Джон Гришам
Признанието (28)

28

Към осем часа гостите на Кофи бяха изяли всичко и бяха изпили голяма част от алкохола. Повечето нямаха търпение да се приберат по домовете си и да проверят каква е ситуацията в града. Телевизионните екипи обикаляха улиците по следите на вандалите, а новините за палежите внезапно сложиха край на празненството край езерото. Дрю Кърбър изчака другите да си тръгнат, отвори поредната бира и каза на Пол Кофи:

— Трябва да поговорим.

— Добре. Какво има?

Двамата отидоха до края на тесния кей, възможно най-далеч от вилата, въпреки че всички гости си бяха тръгнали. Кофи също държеше бутилка бира. Те се облегнаха на парапета и се втренчиха във водата.

Кърбър се изплю, отпи от бирата и попита:

— Онзи тип Бойет притеснява ли те?

Кофи го погледна изненадано, а може би просто се преструваше.

— Не, но очевидно теб те притеснява.

Кърбър отпи голяма глътка от бирата и добави:

— Израснах в Дентън. В нашия квартал живееха няколко семейства с името Бойет. Един от близките ми приятели се казваше Тед Бойет. Бяхме съученици в гимназията. След като завършихме, той отиде в армията и изчезна. Чух, че се е забъркал в някакви неприятности, но впоследствие се преместих в Слоун и забравих за него. Знаеш как е с приятелите от детството. Често си спомняш за тях, но рядко ги виждаш отново. Както и да е. През януари деветдесет и девета — помня добре месеца, защото вече бяхме заловили Дръм — се намирах в полицейския участък. Колегите ми се смееха на някакъв престъпник, арестуван заради шофиране на откраднат пикап. След проверка на досието му стана ясно, че има три присъди за изнасилване. Беше извършил тежки сексуални престъпления в три различни щата, а беше само на трийсет и няколко. Полицаите бяха изумени от дългото му досие. Кой перверзник беше осъждан толкова пъти? Някой попита как се казва, а друг отвърна: „Т. Бойет“. Аз реших да замълча, но се зачудих дали не става въпрос за момчето от моя квартал. Отворих архивите и открих, че малкото име на задържания е Травис. Любопитството обаче не ме напусна. Няколко дни по-късно Бойет се яви в съдебната зала, където трябваше да разгледат случая му. Не исках да ме вижда. Ако все пак се окажеше, че е моят стар приятел от училище, щеше да се почувства неловко. Залата гъмжеше от хора и не беше трудно да се скрия. Скоро стана ясно, че арестуваният не е той, а Травис Бойет — мъжът, който в момента се намира в Слоун. Разпознах го веднага щом се появи по телевизията — голата глава, татуировката от лявата страна на врата. Бойет беше в Слоун, Пол. По същото време, когато момичето изчезна.

Кофи се замисли за няколко секунди и заяви:

— Добре, да предположим, че е бил тук. Това не означава, че казва истината за убийството.

— Ами ако все пак го е направил?

— Не говориш сериозно, нали?

— Представи си го, Пол. Нека приемем, че Бойет не лъже. Какво ще стане, ако действително носи пръстена на Никол и ни отведе при трупа? Помогни ми, моля те. Ти си юристът.

— Не му вярвам.

— Може ли да повдигнат обвинения срещу нас?

— За какво?

— Например за убийство?

— Да не си пиян, Кърбър?

— Май попрекалих.

— Тогава остани да спиш тук. Не е хубаво да шофираш. Между другото, защо не си в града с колегите ти?

— Аз съм инспектор, а не патрулиращ полицай. И държа да запазя работата си, Пол. Какво ни очаква, ако Бойет казва истината?

Кофи пресуши бутилката и я хвърли в езерото. После запали цигара и издиша тънка струя дим.

— Нищо. Нали имаме имунитет. Аз контролирам голямото жури и определям кой ще бъде съден. Досега щатът не е повдигал обвинения срещу полицай или прокурор заради грешна присъда. Ние сме системата, Кърбър. Може да ни изправят пред граждански съд, но е малко вероятно. Освен това разполагаме с подкрепата на кмета. Така че спри да се тревожиш. Железни сме.

— Ще ме уволнят ли?

— Не, защото по този начин биха навредили на теб и на градската управа. Сигурно ще ти предложат да се пенсионираш по-рано. Кметът ще се погрижи за теб. Не се тревожи.

— Значи всичко ще бъде наред?

— Да. Престани вече.

Кърбър се усмихна, въздъхва дълбоко и отпи още една глътка бира.

— Просто се чудех — каза той. — Не съм чак толкова притеснен.

— Останах с друго впечатление.

Те се загледаха във водата, потънали в собствените си мисли. И двамата разсъждаваха за едно и също нещо. Кофи заяви:

— Когато е влязъл в ареста тук, Бойет е бил предсрочно освободен от затвор в друг щат, нали?

— Да. Мисля, че в Оклахома. Или Арканзас.

— Тогава как е успял да избяга?

— Не помня подробностите, но ще проверя досието му още утре сутринта. Май беше изчезнал след плащане на гаранцията. Не се занимавах със случая, а щом разбрах, че не става дума за моя Бойет, забравих за него. До днес.

Отново настъпи мълчание. Кофи го наруши.

— Успокой се, Кърбър. Ти свърши добра работа. Дръм получи справедлив процес, а вината му бе потвърдена от всички инстанции. Какво още трябваше да направим? Системата функционира отлично. По дяволите, Дрю, той си призна за убийството.

— Така е. Но понякога се чудя какво щеше да се случи, ако го нямаше признанието.

— Не се притесняваш за самото признание, нали?

— О, не. Играх точно по правилата.

— Забрави за случая, Дрю. Всичко свърши. Вече е твърде късно да се съмняваме в решенията си. Дръм пътува към къщи в ковчег.

 

 

Летището в Слоун беше затворено. Пилотът активира светлините за кацане на пистата чрез радиосигнал и приземи плавно самолета. После се насочи към малкия терминал и изключи двигателите. Пътниците слязоха от самолета. Роби благодари на пилота и обеща да му се обади по-късно, а той изказа своите съболезнования за смъртта на Донте. Когато се качиха в микробуса, Арън им докладва за актуалните събития, които току-що бе научил от Карлос.

— В целия град бушуват пожари. Подпалени са коли. Карлос спомена, че пред кантората чакат три телевизионни екипа. Искат да говорят с теб, Роби. Питат за Бойет.

— Защо направо не изгорят и телевизионните коли? — попита Роби.

— Ще говориш ли с медиите?

— Не знам. Нека чакат. Какво прави Бойет?

— Гледа телевизия. Според Карлос е ядосан, защото никой не му е обърнал внимание. Отказва да дава повече интервюта.

— Обещаваш ли, че ще ме спреш, ако го нападна с бейзболна бухалка?

— Не — отвърна Арън.

На влизане в града четиримата започнаха да се озъртат, за да видят някакви следи от безредиците. Арън се движеше по страничните улици, далеч от центъра, и минути по-късно спря пред старата железопътна гара. Всички стаи светеха. Паркингът гъмжеше от хора. Там действително чакаха три телевизионни екипа. Когато Роби слезе от микробуса, репортерите го наобиколиха. Той учтиво ги попита откъде са и какво искат. Журналистите бяха от Слоун, Далас и Тайлър. Сред тях имаше и няколко вестникарски репортери. Единият бе дошъл от Хюстън. Роби им предложи сделка — адвокатът беше готов да свика малка пресконференция пред кантората и да отговори на всичките им въпроси, ако те обещаеха да си тръгнат веднага след това. После им напомни, че са навлезли в частна собственост и може да бъдат изгонени по всяко време. Репортерите приеха предложението и запазиха добрия тон.

— А Травис Бойет? — попита някой.

— Аз не отговарям за него — обясни Роби. — Доколкото разбрах, той още е в кантората и не желае да прави повече изявления. Ще науча какви са плановете му.

— Благодарим ви, мистър Флак.

— Ще се върна след половин час — заяви адвокатът и се качи по стълбите.

Кийт, Арън и Марта го последваха. Емоциите излязоха извън контрол, когато четиримата отидоха в заседателната зала и видяха Карлос, Бони, Сами Томас, Кристи Хинз, Фанта и Фред Прайър. Те ги прегърнаха и през сълзи изказаха съболезнованията си.

— Къде е Бойет? — попита Роби.

Фред Прайър посочи към затворената врата на малък кабинет.

— Добре, дръжте го там. Нека се съберем в заседателната зала. Искам да опиша събитията, докато още са пресни. Отец Шрьодер може да ми помогне, тъй като също присъстваше на екзекуцията. Той прекара известно време с Донте.

Кийт седеше на един стол, облегнал гръб на стената. Беше отчаян, изтощен и съсипан. Останалите го погледнаха съчувствено. Той кимна, без да се усмихне. Роби свали сакото си и разхлаби възела на вратовръзката. Бони донесе поднос със сандвичи и го остави пред него. Арън и Марта си взеха, но Кийт отказа — беше изгубил апетит. Когато всички заеха места, Роби започна с думите:

— Донте се държа много смело, но до края очакваше да се случи някакво чудо. Повечето осъдени на смърт имат такива надежди.

Подобно на учител, застанал пред своя клас, Роби им описа последния час от живота на Донте. Щом приключи, всички отново се разплакаха.

 

 

Из въздуха се разлетяха камъни. Някои бяха хвърлени от тийнейджъри, застанали зад свои връстници, а други — от хора, които се криеха в сенките. Те падаха върху Уолтър Стрийт, където полицейското присъствие не беше толкова засилено. Пръв бе ранен един полицай от Слоун. Камъкът го улучи в зъбите и го повали на земята, което предизвика истински възторг сред тълпата. Инцидентът ожесточи още повече протестиращите и Сивитан Парк най-накрая изригна. Един сержант реши да прогони демонстрантите и им нареди по мегафона да се разпръснат незабавно. В противен случай рискували да бъдат арестувани. Думите му провокираха допълнително тълпата, която продължи да хвърля камъни и други предмети. Хората обсипваха кордона с подигравки, ругатни и заплахи, като не показваха никаква готовност да се подчинят на заповедта. Полицаите и войниците, носещи каски и щитове, се скупчиха на едно място, пресякоха улицата и влязоха в парка. Група студенти, сред които Трей Глоувър — първоначалният организатор на протеста, — тръгнаха към тях с протегнати ръце, очаквайки да бъдат арестувани. Докато някакъв полицай слагаше белезници на Трей, в каската му се удари камък. Мъжът се разкрещя, забрави за Трей и се впусна бързо след виновника. Част от протестиращите се разпръснаха из улиците, но повечето продължиха да се борят и да хвърлят каквото намерят по пътя си. Навесите на бейзболното игрище бяха направени от пенобетон, който беше чуплив и представляваше идеален материал за замеряне на униформените служители. Един студент уви няколко бомбички около парче дърво, запали фитила и ги хвърли към полицаите. Като чуха експлозиите, те се разбягаха в търсене на укритие. Тълпата ликуваше. Наблизо бе хвърлена бутилка с коктейл „Молотов“. Тя се приземи върху една празна патрулна кола, паркирана до Уолтър Стрийт. Пламъците се разраснаха бързо. Случката предизвика още възторжени викове от страна на тълпата. На място пристигна микробус на местния телевизионен канал, за да заснеме настъпилия хаос. Репортерката, русокоса жена със сериозно изражение, която бе по-подходяща за водеща на прогнозата за времето, се приближи до тълпата с микрофон в ръка. Тя бе посрещната от разгневен полицай, който й заповяда да изчезва оттам. Белият микробус, надписан с яркочервени и златисти букви, представляваше лесна мишена. Секунди след като спря, протестиращите го обсипаха с камъни. В следващия миг репортерката бе улучена с остър предмет в главата и падна на земята. Беше изгубила съзнание. Последваха още крясъци и обиди. Наоколо имаше много кръв. Операторът я вдигна и я отведе на сигурно място, а полицаите повикаха линейка. За да влошат допълнително ситуацията, няколко демонстранти хвърлиха димки по полицаите и войниците, които решиха да укротят тълпата със сълзотворен газ. След като първите облаци газ се разстлаха из въздуха, протестиращите се разбягаха панически във всички посоки. По улиците около Сивитан Парк мъжете дебнеха на верандите си и се вслушваха тревожно в случващото се недалеч от тях. Жените и децата им се криеха в къщите, а те стояха на пост със заредени оръжия, очаквайки появата на някой демонстрант. Хърман Гръст, живеещ на Бентън Стрийт 1485, видя трима чернокожи момчета да се задават по улицата и стреля два пъти във въздуха, като им извика да се прибират в своята част на града. Момчетата се разбягаха. Изстрелите отекнаха в нощта — сериозен сигнал, че белите са се намесили в бъркотията. За щастие обаче Гръст не стреля отново.

Протестиращите продължиха да се разпръсват. Някои хвърляха камъни, докато се оттегляха. До девет часа паркът бе опразнен. Полицаите и войниците вървяха между боклуците — празни кутийки и бутилки, пликове от храна, фасове и останки от бомбички. Двата навеса бяха напълно разрушени. Виждаха се единствено металните пейки под тях. Малкият павилион на игрището беше разбит, но вътре нямаше нищо за вземане. След като полицията пусна сълзотворния газ, няколко шофьори бяха изоставили колите си. Сред тях беше и джипът на Трей Глоувър. Трей и десетина други студенти се намираха в ареста. Четирима се бяха предали доброволно. Няколко души постъпиха в болница заради сълзотворния газ. Освен ранената репортерка имаше трима пострадали полицаи.

Острата миризма на газ се носеше из целия парк. Над бейзболните игрища се стелеше сив облак дим от бомбичките. Мястото приличаше на бойно поле. Липсваха единствено жертвите.

След като бе сложен край на протеста, чернокожите демонстранти — близо хиляда души — тръгнаха из улиците на Слоун. Повечето от тях нямаха намерение да се приберат и не знаеха какво да правят по-нататък. Те изпитваха гняв. Бяха израснали с черно-бели филми за кучетата в Селма, пожарните маркучи в Бирмингам и сълзотворния газ в Уотс. Борбата представляваше неизменна част от наследството им, славна глава в тяхната история. Изведнъж се бяха озовали на улицата и полицията ги бе прогонила със сълзотворен газ, точно както предците им. Чернокожите нямаше да се откажат така лесно. Ченгетата действаха грубо и те възнамеряваха да им отвърнат със същото.

* * *

Кметът Харис Руни следеше нарастващия хаос в малкото градче от полицейския участък, който се бе превърнал в команден център. Той и шефът на полицията Джо Радфорд бяха взели решението да прогонят тълпата от Сивитан Парк и да сложат край на протеста. Двамата предложиха употребата на сълзотворен газ. По радиостанциите и мобилните телефони пристигаха сигнали, че демонстрантите обикалят улиците на групи. Те чупеха прозорци, заплашваха минаващите шофьори и хвърляха камъни.

В 21:15 ч. кметът позвъни на отец Джони Канти, пастор на Африканската методистка църква и негов съюзник по много въпроси. Двамата се бяха срещнали миналия вторник. Тогава отец Канти бе помолил Руни да се обади на губернатора и да му повлияе относно решението за Донте. Кметът бе отказал с аргумента, че не познава губернатора и не може да му се меси. Освен това Гил Нютън никога не помилваше осъдените на смърт. Канти бе предупредил Руни за евентуални размирици след екзекуцията, но кметът бе реагирал скептично.

Сега скептицизмът отстъпваше място на страха.

Мисис Канти вдигна слушалката и обясни, че съпругът й не е вкъщи. Беше отишъл в погребалното бюро, където очакваше завръщането на семейство Дръм. Тя продиктува на кмета номера на мобилния му телефон. Отец Канти отговори след няколко позвънявания.

— Добър вечер, мистър Руни — каза тихо той с плътния си глас. — Как са нещата при вас?

— Положението е доста напечено, отче. Вие как сте?

— Имал съм и по-щастливи дни. В момента се намирам в погребалното бюро и чакам семейството да се върне с тялото. Така че не съм особено добре. Какво мога да направя за вас?

— Оказахте се прав за безредиците. Съжалявам, че тогава не ви повярвах. Ситуацията е изключително сериозна. Досега имаме осем палежа, десетина ареста и шестима ранени, а броят им тепърва ще се увеличава. Тълпата в Сивитан Парк се разпръсна, но демонстрантите около Уошингтън Парк стават все по-многобройни. Няма да се изненадам, ако някой бъде убит съвсем скоро.

— Вече убиха един човек, господин кмете. Сега чакаме трупа му.

— Съжалявам.

— Каква е целта на обаждането ви?

— Вие сте високоуважаван лидер на вашата общност. Освен това сте пастор на семейство Дръм. Моля ви, отидете в Уошингтън Парк и помолете тълпата да се усмири. Те ще ви послушат. Насилието и безредиците са напълно безсмислени.

— Нека ви задам един въпрос, мистър Руни. Полицията наистина ли е използвала сълзотворен газ, за да прогони младежите от Сивитан Парк? Чух новините само преди минути.

— Да. Преценихме, че тези действия са необходими.

— Не съм съгласен. Направили сте огромен гаф. Като е обгазила децата ни, полицията само е влошила ситуацията. Не очаквайте от мен да поправям грешките ви. Лека нощ.

 

 

Заобиколен от Арън Рей и Фред Прайър, Роби се изправи пред микрофоните, за да отговори на журналистическите въпроси. Адвокатът обясни, че Травис Бойет все още се намира в сградата и не желае да говори с никого. Един от репортерите попита дали може да влезе при Бойет и да го интервюира.

— Само ако държите да бъдете арестуван или застрелян — сряза го Роби. — Стойте настрана от кантората.

Те разпитаха Роби за последния обяд на Донте, за предсмъртните му думи и други подробности около екзекуцията. Кои бяха свидетелите? Адвокатът имал ли е контакт със семейството на жертвата? Роби си помисли, че въпросите им са напълно излишни, но в този момент и бездруго всичко му се струваше лишено от смисъл.

След двайсет минути той им благодари и ги помоли да си тръгнат. В случай че Бойет все пак се съгласеше на интервю, Роби щеше да му предостави телефонните им номера.

Кийт наблюдаваше пресконференцията от едно неосветено място под верандата на кантората. Пасторът говореше по мобилния с Дейна и и разказваше за случилото се през деня, когато тя възкликна, че Роби Флак се е появил по телевизията. Даваха го по новините, пряко от Слоун, Тексас.

— В момента съм на двайсетина метра от него — прошепна Кийт.

— Изглежда уморен — заяви Дейна. — И малко луд.

— Така е. Умората идва и си отива, но лудостта остава.

— Май е доста разярен.

— Със сигурност, но всъщност е много мил човек.

— Къде е Бойет?

— В един кабинет в кантората, с телевизор и храна. Предпочита да не излиза навън, което е добре. Всички познават Донте и го обичат. Бойет няма много приятели тук.

— Преди няколко минути показаха пожарите и интервюираха кмета. Стори ми се малко нервен. На сигурно място ли си, Кийт?

— Да. Наоколо се чуват сирени, но те са далеч.

— Моля те, пази се.

— Не се тревожи. Всичко е наред.

— Не ти вярвам. Личи си, че си ужасно изтощен. Трябва да поспиш. Кога ще се прибереш?

— Смятам да тръгна утре сутринта.

— А Бойет? Ще се върне ли с теб?

— Още не сме провели този разговор.