Джон Гришам
Признанието (42)

42

Всички магазини в мола работеха до девет вечерта. Петнайсет минути по-късно Лили Рийд приключи с касите, пусна алармата и затвори двете врати на дамския бутик, в който беше заместник-управител. Тя мина през задния изход на сградата и бързо се насочи към своя фолксваген бийтъл, оставен на служебния паркинг. Приятелят й я чакаше в една кръчма на километър и половина оттам. Когато понечи да отвори колата, Лили усети движение зад себе си и долови стъпки. В следващия миг чу непознат мъжки глас.

— Здравей, Лили.

За част от секундата тя разбра, че е загазила. След като се обърна, видя черния пистолет и лицето, което никога нямаше да забрави. Опита се да извика, но нападателят светкавично запуши устата й.

— Влизай в колата — нареди той и я блъсна вътре. Затръшна вратата, удари я силно през лицето и опря дулото на пистолета в ухото и. — Нито звук. Легни долу.

Обзета от ужас, Лили се подчини. Мъжът запали двигателя.

Енрико Мунес дремеше в колата си от половин час. Жена му работеше в един семеен ресторант в мола и трябваше да свърши всеки момент. Енрико беше паркирал между два автомобила и чакаше, отпуснат на шофьорската седалка, когато стана свидетел на нападението. Непознатият изскочи от сенките. Явно знаеше какво прави. Извади пистолет, но не го размаха. После се нахвърли върху момичето, което бе твърде шокирано, за да реагира. Щом мъжът се качи във фолксвагена и потегли, Енрико действа инстинктивно. Запали пикапа, излезе на заден и натисна газта. Настигна фолксвагена на завоя и осъзнал колко сериозна е ситуацията, се блъсна в него. Успя да избегне страничната врата, където седеше момичето, и уцели предната дясна гума. Веднага след удара Енрико се сети, че е забравил оръжието си вкъщи. Бръкна под седалката и извади бейзболната бухалка, която държеше там за всеки случай. Хвърли се върху капака на фолксвагена и докато мъжът слизаше от колата, стовари бухалката върху бръснатата му глава. По-късно сподели с приятелите си, че звукът му е напомнил счупване на яйце.

Мъжът се стовари на асфалта и Енрико го удари още веднъж. Пистолетът беше играчка, но изглеждаше като истински. Лили се разкрещя истерично. Цялата случка продължи по-малко от минута, но тя вече се бе подготвила за предстоящия кошмар. Слезе от колата и започна да тича. Суматохата привлече вниманието на други хора. След малко пристигна охраната на мола, по следвана от полицията и бърза помощ. Енрико остави мъжа, който все още се търкаляше на земята, и описа случилото се.

Нападателят нямаше портфейл или документ за самоличност. Носеше единствено двеста и трийсет долара в брой. Не искаше да назове името си. Рентгеновите снимки в болницата разкриха пукване на черепа, предизвикано от Енрико, и мозъчен тумор с размер на яйце. Той получи медицинска помощ и бе сложен в охранявана стая. Полицаите взеха отпечатъци от пръстите му и се помъчиха да го разпитат. Мъжът се чувстваше замаян от лекарствата и не отговори на въпросите им. Няколко инспектори посетиха стаята му и най-накрая един от тях направи връзката.

— Мисля, че е онзи тип Бойет — прошепна той и колегите му се съгласиха.

Непознатият отричаше. Съвсем скоро пръстовите отпечатъци потвърдиха неговата самоличност.

Десет часа по-рано, в другия край на света, два хеликоптера „Блек Хоук“ се сблъскаха над пустинята до Фалуджа в Централен Ирак. При инцидента загинаха деветнайсет войници от тексаския отряд на Националната гвардия. Трагедията дойде като по поръчка за Гил Нютън. Обзети от еуфория, Бари и Уейн решиха да изпратят губернатора в Ирак, където той можеше да покаже лидерските си качества във войната срещу тероризма. Пътуването щеше да го изкара на международната сцена и да му осигури страхотни снимки за бъдещите кампании. На първо място обаче му даваше извинение да напусне Тексас.

Екипът на Нютън истерично се зае с изготвянето на новия график, получаване на разрешение от армията и разпространение на новината в медиите. В петък сутринта губернаторът, Уейн и Бари се срещнаха, за да обсъдят положението.

— Снощи са хванали Бойет — заяви Уейн, вперил очи в лаптопа. — Нападнал е някакво момиче пред мола в Оувърленд Парк, Канзас. Не е успял да я изнасили. В момента се намира в ареста.

— Върнал се е в Канзас? — учуди се губернаторът.

— Аха. Умно момче.

Нютън поклати глава.

— От всички петдесет щата е избрал точно Канзас. Какъв глупак! Нещо ново от Слоун?

— От гвардията са се оттеглили — каза Бари. — Окръжният прокурор е подал оставка. Улиците са спокойни, няма палежи. Гимназията е възобновила часовете, а довечера „Уориърс“ ще гостуват в Лъфкин.

Губернаторът взе някакъв доклад от бюрото. Бари не откъсваше очи от лаптопа. И тримата се чувстваха изтощени и страдаха от махмурлук. Пиеха кафе, гризяха ноктите си и говореха въодушевено за пътуването до Ирак.

— Очаква ни екзекуция след дванайсет дни, господа — заяви Нютън. — Какъв е планът?

— Всичко съм измислил — отвърна гордо Уейн. — Срещнах се с един старши секретар от апелативния съд. Готови са да я отложат. Казах му, че и ние не бързаме. Ще накарат адвоката на Дрифти Тъкър да подаде молба за помилване, за предпочитане преди пет часа. Съдът ще прояви изненадваш интерес към случая на мистър Тъкър и ще издаде заповед за отлагане на екзекуцията за неопределено време. Постепенно делото на Тъкър ще бъде забравено. Някой ден той ще чете некролозите ни във вестника.

— Чудесно — заяви с усмивка губернаторът. — Кога е следващата дата?

— Чак през юли. След осем месеца.

— Страхотно.

— Да. Извадихме късмет.

Нютън погледна към Бари и попита:

— Как стоят нещата тази сутрин?

— На местно или национално ниво?

— И на двете.

— Водещата новина тук е инцидентът в Ирак, но Дръм още е на първа страница. Вчера са погребали момичето. Десетина вестника публикуваха материали в тази връзка. Журналистите все още призовават за мораториум. Активистите направо са се побъркали. В неделя се очаква протест с двайсет и пет хиляди души.

— Къде?

— Отсреща, пред Капитолия. Ще бъде голям цирк.

— А ние ще бъдем във Фалуджа — каза губернаторът.

— Нямам търпение — обади се Уейн.

Бари продължи:

— На националния фронт ситуацията е подобна. Левите медии не спират с атаките, десните мълчат. Губернаторите на Охайо и Пенсилвания говорят открито за мораториум върху екзекуциите, докато системата не се преосмисли.

— Ясно — промърмори Нютън.

— Групите против смъртното наказание вдигат доста шум, но вече започват да се повтарят.

— А общественото мнение?

Бари стана, за да се разтъпче.

— Говорих с Уилсън тази сутрин. Загубили сме десет пункта заради този случай. Шейсет и един процента от избирателите в Тексас все още подкрепят екзекуциите. По всичко личи, че аз печеля баса, момчета. Време е да ми платите. Изненадващи са цифрите във връзка с мораториума. Шейсет и един процента искат смъртното наказание, но почти петдесет одобряват временното му отлагане.

— Ще се укротят — заяви авторитетно Бари. — Шокът бързо ще отмине. Достатъчно е само поредният психопат да избие цяло семейство, и хората ще забравят за Дръм. Ще загърбят мораториума и ще си спомнят защо харесват екзекуциите.

Нютън се изправи и отиде до любимия си прозорец. На тротоара отдолу се виждаха демонстранти, които обикаляха напред-назад с плакати в ръце. Бяха навсякъде — пред резиденцията на губернатора, на поляните до Капитолия и на входа на апелативния съд. На плакатите пишеше: „Ние затваряме в пет. Вървете по дяволите.“ Сред протестиращите се забелязваха хора с най-различен етнически и социален произход. Имаше застаряващи хипари и младежи. Нютън ги мразеше. Те не бяха неговите хора.

— Господа, взех решение — съобщи сериозно той. — Обявявам се против мораториума. Няма да свикам извънредна сесия на щатския законодателен орган. Подобно решение само би предизвикало скандал. В момента сме затрупани с достатъчно проблеми.

— Тогава да информираме медиите — предложи Бари.

— Приготви официално изявление. Изпрати го, след като заминем за Ирак.

В петък следобед Кийт отиде на кратка среща в кабинета на Елмо Леърд. Дейна беше заета с децата и не можеше да присъства. И бездруго предпочиташе да прекара малко време със себе си. След като полицията бе задържала Бойет, Кийт се съгласи да я остави насаме.

Медиите не спираха да отразяват последното нападение на Бойет и неговия арест. Някои вестници критикуваха самия Кийт. На едно място се цитираше бащата на Лили: „Част от вината е на лутеранския свещеник от Топика.“ Този аспект ставаше все по-актуален. Родителите на Лили Рийд познаваха криминалното досие на Бойет и бяха щастливи от благоприятния развой на събитията. Те обаче се ядосваха от факта, че серийният изнасилвач се е разхождал на свобода и е успял да травматизира дъщеря им. Репортерите представяха историята така, сякаш Кийт бе помогнал на Бойет да избяга от затвора.

Елмо обясни, че е говорил с окръжния прокурор. Въпреки че засега не смятал да повдига обвинения срещу Кийт, ситуацията можела да се промени. Прокурорът усещал натиск от страна на медиите.

— Какви са шансовете ми? — попита Кийт.

— Положението е същото, Кийт. Пак ще се свържа с прокурора. Ако реши да заведе дело, ще се споразумеем. Ще платиш глоба, но няма да влезеш в затвора.

— Призная ли се за виновен, ще получа дисциплинарно наказание от църквата.

— Много ли е сериозно?

— Рано е да се каже.

Двамата се разбраха да се видят отново след няколко дни. Кийт отиде до „Сейнт Марк“ и се заключи в кабинета си. Не знаеше как да организира следващата си проповед, а и не искаше да мисли за нея. На бюрото му имаше цял куп съобщения от репортери, на които не се бе обадил. Монаха го бе търсил преди час. Кийт се почувства длъжен да му звънне. Те говориха малко, но пасторът схвана посланието. Църквата бе дълбоко разтревожена от отразяването на случая в медиите и се страхуваше, че един от свещениците й може да се изправи пред съда. Кийт се съгласи да отиде в Уичита следващия вторник, за да се срещне отново с епископа.

По-късно, докато подреждаше бюрото и се приготвяше за тръгване, секретарката му съобщи, че на линията чака мъж от групата „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Кийт седна на стола и вдигна слушалката. Събеседникът се казваше Тери Мюлер и беше изпълнителен директор на организацията. Той благодари на Кийт, че се е присъединил към тях. Членовете на групата се радвали да го приемат в редиците си, особено след участието му в случая „Дръм“.

— Наистина ли гледахте екзекуцията? — попита Мюлер, очевидно заинтригуван от подробностите.

Кийт разказа най-важните моменти от историята и бързо смени темата, като се поинтересува от актуалните проекти на групата. С течение на разговора стана ясно, че Мюлер е член на Обединената лутеранска църква в Остин.

— Църквата е независима. Отдели се преди десет години — обясни той. — Намира се в центъра на града, близо до Капитолия. Посетителите са много активни. Бихме се радвали, ако изнесете проповед някой път.

— Благодаря за предложението — отвърна Кийт.

Никога не бе обмислял идеята да проповядва на друго място.

След като приключиха, Кийт влезе в уебстраницата на църквата и прекара там цял час. Тя имаше дългогодишни традиции и над четиристотин членове. Внушителният й храм бе построен от червен тексаски гранит — материал, използван при изграждането на щатския Капитолий. Църквата се занимаваше с най-различни дейности — от подпомагането на бездомни хора в Остин до борбата срещу гоненията на християните в Индонезия.

Главният свещеник скоро щеше да се пенсионира.