Линдзи Келк
Аз обичам Париж (10)

Девета глава

— О, господи! — Стоях пред огромното огледало в дома на Виржини и не можех да повярвам на онова, което виждам. — Това аз ли съм?

— Разбира се! — плесна щастливо с ръце Виржини, а след това грабна четката за руж и се приближи до мен. — Харесва ти?

Знаех, че е крайно невъзпитано да стоя и да се съзерцавам със зяпнала уста, но имах чувството, че е изминала цяла вечност, откакто за последно се бях чувствала толкова красива. След като ме бе слушала два дена подред да оплаквам загубата на пресата си за коса, Виржини буквално отговори на молитвите ми, като извади от чекмеджето на тоалетката си такава. Обаче косата ми права ли беше? Не, разбира се. По някакъв неразбираем за мен начин сега се бе превърнала в меки, нежни вълни, които подскачаха по раменете ми, а що се отнася до грима, никога не бях имала по-хубав. Виржини може и да не беше робиня на модата, но пък бе надарена от Бога с невероятно точна ръка и повече грим, отколкото имаха и в „Блумингдейлс“.

— А роклята, тя е перфектна! — отсече тя, отстъпи и ме огледа доволно. — И сините обувки пасват на котката. Значи така е трябвало да бъде!

— Чувствам се много странно като ми ги даваш назаем — промърморих, завъртях се пред огледалото и се надигнах леко на пръсти, за да видя отново яркочервените им подметки. Тя ми имаше такова доверие, че да ми даде назаем лубутенки? Последният човек, който го бе сторил, многократно съжалява. — Знам, че са много скъпи!

— Бяха ми подарък и никога не ги нося — махна с ръка Виржини, сочейки леките пантофки на краката си. — Затова ще се радвам, ако ги носиш. Те са идеални!

— Ама аз ще ги очукам, сигурна съм! — смръщих се аз, разкъсвана между желанието си да нося красивите обувки и картината как само три минути, след като съм излязла от апартамента на Виржини, красиво облепеният с кожа ток попада между две плочки на тротоара.

— Настоявам! — отсече Виржини и се отдалечи от огледалото, отказвайки да обсъжда въпроса повече. — Ти си толкова по-хубава от Солен!

Погледнах към лицето от огледалото, което изобщо не ми се стори по-хубаво от роклята. И отбелязах смръщено:

— Не съвсем. Но мисля, че поне за тази вечер ще мога да я бия.

— Искаш да се биеш с нея? — възкликна Виржини и сбърчи притеснено чело. Ако не престане да го сбръчква така, скоро ще има нужда от ботокс.

— Не мисля, че ще се стигне чак дотам — засмях се аз и взех чантата си.

Макар да не мога да отрека, че вариантът за силен удар (по възможност по лицето) не ми е минавал през ума. Солен може и да бе по-сексапилна от мен, по-готина от мен и да е имала всевъзможни страстни преживявания с моето гадже, но бях абсолютно сигурна, че в бой с голи ръце победителката ще бъда аз. Та тя беше крехка вейка, а аз — стабилен клон. А може би дори и як ствол на нейния фон.

— Е, готова съм — отсякох, като се стараех да не си пипам косата от страх да не разваля прическата си още преди да съм напуснала апартамента на Виржини. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

— Не, не мога — смръщи се тя и започна да навива дългия кабел около изстиналата преса за коса. — Обещах да се срещна с едни приятели. Но ти и Алекс ще се забавлявате?

— Стискай палци да се обади! — Проверих телефона си поне за петнайсети път тази вечер. Нищо. — Казах му да ме чака в хотела малко по-късно, но не съм сигурна дали телефонът ми работи добре.

Съществуваше известна възможност това да е истина. Но още по-голяма бе възможността никой да не иска да говори с мен. Защото не само Алекс бе този, който не ми отговаряше — Джени също не ми бе отговорила на имейла. С други думи, всички факти като че ли сочеха, че моите приятели са ми обърнали гръб.

— Ще се обади! — предрече Виржини. — И когато те види, ще ти каже, че си много красива! Искаш ли да му се обадиш от моя телефон? — предложи тя една очукана стара слушалка.

— Няма проблем. Аз наистина само ще се отбия, за да ги поздравя, и ще си тръгна. — Погледнах се за последен път в огледалото — за всеки случай, а после се обърнах, като позволих на Виржини да ме пръсне с нейния парфюм и да ме прегърне. — Окей, готова съм! — отсякох.

— Таксито вече те чака долу — поясни домакинята ми. — Изглеждаш твърде хубава, за да се возиш на метрото.

— Ти си истински ангел! — прегърнах я лекичко аз и се насочих към вратата. — Много ти благодаря!

— Няма защо! — хукна след мен тя, за да ме изпрати. — Просто съм много щастлива, че мога да работя с теб, Анджела! За мен е истинска чест!

О, боже! Тъкмо бях решила, че съм я отказала от това преклонение!

* * *

Изчаках цели осем минути пред апартамента на Солен, преди да се реша да вляза. Няма значение колко страхотна ме бе изкарала Виржини (и в продължение на десет минути в таксито аз наистина си вярвах, че е така), сега просто не исках да влизам. Държа се като пълна глупачка. Защо, за бога, стоя пред апартамента на бившето гадже на моето гадже, когато сега можех да съм на вечеря с него? И защо съм облечена с рокля с огромна котка отпред? Вече държах телефона си в ръка в готовност да изпратя ново съобщение на Алекс, когато от отсрещната страна на улицата някой извика името ми.

— Хей, Анджела! — Към мен вървяха Крейг и Греъм.

По дяволите! Край с плановете ми да се измъкна оттук.

— Здрасти — помахах им унило и върнах телефона обратно в чантата си. Очуканият кафяв Марк Джейкъбс не си вървеше особено с новата ми сива копринена рокличка, а още по-малко — с лубутенките в бебешко синьо, които взех назаем от Виржини, но никога не вреди да си имаш под ръка някое произведение на Марк.

— Чакаш Алекс ли? — запита Крейг, пъхна в устата си ментово бонбонче и едва тогава предложи и на нас. — Но не мисля, че ще се появи.

— Ами, не — отговорих, приемайки бонбончето, като междувременно се опитвах да намеря подходящо за мъж обяснение относно това, защо съм на партито на бившето гадже на моето гадже, което съм срещала два пъти през живота си. Без вече споменатото мое гадже. — Той няма да успее да дойде, но тъй като обещах на Солен да дойда, та реших просто да се отбия и да я поздравя.

Крейг ме изгледа сащисано.

— А после ще си тръгна — допълних.

Греъм ме изгледа още по-сащисано.

— И ще се видя с Алекс — завърших.

— Солен те е поканила? — осмели се да се обади Греъм и ми отвори вратата, за да вляза. — На купона?

— Да — кимнах, докато влизахме в асансьора. Крейг натисна бутона, за апартамента на последния етаж. Ама, разбира се. Къде другаде да живее Солен! — Снощи се видяхме, говорихме и тя каза непременно да се отбием с Алекс, за да се запознаем с приятеля й, обаче на Алекс нещо не му допадна тази идея.

— Нищо чудно — изсмя се подигравателно Крейг. — Кой ще се чувства приятно, когато…

— Крейг, човече, не мисля, че Анджела иска да слуша за всичко това — прекъсна го безапелационно Греъм. — Между другото, Анджи, изглеждаш прекрасно! Страхотна рокля! — допълни, хвана ръката ми и я стисна лекичко.

Скъпият Греъм!

— Аха. Ама това отпред котка ли е? — огледа ме от глава до пети Крейг. — Сигурен съм, че вече съм ти го казвал, но все пак ще повторя: имаш страхотни крака, Анджи! Направо убиец!

И не толкова скъпият Крейг.

— Сигурна ли си, че не предпочиташ просто да се измъкнеш, а? Да бъдеш с Алекс? — попита Греъм. — Така де, няма ли да бъде малко странно да…

— Наясно съм, че между нея и Алекс е имало някаква кратка забежка — изрекох, като се постарах да не се задавя от тези думи. — Обаче снощи тя беше много мила с мен, а и сега си има ново гадже и всичко останало. Затова реших, че би било забавно да се отбия на купона й.

— Тя ти каза, че са имали кратка забежка? — изгледа ме ококорено Крейг. — Брей!

— Защо, не е ли било забежка? — Този въпрос беше отправен към Греъм, който обаче си бе лепнал абсолютно неразгадаемо изражение. — Хубаво де, тогава какво е било?

Преди който и да е от двамата да успее да отговори, вратите на асансьора се плъзнаха и ние се озовахме право в апартамента на Солен. И беше възхитително! Стиснала здраво ръката на Греъм, аз буквално онемях от гледката на красивия френски прозорец точно пред мен. Беше точно като в апартамента на Алекс, само че вместо високите небостъргачи на Манхатън оттук се виждаше цял Париж. Нямах представа колко етажа сме изминали, докато стигнем дотук, обаче панорамата беше фантастична. Яркото синьо небе вече потъмняваше над сградите в бяло и сиво, които се редяха по бреговете на Сена, разделени от широки булеварди и изпълнени със зеленина площади. Реката беше точно под нас, Лувърът — почти насреща, а когато се загледах напред, забелязах и Парижката „Света Богородица“ — Нотрдам. Интериорът на апартамента бе не по-малко впечатляващ. Снежнобелите стени бяха изпъстрени с черно-бели снимки — някои на Солен и нейната група, други — на групи, които не познавах, две — на познати на мен състави. Но нито една на Алекс.

Спираловидна стълба точно в средата на огромното помещение отвеждаше горе към мецанина, където видях два огромни кремави дивана от двете страни на ниска масичка за кафе. Три канапета в същия стил изпълваха основната част на апартамента и на тях забелязах множество красиви хора. Осъзнах, че вече твърде дълго се взирам във всички тях.

— Анджела, искаш ли нещо за пиене? — попита Греъм, без да пуска ръката ми. — Ела!

Въведе ме навътре в препълнената зала, лавирайки между гостите. Всяка налична повърхност беше пълна с полупразни бутилки, пластмасови чаши, чаши за коктейли и купи със снакс, които като че ли бяха по-скоро за показ, отколкото за ядене. Очевидно това не беше първият купон, който организираше Солен. Не можех да не се запитам кой от присъстващите готини мъже тук е нейният нов приятел. Мнозина от тях приличаха доста на Алекс, но до един бяха бледи отражения на оригинала.

— Да ти кажа честно, мисля да се прибирам в хотела — отроних и пуснах ръката на Греъм. — Не се чувствам особено комфортно тук, а и утре с Алекс ни очаква голям ден. Неговата велика трийсетгодишнина.

— Страхотно! — кимна ми с разбиране Греъм. — Тогава ще те изпратя.

— Греъм, може ли да те питам нещо? — попитах, докато натисках бутона на асансьора. За мое огромно облекчение той веднага светна.

— Разбира се — съгласи се той, макар да не изглеждаше особено сигурен. — За какво става въпрос?

— Защо въобще си тук тази вечер? — попитах, облягайки се на стената, за да преместя центъра на тежестта от възглавничките на краката си. Може и да бяха най-добрите обувки в целия свят, но носенето на високи токчета никога няма да ми стане втора природа. — Имам усещането, че не си особено голям фен на Солен.

— Защото наистина не съм — призна си той. — Обаче сключих сделка с онзи идиот ей там. — И посочи с глава към посоката, където Крейг вече беше притиснал Мари до стената, блокирайки опитите й за бягство с ръка. И двамата се смееха, но не знам защо останах с впечатлението, че Мари се смееше не толкова с него, колкото на него. — Разбрахме се тази вечер аз да дойда с него, за да може да се пробва с Мари, а утре той да дойде с мен по музеите и галериите.

— Ако трябва да бъда честна, нещо не схващам твоята полза от всичко това — промърморих и отместих очи от Крейг и Мари. Беше отвратително. Като в онези канали за дивата природа, в които хищник си играе със своята плячка, преди да й налети. Не можех да повярвам как Крейг е могъл да си внуши, че тук е на своя територия. — Повече от ясно е, че сега не искаш да бъдеш тук и моля те, не ми казвай, че ще ти бъде много приятно утре да влачиш Крейг след себе си! Не ми прави впечатление на любител на музеите.

— Не е честно! Прозря подлия ми план! — засмя се Греъм, приведе се към мен и театрално прошепна: — Той буквално ще се побърка, гарантирам ти! Обаче това ще му бъде наказанието, задето хърка по време на целия ни полет дотук!

Разсмях се. А после се замислих. Съществуваше огромна вероятност да не искам да знам отговора на следващия си въпрос.

— А защо не харесваш Солен?

Усмивката от лицето на Греъм се изпари.

— Виж какво, Анджи, обещах на Алекс да не говоря за тези неща, но тъй като изглежда, че той наистина не ти е казал нищо особено за това, а и присъствието ти тук като че ли бе неочаквано, та…

— Та какво?

— Добре де, знаеш, че Алекс и Солен са били гаджета, нали?

— Естествено.

Дотук добре.

— Имам чувството, че той е поспестил голяма част от нещата, които се случиха между тях — промърмори Греъм, обърна се и пак натисна бутона на асансьора, който очевидно не идваше достатъчно бързо за неговия вкус. — Мисля, че много се уплаши, когато я видя тук. Ако щеш вярвай, но ние нямахме никаква представа, че и нейният състав е записан за фестивала. Сигурен съм, че ако знаехме, никой от нас нямаше да бъде сега тук.

— Значи не е свършило добре, така ли? Между тях двамата? — попитах.

Съществуваше ли добър отговор на този въпрос? Освен ако всичко не е приключило, когато Алекс една сутрин се е събудил, осъзнавайки, че е сънувал една приказно красива английска жена, която не знае кога да спре да задава въпроси.

— Не мисля, че е моя работа да ти разказвам за тези неща — простена Греъм и постави огромната си ръка на басист върху рамото ми. — Но ти не го мисли, Анджи! Между вас с Алекс всичко е прекрасно! А това тук е просто едно неочаквано… хммм… и аз не знам какво. Каквото и да е обаче, когато се върнем в Ню Йорк, от него няма да има и следа.

Кимнах. Той беше напълно прав. Ако не бяхме дошли в Париж, нито едно от тези неща нямаше да се случи, а щом се приберем в Ню Йорк и двамата с Алекс се съберем да живеем заедно, всичко ще си бъде така, както винаги си е било. Защото аз бях прочута със способността си да обръщам гръб на нещата. По дяволите! Защо въобще дойдох тук? Защо, защо послушах гласчето в главата си, а не нечий друг, по-разумен глас? Ето какво става, когато Джени Лопес я няма до мен, за да ме съветва. Следователно това бе изцяло нейна грешка.

Най-накрая асансьорът звънна тихичко, съобщавайки за пристигането си. И аз се зарадвах толкова много, че мога да си тръгна, че се усмихнах — за първи път, откакто излязох от таксито преди няколко минути. И въобще не я забелязах да идва.

— Греъм! — препречи пътя ни Солен, понесла две чаши бира, и го дари с обичайните си целувки по бузите. — И, Анджела! Радвам се, че си тук! Роклята ти е разкошна!

Усмивката почти напусна лицето ми, докато се чудех дали комплиментът е искрен или не.

— И колко красиви обувки! — допълни, като ни подаде чашите. — На твоя фон се чувствам като просяк.

Солен беше боса. И облечена в черни дънки и дълга черна тениска. Точно с каквото бях облечена и аз през целия ден, а не с копринена рокля за шестстотин евро с котка отпред и взети под наем дванайсетсантиметрови токчета. Почувствах се като пълна идиотка.

— Апартаментът ти е много красив — промърморих и отстъпих няколко крачки назад, обаче Солен ни върна обратно в гостната си. — Даже разкошен.

— О, благодаря — изрече небрежно тя, посочи едно от канапетата и буквално ме натисна да седна в него и стоя, докато не се увери, че съм седнала. Дали ще мога някога да се науча да пазя равновесие в обувки за големи момичета? — Греъм, би ли ми донесъл нещо за пиене, ако обичаш? Например червено вино?

Греъм погледна мен, после Солен, а след това пак мен.

— Всъщност аз тъкмо се канех да изпратя Анджела и да й помогна да си хване такси — изрече и ме вдигна отново на крака. — Алекс е планирал романтична вечеря за нея и затова тя трябва веднага да си тръгне. Също и аз.

— Така ли? — възкликна Солен и пак ме бутна на дивана.

— Така ли? — изгледах го.

— Ами да. Само дето трябваше да бъде изненада — отсече Греъм, взе чашата бира от ръката ми и я постави на масичка зад гърба си.

— Тогава аз ще извикам такси за Анджела — отсече Солен, стисна ръката ми и ми се усмихна широко. — На улицата трудно можеш да си хванеш такси. Това е Париж, не Ню Йорк.

Греъм си сложи квадратните слънчеви очила и ме избута лекичко, така че да седне до мен. После рече:

— Би било страхотно. Веднага, ако обичаш.

— Телефонът е горе, точно до червеното вино — отговори Солен, като пак ме заля с усмивката си. — Можеш да ми го донесеш.

Макар и крайно неохотно, Греъм се откъсна от мен и буквално хукна нагоре по стълбите. Солен се загледа след него и се засмя тихичко.

— Много е смешен, милият — отбеляза и се отпусна на канапето до мен. — Понякога много ми липсва.

— Имала си много турнета с Греъм ли? — попитах, като се стараех да не се чувствам като пълна идиотка с това свое суперофициално облекло.

— И по турнета, и когато живеехме заедно — отговори небрежно тя. — Но сега изглежда различен. Може би не толкова щастлив.

— Когато сте живели заедно ли? — Вече бях започнала да събирам две и две и като че ли не останах много доволна от онова, което показваха сметките. — Живяла си с Греъм?

— За малко — отговори и започна да навива един кичур от леденорусата си коса около пръста си. — Той напусна тогавашния си приятел и се премести да живее при мен и Алекс. Но беше за не повече от два-три месеца.

Ясно. Естествено. Значи се преместил при нея и Алекс за около два-три месеца.

Когато тя е живеела с Алекс.

Когато тя е живеела с моето гадже.

— Толкова много ми липсва Бруклин! Кажи ми, откога живееш там? — запита тя.

— Аз… ами… аз живея в Манхатън — изфъфлих и докопах бирата си.

— Алекс се е преместил в Манхатън? Продал е апартамента си? С красивата гледка? — запита Солен, докато сплиташе кичур коса, внимателно отделен от елегантно оформеното й птиче гнездо. — Никога не бих повярвала, че ще го напусне.

— Не, той си е все така в Бруклин, в Уилямсбърг — отговорих, но си дадох сметка, че наистина трябва внимателно да обмислям думите си. Защо говоренето трябва да бъде такъв проблем? Защо дишането трябва да бъде такъв проблем? — Ние не живеем заедно.

— О, значи не е сериозно? — възкликна тя, но една идея по-бързо за моя вкус. — Между теб и Алекс?

— Не, сериозно е — побързах да я опровергая аз със същата скорост. — Абсолютно сериозно е. Когато се върнем в Ню Йорк, ще се преместя при него.

— Това е добре — изрече Солен и се загледа в мен, докато гълтах бирата си. — Дълго време се чувстваше много наранен. Което, разбира се, беше по моя вина. Затова сега много се радвам, че е открил теб.

— Той е бил наранен? — повторих, без да съм много сигурна дали това е въпрос или не. Къде, по дяволите, се бавеше Греъм?

— Да, знам, сигурно ме мислиш за ужасен човек, Анджела — прошепна тя, пусна косата си и пое (вече празната) чаша от ръката ми. Постави я внимателно на масичката и хвана ръцете ми. Не можех да не забележа, че макар ръцете й да бяха миниатюрни и меки, има мазоли на същите места, на които имаше и Алекс. — Просто тогава все още не бях готова за семеен живот. А Алекс нямаше търпение да се ожени, да си има бебета… Тогава бях твърде млада, далече от дома. И бях много объркана. Но сега си давам сметка, че допуснах огромна грешка. Никога не съм искала да разбивам сърцето му!

А аз никога не съм искала да разбивам носа на когото и да било.

Солен не е имала „забежка“ с Алекс. Двамата не са били просто гаджета.

Тя е била голямата му любов.

Тя е бившата, която му е изневерила с най-добрия му приятел.

— Анджела, моля те, щом Алекс не иска да дойде тук, разбирам, но се надявам да му кажеш, че много съжалявам — простена тя и по бузите й се претърколиха две огромни сълзи, набраздявайки порцелановобялата й кожа с черни ивици. — Той все още отказва да разговаря с мен, а това беше толкова отдавна! Преди бяхме много щастливи, а сега ми е тъжно, че не можем да бъдем поне приятели!

Отказах се да чакам Греъм и сама издърпах ръцете си. После се изправих и казах:

— Съжалявам, Солен, но не мисля, че е моя работа да се занимавам с това.

Тя кимна, ридаейки, и обори глава на гърдите си.

Това, че не разбих главата й с обувката си, бе най-цивилизованото нещо, което някога съм правила. Което не означаваше, че не се борех отчаяно с неистовото си желание да сваля от краката си една лубутенка и да изиграя главния си коз, но нещо ми подсказваше, че в случая поне аз трябва да се държа като голям човек. По изключение. Нали в крайна сметка такива ми бяха намеренията по принцип, когато реших да дойда на този купон?

Оставих я на канапето и се насочих към асансьора толкова бързо, колкото можех на високите си токчета. Очите ми горяха само една идея по-малко от възглавничките на ходилата ми. Удрях ли, удрях бутона, докато накрая асансьорът не благоволи да се появи.

— Анджела! — изкрещя Греъм над главите на хората, които вече изпълваха апартамента. — Много съжалявам! Крейг ме забави, не можах да намеря нито телефона, нито виното, и… Господи, добре ли си?

Кимнах, задържайки вратата на асансьора. А после простенах:

— Но вероятно щях да се чувствам по-добре, ако не бях научила, че Алекс и Солен… При това от нея…

— Може би — започна да примигва неловко Греъм. — Много съжалявам, Анджи! Но все пак това е история! Беше много отдавна. И вече няма никакво значение.

— Хмммм — отговорих, докато влизах в асансьора. — Да бе.

Красноречието ми открай време ме е удивлявало.

— Извиках такси. Вече би трябвало да е долу — каза той, като задържа вратата. — Може ли да сляза с теб?

— Ами, мисля, че имам нужда от пет минути насаме със себе си — отговорих. Това бе най-дипломатичният начин да му кажа да се разкара, който успях да измисля.

Но когато излязох навън, там нямаше никакво такси — нито пред сградата, нито някъде по улицата. Започнах да крача напред-назад, а после се облегнах на стената и се вторачих напред в реката. На другия бряг кулите на Нотрдам все още бяха огрени от лъчите на залеза. Бяха разкошни, но точно толкова плашещи. Запитах се дали Солен не се качва по тях през нощта, за да се разхожда наоколо. Или може би виси от ръба като един от гаргойлите водоливници. Само дето по изключение тя бе красив водоливник, който, виждате ли, решил да разбие сърцето на моето гадже, а сега очаква от нас да станем най-добри приятелки. Кучка!

На този свят имаше само един човек, който би могъл да оцени яростта ми в този конкретен момент. Разрових се в чантата си, открих телефона си (батерията му беше към края си) и натиснах първия бутон за бързо набиране.

— Джени Лопес — отговори тя още на първото позвъняване. Добре че нямаше навика да поглежда кой я търси, преди да отговори. Или както там човек отговаря на айфон.

— Джени, аз съм — изрекох бързо, твърде изненадана да доловя и няколко сълзи в гласа си. — Може ли да поговорим, ако обичаш?

— Анджи, съжалявам, но точно сега не мога — изрече тя. Звучеше напрегнато, но не и ядосано. — Имам да разрешавам тонове проблеми, така че ти ще трябва да почакаш.

— Ама аз навлизам в нещо като криза и… — започнах. Ако успеех да започна да плюя кучката достатъчно бързо, тя няма да може да ми устои и ще ме изслуша.

— Нека позная — прекъсна ме тя. — Така. Или Алекс се държи като идиот, или си прецакала работата с „Belle“. Кое от двете?

Аууу! Ама аз наистина не разполагах с отговор на това. Нямах усещането, че ще бъде особено впечатлена, ако й отговоря, че проблемът е по малко и от двете.

— Извинявай, но точно сега наистина не мога — продължи Джени. — Ще ти звънна по-късно.

— Ама, Джени… — опитах се да я спра аз. Но като че ли идеята ми не беше особено добра.

— Както вчера ти нямаше време да говориш с мен и не приемаше повикванията ми, така сега и аз нямам време да говоря с теб. Оправяй се сама с твоята криза. Аз си имам работа!

И ми затвори телефона. Наистина ми затвори!

Пак се вторачих в кулите на Нотрдам. Някакви шансове за божествена намеса? Очевидно не. Може би защото кракът ми никога не бе стъпвал в църква, освен ако не бях сигурна, че ще ми бъде сервирана торта, меню от минимум три блюда и безплатни напитки.

Едва издържах на изкушението да не запея на глас една от главните песни в „Клетниците“ — „Съвсем сама“. Загледах се пак в телефона. Нямах представа на кого друг бих могла да се обадя. Не бих могла да се справя с лесно паникьосващата се Луиза, а и без това след два дена щяхме да се видим. Ерин сигурно ще ми каже, че съм допуснала огромна грешка, като не съм изпълнила коронния си номер с обувката върху главата на Солен. А с други хора от Ню Йорк просто не ми се говореше. Няма нужда да знаят приливите и отливите в сексуалната история на Алекс. И трагично забравях единствения човек, който не би имал нужда от увод, за да го запозная с тази история. Нямаше как Алекс да не е запознат с детайлите.

Натиснах втория бутон за бързо набиране и го зачаках да иззвъни. И веднага се включи на гласова поща.

— „Здрасти, аз съм — започнах, като тръгнах към моста, по посока на катедралата. Не може все някъде да не зърна такси, нали? — Връщам се към хотела. Съжалявам, че днес се държах като пълен идиот. Но за това е виновен Париж — толкова е красив, че не ми позволява да разсъждавам трезво. Освен това от понеделник не съм хапвала хотдог и мисля, че липсата е повлияла на мозъка ми. Надявам се да успея да се върна колкото е възможно по-скоро. Или ти можеш да ми се обадиш и да се срещнем някъде. Добре де, каквото решиш. Обичам те!“

Затворих и се постарах да си повярвам, че той е под душа и се гласи за мен. След това се посветих на мисията по намирането на такси. Съвсем сама. Преструвайки се, че той е до мен.

Хлъц.

* * *

Един час и няколко пришки по-късно докуцуках във фоайето на хотел „Маре“ в невероятно жалко състояние. Бледосивата коприна може и да изглежда прекрасно на витрината на магазина или на някой адски стилен коктейл, но след час лудо обикаляне из непознат град в жежка августовска вечер, тя надали можеше да се нарече най-изящния тоалет, подходящ за една дама. От друга страна, бяха налице силни доводи в полза на тезата, че аз трудно мога да бъда определена като дама. С изключение на факта, че не бях ударила яка плесница на Солен, което идваше да докаже колко резервирана мога да бъда понякога. В мига, в който се вмъкнах през плъзгащите се врати, отвеждащи към рецепцията, аз се хвърлих в най-близкия стол — този път огромен, мек фотьойл в червено кадифе, и поведох битка с тъпичките каишки на лубутенките на Виржини. Майната му на прочутото майсторство.

— Ооо, мамицата му мръсна! — извих жалостиво и отпуснах глава на колене. Не можех да направя и крачка повече с тези уреди за мъчения, бетонирани за краката ми. Нищо че бяха красиви уреди за мъчение.

— Мадам? — обади се нечий глас от другия край на помещението.

— Мадмоазел! — изревах в отговор. Ама колко пъти, наистина, да го повтарям?!

— Мадмоазел, мога ли да ви помогна с нещо, моля?

Вдигнах глава и зад плота на рецепцията зърнах моя добър приятел Ален. Заедно с вече така познатото си загрижено изражение този път носеше и сако, и раница.

— Не съм пияна! — побързах да го успокоя. Не че щеше да ми повярва. — Просто ми се наложи да се върна пеша от едно парти и изобщо нямах представа къде вървя, и макар че си имам карта, не ме бива много с картите, и непрекъснато се бърках с вашите френски „ляво“ и „дясно“, и батерията на телефона ми свърши, и нямам зарядно, и…

— Искате ли да заемете от нас едно зарядно? — извика той, очевидно много щастлив, че има идеален повод да ме прекъсне. — Имаме много видове. Може ли да видя телефона ви, моля?

Подадох му моето блекбъри, невероятно бясна на себе си, че досега не се сетих да попитам на рецепцията.

— Много ви благодаря — промърморих, най-сетне успяла да се освободя от оковите на лубутенките. Запристъпвах боса след него и продължих: — Вие наистина сте невероятен! Точно като приятелката ми Джени, когато се запознах с нея и тя имаше всичко в малкия си офис в хотела.

— Е воала! — подаде ми триумфално Ален изрядно навито зарядно устройство за блекбъри. И като че ли леко се усмихваше. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо друго?

— Не и ако не разполагате с някой супертаен пътеводител за потайностите на Париж — или със зарядно за лаптопа ми.

— Съжалявам, но такова нямаме — отвърна Ален, но за всеки случай надникна пак в чекмеджето си. — Но в Париж има много магазини за компютри.

— Да, знам, обаче лаптопът ми е „Мак“ и приятелката ми предположи, че няма да бъде много лесно да намеря зарядно точно за този модел — поясних, стараейки се да не обръщам внимание на горенето на краката си, за да успея да проведа поне един нормален разговор с Ален. Колко жалко, че живее в Париж. Джени щеше да бъде във възторг от него. Висок, рус, с яркосини очи и абсолютно отдаден на изкуството на рецепциониста. Освен това ужасно красив, обаче аз си бях взела своя дял проблеми с хотелски служители поне за два живота. Затова трябваше да стоя далече от този готиняга. — Но ще си отдъхна, ако поне телефонът ми заработи нормално.

— Наблизо има един магазин, който предлага специално продукти на компанията „Епъл Макинтош“. Сигурен съм, че ще могат да ви помогнат — предложи Ален, взе една карта на града от бюрото си и очерта един наистина много кратък маршрут. — Освен това мисля, че вечер работят доста до късно.

— Това е страхотно! Много ви благодаря! — възкликнах, вторачена в картата. — Може би са го отворили, докато Виржини е била в Ню Йорк и затова не го знае.

— Сигурно — кимна той и метна отново раницата на рамото си. — За днес смяната ми приключи, но ако има още нещо, с което можем да ви помогнем, моля, не се притеснявайте да се обръщате и към колегите ми!

— Направо брилянтно! Отново ви благодаря! — промърморих, докато пристъпвах леко от крак на крак върху студения мраморен под. Е, поне в случая този хлад ми идваше добре дошъл. — Ще върна зарядното утре сутрин.

— Разбира се — кимна Ален и този път си позволи истинска усмивка. — Приятна вечер!

— И на вас! — рекох и отстъпих от него. — И Ален… хммм… много се извинявам за състоянието си онази вечер.

— Няма защо, мадмоазел!

— Е, благодаря!

Значи ме нарече мадмоазел! Крайно време беше!

* * *

— Ехооо, Алекс! Върнах се! Съжалявам, че се забавих толкова — разкрещях се още пред вратата, докато отключвах. — Кълна се, че за нищо на света няма да напусна тази стая, освен ако не съм с човек, който знае къде отива или съм си извикала предварително такси!

Обаче стаята беше празна. Алекс го нямаше.

— Алекс? — извиках повторно, докато палех лампите. — Да не си в банята?

Не беше и в банята. Дръпнах завесата на душа — за всеки случай, може пък да се е скрил там. После се тръшнах на леглото наполовина щастлива, че вече не ми се налага да стоя на крака, и наполовина притеснена заради отсъствието на Алекс. Беше почти десет, аз трябваше да се прибера преди повече от час, а наоколо не се виждаше никакъв знак от него — нито бележка, нито телефонно съобщение, нито нищо. Пъхнах зарядното в блекбърито си, включих го и зачаках на екрана да се появи иконката на батерията.

— Хайде де! — подканих го нетърпеливо. Нищо. — Мътните го взели!

Натиснах бутона за бързо набиране с надеждата да се свържа с Алекс, но телефонът отказваше да осъществи връзка. Вероятно още не беше набрал енергия в батерията си. Реших да почакам. Оставих телефона на нощното шкафче, измъкнах се от роклята и се изпънах на леглото. Ще се върне, няма къде да отиде. Греъм и Крейг са у Солен, така че няма как да бъде с тях, а и Греъм щеше да ми остави някакво съобщение, ако Алекс внезапно се е озовал на онзи купон. Защото просто нямаше къде другаде да отиде. Затворих очи за момент с надеждата, че краката ми ще спрат да пулсират поне за малко, стомахът ми ще престане да къркори и главата ми ще забрави да ме боли. Чаршафите бяха толкова приятни и хладни, леглото — толкова меко! Но си казах, че не мога да си позволя да заспя. Протегнах се към нощното шкафче, напипах дистанционното и включих телевизора. Даваха епизод от „Анатомията на Грей“, но с много шумен превод. Оказваше се, че независимо на какъв език ги слушах, определени сцени си оставаха все така тъмна Индия за мен.

— Хайде бе! — подканих героите от екрана. — Вземете най-сетне някакво ясно решение!

Протегнах ръка към телефона си, но само успях да го съборя на пода. Тапетът се бе появил, но все още нямаше никакъв сигнал. Поразклатих го, но все така нищо.

— Хиляди мълнии! — промърморих, оставих телефона обратно на нощното шкафче и се претърколих отново по гръб. Алекс ще бъде тук всеки момент, вероятно с някаква храна за вкъщи. А на мен вертикалната поза за днес ми стига. Даже би било цяло чудо, ако съм будна, когато се прибере…

* * *

Нямах представа колко време бе минало, откакто съм заспала, но когато отворих очи, в съзнанието ми още се въртеше някакъв сън как имам спешна нужда да посетя тоалетната, обаче всички тоалетни се оказаха заети с копия на Солен, а аз исках едновременно и да отида до тоалетната, и да продължа да спя под чаршафите по бельо. Телевизорът беше изключен, лампите — изгасени, обаче Алекс не беше в леглото до мен. Седнах и зачаках очите ми да се адаптират към мрака — само дето първо ми се налагаше да ги изтръгна от лепкавата хватка на спиралата. Но по едно време нуждата за тоалетната стана толкова силна, че се притесних да не се подмокря. Затова скочих от леглото и закуцуках към тоалетната. Бутнах вратата и се изпишках в тъмното. После измих ръцете си и тръгнах да се връщам в спалнята. Ала не бях изминала и три крачки, когато се спънах в нещо, намиращо се на средата на пода, и полетях директно към ръба на леглото.

— Мамка му! — изпищях и лицето ми се стовари право в ъгъла на таблата. По лявата ми скула плъзна някаква странна топлина. Поставих студената си ръка и зачаках острата болка да премине в глухо пулсиране. — Мамицата му мръсна! — повторих през стиснати зъби и заопипвах в тъмното, за да проверя кой бе виновникът за този мой инцидент. И когато единственото ми отворено око се адаптира към полумрака, осъзнах, че това е чифт маратонки. Маратонките на Алекс.

— Анджела? — обади се гласът на Алекс от един от тъмните ъгли на стаята.

— Алекс? — изломотих аз от пода.

Светна лампа и разкри цялата жалка сцена. Алекс се бе свил в един фотьойл в другия ъгъл на спалнята, все още облечен с дънки и тениска, а аз лежах върху килима само по сутиен и бикини. Около глезените ми се бяха увили връзките на чифт маратонки, а до ръката ми се събираше локвичка кръв. За щастие — не върху килима. За нещастие — върху чисто новата ми, неприлично скъпа нова копринена рокля.

— Какво правиш там? — промърморих. Гласът ми звучеше странно и носово, а умът ми изобщо не бе в състояние да асимилира ставащото. Защо Алекс е в онзи фотьойл? И защо аз съм на пода? Пак? — Какво стана?

— Какво ще кажеш да започнем с почистването на окървавения ти нос? — предложи той, разгъна краката си и се озова до мен още преди да бях успяла да освободя глезените си от връзките на неговите маратонки. — За бога, Анджела! Ще трябва да ти сложа вече звънче! Какво правиш?

— Станах да пишкам — простенах, докато той повдигаше брадичката ми и смъкваше ръката ми от бузата ми. — А ти защо беше във фотьойла? Къде беше?

— Нека първо те приведем в приличен вид — каза той, подхвана ме през кръста и ме вдигна на крака. С другата си ръка отметна косата от очите ми.

Приседнах на ръба на ваната и се вторачих в окървавените си ръце, докато Алекс топеше една хавлиена кърпа в студена вода и почистваше лицето ми.

— Утре окото ти със сигурност ще е посиняло — промърмори, приклекнал пред мен. — Добре че поне носът ти не е счупен.

— Сигурен ли си? — простенах и се постарах да не се дърпам, докато ме почистваше. — Защото се усеща като счупен.

— Чупила ли си го досега?

— Не.

— Тогава откъде знаеш? Да, ударила си го, но не е счупен.

— Усещам го като счупен — промърморих и се постарах да не си спомням за разни инциденти от миналото, когато може и да съм, а може и да не съм чупила ръцете на хората.

— Когато човек е бил на турне с Крейг в продължение на шест месеца, няма начин да не се научи да разпознава счупения от здравия нос — заяви Алекс и замени подгизналата от кръв кърпа с чиста. — Не искам да си спомням колко пъти съм го почиствал. Хайде, ела да те сложа в леглото.

Изправих се неуверено и се оставих на Алекс да ме отведе обратно в леглото. Той измъкна отнякъде обикновена риза, облече ми я и закопча няколко от предните копчета. После извади два адвила и ги постави в ръката ми.

— Сега ще ти донеса вода — каза, бутна ме внимателно да седна на леглото и изчезна обратно в банята.

През не особено добре отворените си очи забелязах проблясващия дисплей на часовника върху нощното шкафче. Беше малко след два през нощта.

— Алекс? — извиках, колкото можах, и усетих как в слепоочието ми сякаш забиха шиш, който излезе някъде в главата. Ооох!

— Да? — отговори той, незнайно как озовал се пак до леглото, подаващ ми чаша с вода.

Изгълтах обезболяващите с глътка от чашата, която ми държеше Алекс. Очевидно не можеше да я повери в ръцете ми. Което, предвид обстоятелствата, беше абсолютно разбираемо.

— Минава полунощ. Честит рожден ден.

— Благодаря — прошепна той. — А сега се опитай да поспиш.

— Окей — прошепнах в отговор, изпълнена с чувство за нереалност. Което не се дължеше изцяло на инцидента с ръба на леглото. Алекс изгаси лампата и го чух как си събува дънките.

— В леглото ли идваш? — попитах, сляпа като прилеп.

— Да — отговори той и го усетих как се тръшва в другия край.

Изпълнена с облекчение, аз се опитах да се претърколя, обаче болката в дясната страна на лицето ми не ми позволи. Изчаках секунда Алекс да се сгуши до мен. Не го направи. Протегнах ръка, напипах рамото му и плъзнах пръсти надолу към неговите. Когато ги усетих, ги стиснах лекичко. Той обгърна ръката ми с неговата, но не стисна пръстите ми. Вместо това чух тиха въздишка, и усетих как тялото му се отдръпва леко от мен, обръщайки се към прозореца. Вторачих се със здравото си око в тавана и се опитах да овладея дишането си. Ама че начало на рождения му ден!