, хващаме се за сламка. Апелативните съдилища не обичат свидетели, които внезапно се отмятат девет години след процеса, часове преди екзекуцията. Дай ни клетвена декларация, а ние ще изтичаме в съда да вдигнем шумотевица. Шансовете са нищожни, но все пак трябва да опитаме. В този момент сме готови на всичко.

Джоуи разбърка коктейла със сламката, после отпи. Избърса устата си с книжна салфетка и каза:

— Знаеш ли, не за пръв път водя подобен разговор. Преди години мистър Флак ми се обади и помоли да отскоча до кабинета му. От процеса беше минало доста време. Мисля, че работеше по обжалванията. Той ме помоли да променя показанията си, да разкажа неговата версия за истината. Казах му да върви по дяволите.

— Знам. Отдавна работя по случая.

След като излапа половината кесадиляс, Джоуи изведнъж загуби интерес към храната. Той бутна подноса настрани и придърпа коктейла. Разбърка го бавно и се загледа как течността се върти из чашата.

— Днес нещата са твърде различни, Джоуи — каза Прайър тихо и настоятелно. — Текат последните минути, Донте почти е загубил играта.

 

 

Дебелата кафява автоматична писалка, защипана в нагръдния джоб на Прайър, беше в действителност микрофон. До нея имаше истинска химикалка за в случай, че му се наложеше да пише. Тъничък скрит проводник водеше от джоба на ризата към левия джоб на панталона, където държеше мобилния си телефон.

На триста километра от тях Роби слушаше. Той седеше в кабинета си сам, зад заключената врата, приведен над вътрешната уредба, която записваше всичко.

— Виждал ли си го да играе футбол? — попита Джоуи.

— Не — отговори Прайър. Гласовете им се чуваха съвсем ясно.

— Беше невероятен. Носеше се по игрището като Лорънс Тейлър. Бърз, безстрашен, можеше сам да спре атаката на противника. През първата и втората година спечелихме десет мача, но така и не победихме „Маршъл“.

— Защо не го привлякоха в някое по-голямо училище? — попита Прайър и си каза наум: Не го оставяй да млъкне.

— Заради фигурата. В десети клас спря да расте и не успя да вдигне теглото до сто кила. Не беше достатъчно едър за „Лонгхорнс“.

— Да го видиш сега — отвърна Прайър, без да губи нито секунда. — Няма и седемдесет, мършав, изпит, бръсне си главата и стои заключен в една тясна килия по двайсет и три часа на денонощие. Мисля, че е превъртял.

— Знаеш ли, че на няколко пъти получих писма от него?

— Не.

Роби се приведе по-близо до уредбата. За пръв път чуваше тази подробност.

— Малко след като го отпратиха, докато още живеех в Слоун, той ми писа. Две, може би три писма. Дълги. Разправяше колко ужасно било в отделението на осъдените на смърт — храната, шумът, жегата, изолацията и тъй нататък. Кълнеше се, че не е пипнал и с пръст Ники, че между тях нямало нищо. Кълнеше се, че когато изчезнала, не бил припарвал до мола. Умоляваше ме да кажа истината, да му помогна да се измъкне от затвора. Не му отговорих.

— Пазиш ли още писмата? — попита Прайър.

Джоуи поклати глава.

— Не, смених прекалено много квартири.

 

 

Сервитьорката дойде да прибере подноса.

— Още една маргарита? — попита тя, но Джоуи махна с ръка.

Прайър се подпря на лакти и приведе лице на две педи от неговото.

— Знаеш ли, Джоуи — започна той, — работя по случая от години. Посветих му хиляди часове не само работа, но и размисли, опити да разбера какво е станало. Ето ти моята теория. Ти си се побъркал по Ники, и защо не? Тя е била адски сладка, популярна, секси — от ония момичета, дето ти се иска да ги пъхнеш в джоба и да си ги отнесеш у дома. Но ти е разбила сърцето, а за едно седемнайсетгодишно момче няма нищо по-болезнено от това. Бил си съсипан, смазан. После тя изчезнала. Целият град бил потресен, но за теб и онези, които са я обичали, настанал непоносим ужас. Всички искали да я намерят. Всички искали да помогнат. Как може просто да е изчезнала? Кой може да я е отвлякъл? Кой може да нарани Ники? Не знам дали си вярвал, че е дело на Донте. Но емоционално си бил разбит и в това състояние си решил да се намесиш. Обадил си се анонимно на инспектор Кърбър и лавината тръгнала. В онзи момент разследването направило грешен завой и никой не можел да го спре. Когато излязла новината за признанието, ти си решил, че си постъпил правилно. Че си посочил когото трябва. После си решил, че искаш и поне малко да се намесиш в действието. Изфабрикувал си онази история за зеления пикап — и ето те изведнъж главен свидетел. Станал си герой за всички онези чудесни хора, които са обичали и обожавали Никол Ярбър. Изправил си се пред съда, вдигнал си десница и си казал нещо, което не е било цялата истина, но нямало значение. Бил си там, за да помогнеш на любимата Ники. А полицаите отвели окования Донте право в отделението на осъдените на смърт. Може би си разбирал, че един ден ще бъде екзекутиран, може би не. Подозирам, че тогава си бил още хлапак и не си оценявал колко сериозни стават нещата.

— Той призна.

— Да, и признанието му е точно толкова достоверно, колкото и твоите показания. Хората казват неверни неща по най-различни причини, нали, Джоуи?

Разговорът секна задълго — и двамата обмисляха какво да кажат. В кантората си Роби чакаше търпеливо, макар че никога не се бе славил с търпение или спокойни моменти на размисъл.

Джоуи заговори пръв.

— Какво ще има в клетвената декларация?

— Истината. Заявяваш под клетва, че показанията ти пред съда не са били точни и тъй нататък. Нашата кантора ще я оформи. Можем да го направим за по-малко от час.

— Не бързай толкова. Значи по принцип ще кажа, че съм излъгал по време на делото?

— Можем да поукрасим приказките, но в общи линии е така. Бихме искали да изясним и въпроса с анонимното обаждане.

— После показанията ще бъдат подадени в съда и ще попаднат във вестниците, нали?

— Разбира се. Пресата следи случая. Ще бъдат отразени всички молби и обжалвания в последния момент.

— Значи майка ми ще прочете във вестника как сега казвам, че на делото съм излъгал. Ще призная, че съм лъжец, така ли?

— Да, но кое е по-важното, Джоуи? Твоята репутация или животът на Донте?

— Но ти сам каза, че се хващате за сламка, нали? Значи най-вероятно ще се призная за лъжец, а на него пак ще му забият иглата. И кой печели от всичко това?

— Определено няма да е той.

— Знаех си. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Недей така, Джоуи.

— Благодаря за обяда. Беше ми много приятно.

С тия думи той се измъкна от сепарето и бързо напусна ресторанта.

Прайър въздъхна дълбоко и смаяно се загледа в масата. Както си говореха за клетвената декларация, разговорът изведнъж приключи. Той бавно извади телефона и се обади на шефа си.

— Чу ли?

— Да, всяка дума — каза Роби.

— Можем ли да използваме нещо?

— Не. Нищо. Всъщност няма и намек за нещо полезно.

— И аз така предположих. Съжалявам, Роби. По някое време реших, че е готов да се пречупи.

— Ти направи каквото можа, Фред. Добра работа. Нали имаш неговата визитна картичка?

— Да.

— Позвъни му след работа и просто му напомни, че още си готов да поговорите.

— Ще се опитам да го поканя на чашка. Нещо ми подсказва, че обича да кърка. Ако успея да го напия, може да стане по-приказлив.

— Само не пропускай да го запишеш.

— Непременно.