Джон Гришам
Признанието (29)

29

В Слоун имаше три погребални бюра — две за белите (богати и бедни) и едно за чернокожите. В някои важни аспекти от живота — училищата, политиката, работните места и търговската дейност — се наблюдаваше интеграция. В други обаче тя никога нямаше да бъде постигната, тъй като никоя от расите не я искаше. Неделните посещения на църква бяха сегрегирани, и то по собствена воля. Неколцина чернокожи ходеха в по-големите „бели“ църкви в града, където ги посрещаха сърдечно. Още по-малък брой бели се отбиваха в „черните“ църкви. Мнозинството обаче се придържаше към собствената си общност — решение, което нямаше нищо общо с фанатизма. По-скоро ставаше въпрос за традиция и предпочитания. Белите харесваха стегнатите и по-скромни ритуали в неделната сутрин. Молитвата започваше в единайсет часа, последвана от красива музика и кратка проповед. Всичко приключваше най-късно в 12:10 ч., когато повечето енориаши отиваха да обядват. В „черните“ църкви времето не беше от значение. Атмосферата бе непринудена и литургията се провеждаше по-спонтанно. Никой не разбираше кога е станало обяд. Хората често се хранеха в самата църква и не бързаха да се разотидат.

Смъртта също се възприемаше различно. Чернокожите не бързаха да погребат своите близки, докато белите държаха да го направят до три дни. Погребалното бюро „Лам и син“ беше най-оживеното от всички. Там имаше повече посетители, а бдението и сбогуването с мъртвеца бяха по-дълги. Фирмата предлагаше погребални услуги в тази част на града от десетилетия. Когато катафалката й пристигна на поляната пред параклиса малко след десет вечерта, там чакаше тълпа. Опечалените стояха мълчаливо, със сведени глави и мрачни лица. Хюбърт и Алвин отвориха задната врата на катафалката и дадоха инструкции на мъжете, които щяха да носят ковчега — осем приятели на Донте, повечето бивши играчи на „Слоун Уориърс“. Те вдигнаха ковчега и последваха Хюбърт Лам, след което изчезнаха през една странична врата. Погребалното бюро трябваше да отвори чак на следващата сутрин, когато всички можеха да се простят с Донте.

В далечината виеха сирени. Въздухът беше наситен с пушек и страх. Тези, които не създаваха неприятности, със сигурност ги очакваха.

Една кола влезе в паркинга и спря до катафалката. От нея слязоха Робърта Дръм, Марвин, Седрик и Андреа. Те се отправиха бавно към главния вход на бюрото, където бяха посрещнати от близките си. След като поплакаха заедно с тях, Робърта и децата и влязоха вътре. Приятелите им не си тръгнаха. В следващия миг се появи друга кола, която също паркира до катафалката. Роби и Арън Рей подминаха тълпата и изчезнаха през страничната врата. Адвокатът се присъедини към семейството на Донте в приемната. Те се прегърнаха и избухнаха в сълзи, сякаш се виждаха за пръв път от месеци. Само преди няколко часа бяха наблюдавали смъртта на Донте, но събитията им се струваха ужасно далечни.

По пътя от Хънтсвил Робърта и децата й бяха слушали новините по радиото. Роби говори с тях по телефона и им разказа всичко, което знаеше за Бойет. След като научи за ситуацията в Слоун, Робърта на няколко пъти изтъкна, че иска насилието да спре. Не можеш да направиш нищо, увери я Роби. Положението бе извън контрол.

Хюбърт Лам се появи в приемната и заяви:

— Робърта, Донте е готов.

Тя отиде сама в стаята, затвори вратата и завъртя ключа. Красивото й момче лежеше на тясна маса, покрита с бели чаршафи. Носеше същите дрехи, в които го бяха убили — евтина бяла риза, протъркани бежови панталони и стари обувки. Всички бяха собственост на щата Тексас. Робърта обгърна нежно лицето му с длани и го целуна по челото, устните, носа и брадичката. Не спираше да го целува, а от очите й се стичаха едри сълзи. Не го беше докосвала от осем години. За последно го бе прегърнала набързо, докато той излизаше от залата след обявяване на смъртната присъда. През сълзи Робърта си спомни за невероятната агония, с която бе наблюдавала как го отвеждат, окован с вериги. Едрите охранители го пазеха така, сякаш се опасяваха, че всеки момент ще убие друг човек. Прокурорът, заседателите и съдията го гледаха самодоволно, горди от взетото решение.

— Обичам те, мамо — бе извикал Донте през рамо.

После мъжете го избутаха през изхода и той изчезна от погледа й.

Кожата му не беше нито студена, нито топла. Робърта докосна малкия белег под брадичката му — утешителна награда от един бой с камъни, който Донте бе изгубил като осемгодишен. Той често се биеше с другите деца. Донте беше буен, а по-големият му брат Седрик го направи още по-буен, като непрекъснато го предизвикваше. Буен, но и много добродушен. Робърта прокара пръсти по дясното му ухо, в което едва се забелязваше малка дупка. Когато навърши петнайсет, Донте си купи обица — имитация на диамант. Носеше я само навън, за да не го види баща му. Райли със сигурност щеше да го накаже.

Робърта гледаше красивото си момче. Донте лежеше спокойно, а тялото му изглеждаше напълно здраво. Той беше мъртъв, но нямаше болести, рани или осакатявания. Робърта разучи внимателно ръцете му и не успя да открие следи от иглите. Не съществуваше доказателство за убийството, не и външно. Донте сякаш си почиваше в очакване на следващата инжекция, която щеше нежно да го събуди и да му позволи да се прибере вкъщи с майка си.

Краката му бяха изпънати, а ръцете му почиваха встрани. Хюбърт Лам бе предупредил Робърта, че мускулите му скоро ще се вцепенят. Нямаше време за губене. Тя извади от чантата кърпичка, с която избърса сълзите си, и ножица, за да разпори затворническите дрехи. Можеше просто да разкопчае ризата му, но тя я разряза, като пускаше парчетата на пода. Докато сълзите се стичаха по бузите й, Робърта си тананикаше стара църковна песен: „Вземи ръката ми, скъпи Боже.“ Погали корема му, гладките гърди и раменете. Учуди се колко много е отслабнал в затвора. Ревностният атлет бе отстъпил място на сломения затворник. Донте бе умрял бавно в килията си.

Робърта откопча евтиния брезентов колан и го разряза на две. На другия ден, когато останеше сама, щеше да изгори парцалите в задния двор на къщата си. Тя развърза грозните обувки, свали ги и махна белите памучни чорапи. После докосна белезите на левия му глезен — спомен от контузията, която бе сложила край на футболната му кариера. Робърта сряза панталоните по вътрешния ръб, като внимателно прокара ножицата над слабините. От трите й момчета Седрик най-много държеше на външния си вид. Работеше на две места, за да може да си купува по-хубави дрехи. Донте обичаше да носи дънки и пуловери. Всичко му стоеше добре. Всичко, но не и затворническият гащеризон. Робърта продължи с работата си, а парчетата се трупаха върху пода. От време на време спираше, за да избърше сълзите си, но после отново се забързваше. Тялото започваше да се вкочанява. Робърта отиде до мивката и пусна водата.

Боксерките бяха бели и с няколко номера по-големи от необходимото. Подобно на опитна шивачка, тя ги сряза и внимателно ги свали. Купчината беше готова. Донте остана гол. Щеше да напусне света така, както се бе родил в него. Майка му сипа малко течен сапун в мивката, разпени водата и провери температурата й. После спря кранчето. Потопи вътре една кърпа и започна да мие сина си. Разтри краката му и бързо ги подсуши. Изплакна гърдите и ръцете, врата и лицето.

Когато приключи, се зае с последната и най-трудна част от подготовката. Преди семейството да замине за Хънтсвил, Седрик се бе отбил в погребалното бюро, за да остави новия костюм, купен от Робърта специално за случая. Сега той висеше на стената заедно с бяла риза и красива златиста вратовръзка. Робърта предположи, че ризата и сакото ще бъдат най-трудни за обличане. С панталоните и обувките щеше да се справи по-лесно. Очакванията й се оправдаха. Ръцете на Донте отказваха да се свият. Затова тя навлече внимателно десния ръкав и нежно обърна тялото настрани. Изглади плата отзад, положи Донте по гръб и надяна левия ръкав. После бързо закопча ризата. Направи същото със сакото от тъмносива вълна. Когато приключи с него, спря за миг и целуна сина си по бузата. Краката му бяха вкочанени. Робърта му сложи чифт черни памучни боксерки, които бяха твърде големи. Помисли си, че е трябвало да избере по-малък размер. Панталоните й отнеха повече време. Тя внимателно придърпа крачолите от двете страни, като мъчително повдигна Донте за кръста. После пъхна ризата вътре, закопча ципа и прокара колана през гайките. Глезените му също не се огъваха и чорапите й създадоха повече трудности от очакваното. Обувките бяха черни, с връзки. Като тийнейджър Донте бе ходил с тях на църква.

Робърта ги бе взела от гардероба, който двамата със Седрик деляха като деца. Донте го окупира напълно, когато брат му се ожени, но за последните девет години гардеробът бе останал непокътнат. Робърта го подреждаше, изтупваше праха от дрехите и гонеше молците.

Години след като отведоха Донте, Робърта живееше с вярата, че синът й ще бъде свободен. Надяваше се един прекрасен ден кошмарът да свърши и Донте да се прибере у дома. Тогава щеше да спи в собственото си легло, да яде храната на майка си, да лежи на канапето и да облича дрехите от гардероба си. Един ден някой съдия или прокурор от заплетения лабиринт на правната система щеше да открие истината. Робърта си представяше как семейството получава радостното обаждане и празнува победата. Но обжалванията вървяха по своя път, а чудото така и не се случи. Годините минаваха и с тях умираше надеждата. Ризите, панталоните и пуловерите в гардероба на Донте щяха да останат неизползвани завинаги. Робърта се чудеше какво да прави с тях.

Каза си, че ще мисли за това по-късно.

Завърза обувките, опъна нагоре чорапите и дръпна маншетите на панталона. Донте беше готов и Робърта можеше да се успокои. Тя надяна вратовръзката през главата му и стегна възела, подготвен от Седрик. Пооправи дрехите, изглади няколко гънки на крачолите и отстъпи назад, за да огледа резултата. Какъв красив млад мъж. Сив костюм, бяла риза, златиста вратовръзка. Робърта бе направила добър избор.

Тя се приведе и го целуна отново. Хайде, Донте, да тръгваме на църква. Там ще намериш бъдещата си жена, с която ще имате поне десет деца. Побързай, изпусна толкова неща. Моля те. Нека покажем на всички новите ти дрехи. Побързай.

Робърта бе запозната с ужасяващите аспекти на смъртта — подготвянето на тялото, вливането на течностите и останалите процедури. Знаеше, че след няколко часа мистър Лам и синът му ще свалят дрехите и ще захванат с кошмарните си задачи. Ето защо тя имаше нужда да прекара тези ценни моменти с Донте, докато тялото му още беше непокътнато.

На другия ден Робърта Щеше да подготви погребението. Тогава трябваше да бъде смела и силна. Сега обаче искаше да остане насаме с детето си, да страда и да плаче така, както би направила всяка майка.