Линдзи Келк
Аз обичам Париж (23)

Двайсет и втора глава

— А това е дневната — изрекох към лаптопа, изнасяйки го от спалнята. — Скоро ще си вземем нови дивани, така че не гледай тези, не стават за нищо!

— Знаеш ли какво, Анджела Кларк? — засмя се Луиза от екрана на лаптопа, докато го поставях внимателно на масичката. — Съжалявам, но не говоря американски.

— Канапета! — натъртих нарочно бавно. — Извинявай, но вече ставам двуезична. Използвам още какви ли не американизми. Просто няма как. Ако дойдеш тук и поискаш да си купиш, примерно, патладжан, гарантирам ти, че ще ти бъде адски трудно.

— Голяма работа! — показа ми среден пръст тя. Страхотно изобретение е този скайп! — Е, апартаментът изглежда много приятен. Изгледът към Манхатън е възхитителен!

— Нали? — усмихнах се аз, докато отварях бутилка бяло вино. — Направо е жесток!

— Нали? — имитира ме Луиза. — Защо трябва да го повтаряш в края на всяко изречение? Май вече започваме да те губим, скъпа! Започвам да се тревожа какво ще бъде влиянието ти върху това бебе!

— Нищо, освен най-доброто за моя кръщелник или кръщелница! — отсякох и й показах снимката от видеозона, която ми беше изпратила и която аз вече си бях отпечатала и поставила на хладилника. — Виждаш ли колко добра кръстница съм вече? Алекс ме накара да я сваля, защото го отвращавала от храната.

— Просто смятам за странно да лепиш на мястото, където държим храната си, снимка на вътрешностите на най-добрата си приятелка! — провикна се Алекс откъм спалнята. — Здрасти, Луиза!

— Здрасти, Алекс! — провикна се на свой ред Луиза. — Извинявай, че ти прекъснахме банята.

Изчервих се срещу екрана и се ухилих на намигването на Лу.

— Нали си давате сметка, че виждам и двете ви? — извика Алекс и показа мократа си глава на вратата на дневната.

— Нали? — започна да се киска Луиза.

— О, я… — махна с ръка той и изчезна в спалнята.

— Не му обръщай внимание — рекох и се настаних на дивана с чаша вино в ръка. — И без това вече трябва да се е облякъл.

— Направо не мога да си намеря място задето не успях да дойда на партито ви — нацупи се Лу в другия край на света. — Обаче Тим не можа да си вземе отпуска, а не иска да ме пуска да летя сама. Глупости, наистина, но съжалявам.

— Няма проблеми — махнах с ръка. — Радвам се, че така усърдно се грижи за моя кръщелник или кръщелница.

— Ако ти кажа какво е детето, ще престанеш ли най-сетне да го наричаш той или тя? — въздъхна Лу. — Ако трябва да бъда честна, знам близо от седмица и сега направо не издържам да не ти кажа!

— Казах ти, че не искам да знам! — разкрещях се аз и си запуших ушите. — Сериозно! Толкова е вълнуващо! Искам да бъде изненада.

— Радвам се, че поне за някого е вълнуващо — въздъхна приятелката ми и отпусна ръка върху буквално несъществуващия й корем. — Представи си обаче каква беше моята изненада, когато разбрах, че всъщност съм вече в петия месец!

— Тук вече си напълно права — съгласих се аз натъжена, че Луиза е изпуснала сума месеци, без да знае, че е бременна. Но и тайничко щастлива, че ще има кого да глезя много по-скоро, отколкото предполагахме. Новата детска линия на Марк Джейкъбс е ужасно сладка. — Но съм сигурна, че с това изненадите няма да свършат.

— Не говори такива неща — въздъхна тя и докосна уморено челото си. — Нека първо да изкараме това на бял свят.

Звънецът на вратата иззвъня и толкова ме стресна, че подскочих и излях половината от виното си на дивана.

— По дяволите! — измърморих и започнах ожесточено да го попивам.

— Няма да кажа на никого — обеща Луиза. — Просто го покрий с кувертюрата. Нали и без това каза, че ще си купувате нови дивани?

— Вярно, права си — усмихнах се към екрана. А след това последвах съвета й за кувертюрата. Ето, като новичко. — Ще трябва да отида да отворя.

— Аз и без това трябва да затварям, вече стана много късно — отбеляза Луиза, като ми помаха от екрана. — Приятно парти за събирането ви! Жалко, че с бебето не можем да бъдем при вас!

— Обичам ви и двамата! — изпратих въздушна целувка към монитора. — Е, също и Тим.

Затворих лаптопа и го плъзнах под дивана, за да предотвратя всякакви по-нататъшни поражения на напукания му вече капак, скочих на крака, оправих разкошната си купонджийска рокля на розови и оранжеви райета на Марк Джейкъбс (Алекс каза, че била твърде официална за домашно парти с шепа най-близки приятели, обаче аз учтиво бях отклонила модния му съвет) и отидох да отворя вратата.

— Алекс, гостите пристигат! — провикнах се по посока на спалнята, като натиснах бутона за долната врата, за да пусна огромна група от хора. После отворих вратата на нашия апартамент и започнах да ги посрещам. Греъм и неговия приятел. Крейг и последната му приятелка (е, трудно може да се нарече приятелка, но поне беше от женски пол и се държаха много приятелски), Ванеса и няколко от момичетата от хотел „Юниън“, следвани от Ерин и Томас, а после и десетина приятели на Алекс от Бруклин.

— Алекс, ще пуснеш ли малко музика? — провикнах се пак и тъкмо се канех вече да затварям вратата, когато бе блокирана от един крак, обут в разкошен кожен чехъл.

— Ще ми затваряш вратата под носа, а? — изписка един познат глас от коридора.

— Джени! — изпищях, хвърлих се на врата й и я притиснах към себе си. — Нямах представа, че и ти ще дойдеш!

— Можеш ли да си представиш, че сме успели да пазим това в тайна от теб близо седмица? — обади се Алекс, облегнат на прага на вътрешната врата, ухилен самодоволно.

— Ама че мръсници! — извиках възмутено. Бях толкова щастлива, че ми идваше да се разплача от радост. — Трябваше да ми кажете! Имаш ли някакъв багаж?

— Не, всичко е в квартирата — отговори Джени и автоматично фиксира тоалета ми. — Браво! Изключително актуално!

Тя също не изглеждаше никак зле. Финото й тяло бе обгърнато във фина небесносиня коприна, която изпъкваше страхотно върху златистия й тен.

— „Вена Кава“ — обясни тя, без да чака да я питат. — Жестоко, нали?

— Абсолютно! — съгласих се аз и поех нова чаша вино от Алекс. — Значи вече си била в квартирата? Колко ще останеш?

— Да, бях, а на втория ти въпрос — може би завинаги — отговори тя, наблюдаваща ме изпод водопада от къдрици, падащи върху лицето й. — Стигнах до извода, че нюйоркчани трябва да вземат Лос Анджелис само на малки дози.

— Сериозно? О, Джени, това е страхотно! — втурнах се да я прегърна за втори път аз, като се постарах да не излея виното си и върху двете ни. — Толкова се радвам! Ама, разбира се, че ще останеш! Няма да се връщаш повече там!

— Знам си аз, трябвам ти само заради ходенето по разпродажби! — изрече през смях тя, но не успя да скрие от мен, че й стана много приятно от топлото посрещане. Като че бих я посрещнала по някакъв друг начин. — Реших, че и в Ню Йорк бих могла да работя точно толкова, колкото и в Лос Анджелис. И тук има предостатъчно хора с много пари и малко разум, не мислите ли?

— Определено! — кимнах аз. — Боже, толкова съм щастлива! Но съжалявам, че няма да бъдем съквартирантки.

— За нищо на света не те пускам обратно там! — намеси се Алекс. — Направо не мога да повярвам колко боклуци имаше! Като се има предвид, че половината от тях ги взривиха!

— О, ама аз изобщо не я искам при мен! — отсече Джени, грабна първата си чаша вино и показа гол гръб на минаващия покрай нея и вече поразен от красотата й Крейг. Очевидно гаджето за вечерта беше забравено. — Тази седмица Ванеса се изнася, та реших да пробвам да поживея и сама. Да ви кажа честно, след номерата на Дафни ми се иска да превърна втората спалня в кабинет.

— Може, обаче няма да се спасиш от мен, когато дават „Следващият топмодел“! — заявих и пак я прегърнах. Знаех си, че се хиля като идиот, но не ми пукаше.

— Виж, тук си напълно права — съгласи се Джени и отметна косата ми назад. Май пак беше тръгнала да расте. — Обаче бирите са от теб! По дяволите, много ми липсваше, Анджи!

— И ти на мен! — промърморих и сърцето ме бодна така, както когато последния път прегърнах Луиза. Само дето този път Джени не си тръгваше, а оставаше. — А сега би ли могла да ме пуснеш, за да отида до тоалетната?

— Само да си посмяла да ми напикаеш роклята! — скастри ме Джени. — Това е сто процента коприна!

— Която ще изглежда още по-красиво върху пода на спалнята ми — измърка Крейг в ухото й и подаде ръка. — Не мисля, че се познаваме. Аз съм Крейг.

— Кажи ми, че не каза това, което чух! — изгледа го безизразно Джени. — По дяволите, човече, започваш по грешния начин!

Втурнах се към банята и затворих вратата след себе си. Усмихнах се в огледалото и подложих парче тоалетна хартия под всяко от очите си, за да уловя сълзите, които заплашваха да развалят моя толкова внимателно поставен грим. Беше изминала почти седмица, откакто се върнахме от Париж, аз се бях нанесла в апартамента на Алекс, а синината на два пъти удареното ми око почти се бе стопила. Мери все още не ми се беше обадила, но пък получих писмено извинение от Сиси, придружено от чек за две хиляди долара. Той изобщо не можеше да покрие загубите ми, но все пак оценявах усилията на Мери, които ми даваха надеждата, че все някой ден ще получа обратно работата си. Дотогава щях да се посветя на списването на моята рубрика в английското издание на списанието. И да се постарая да не мисля за проблема с имиграционните служби.

Чух тихо почукване на вратата, след което топката се завъртя. Докато осъзная, че всъщност не съм заключила, Алекс надникна в банята.

— Добре ли си? — попита с нежна усмивка. — Съжалявам, че не ти казах за Джени. Реших, че ще бъде приятна изненада.

— И точно така беше! — измърках и започнах да си вея пред лицето. — Толкова съм щастлива!

— И плачеш, защото… — промърмори той и се вмъкна при мен в миниатюрната баня.

— Защото съм щастлива — повторих. — Честна дума! Така де, вече се преместих при теб, Джени се върна… Толкова неща, на които да се радвам!

— И не съжаляваш, че не остана в Лондон, нали? — попита той и изтри една непослушна сълза под окото ми с палеца си.

— Ни най-малко — тръснах глава. — Вярно е, че ми е мъчно за Лу, а може би мъничко и за майка ми, но искам да бъда тук! Когато Мери ми каза, че мога да изгубя визата си, се почувствах много по-зле, отколкото когато се качих на обратния влак за Париж.

— Ще разрешим и този въпрос — обеща Алекс. — Ще видиш, че ще се нареди. Всичко е само бумащина. Нищо особено.

Кимнах, надявайки се да е прав.

— Ехо! Вие двамата да не се чукате? — провикна се от другата страна на вратата Джени. — Защото, ако не сте забравили, имате гости и е много шибаняшко от ваша страна да се държите така! Освен това ми се пишка!

Поклатих усмихнато глава, избутах Алекс и отворих вратата. Джени стоеше с ръце на кръста, а едната й вежда беше вдигната толкова високо, че ме достраша да не падне.

— Човече, контролирай се, когато имате компания! — промърмори тя и плесна лекичко Алекс по главата. — Тя вече живее при теб, което е като да разполагаш с топла и студена вода двайсет и четири часа на ден и седем дена в седмицата. Не можеш ли да почакаш, докато ни изпратите?

По време на краткия ни престой в банята някой беше угасил централните лампи и бе запалил малките лампички, които бях окачила преди няколко дена въпреки притесненията на Алекс, че с тях апартаментът щял да заприлича на къщата на „Плейбой“. Оказа се, че не беше така. Изглеждаха страхотно. Примигваха весело около стъклата на прозорците, обграждайки в пъстроцветна рамка остров Манхатън, осветения в зелено Емпайър Стейт Билдинг, приличащия на обърната фунийка за сладолед Крайслер Билдинг и цялата останала част от града, която ни намигаше с милионите си светлини, за да ни напомни, че е там. Животът продължаваше.

— Имаш ли нужда от нещо? — прошепна Алекс и ме прегърна през кръста, докато съзерцавах щастливата сцена в нашия апартамент.

— Аха! — кимнах и поднесох устни за целувка. Гланцът да върви по дяволите.

— И не искаш нищо друго, така ли?

— Имам всичко, от което се нуждая, и всичко, което искам! — отвърнах усмихнато и стиснах лекичко ръката му, загледана в Джени, която въртеше отегчено очи на глупостите, които й говореше Крейг, и в снимката от видеозона на Луиза, прикрепена с магнитче за хладилника.

И поне в този момент това бе самата истина.