Линдзи Келк
Аз обичам Париж (3)

Втора глава

— Какво е това бръмчене? — простена на следващата сутрин Алекс изпод завивките.

— Телефонът ми — изломотих, едва успях да се надигна и се затътрих обратно към дневната, следвайки посоката на звука. — Ти заспивай! — Плъзнах ръка към тъмнината в посоката, в която се надявах да е диванът, и най-сетне напипах вибриращият ми телефон.

— Да? — изрекох, същински образец на красноречието.

— Здравей, Анджела!

— Ммммм? — изфъфлих, разтривайки очи. Колко часът е все пак?

— Анджела, обажда се Сиси. От офиса. Да не би още да спиш, сънливке?

Нищо чудно, че бях толкова шокирана. Ако трябва да посоча моя най-голям нюйоркски кошмар, това е Сиси. Тя е асистентка на шефката ми от списание „Look“ — висока, кльощава, надута, задължително модерна и, да ме прости Господ, а и тя може би ще ме намрази жестоко, ако разбере, но поне винаги съм можела да разчитам на абсолютно последователното й поведение. До днес. Мамка му!

— Хммм… Бях под душа — излъгах аз без абсолютно никаква причина. И свалих телефона от ухото си. Според телефона, който примигваше на масичката, беше осем и трийсет сутринта. Следователно нямаше никаква човешка причина защо да не съм все още в леглото. Нали така? Да не би да съм забравила някоя важна среща? — Какъв е проблемът, Сиси?

— Няма проблеми. Всичко си е наред! — изкиска се тя. Ама наистина се изкиска! — Мери просто ме помоли да ти звънна, за да проверя дали днес ще успееш за една ранна обедна среща. Е, не точно среща, по-скоро съвместен обяд. Дванайсет, в „Пастис“, става ли?

Едва не изпуснах телефона. Мери Стайн, моята главна редакторка в „Спенсър Медиа“, дори не си е правила труда да ме изпрати до вратата на офиса си, а какво остава — да ме води на обяд!

— Да? — продължих със словоохотливостта си аз, надявайки се да е достатъчно за потвърждение.

— Жестоко! — изкиска се пак Сиси. За втори път! — А, да! Мери поръча да ти предам също така, че ще ви прави компания и господин Спенсър — като в „Спенсър Медиа“. Затова… и държа да знаеш, че го казвам само с най-добри чувства, но държа да те предупредя, че е добре да се облечеш официално! Така де, искам да кажа, избери нещо по-различно от обичайните неща, с които се появяваш тук! Или каквото и да било друго от този род. Твърде свободно е.

Ето ти отново онази Сиси, която познавах и обичах. Преди да успея дори да въздъхна в отговор, тя ми затвори. Седнала по гащи върху студения ламинат на пода, аз се вторачих към прозореца и към града пред мен. Обяд с господин Спенсър като в „Спенсър Медиа“? Какво би трябвало да означава това? Трябва да е хубаво, нали така? Не може да е лошо. Ами да!

Лошото в момента бе собственият ми отвратителен вид. Това ми подсказа отражението ми в прозореца, докато се изправях на крака. Така де, не можех да се появя в „Пастис“ по потник и чехли и с потна от чукане коса! На теория разрешената коса може и да звучи приятно, но на практика тя си изглежда такава, каквато си е — мръсна.

— Имам ли тук някакви дрехи? — обърнах се към сънения Алекс, който ме наблюдаваше с премрежени очи как заставам на четири крака и се пъхам под леглото, за да потърся някоя блудна официална рокля отдолу.

— Почти сигурен съм, че дойде с някакви дрехи — изломоти той и закри очи с ръка. — Знам, че непрекъснато губиш какво ли не и къде ли не, но не вярвам да си успяла да загубиш дрехите си само за една нощ, при това в едностаен апартамент!

— Много смешно — промърморих нацупено и измъкнах потничето си, функционирало като рокля, изпод купчината дрехи на Алекс. — Обадиха ми се от работата. Трябва да се срещна с Мери в „Пастис“ за обяд. Затова трябва да се прибера у дома и да се преоблека.

— Ако живееше при мен, нямаше да ти се налага да тичаш като изоглавена към другия край на града! — отвърна той, без да помръдне.

— Разумен довод — рекох, докато се намъквах в рокличката си. После се приведох над леглото, целунах го набързо и го плеснах леко по главата. — После ще ти звънна.

— Да бе, да — усмихна се той, но все така без да отваря прекрасните си зелени очи. — Знам, че за теб съм нищо повече от едно телефонно обаждане, ти, безсърдечна британска разбивачка на мъжки сърца!

Поспрях на прага, докато нахлузвах хавайските си чехли, и се загледах в него как се намества блажено под тънката бяла завивка на леглото си. Голяма глупачка съм наистина. Представете си какво би било да се будя до тази разрошена черна коса всяка сутрин. И да не се налага да търча чак до Манхатън, за да се измия със свестен шампоан, балсам — независимо какъв, и да намеря нещо нормално за обличане. Как мъжете успяват да поддържат косите си толкова меки без балсам? Да не би цялата козметична индустрия да е огромна измама? Тръснах глава, опитвайки се да се концентрирам. Сега не бе моментът да се притеснявам за ефективността на „Пантен“.

— Смяташ ли скоро да тръгваш или си решила цял ден да стоиш на прага и да ме наблюдаваш, като ми изкарваш ангелите? — обади се Алекс изпод завивките и ме стресна не на шега.

— Тръгвам, тръгвам — извиках, грабнах чантата си от дивана и допълних: — Ето, няма ме вече!

— Довечера ще дойда при теб и ще поговорим за Париж, нали? — подвикна той.

— Да, до довечера — съгласих се аз и затворих вратата след себе си.

Първо да се изкъпя и да стигна навреме до ресторанта. С Алекс и Париж ще се занимавам по-късно.

 

 

Приготвянето и настройката ми за предстоящия обяд вероятно щеше да бъде значително по-лесно, ако не бях започнала да си представям какви ли не ужасяващи сценарии по пътя за вкъщи, по време на душа, при всяка смяна на тоалета и докато си слагах символичното количество грим, което може би нямаше да се разтопи, докато стигна до центъра и до „Пастис“. Спрях едно жълто такси пред квартирата си, облечена в нарцисовожълтата рокля на Филип Лим, която си купих в Лос Анджелис, и обута в сандалите със златисти каишки, като се опитвах да не мисля за всевъзможните причини, поради които господин Спенсър би поискал да ме види. Може би просто иска да се запознае с момичето, което бе взело интервю от Джеймс Джейкъбс и би запознало целия свят с истината за него. Доста хора искаха да се запознаят с мен по същата причина. Но бяха предимно жени — млади и стари, които първо ме оглеждаха мръснишки, а след това ми даваха скандално неприлични въпроси за неговия приятел.

Или може би е просто фен на моя блог. И много обича да чете несвързаните брътвежи на англичанка, преместила се да живее в Ню Йорк. Да, това определено би се понравило на медиен магнат в средата на шейсетте. Или може би е запален фен на обзора за новия албум на Шакира, който току-що бях изпратила? Надали, защото се постарах да бъда невероятно мила в отзивите си. Не, възможностите са прекалено много, за да се сетя за какво точно би могло да става въпрос.

През целия път към центъра се молех Сиси да ни е резервирала маса вътре в ресторанта, близо до климатиците, а не навън, където всички можеха да те видят. Но в мига, в който таксито сви в уличката, веднага зърнах стоманеносивото кокче на Мери на масичка пред ресторанта, поклащащо се срещу една още по-авторитетна, снежнобяла глава. Така. Значи не само пристигам последна, но и ще ме гледат как се потя като прасе на улицата. Фантастично! Опитах се да изляза като дама от колата, но не ми се получи — препънах се, сандалът ми се приклещи между паветата, но все пак в последната секунда успях да се овладея. Изпънах гръб, оправих роклята си и помахах весело на Мери. Иззад огромните й черни очила не се виждаше нищо, но бях почти сигурна, че усмивката, с която отвърна на помахването ми, не измина пътя до очите й.

— Анджела Кларк, запознай се с Робърт Спенсър — изрече тя, надигайки се от стола, докато аз заобикалях масичката.

Господин Спенсър подаде ръка и стисна моята болезнено силно. Ох!

— Здравей, Анджела! — изрече той и ми направи знак да седна до Мери. — Не мога да не призная, че от известно време с нетърпение очаквам да те видя. Моля те, наричай ме Боб.

Погледнах косо Мери, обаче тя бе твърде заета да плюе водата обратно в чашата си, за да отговори.

— Много благодаря хммм… Боб — отговорих и поставих чантата си на земята между краката си. — И за мен е голямо удоволствие да се запозная с теб! По-скоро — привилегия! Даже истинска чест!

Мери ме срита под масата, за да озапти излишните ми излияния. Беше напълно права.

— О, нищо подобно! — махна с отработен жест ръка той и даде знак на сервитьора до него да налее три големи чаши бяло вино. — За мен е правило да отделям време, за да се срещам с изгряващите звезди на моята „Спенсър Медиа“!

Вдигна чашата си и добави:

— За теб, Анджела!

— Благодаря! — кимнах. Постарах се да не си представям какво би се случило, ако започна да се наливам с вино на напълно празен и паникьосан стомах, затова отпих съвсем мъничко.

— Господин Спенсър искаше да се срещне с теб, за да поговорите за някои нови възможности — обади се Мери и затвори менюто, с което очевидно бе отлично запозната. — Неща, които би могла да вършиш извън блога, извън нашия „Look“.

— Така ли? — възкликнах и се вторачих в непрозрачното стъкло на слънчевите й очила. Ама тя сериозно ли?

— Дами — намеси се господин Спенсър, затвори своето меню и го постави пред себе си. — Какво ще кажете първо да поръчаме, а след това да говорим за бизнес, а?

— Разбира се, Боб… — усмихна се през стиснати устни Мери и отпи от виното си. Всичко беше адски странно. Никога досега не я бях виждала извън офиса, но сега можех да кажа едно — не изглеждаше никак ма мястото си. Всъщност нищо в цялата тази сцена не ми изглеждаше на мястото си. Започвах да се чувствам така, сякаш съм седнала на масата с мама и татко, прекъсвайки някаква тяхна голяма кавга. Ако човек веднъж преживее подобно нещо, гаранция, че никога повече не би си помислил да го повтори.

— Идвала ли си друг път в „Пастис“, Анджела! — обърна се към мен Боб.

Поклатих глава и изгълтах половината от виното си наведнъж. Имах усещането, че най-добрият подход в случая е да се обаждам колкото е възможно по-малко.

— Тогава бих препоръчал миди като начало, а после може би спагети „Путанеска“? — изрече по-скоро риторично Боб, разтваряйки пак менюто си.

— Нали знаеш, че спагети „Путанеска“ означава „Спагетите на проститутката“? — подхвърлих небрежно.

Мери се закашля, изплювайки обратно виното в чашата си.

— Четох някъде, че такива спагети приготвяли проститутките, след като… знаете… са си свършили работата — поясних и погледнах първо Мери, а после Боб и накрая пак Мери. Да, определено трябваше да се придържам към първоначалния си план и да си затварям устата.

— Тогава може би пържени миди — изрече тихо Боб.

Преди да успея да се съглася, нечий мобилен телефон започна да звъни. Боб избута назад стола си, извади миниатюрен телефон от малкото джобче на сакото си и рече:

— Извинете ме, дами, но това е за мен. Връщам се след минутка.

— Разбира се, Боб — изрече Мери през стиснати зъби, докато той се отдалечаваше.

— Как издържа с това сако?! — възкликнах аз и се обърнах, за да го проследя как излиза на тротоара. А когато се обърнах отново към масата, главата ми вече се въртеше. — Тук е такава непоносима жега!

— Ако бях на твое място, не бих пила толкова бързо, Анджела! — отбеляза Мери и назидателно ми наля чаша вода. — Това не е приятелски обяд.

— По дяволите! Толкова се надявах да е точно такъв — промърморих и неохотно замених моята наполовина пълна чаша с вино за чаша с вода. — Е, какво става?

— Стават големи проблеми за мен, ето какво става! — отсече Мери, пресуши чашата си с вино и отвърна на погледа ми с повдигане на вежди. — Аз си знам мярката, не се тревожи за мен! Това, Анджела, е твоят „Голям пробив“? Както става ясно, една от внучките на Боб ти е „най-голямата фенка“, която като че ли смята, че ти трябва да работиш повече… как да се изразя… „истинска журналистика“ за някое от другите списания на „Спенсър Медиа“ като „Icon“ или „Belle“.

— Истинска журналистика ли? — Никак не ми допадна броят на думите, които тя сигнализира с въздушни кавички. — За… „Belle“? Искат да пиша за модно списание?

— Очевидно е така. Лично аз нямам представа точно какво, така че не ме питай нищо! — промърмори шефката ми и си наля още вино. — Тук съм само защото чух за това от Сиси и се обадих на Боб, за да разбера какво, по дяволите, става.

— Чакай малко! Откъде накъде си го разбрала от Сиси? Тя пък откъде го знае? — Вече бях тотално объркана.

— Сиси Спенсър! Тя е една от внучките на Боб!

Автоматично изтрезнях.

— Разбира се — смотолевих.

— Да не би да си мислиш, че съм я наела на работа заради ума й, а? — отбеляза Мери и ме погледна многозначително. — Просто двамата с Боб сме стари приятели.

Наложи се да впрегна цялата си воля, за да не повдигна вежди. Стари приятели значи. С това дърто магаре.

— Но аз съм сигурна, че Сиси ме мрази! — рекох и смених водата си с вино. Това определено беше момент за вино. Но ако исках да съхраня контрола над изражението си, както и да държа устата си затворена, трябваше да избягвам алкохола. — Откъде накъде ще казва на дядо си да ми даде повече работа?

— Сиси не те мрази — отговори Мери и смени виното ми с вода. — Просто ти завижда. Наясно е, че е моя асистентка само заради дядо си. Откакто завърши колеж, непрекъснато се опитва да влезе в журналистическия екип, но дори и Боб е наясно, че тя не може да напише дори и некролог!

— О, боже! Но това е ужасно!

— Изобщо не я съжалявай, Анджела, тя е кучка! Трябва да знаеш, че Сиси би се отървала от теб, без да й мигне окото, ако е сигурна, че може да вземе работата ти!

— Разбирам — кимнах и побързах да си върна назад едва напъпилата симпатия към асистентката на Мери. — В такъв случай още повече не мога да разбера защо ще ме препоръчва за повече проекти?

— Все още се надявам някой ден да й писне и да предпочете да се заеме с източването на попечителския си фонд, както направи сестра й, обаче това момиче просто не се предава! — рече Мери и кимна по посока на Боб, който вече се връщаше на масата. — Чудя се обаче дали щеше да бъде толкова непреклонна, ако работеше за някого другиго, а не за мен. А по повод твоя въпрос — не бъди глупачка! Не беше тя, а братовчедка й!

В този момент Боб зае мястото си срещу нас и ордьоврите пристигнаха. Храната изглеждаше много вкусна, но аз като че ли изведнъж бях изгубила апетит.

— Отново се извинявам, дами! Помолих секретарката си да отклонява разговорите ми през следващите два часа, така че съм изцяло ваш! — заяви големият шеф с широка усмивка.

— Какво облекчение — промърмори Мери, докато разтваряше една мида.

Погледнах притеснено първо единия, после другия. Добронамерената усмивка на Боб влизаше в остро противоречие с неприкритата неприязън на Мери. И се пресегнах към виното. По дяволите!

— Позволи на мен! — извика Мери, грабна бутилката от ръката ми и покри едва дъното на чашата ми.

По-неловко от това — здраве му кажи.

* * *

— Не знам дали ти е известно, Анджела, но в лицето на една от моите внучки имаш голяма почитателка — благоволи да стигне до най-главното Боб едва по време на кафето. След като Мери бе отказала десерта от името и на двете ни. Да му се не види!

Духнах лекичко капучиното си и се усмихнах нервно. Беше си все така прекалено горещо за кафе, но ситуацията не бе от онези, дето се преживяват на диетична кола.

— Така ли? Нямах представа — излъгах. Надявам се — убедително.

— Ами да! А и Мери има изключително високо мнение за писането ти!

— Така ли? — Този път вече нямаше нужда да се преструвам на изненадана. — Вярно ли е, Мери? — обърнах се към нея.

— Напълно — отговори неохотно шефката ми. — Блогът ти е много добър.

— И онова интервю, което направи за „Icon“, Анджела. Прочетох го. Наистина много добро. Имаш много забавен стил на писане, много личен — допълни Боб, като остави чашата си с кафе в чинийката. — Доколкото разбирам от Мери, в момента не си на щат при нас, а на свободна практика.

— Е, да, наистина не работя в офиса — отговорих, като се опитах да разгадая изражението на Мери, което тя много успешно скриваше под маската си на покерджия. — Но работната ми виза е обвързана само с писането на блога за „Look“, така че…

— Ние я притежаваме. Боб, така че давай по същество! — прекъсна ме Мери. — Искаш да ми кажеш, че ми я отнемаш, така ли?

— Нищо подобно! — поклати глава той и постави ръка върху нейната. — Знаеш, че никога не бих те настъпил по мазола, Мери. Макар, от друга страна, да смятам, че за Анджела би било добре да поразпери мъничко криле. Да придобие по-богат опит в империята „Спенсър Медиа“. Как ти звучи това, Анджела?

Аз прехапах устни и кимнах. Страхувах се, че ако издам какъвто и да било звук, Мери ще ме залее с кафето си. Може и да не беше останало много в чашата й, но определено беше горещо.

— Фантастично! — възкликна Боб. — Тогава може би следващата седмица ще можеш да дойдеш да се срещнеш с екипа на „Belle“, а? Тъкмо дотогава ще помислиш за някоя и друга идея, с която да допринесеш за новия брой. Знам, че Емилия няма търпение да се запознае с теб!

Тук вече беше ред и на мен да се задавя с кафето си в синхрон с шефката ми. Емилия Кит, главната редакторка на списание „Belle“ — месечното издание за мода на „Спенсър Медиа Груп“, беше прочута с липсата си на желание да се запознава с когото и да било. Разбирайте когото и да било. Преди няколко седмици отидох на среща с Мери и видях Анджелина Джоли да чака във фоайето. Когато си тръгвах, тя все още беше там. Чакаше да бъде приета от Емилия.

— Може и да ви прозвучи глупаво от моя страна, но всъщност следващата седмица смятам да отскоча за малко до Париж — изрекох внезапно, макар да не бях сигурна дали не допускам огромна грешка. — Тръгвам в понеделник и ще бъда там цяла седмица.

— Така ли? И кога го реши? — изненада се Мери.

— Разбрах за това вчера — отговорих и се обърнах към нея с искрената надежда, че схваща намека ми да ме измъкне от тази ситуация. Изражението на Боб не се бе променило особено по време на целия обяд, така че нямах представа какво мисли той. — Става въпрос за трийсетия рожден ден на приятеля ми.

Никой от присъстващите не беше особено впечатлен.

— Той е вокалист в рокгрупа и бяха поканени да свирят на един фестивал в Париж.

Все така не особено впечатлени. И Боб вече ме гледаше така, сякаш съм някоя групарка.

— Реших, че това би се отразило изключително добре на блога ми. Не си ли спомняте колко много се беше вдигнал рейтингът му, докато бях в Холивуд?

— Да, но само защото лицето ти беше по кориците на всички клюкарски издания в Лос Анджелис — напомни ми Мери нещо, което нямаше нужда да ми напомня. — Да не би този път да си решила да пренесеш излагацията си на международно ниво, в Париж?

— В Холивуд не го бях планирала, така че откъде да знам какво ще стане сега?! — направих жалък опит да се защитя аз.

— Мисля, че звучи страхотно — обади се накрая Боб и разтопи леда, който се бе настанил между мен и Мери. — Емилия и без това планира един европейски брой след два месеца. Може пък да успееш да подготвиш един весел пътеводител на Париж за списание „Belle“, а? Нещо извън обичайните туристически маршрути, да ни покажеш някои от готините местенца, известни само на местните?

— Да, като че ли бих могла да го направя — отговорих бавно.

— Тогава още утре ще се запознаеш с екипа на „Belle“! — отсече Боб и се изправи. — Ще поръчам на асистентката на Емилия още днес да се свърже с теб.

Мери се изправи след него и тъй като нямах представа какво трябва да направя, аз реших да последвам примера й. Тъкмо навреме, за да приема преиграните въздушни целувки на Боб.

— Много ми беше приятно да се видим, Анджела и Мери! Огромно удоволствие! — изрече с усмивка магнатът и се насочи към огромната черна лимузина, която току-що се бе измъкнала иззад ресторанта.

Мери се отпусна обратно на стола и пресуши на един дъх чашата си с вино.

— Стиснатото копеле дори не погледна сметката! — просъска през зъби и измъкна огромен портфейл от още по-огромната си чанта. — Е, надявам се, че вече си много доволна, Анджела Кларк!

— Не трябва ли да бъда доволна? — погледнах я изумено, опитвайки се да осмисля станалото. Както и да реша дали Мери продължава да спи с Боб. Защото повече от сигурно е, че в миналото е било точно така.

— Писането за списание „Belle“ няма да бъде същото като писането на блог за мен — рече тя, извика сервитьора и му подаде черна карта „Американ Експрес“. — Трябва да си абсолютно наясно какво правиш!

— Но това ще мога да го направя — имам предвид пътеводителя на Париж, нали? — изгледах я с надежда. — И всичко ще бъде наред, нали?

— Анджела, знаеш, че те харесвам — отвърна шефката ми, докато поставяше сложния си подпис върху касовата бележка. — Но ако оплескаш тази работа, за нищо на света вече не бих могла да те измъкна от кашата! Защото момичетата от „Belle“ нямат нищо общо с момичетата от „Look“ или „Icon“.

— Но те нали искат от мен да се включа? — възкликнах, но не особено убедително. — Така де, нали идеята е била тяхна?

— Не, идеята е на Боб — поправи ме Мери. — И което е още по-лошо — на внучката на Боб! И преди да си се появила в офиса им, трябва да знаеш, че момичетата от „Belle“ считат Сиси за пълна идиотка. Всяка от тях е разрушила кариерата на някого другиго или е преспала най-малко с трима различни женени мъже, за да се добере до местенцето си!

— Звучи интересно.

— В такъв случай очевидно не съм успяла да ти опиша с точност какви кучки са всъщност — отсече Мери, докато връщаше портфейла в чантата си. — Бъди сигурна, че на никоя от тях няма да й хареса, че се появяваш в офиса им с командировка в Париж в джоба, без да си счупила нито един нокът в Седмицата на модата! Не че някоя от тях някога е чупила нокът, де. Освен за да издере очите на колежката си.

— О, господи! — хванах се за главата аз. — Някакви идеи как да се измъкна от всичко това?

— Не и когато е намесен Боб — отсече Мери и пак се изправи. — Виж какво, може би попрекалих малко с цинизма. В крайна сметка приключението може да се окаже страхотно за теб. Просто внимавай какво правиш, разбра ли ме? И между другото, вероятно няма да е зле, ако преди срещата утре минеш през някой фризьор.

Дръпнах едно кичурче от косата си, погледнах нацъфтелите крайчета и въздъхнах. Е, поне ще видя Париж. Нали там е приказно?