Джон Гришам
Признанието (10)

10

На 29 октомври 1999 г., две седмици след произнасянето на присъдата, Донте Дръм пристигна в корпус „Елис“ към затвора в Хънтсвил — градче с трийсет и пет хиляди жители, разположено на около сто и четирийсет километра северно от Хюстън. След обичайните формалности му връчиха стандартното облекло от два комплекта бели ризи и панталони, два бели гащеризона, четири чифта боксерки, две бели тениски, чифт гумени чехли за баня, едно тънко одеяло и една малка възглавница. Дадоха му също така четка и паста за зъби, пластмасов гребен и ролка тоалетна хартия. Отведоха го в тясна килия с бетонен нар, стоманена тоалетна чиния и мивка. Така стана един от всичките 452 мъже в отделението. Двайсет и двете осъдени на смърт жени бяха в друг затвор, близо до Гейтсвил, Тексас.

За добро поведение го водеха затворник първа категория. Като такъв му се полагаха някои допълнителни привилегии. Можеше да работи по четири часа дневно в шивашката работилница към корпус „Елис“. Разрешаваха му разходки на двора заедно с още няколко затворници. Веднъж на ден можеше да се къпе сам, без надзирател. Имаше достъп до църковните служби, занаятчийските работилници и образователните програми. Можеше да получава отвън до седемдесет и пет долара месечно. Можеше да си купи телевизор, радиоприемник, канцеларски принадлежности и храна от лавката. Разрешаваха му се свиждания по два пъти в седмицата. Нарушителите на правилника попадаха във втора категория и губеха част от привилегиите. Лошите момчета от трета категория губеха всичко.

Макар че бе лежал в окръжен затвор почти година, попадането в отделението на осъдените на смърт го потресе. Шумът беше непоносим — включените на пълна мощност радиоприемници и телевизори, непрестанното бъбрене на останалите затворници, крясъците на надзирателите, свистенето и бълбукането на старите водопроводни тръби, тряскането на железни врати. В едно писмо до майка си той сподели: „Шумотевицата никога не спира. Никога. Опитвам се да не я забелязвам и успявам за час-два, но после някой надава писък или почва да пее фалшиво, пазачите се развикват и всички избухват в смях. Това става, по всяко време. В десет вечерта телевизорите и радиоприемниците се изключват и тогава смахнатите почват да крещят каквото им хрумне. Да живееш като звяр в клетка е ужасно само по себе си, но шумът просто ме подлудява.“

Скоро обаче разбра, че може да издържи затворничеството и ритуалите. Не знаеше обаче дали ще може да живее без близките и приятелите си. Тъгуваше за баща си, за братята и сестра си, а мисълта, че завинаги е разделен от майка си, го караше да ридае. Плачеше в тъмното с часове, винаги легнал по очи, съвсем тихо.

Това отделение е кошмар дори за серийните убийци и удушвачите. За един невинен то означава живот в непрестанно психическо мъчение, на което човешкият дух не може да устои.

Смъртната му присъда придоби нов смисъл на 16 ноември, когато Десмънд Дженингс бе екзекутиран за убийството на двама души при неуспешна сделка с наркотици. На другия ден екзекутираха Джон Лам за убийството на търговски пътник, извършено само ден след като го бяха освободили предсрочно. След още ден, на 18 ноември, изпълниха смъртната присъда на Джо Гутиерес за убийство при въоръжен грабеж, извършен заедно с брат му. Братът беше екзекутиран пет години по-рано. Дженингс лежеше в отделението от четири години, Лам от шестнайсет, Гутиерес от десет. Един надзирател каза на Донте, че средният престой преди екзекуцията е десет години — най-краткият в цялата страна, с гордост добави той. И тук Тексас беше на първо място.

— Но не се тревожи — каза пазачът, — това ще са най-дългите десет години в живота ти. И разбира се, последните.

Ха-ха.

Три седмици по-късно, на осми декември, Дейвид Лонг бе екзекутиран за убийство с брадва на три жени в предградията на Далас. На процеса Лонг бе заявил, че ако не го осъдят на смърт, пак ще убие. Съдебните заседатели се бяха вслушали в думите му. На девети декември екзекутираха Джеймс Бийтард за друго тройно убийство. Пет дни по-късно Робърт Артуърт бе екзекутиран само след три години в отделението. На следващия ден Сами Фелдър напусна живота след двайсет и три години чакане.

След смъртта на Фелдър Донте изпрати на Роби Флак писмо, в което казваше: „Хей, човече, тия тук не се шегуват. Седем убийства за четири седмици. Откакто преди няколко години са им дали зелена светлина, Сами е вече номер 199. За тази година е номер 35, а за догодина са планирали още петдесет екзекуции. Трябва да направиш нещо, човече.“

Условията на живот ставаха все по-лоши. Чиновниците от Тексаското управление на затворите бяха решили да преместят осъдените на смърт от затвора в Хънтсвил в затвора „Полънски“ близо до град Ливигстън. Макар че не се посочваше официална причина, начинанието дойде след неуспешен опит за бягство на петима затворници. Четирима бяха заловени в рамките на затвора. Тялото на петия бе открито да плува в река, а причината за смъртта остана неизвестна. Не след дълго взеха решение за затягане на мерките за сигурност и прехвърляне на осъдените на смърт в „Полънски“. След четири месеца в Хънтсвил Донте бе окован и качен в автобус заедно с още двайсет затворници.

На новото място му дадоха килия с размери два на три метра. Прозорци нямаше. Вратата беше от плътен метал, с малък квадратен отвор за наблюдение. Под него имаше тесен процеп за подноса с храната. Килията беше напълно изолирана, без решетки, през които човек да надникне, без никакъв начин да зърнеш друго човешко същество. Просто тесен бункер от бетон и стомана.

Управата на затвора бе решила, че най-добрият начин за контролиране на затворниците и предотвратяване на бягства и бунтове е хората да бъдат държани под ключ по двайсет и три часа в денонощието. Премахнаха се буквално всички форми на контакт между тях. Никакви трудови програми, религиозни служби, колективни разходки — нищо, което би позволило елементарно човешко взаимодействие. Телевизорите бяха забранени. Всеки ден водеха Донте за един час в „дневната стая“ — тясно вътрешно помещение, не много по-голямо от неговата килия. Сам, под наблюдението на надзирател, той можеше да се наслаждава там на всяко забавление, което успееше да роди умът му. Ако времето беше добро, два пъти седмично го извеждаха на малка площадка с рядка трева, наричана „кучкарника“. Така получаваше възможност цял час да гледа небето.

Колкото и да бе чудно, скоро той закопня за непрестанния шум, който толкова го дразнеше в затвора в Хънтсвил.

След един месец в „Полънски“ Донте сподели в писмо до Роби Флак: „По двайсет и три часа на денонощие съм заключен в този шкаф. Разговарям с човек само когато надзирателите ми носят храна, или по-точно онова, което се смята за храна тук. Виждам единствено пазачи, а не хора, с каквито бих желал да се срещам. Обкръжават ме убийци, истински убийци, но предпочитам тях пред пазачите. Всичко тук е планирано с една цел — да направи живота колкото се може по-тежък. Например времето за храна. Поднасят ни закуска в четири сутринта. Защо? Никой не знае и никой не пита. Будят ни, за да ядем боклуци, от които би побягнало и улично куче. Обядът е в три следобед. Вечерята — в десет. Студени яйца и бял хляб за закуска, понякога ябълков сок и палачинки. Сандвичи с фъстъчено масло за обяд. Понякога мортадела, отвратителна мортадела. Гумено пиле и готово картофено пюре за вечеря. Някакъв съдия беше казал, че ни се полагат по две хиляди и двеста калории дневно — сигурен съм, че знаеш това, — и ако сметнат, че са малко под нормата, просто добавят още бял хляб. Хлябът винаги е корав. Вчера получих за обяд пет филийки бял хляб, студено свинско с фасул и парче мухлясало сирене чедар. Можем ли да ги съдим за храната? Сигурно вече е правено. Но мога да изтърпя храната. Мога да изтърпя обиските по всяко време. Мисля, че всичко мога да понеса, Роби, но за единичната килия не съм сигурен. Моля те, направи нещо.“

Донте затъваше все по-дълбоко в депресия и отчаяние и спеше по дванайсет часа на ден. За да се бори със скуката, преиграваше мислено всички футболни мачове от гимназиалната си кариера. Преструваше се на радиокоментатор, обявяващ съставите на двата отбора, и разбира се, въпреки контузията през първото полувреме след почивката отново излизаше на терена. Почти през цялото второ полувреме играеше като обезумял. Болката го подлудяваше. През почивката изчакваше стоически и гледаше как нападателят се превива, без нито веднъж да тръсне ръка, без да я докосне, без да признае по какъвто и да било начин болката, от която в очите му избиваха сълзи. Отнякъде намираше желязната воля и невероятната издръжливост, за да завърши играта.

Макар че беше забравил крайния резултат, той се зарече отново да посегне надолу към дълбините на душата си, към непокорните слоеве на подсъзнанието и да намери воля, за да спре това пропадане към лудостта. Успя да се вдигне от нара. Легна на пода и направи двайсет лицеви опори. После продължи с коремни преси, докато го заболяха мускулите. Тичане на място, докато не му останаха сили да вдига крака. Клякане, пак лицеви опори и коремни преси. Когато се обля в пот, той седна и си състави график. Всяка сутрин в пет щеше да почва строго определена поредица от упражнения и да продължава без прекъсване точно шейсет минути. В шест и половина щеше да пише по две писма. В седем да учи наизуст нови стихове от Светото писание. И така нататък. Целта му беше да стигне до хиляда лицеви опори и коремни преси на ден. Да пише по десет писма, не само до роднините и близките си приятели. Да си намери нови задочни познати. Да съкрати съня наполовина. Да започне дневник.

Тези цели бяха написани с печатни букви под заглавието „ДНЕВЕН РЕЖИМ“ и закачени на стената до металното огледало. Донте намери в себе си ентусиазъм да се придържа към този режим. Атакуваше го всяка сутрин. След месец правеше по хиляда и двеста лицеви опори и коремни преси на ден. Беше приятно да усеща мускулите си стегнати и корави, а упражненията върнаха кръвта към мозъка му. Писането и четенето разтвориха пред него нови светове. Едно момиче от Нова Зеландия му прати писмо и той отговори незабавно. Тя се казваше Мили. Беше петнайсетгодишна и родителите й одобряваха кореспонденцията, но проверяваха неговите писма. Когато тя му прати своя малка снимка, Донте се влюби. Скоро правеше по две хиляди лицеви опори и коремни преси на ден, пришпорван от мечтата някога да се срещне с Мили. Дневникът му се пълнеше с еротични графики, изобразяващи как двамата пътуват по света. Тя му пишеше веднъж месечно и на всяко свое писмо получаваше поне по три-четири отговора.

Робърта Дръм взе решение да не казва на Донте, че баща му е починал от инфаркт. А когато при едно от обичайните свиждания сподели, че баща му е мъртъв, крехкият свят на Донте започна отново да се пропуква. Мисълта, че баща му е починал, преди той да излезе напълно оправдан от затвора, се оказа непоносима. Той си позволи да наруши строгия дневен режим. Прескочи един ден, после втори. Не спираше да плаче и да трепери.

После Мили го заряза. Две години наред писмата й пристигаха около петнайсето число всеки месец плюс картички за Коледа и рождения му ден. И ето че ненадейно спряха по неизвестна причина. Пращаше й писмо след писмо, но не получаваше отговор. Обвини надзирателите, че му крадат пощата, и дори убеди Роби да ги заплаши. Постепенно обаче прие факта, че с Мили е свършено. Потъна в дълга, мрачна депресия и загуби интерес към дневния режим. Започна гладна стачка, не яде десет дни, но се отказа, след като никой не му обърна внимание. Седмици наред не тренираше, не четеше, не докосваше дневника и пишеше само на майка си и на Роби. Не след дълго отново забрави старите футболни резултати и си спомняше само някои от най-известните библейски стихове. С часове се взираше в тавана и глухо мънкаше: „Господи, губя разсъдък.“

Мястото за свиждане в „Полънски“ представляваше широка открита зала с множество маси, столове и автомати за напитки и закуски покрай стените. По средата имаше дълга редица кабини със стъклени прегради. Затворниците сядаха от едната страна, посетителите от другата и разговорите се водеха по телефона. Зад затворниците винаги стърчаха бдителни надзиратели. Отстрани имаше три кабини за адвокатските посещения. Те също бяха разделени със стъкло и всички консултации ставаха по телефона.

През първите години Донте изтръпваше от вълнение, виждайки Роби Флак да седи от другата страна на стъклото. Роби беше негов адвокат, приятел и яростен защитник — човекът, който щеше да поправи тази невероятна неправда. Роби се бореше свирепо и гръмогласно и сипеше огън и жупел по онези, които тормозеха неговия клиент. Толкова много затворници имаха скапани адвокати или изобщо нямаха никакви. След изчерпване на възможностите за обжалване системата бе приключила с тях. Навън нямаше кой да ги защитава. Донте обаче имаше мистър Роби Флак и знаеше, че адвокатът му всеки ден мисли за него и търси нов начин да го измъкне на свобода.

Но след осем години с осъдените на смърт Донте бе загубил надежда. Не загуби вяра в Роби; просто осъзна, че тексаските власти са далеч по-могъщи от един адвокат. Ако не се случеше чудо, неправдата щеше да продължава по предначертания път. Роби обясняваше, че ще обжалват до самия край, но си оставаше реалист.

Разговаряха по телефона, и двамата доволни от възможността да се видят. Роби носеше поздрави от цялата фамилия Дръм. Беше им гостувал предишната вечер и разказа за срещата с пълни подробности. Донте слушаше с усмивка, но почти не говореше. Уменията му да води разговор бяха западнали заедно с всичко останало. На външен вид той изглеждаше мършав, попрегърбен и преждевременно състарен мъж на двайсет и седем години. Душевно беше пълна развалина. Нямаше чувство за време, не знаеше дали е нощ или ден, често пропускаше часовете за хранене, къпане или почивка. С пазачите не разменяше нито дума и често се затрудняваше да изпълни най-елементарните им команди. Те донякъде му съчувстваха, защото знаеха, че не представлява заплаха. Понякога му се случваше да спи по осемнайсет-двайсет часа, а когато беше буден, не можеше да прави нищо. Не тренираше от години. Не четеше и едва успяваше да напише по едно-две писма седмично, но само до близките си и до Роби. Писмата бяха кратки, често несвързани, пълни с очебийни правописни грешки. Почеркът му беше станал отчайващо немарлив. Самото отваряне на едно такова писмо вдъхваше тягостно чувство.

Доктор Кристи Хинз бе изчела и анализирала стотици писма, съчинени от него през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Тя смяташе, че самотата в килията го е откъснала от реалността. Донте беше изпаднал в депресия, летаргия, параноя, шизофрения и склонност към самоубийство. Чуваше гласовете на своя покоен баща и футболния си треньор. Казано с прости думи, мозъкът му блокираше. Беше луд.

След няколкоминутно обобщение докъде са стигнали с последните обжалвания и какво се предвижда за следващите два дни, Роби представи доктор Хинз. Тя зае мястото му и поздрави Донте по телефона. Роби застана плътно зад нея с бележник и писалка в ръце. Повече от час тя задава въпроси на Донте за всекидневието и навиците му, за сънищата, мислите, желанията и отношението му към смъртта. Той я изненада, като каза, че откакто е в затвора, са екзекутирани 213 души. Роби потвърди бройката. Но нямаше други изненади със споменаване на нещо конкретно. Кристи го разпита подробно за причините да е тук и защо трябва да бъде екзекутиран. Той не знаеше, не разбираше защо му се случва това. Да, не се съмняваше, че ще го екзекутират. Доказваха го онези 213 души.

Един час бе достатъчен за доктор Хинз. Тя върна слушалката на Роби, който седна и заговори подробно за събитията в четвъртък. Каза, че майка му е решила да наблюдава екзекуцията, и това разстрои Донте. Той се разплака и накрая остави слушалката, за да избърше лицето си. После отказа да я вземе и когато престана да плаче, скръсти ръце и заби поглед в пода. Накрая стана и излезе през вратата зад себе си.

Останалите от екипа чакаха в микробуса под охраната на пазач, който от време на време хвърляше поглед към тях. Когато Роби и доктор Хинз се върнаха, Арън махна с ръка на пазача и потегли. Спряха в една крайградска пицария да хапнат набързо. Тъкмо се бяха качили пак в микробуса и напускаха Ливингстън, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Фред Прайър. Джоуи Гембъл му се обадил и предложил да се срещнат на чашка след работа.