Линдзи Келк
Аз обичам Париж (14)

Тринайсета глава

След като се нахранихме, двете с Луиза решихме да се поразходим за час-два. Минахме от другата страна на реката и започнахме да си правим снимки една на друга от Трокадеро — аз как държа върху себе си Айфеловата кула, Луиза — как я носи на главата си. Казах си обаче, че трябва да сторя всичко възможно тези снимки да не излязат онлайн. Нещо ми подсказваше, че не такъв е образът на сътрудник на „Belle“, който хората от редакцията държат да представят пред света. Но иначе не беше много лесно да се въздържиш от снимане. Париж беше просто създаден за импровизирани снимки. Та двете нямахме друг избор, освен да се запечатаме за поколенията в прочутия френски стил „замислено момиче с барета“, при това точно под Триумфалната арка. Аз като че ли се справих по-добре със замисленото настроение, отколкото приятелката ми — тя е твърде руса и твърде бъбрива за сериозна парижка фотография.

— Ще ми се да промениш решението си и да дойдеш с мен — промърмори Луиза, докато накрая я товарех на едно такси. — О, щях да забравя! Донесох ти това!

И с огромна дяволита усмивка ми подаде един плик. Аз също се усмихнах и започнах да разпечатвам плика, обаче шофьорът на таксито наду клаксона. Очевидно тук не приветстваха идеята да стоиш на средата на пътя с включен двигател. Но като се замисля, май и по другите места на света не бяха големи фенове на подобна идея.

— Ще го отвориш по-късно — извика ми Луиза, докато захвърляше чантата си на задната седалка. — Ще ми липсваш, скъпа! Направо не мога да повярвам, че ще трябва да преживея всичките тези бебешки истории без теб! Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш у дома? Сърцето ми се къса, като си го помисля!

— Да, разбирам те. Но обещавам, че съвсем скоро ще ви дойда на гости! — заклех се аз, докато пъхах плика в древната ми дамска чанта. — Просто точно сега не мога. Ако не нещо друго, трябва да оправя поне нещата с Алекс!

— Ти май наистина го обичаш, а? — изгледа ме сериозно тя. — Е, да гледа да си заслужава всичко това, иначе… — Поклати многозначително глава.

— Заслужава си, повярвай ми! — подсмръкнах. Половината от мен беше в таксито при нея за още една прегръдка, а другата половина искаше просто да скочи при нея, да си замине вкъщи и да остави всички проблеми и грижи зад гърба си. За пореден път. — Когато се запознаете, ще го разбереш.

— Нямам търпение! — провикна се Лу и надникна през прозореца на таксито. — Но нали си даваш сметка, че трябва да го доведеш или преди да съм станала с размерите на слон, или доста след като се роди бебето? Защото няма да го понеса ти и разкошният ти приятел да бъдете в Лондон, а аз да се нося до вас като презокеански кораб в гащеризон за мамички!

— Ясно! — ухилих се аз и й помахах, докато таксито се отдалечаваше.

Останах си на същото място на тротоара, загледана в колите, които се щураха наляво-надясно. Изчаквах отново да дойда на себе си. Бях много щастлива, че след цяла година най-сетне зърнах Луиза, но и двойно по-тъжна, че се наложи пак да се разделим. Досега въобще не си бях давала сметка колко много ми липсва. А сега щеше да си има и бебе. Струваше ми се невероятно нечестно животът й да продължава така и без мен, но, от друга страна, се радвах, че днес бяхме продължили точно оттам, където бяхме спрели. Е, може би около час преди това, когато тя все още беше моята най-добра приятелка в целия свят, на която можех да кажа абсолютно всичко. А не хълцащата, разплакана развалина, която току-що беше станала свидетел на провалянето на собствената й сватба от една пълна откачалка, разбирайте мен. Една голяма част от мен мечтаеше да се метне в първото такси и да тръгне след нея, за да се пресъздаде наново — като леля Анджела, любимата леля, която ти позволява да играеш с гримовете й и винаги има сладкиши, с които да те почерпи. Ала това надали щеше да ми помогне с нещо. Е, най-много да ми помогне да погълна няколко сладкишчета в повече, но като изключим това, надали щеше да разреши настоящата ми дилема.

За щастие точно сега не разполагах с много време да се впускам в психоанализа на своето минало, настояще и бъдеще. Вече минаваше седем вечерта, а между седем и осем трябваше да се срещна с Виржини в някакъв бар, който бе избрала тя, а тъй като не разполагах с работещ телефон, исках да бъда там колкото е възможно по-рано. Вече за нищо на света не можеха да ме накарат да се кача в парижкото метро, затова просто скочих в едно такси и дадох адреса, който Виржини така съобразително ми бе написала на едно листче. След това извадих от чантата си молива за очи и се хванах на работа. Оказа се, че тъкмо това е разковничето на размазаната, зацапана визия, толкова характерна за всички парижанки очевидно всички си слагаха очната линия на задната седалка в таксито. В съчетание с няколко мацвания със спиралата и обилно напудряне на носа и брадичката видът ми вече можеше да мине и за поносим, особено предвид всичкия рев, който му бях хвърлила от обяд насам. Все още не се беше стъмнило напълно, но в тесните стари улички на бохемска Франция светлината беше милостиво оскъдна, което превръщаше прикриването на раните ми в значително по-лесна задача.

Излязох от таксито, изсипах в шепата на шофьора достатъчно (според мен) количество евро и се огледах за Виржини. Никъде не се виждаше, обаче не след дълго зърнах табелата на мястото, където трябваше да се срещнем — „Алиментасион Женерал“. Вбесена на французите, които се подиграваха на моя оскъден училищен френски (защото това в крайна сметка се оказа не магазин за хранителни стоки, а супершикозен бар!), аз прекрачих предпазливо прага му в търсене на новата си приятелка. За събота вечер все още беше рано, обаче барът вече беше пълен, а музиката — надута. Намерих си и аз едно столче на бара, поръчах си мохито като всички останали и се завъртях настрани, за да се оглеждам за Виржини.

Заведението изглеждаше много приятно и бе пълно с още от същите онези красиви типове, които бях зърнала в кафене „Шарбон“ през първата ми вечер в Париж. Излъчваше шик с китайските паравани и странните лампи по стените. Тълпата обаче като че ли бе свикнала с този шик и елегантност, и вече се бе отдала на танци. Настроението за събота вечер май бе заразително, защото по едно време се отпуснах блажено назад и се отдадох на малко безсрамно оглеждане на хората около мен. И, колкото и да не ми се вярваше, установих, че клишетата за нациите бяха верни. Нюйоркчани бяха облечени предимно в черно и смятаха за напълно нормално да ходят на работа с маратонки. Парижани пък до един пушеха и приличаха на герои от „Амели“. А най-важното наблюдение от всички бе обобщаващо — хората и от двата града се наливаха като смоци. От друга страна, бе напълно възможно лично аз да прекарвах твърде много време само сред бохемските, битнически части и на двата града. Хммм, не особено здравословно, нали?

— Анджела? — повика ме някой от вратата. Изправих се на пръсти и зърнах само върха на главата на Виржини, или по-точно — гигантската панделка в неоново розово върху нея. Тя вдигна ръка от прага, все още говореща по миниатюрния си телефон. Аз размахах ръце като лунатик и в процеса на размятане успях да фрасна поне трима души в окото с лактите си. Виржини върна телефона в чантата си, огледа се и ми направи знак да отида при нея.

— Тук е твърде шумно — заяви след кратка прегръдка и две задължителни въздушни целувки. — Съжалявам, че закъснях, но ме задържаха.

— Няма проблеми. Хайде обаче да намерим по-спокойно местенце — казах, стараейки се да не обръщам внимание на факта, че звуча като някоя бабичка. — И без това когато започне концертът, ще бъде достатъчно шумно. — Нали в крайна сметка скоро щях да ставам кръстница? Значи слухът тепърва щеше да ми трябва, за да мога изцяло да се насладя на воя и писъците на бъдещото ми кръщелниче.

Тръгнахме надолу по улицата, докато накрая не открихме един по-малък и не толкова претъпкан бар. Някъде в задната част, в опасна близост до тоалетните и до автомата за цигари, открихме миниатюрна масичка. Седнахме.

— Ще си вземем вино! — обяви Виржини, хвърли в ръцете ми своя пурпурен суичър и се насочи към бара.

Не можех да не хвърля едно око на етикета. „Соня Рикел“, браво. Като добавим към това и лубутенките, значи госпожица Виржини не е толкова скарана с модата, колкото твърди. Но, от друга страна, като работиш за „Belle“, сигурно е невъзможно да не се заразиш мъничко с модната мания, независимо дали си падаш по нея или не. Преди една година и аз за нищо на света не бих могла да намеря разлика между „Прада“ и „Праймарк“, докато не видех етикета с цената. А Виржини като че ли наистина беше венчана за своите дънки и удобни пантофки — може би за това я харесах толкова.

Появи се почти толкова бързо, колкото бе изчезнала, носеща бутилка червено вино и две не особено чисти чаши. Но като се има предвид мястото, където се намирахме, сигурно трябваше да бъда доволна, че не ни се налагаше да пием директно от бутилката. Така правеха по кръчмите в пристанищата и останалите бардаци, но и това местенце не им отстъпваше особено. Докато Виржини наливаше виното и ми разказваше как била прекарала деня си в препрочитане на някои от текстовете в блога ми за вдъхновение (все още не можех да я откажа от това обожание), аз оглеждах белещите се червени стени, по които висяха стари плакати и образци на поп арта.

Не можах да не забележа също така, че тук тълпата бе малко по-различна от предишното заведение. Веселата купонджийска атмосфера тук бе заменена със съвсем натрапчивото желание да видиш и да бъдеш видян — въпреки че всички се правеха старателно на отнесени. Това не бе от местата, където биха пуснали Бритни Спиърс. Две изключително добре натъкмени момиченца се бяха облегнали на прозореца, от време на време отмятаха коси, въртяха очи една срещу други и полагаха огромни усилия да се преструват, че не се опитват да свалят високото тъмнокосо момче в ъгъла на бара, което седеше с гръб към всички. Очевидно този мъж бе единственият, на когото въобще не му пукаше кой е тук и кой го няма. Доколкото можех да преценя, наградата за „най-печен тип на вечерта“ се падаше на него.

— Е, видя ли се с приятелката ти? — запита високо Виржини.

Обърнах се към нея и отново се сблъсках с широко ококорените й очи. Божичко, как не й омръзва да се интересува от всичко?! Доста притеснително.

— Да — кимнах и обърнах една глътка вино. Когато си в Рим, прави като римляните. Добре де, като французите. — Обядвахме, беше ми много приятно да я видя. Тя току-що бе разбрала, че е бременна, така че беше малко странно. В добрия смисъл на думата, естествено.

— Липсва ли ти?

— Много — кимнах и косата ми заподскача нагоре-надолу. — Всъщност не си бях давала сметка колко ми е мъчно за нея, докато не я видях. Утре е годишнината от сватбата й, което означава, че е изминала една година, откакто се видяхме за последен път. А също така и година, откакто се преместих в Ню Йорк.

— Никога ли не ти е хрумвало да се върнеш у дома? — попита, но очите й се плъзнаха над главата ми. Предположих, че и тя съзерцава господин Непукист в отсрещния ъгъл. И защо не — никоя жена не е застрахована при среща с толкова готин тип. — Една година е твърде дълго време да бъдеш далече от дома си, от приятелите си, от семейството си.

— Да, така е. Но ако трябва да бъда честна, до този момент изобщо не съм изпитвала носталгия. Едва днес… Не знам, малко странно ми е. Различно — отбелязах замислено. — Утре Луиза организира парти за първата годишнина от сватбата си. Странно е като си помисля, че почти всички, които познавам, ще бъдат събрани на едно място, което е само на два часа път оттук с влак, а аз няма да бъда там.

— Не искаш ли да отидеш?

— Всъщност, като че ли искам — признах си тихо. — Но си давам сметка, че идеята не е особено добра, като се имат предвид проблемите, които имам в Ню Йорк.

— Но животът ти е толкова хубав! — възкликна Виржини сигурно за милионен път, откакто се познавахме. — Аз бих убила да…

— Виж какво, независимо колко пъти ще го кажеш, това няма да го направи по-вярно, разбра ли? — извисих глас аз.

Виржини поклати глава и невъзмутимо продължи:

— Убедена съм, че в Лондон също е хубаво, обаче Ню Йорк… Това е най-красивият град в целия свят! И какво толкова лошо може да има в него, което да те накара да се върнеш обратно в Англия?

— Ами, доста неща — отговорих и отпих от виното си. — С Алекс като че ли сме в застой, Джени отказва да ми говори, а и снощи той каза нещо, което просто не ми излиза от ума.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако поговориш с някого? — предложи предпазливо тя. Аз сбърчих нос и се замислих. Виржини надали бе сред хората, които биха могли да ми дадат обективен съвет, а точно сега последното, от което имах нужда, бе някой да потвърди опасенията ми. От друга страна, разговорът с Луиза със сигурност ми бе помогнал, макар че тя надали можеше да се определи като заставаща на страната на Алекс. Така че защо да не поискам и второ, още по-странично мнение?

— Окей — кимнах, решила да излея душата си. В тази нейна огромна поклащаща се панделка на главата й действително имаше нещо, което ме караше да й се доверя. — Веднъж той съвсем между другото подхвърли, че по време на концертите му обикновено съм сама, и това ме накара да се замисля. Откакто пристигнах в Ню Йорк, като че ли не съм се сприятелявала с никого другиго освен с Джени и нейните дългогодишни приятели. Така де, не че и преди приятелският ми кръг не е бил малък и съм свикнала с този факт, обаче имам чувството, че с течение на времето този кръг като че ли продължава да се стеснява все повече и повече, така че, докато се усетя, накрая няма да е останал никой друг освен Алекс. Така стана и в Лондон — в университета бяхме милиони, на работа бяхме една група, а накрая останахме само аз, Марк, Луиза и Тим. А точно сега нямам дори Луиза. Не мога да позволя това да се случи повторно! Ако двамата с Алекс скъсаме, не съм сигурна дали изобщо има смисъл да оставам в Ню Йорк.

— А ти сериозно ли смяташ, че може да скъсате? — попита Виржини, напълни ми пак чашата и се усмихна сконфузено. — Извинявай, но аз май наистина пия твърде бързо.

— Няма проблеми — излъгах, като си отбелязах мислено, че за нищо на света не трябва да се опитвам да я следвам. — Аз пък не съм много добър пияч. След толкова много махмурлук в Холивуд се старая да не се отрязвам като казак.

— Да се отрязваш като казак ли?

— Това означава да се напиеш толкова, че да паднеш, да повърнеш, да припаднеш и накрая да се събудиш с усещането, че в леглото ти има някакъв непознат, който вони като бъчва — поясних, отпивайки доста бавно от виното си. — А по въпроса за скъсването, по-добре сега да не мисля за това.

— Днес успя ли да поработиш върху статията си? — смени услужливо темата Виржини. — Чувствам се много виновна заради теб! Но все още се надявам, че макар да ти остават само още два дена в Париж, все пак ще успееш да довършиш статията си.

— Остават само два, така ли? — Направо не можех да повярвам колко бързо излетя седмицата. Не че и това кратко време се размина без инциденти, де. — Е, всичко ще бъде наред — опитах се да я уверя аз (както и себе си). — Всъщност вчера си записах доста интересни неща, така че вече се чувствам малко по-добре. Не че има кой знае още колко за добавяне, но мисля, че за тези два дена ще се придържам само към баровете. Мисля, че ще стане добре. Не ми каза как се нарича това място.

— НЛО — отговори Виржини и отново насочи поглед към бара, където вече започваше да се пълни с хора. — Но като гледам колко е претъпкано, може би не е толкова тайно.

— За теб може би не, но като гледам, не виждам много американци наоколо — отбелязах, проследявайки погледа й. Другата част на бара бе напълно различна от мрачните, замислени битници по масичките. Там всички говореха, размахваха енергично ръце, докосваха се по рамото, целуваха се.

— Може би има поне един — рече Виржини и посочи с почти празната си чаша към високия тъмнокос мъж, който седеше с гръб към нас. Само дето вече не беше с гръб към нас. Слезе от стола, наклони леко глава, за да не се удари в ниския таван, и вдигна от пода калъф за китара. Беше Алекс. Насочи се към изхода. А след него тръгна Солен.

— Това не е ли… — посочи Виржини, докато двамата спряха за миг пред прозорците на бара.

— Да — бе единственото, което успях да изрека, полагайки неистови усилия да не се паникьосвам. — Той е.

Като по магия Солен измъкна кутия цигари от впитите си в тялото дънки, постави внимателно една цигара между устата си и повдигна брадичка към Алекс, за да й я запали. После му подаде запалената цигара, поставяйки я нежно между устните му, и повтори същата процедура за себе си — да не би някой да я е пропуснал. Дръпна силно от втората цигара, отметна дългия си бретон и наклони глава настрани, усмихвайки се страстно на моето гадже. После двамата тръгнаха. Но преди да успея да реша какво да направя, Солен надзърна през рамо и впи очи право в мен! Изгледа ме победоносно, със самодоволна усмивка на лице! След това се обърна, хвана Алекс под ръка и двамата продължиха напред, докато не се изгубиха от погледите ни.

— Анджела?

Продължавах да се блещя към прозореца, без да обръщам внимание на тихия глас до мен.

— Анджела, моля, ще счупиш чашата!

Излизайки от транса си, осъзнах, че съм стиснала столчето на евтината чаша толкова силно, че всеки момент ще го отчупя от основата. Което би го превърнало в страхотно оръжие за забиване право в сърцето на Солен. Ако изобщо има сърце.

— Ти не знаеше, че Алекс има среща с това момиче?

Изгледах Виржини с поглед, с който се надявах да й подскажа, че е задала невероятно тъп въпрос.

— Не мисля, че той те видя — отбеляза тя. — И съм сигурна, че няма нищо.

А аз все още не бях в състояние да изрека каквото и да било. С изключение, може би, да перифразирам Джени Лопес: „Какво, по дяволите…“

— Те и двамата свирят в групи, нали? И участват в утрешния фестивал? Значи това е нещо като работна среща.

Дори не успях да повдигна вежди при това изявление. Тя за такава глупачка ли ме мисли?

— Както сама ми каза, между тях вече няма нищо. Всичко е история.

„А историята понякога се повтаря“ — си казах аз, макар да нямах сили да го изрека на глас. Най-вече защото звучеше твърде сладникаво. Изгълтах на един дъх остатъка от виното си и си напълних пак чашата от вече полупразната бутилка. И пак я изгълтах на един дъх.

— Анджела, аз…

— Виржини?

— Да?

— Не се обиждай, но би ли си затворила устата за малко?

— Разбира се.

Следващите няколко минути преминаха в мълчание и пиене. Докато аз предъвквах доказателствата. Вероятно има напълно логично обяснение защо моят приятел е излязъл с бившата си приятелка, без да ми каже. Например, че просто са се срещнали случайно, а той е останал да пие с нея от любезност. Или че тя е заплашила да се хвърли в реката, ако той не се срещне с нея. Или че просто е искал да я изчука набързо, за загрявка преди концерта, защото вече не иска да го прави с мен. Боже, какъв цар съм на позитивното мислене, нали?

Изминаха още десет мълчаливи минути, през които пред вътрешния ми поглед се редяха една след друга сцени с Алекс и Солен. Виржини си седеше кротко отсреща на масата, съсредоточена върху задачата да мълчи. От пръв поглед се виждаше, че мълчанието не й беше по вкуса, но точно сега не желаех да чувам нито една от оптимистичните й теории. Исках да пресуша бутилката колкото е възможно по-бързо, за да разполагам с удобно и смъртоносно оръжие.

— Анджела?

Извих леко глава към Виржини, присвих очи и изсъсках:

— Ако се каниш да ми кажеш колко безобидно е изглеждало всичко, с нищо няма да ми помогнеш.

— Всъщност исках да те поканя тази вечер да отседнеш при мен — изрече колебливо тя. — Ако нещата не се развиват добре, разбира се.

— О! — Това ми дойде като шок. Не трябваше ли сега да подскача и да крещи каква уличница е Солен и колко страхотна съм аз, и че Алекс трябва да е глупак, за да погледне друга жена?

— Защото… не че познавам твоя Алекс, обаче… нещо не вярвам на тази Солен. Знам, че вече съм ти го казвала — допълни и доля чашата ми, така че бутилката вече наистина се изпразни.

— Ясно — кимнах, вдигнах чашата и я изгълтах на един дъх. Вече отдавна бях прескочила момента на бавното пиене и нещо ми подсказваше, че това ще бъде едновременно благословия и проклятие. Защото виното не беше особено добро. А аз изобщо не трябва да пия червено вино. — Ами, смятам, че просто трябва да говоря с него. Много е вероятно просто да са се срещнали случайно и той от любезност не е могъл да й откаже да пият заедно.

— А на него нали не му пукаше дали е любезен към нея или не? — напомни ми Виржини очевидното. — Нали затова не искаше да ходи на купона й с теб?

— О, вярно.

Престорих се, че съм забравила, но всъщност изобщо не бях забравила. И наистина не бях в състояние да измисля поне една логична причина Алекс да се намира в един и същи бар като Солен по време, за което той знаеше, че аз имам работна среща, при това — без да ми каже нищо по този въпрос. Дори една-единствена причина. Освен ако току-що не е разбрал, че майка му се нуждае от трансплантация на бъбрек и Солен е единственият подходящ донор в целия свят. Хмм, и това не става. Той не поддържаше контакти с майка си.

— Може би не искаш да ходиш на концерта? Може би предпочиташ да се отбиеш в хотела и да си вземеш някои неща? — предложи френската ми приятелка, довършвайки виното си. — Вече си преживяла достатъчно изневери и надали искаш отново да се сблъскаш с неверни мъже.

— За бога, не! — тръснах бързо глава, като се опитах да не обръщам внимание на факта, че барът изведнъж се завъртя около мен. Засега лекичко. — Всичко това е много глупаво! И аз се държа като глупачка! Просто трябва да отида при него и да го попитам! Това е абсурдно! Да се самонавивам, докато всъщност нямам никаква представа какво става!

Е, имах някаква представа и май тъкмо в това бе проблемът. Защото представата ми беше доста детайлизирана, а нито един от въпросните детайли не ми харесваше.

— Добре — нацупи се Виржини. — Щом така искаш. Но да знаеш, че ако не искаш да се връщаш в хотела, можеш да дойдеш при мен.

— Виржини, наистина всичко е наред, повярвай ми! — опитах се да убедя като че ли и двете ни. А и не бях сигурна дали ако ножът опреше до кокала, ридаенето на пода на жена, която почти не познавах, би ми помогнало с нещо, нищо че тя беше моята лична, невероятно шикозна парижка версия на Мери Попинс. Идеална във всяко едно отношение. В буквалния смисъл. — Ти би трябвало да ми помагаш със статията, а не да се правиш на мой психоаналитик!

— Но аз искам да ти помогна! — изрече напрегнато тя, протегна ръка през масата и стисна моята. И автоматично си даде сметка, че това е малко прекалено дори и за една Анджела с три чаши вино на полупразен стомах. Дръпна ръката си, сви рамене и се опита да се престори на непукист. — Или пък би могла да отидеш на гости на приятелката ти в Англия. Сигурна съм, че тя ще ти бъде доста по-полезна от мен.

— Ти си ми невероятно полезна! — уверих я аз, спасена поне за миг от необходимостта да се тревожа за нечии чужди чувства. — Честна дума, Виржини, великолепна си! И да знаеш, че ако някога ти се прииска да дойдеш в Ню Йорк, винаги си добре дошла при мен!

— Благодаря ти — промърмори тя, дръпна един кичур от косата си и го разгледа, за да провери дали няма нацъфтели крайчета. Разбира се, че нямаше.

— Виж какво, наистина много ценя онова, което се опитваш да ми кажеш! — Божичко, ама тя дори не ме гледа в очите! По дяволите! Не исках да я обидя! — Ти си брилянтна, Виржини! Наистина си брилянтна! И между другото, помолих Алекс да те включи в списъка на поканените на фестивала утре, така че ще се радвам, ако дойдеш и ти! Надявам се само да не е забравил, защото е малко разсеян.

— Няма проблеми, аз и без това си имам прескарта. Още вино? — вдигна очи тя. Невидимият й ключ отново бе щракнал на позиция „щастие“.

Усмихнах се сковано и се изправих, за да отида до бара. Тя беше дошла на себе си.

А ако аз продължавах да пия с това темпо, не се знаеше къде ще отиде моят обяд.