Джон Гришам
Признанието (40)

40

Тържествената служба в памет на Донте Дръм трябваше да се проведе в Африканската методистка църква, която побираше двеста и петдесет посетители. Ако на всяко свободно място се сложеха сгъваеми столове и мъжете се наредяха плътно до стените, капацитетът достигаше триста и петдесет души. Когато във вторник вечер училището обяви, че ще остане затворено, плановете бързо се промениха. Службата бе преместена в гимнастическия му салон, където можеха да присъстват към две хиляди души. Церемонията започваше в един часа, след което Донте щеше да бъде погребан до баща си в Грийнууд Парк.

Към обяд салонът се напълни, а отвън чакаха търпеливо още посетители. Ковчегът на Донте се намираше в единия край на залата, под баскетболния кош. Беше отрупан с цветя. На екрана над ковчега се виждаше красивото лице на Донте, което поздравяваше с усмивка дошлите да се сбогуват. Близките му седяха на сгъваеми столове на първия ред. Те посрещаха приятели и прегръщаха непознати, като се стараеха да запазят самообладание. Църковният хор стоеше отстрани и пееше утешителни религиозни псалми. На пианото им акомпанираше мис Дафни Делмор, стара мома, която преди време бе преподавала уроци на Донте Дръм. Вдясно от ковчега имаше импровизирана сцена с подиум и микрофон. Пред нея седяха играчите на „Слоун Уориърс“, облечени в сините си състезателни екипи. Присъстваха всички, включително и треньорите. Освен футболистите в залата се забелязваха и други бели лица, но чернокожите преобладаваха.

Репортерите буквално бяха изолирани. Под строгите напътствия на Марвин Дръм те се скупчиха в далечния край на салона, под срещуположния баскетболен кош. Около тях бяха наредени столове, опасани с жълта полицейска лента. Наблизо стояха едри мъже в тъмни костюми, които не ги изпускаха от очи. И най-малкият опит за нарушаване на реда щеше да доведе до незабавното им изгонване или дори до физическа саморазправа на паркинга отвън. Близките на Донте, както и повечето други жители на града не одобряваха присъствието на медиите.

Робърта взе мъдрото решение да затвори ковчега. Не искаше хората да запомнят сина й като безжизнен труп. Знаеше, че погребението ще предизвика голям интерес, и предпочиташе да покаже на всички усмихнатия Донте.

В един и двайсет салонът се препълни. Хорът замлъкна, преподобният Джони Канти се качи на подиума и заяви:

— Днес сме се събрали тук, за да възпеем силата на живота, а не тъгата от смъртта.

Думите му прозвучаха добре и предизвикаха възгласи „Амин“, ала настроението далеч не беше празнично. В залата цареше тягостна атмосфера, породена не само от загубата, но и от чувството на гняв и недоволство.

Встъпителната молитва бе произнесена от отец Уилбър Уудс, белия пастор от Първа методистка църква в Слоун. Той прие на драго сърце поканата на Седрик Дръм. Свещеникът говори затрогващо за любовта, прошката и търсенето на справедливост. Трябваше да се сложи край на страданието, а виновните за случилото се да си понесат последствията. Гласът на отец Уудс беше мек, но силен. Думите му прозвучаха успокояващо. Присъствието на белия пастор, затворил очи и разкрил душата си пред всички, потуши до голяма степен негативните настроения. Поне за момента.

Донте никога не бе обсъждал погребението си. Затова майка му избра музиката, участниците и сценария на службата, която имаше за цел да отрази дълбоката религиозност на семейството. Преди да умре, Донте твърдеше, че се е отрекъл от Бог, но Робърта не му повярва.

Хорът запя „По-близо до Теб“ и присъстващите заплакаха. Из залата се разнесоха силни ридания. Когато отново настъпи тишина, думата бе взета от един бивш съотборник на Донте, който сега работеше като лекар в Далас. После на подиума се качи Роби Флак. Всички гости се изправиха и аплодираха адвоката. Обикновено подобни реакции не се възприемаха добре по време на църковна служба, но хората не можеха да се сдържат. Роби остана дълго на сцената. Избърса сълзите си и кимна на тълпата в знак на благодарност.

За човек, който през последните дни бе отправял остри нападки срещу целия свят, изказванията му прозвучаха учудващо спокойно. Роби никога не бе разбирал идеята за любовта към ближния и прошката. Движеше го единствено желанието за мъст. Той обаче осъзна, че поне за момента трябва да потисне язвителните си коментари и да запази добрия тон. Не му беше лесно. Адвокатът говори за престоя на Донте в затвора и многобройните им срещи, като дори се засмя на думите, с които Донте бе описал храната там. Прочете откъси от писмата му и отново се пошегува. Завърши речта си с последните мигове, прекарани с Донте.

— Преди да умре, Донте изрази вярата, че някой ден истината ще излезе наяве. Той се надяваше убиецът да бъде намерен и неговото име да бъде изчистено завинаги. Поиска всички приятели да се съберат около гроба му и да отпразнуват факта, че е невинен. Е, Донте, ние вече плануваме тържеството!

Емит, четиринайсетгодишният син на Седрик, прочете писмо от семейството. Момчето запази смайващо самообладание, докато изричаше трогателните прощални думи. Хорът изпя нова песен, а отец Канти изнесе едночасова проповед.

Кийт и Дейна гледаха погребението на живо по кабелната телевизия. Намираха се при майката на Дейна в Лорънс, родния й град. Баща й бе починал, а майка й беше бивша преподавателка по счетоводство в Канзаския университет. След като закараха децата на училище, Кийт и Дейна решиха да отскочат до Лорънс, който се намираше наблизо. Репортерите дебнеха пред църквата, а телефоните не спираха да звънят. Снимката на Кийт в компанията на Роби, Марта и Арън бе излязла на първа страница в сутрешния вестник. На пастора му бе омръзнало от медиите и хилядите им въпроси. Освен това Бойет продължаваше да фантазира за жена му и Кийт не искаше да я изпуска от очи.

Били, неговата тъща, приготви обяд и двамата се съгласиха да останат. Докато гледаха репортажа, Били непрекъснато повтаряше:

— Не мога да повярвам, че си бил там, Кийт.

— Аз също.

От екзекуцията го деляха дни и много километри, но той все още усещаше мириса на дезинфектант в килията на Донте. Чуваше ясно възклицанията на близките му, когато завесите се дръпнаха и Донте се появи пред тях в очакване на смъртоносната инжекция.

Пасторът се просълзи, щом видя как тълпата аплодира Роби. Думите на племенника на Донте го трогнаха. За пръв път, откакто бе напуснал Тексас, Кийт поиска да се върне там.

Донте бе погребан на един висок полегат хълм в Грийнууд Парк, където почиваха повечето чернокожи жители на Слоун. Следобед се появиха облаци и времето захладя. Носещите ковчега изминаха последните метри, предвождани от музиканти, биещи барабани. Ритмичните звуци отекваха във влажния въздух. Близките на Донте вървяха отзад. След като ковчегът бе положен внимателно до гроба, те седнаха на облицованите с кадифе столове. Опечалените се скупчиха плътно един до друг около лилавата шатра. Отец Канти каза няколко думи, прочете откъс от евангелията и се сбогува за последно със загиналия им брат. Донте бе спуснат в гроба до своя баща.

След час тълпата се разотиде. Робърта и семейството й все още гледаха ковчега, покрит с рохка пръст. Роби остана с тях. Той беше единственият външен човек, получил тази привилегия.

В 19 ч. в сряда Градският съвет на Слоун се събра на извънредна сесия, за да обсъди бъдещето на Дрю Кърбър. Инспекторът бе уведомен за срещата, но нямаше право да присъства. Разговорът се състоя при затворени врати. Участваха само шестимата съветници, кметът и градският прокурор. Бяха повикали и секретар, за да води протокола. Мистър Варнър, единственият чернокож съветник, поиска незабавното уволнение на Кърбър. Той призова колегите си да излязат с официално становище, че управата на Слоун поема вината за случилото се с Донте Дръм. Думите му не бяха посрещнати с одобрение. След дълга дискусия съветниците се споразумяха да отложат решението. Деликатните въпроси трябваше да бъдат обсъждани един по един.

Прокурорът изтъкна рисковете от незабавното освобождаване на Кърбър. Както всички знаеха, мистър Флак бе подал огромен иск срещу градската управа. Уволнението на инспектора означаваше признаване на вината.

— Не може ли да му предложим преждевременно пенсиониране?

— Кърбър работи тук едва от шестнайсет години. Не става.

— Няма как да го задържим в полицията.

— Какво ще кажете да го преместим в парковата охрана?

— Така ще омаловажим гафа с Дръм.

— Прав си. Тогава да го уволним.

— Да разбирам ли, че Градският съвет ще оспори обвиненията? Наистина ли ще отречем всякаква отговорност?

— Такова е мнението на адвокатите, които работят за застрахователите ни.

— Уволнете ги и намерете други.

— Нека признаем, че полицията е сбъркала, и да приключим със случая. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Защо си сигурен, че полицаите са сгрешили?

— Не четеш ли вестници? Нямаш ли телевизор?

— Вината им не е очевидна.

— Ти никога не си забелязвал очевидното.

— Не съм съгласен.

— Не ме интересува. Ако смяташ, че е разумно да се изправим срещу семейство Дръм в съда, значи си напълно некомпетентен. Предлагам ти да напуснеш.

— И бездруго смятам да го направя.

— Страхотно. Вземи Дрю Кърбър със себе си.

— Кърбър е известен с грубите си методи. Отдавна трябваше да го освободим. Градският съвет е виновен, че още е на работа. Сигурен съм, че това ще бъде споменато по време на делото. Прав ли съм?

— О, да.

— Дело ли? Някой от вас смята ли да се яви в съда?

Дискусията продължи цели два часа. Присъстващите често говореха един през друг. Отправяха заплахи и обиди, спрягаха различни имена. В крайна сметка не постигнаха консенсус, макар и повечето да се съгласиха, че Градският съвет не бива да стига до съд.

Накрая гласуваха. Трима бяха за уволнението на Кърбър, трима се въздържаха. Решаващо се оказа мнението на кмета, който поиска да се отърват от инспектора. Полицаите Джим Мориси и Ник Нийдам също бяха участвали в дългия разпит, довел до съдбоносното признание, но двамата отдавна работеха в други градове. Преди девет години Джо Радфорд бе изпълнявал длъжността заместник-шеф на полицията и като такъв почти нямаше нищо общо с разследването.

Мистър Варнър премина към сълзотворния газ, използван в Сивитан Парк миналия четвъртък. Той поиска от съвета да забрани употребата му. След още един час, прекаран в разгорещени спорове, отложиха по-нататъшната дискусия.

* * *

В сряда вечерта по улиците цареше спокойствие. След като прекараха цяла седмица в демонстрации, протести и сбирки и понякога нарушаваха закона, хората се почувстваха уморени. Можеха да опожарят целия град и да го обърнат наопаки, но действията им нямаше да съживят Донте. Някои се събраха в Уошингтън Парк, за да пият бира и да слушат музика, но дори те загубиха интерес да обиждат полицаите и да хвърлят камъни по тях.

Към полунощ, съгласно последните заповеди, отрядите на Националната гвардия напуснаха бързо и незабелязано Слоун.