Линдзи Келк
Аз обичам Париж (17)

Шестнайсета глава

След като се заредих с минерална вода, тоблерон (добре де, три тоблерона) и купчина списания, които си знаех, че няма да прочета, се запътих право към влака. Вече нямаше връщане назад. Аз наистина отивах у дома. Там все още бе мой дом. Ако някъде изобщо имах дом.

Влакът бе почти празен — само група млади французойки, няколко двойки и тук-там някой самотен читател. Затова аз реших да игнорирам резервираното си място и се намърдах най-нахално на маса за четирима — цели две седалки заети от моя задник, моята чанта и всичките ми списания по масата. Обаче просто не бях в състояние да си вдигна краката на седалката срещу мен. От другата страна на пътеката една двойка — толкова лигава, че чак да ти се доповръща, направо легнаха на седалката и започнаха да се натискат, кискат и целуват, шепнейки си нещо на френски. Романтично пътуване до Лондон? Всъщност логично. Ако вече живееш в града, в който се стича целият свят, когато иска необуздана романтика, къде другаде да отидеш? Извадих айпода от чантата си и се опитах да затворя очи. Исках просто да проспя пътуването. Може би така щях да успея да си повярвам, че цялата изминала година е била един сън. Вярно, твърде скъпичък, но невъзможен сън.

Грубият рок, който бях слушала по пътя до гарата, не бе подходящ за „Евростар“. Вече нямах желание да потискам гласовете в главата си — исках само да ги приспя. Но като че ли и така не се получаваше. Затова оставих айпода сам да си подбира песните и се загледах през прозореца. Всеки път, когато очите ми се затваряха, пред мен изплуваше картина на празната хотелска стая, бързо следвана от избелените дънки на Алекс, захвърлени на пода на апартамента на Солен. Защо изобщо ходих на онзи тъп купон?! Сега нямаше да мога така лесно да си представям пода, нямаше да виждам бельото на гаджето си, метнато на канапето, ако не бях видяла онова канапе. Обаче сега необузданото ми въображение просто не знаеше граници.

Бяха изминали трийсетина минути, през които полагах максимални усилия да се правя на зомби, когато забелязах, че не съм сама на моята масичка. Срещу мен седяха две абсолютно еднакви тийнейджърки, и двете с блестящи черни коси, дълги до раменете, и чанти „Шанел 2.55“, поставени на облечените им в дънки крака. Седяха и се взираха в мен с добре овладяно вълнение, сякаш току-що бяха видели горила да се събужда от хибернация в зоологическата градина.

— Да, това определено е тя! — прошепна едната на другата. — Виж снимката!

— Не съм много сигурна — отговори другата, загледа се в списанието, което сестра й натика в ръцете й, а след това се загледа с присвити очи в мен. — Да, малко прилича, но не е точно като на снимката.

— Е, сигурно има махмурлук или нещо подобно — изтъкна логично първото момиче. — Обаче определено е тя!

Примигнах срещу момичетата един път, два пъти и се опитах да схвана какво става.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изграчих.

Те се спогледаха щастливо, хванаха се за ръце и възкликнаха:

— Вие ли сте Анджела Кларк?

— Хммм… да? — потрих очи, прозях се и протегнах ръка към минералната вода на масичката.

— О, позволете на мен! — Второто момиче грабна бутилката от ръката ми, отвори я и ми я подаде галантно.

— Благодаря ви — промърморих, питайки се дали двечките нямат нещо против да ми обелят и малко грозде. Или най-малкото да отскочат до бюфета, за да ми вземат сандвич с бекон. А после се запитах дали пък не възнамеряват да ме упоят и отвлекат.

— Ние сме страхотни ваши почитателки — продължи второто момиче, продължавайки да стиска ръката на сестра си и да се кокори срещу мен.

Дори и да не бях насред абсолютен и тотален срив, ми се стори твърде рано за подобни глупости.

— На какво? — изгъгнах.

Момичетата се спогледаха и се разсмяха.

— На вас!

И обърнаха към мен списанието, което разглеждаха. Беше британското издание на „Look“ и ето че от моята рубрика „Приключенията на Анджела“ в мен се вторачи една изключително хубава моя снимка.

— О! — промърморих и изгълтах няколко големи глътки вода. — Това е моята рубрика.

— Четем и блога ви! — добави първото момиче и ми показа айфон, на който се виждаше сайта на „Look“ и поредната моя снимка, която изглеждаше много, ама драстично по-добре от оригинала.

— Аз се казвам Саша, а това е сестра ми Таня. — Таня ми помаха стеснително. — Ние сме близначки и си падаме страхотно по вашето творчество!

— Бяхме в Париж. Мама ни заведе, за да можем „да се потопим в езика“ — прекъсна Саша сестра си и посочи малко по-нататък във вагона. Една малко по-стара версия на двете момичета седеше вторачена право напред с вид на човек, до когото току-що е избухнала бомба. — След две седмици започваме да учим френски.

— И прочетохме в блога ви, че заминавате за Париж, затова накарахме мама да заведе и нас — поясни Таня. — Ние определено сме най-големите ви фенове!

— Определено? — изгледах ги аз.

— Определено! Примерно, и двете си имаме онази чанта на Марк Джейкъбс, за която непрекъснато говорите.

— Тази ли? — попитах.

Момичетата се спогледаха, но този път с известна тъга.

— Да, същата — започна бавно Саша, — само че нашите са… не толкова очукани.

— Но определено сме най-големите ви фенове! Вие сте нашият идол!

Хммм, това не го чувах за първи път тази седмица. И вижте как само завърши! Момичетата ми се усмихнаха, очаквайки ме да кажа нещо, обаче аз просто не знаех какво да им кажа. По принцип не мислех много за рубриката си в британското издание. То бе започнало да излиза в началото на годината и нито съм го виждала по будките за вестници, нито съм попадала на някого, който да го чете. Разбирам, че е излязло едва когато получа моя екземпляр от списанието близо три седмици след пускането му на пазара, придружено от скромен чек, или когато мама ми изпрати имейл, за да ме пита какво става „там в Ню Йорк“, защото чула от Карол библиотекарката, че според „онова списание“ напоследък съм започнала много да се наливам. Което, като се замислиш, бе съвършено вярно.

— Обаче в блога ви не пише, че се връщате в Лондон — отбеляза Саша, плъзгайки пръст по екрана на своя айфон. — Не беше ли днес концертът на гаджето ви? В Париж?

— Да? — Опитах се да се сетя дали съм споменавала за това в блога си, но не успях. Обикновено не пиша подробности. Научих по трудния начин, че интернет не винаги е мой приятел. А ето че сега си имам своите лични мини преследвачки!

— А няма ли да го изпуснете? — запита Таня. — Не можете да пропуснете големия концерт на гаджето си!

— Той е Алекс Райд от онази рокгрупа, нали? — пое щафетата Саша, без да ми даде шанс да отговоря каквото и да било. — Знам, че никога не използвате името му в блога си, но когато бяха плъзнали онези слухове за вас и Джеймс Джейкъбс, снимките ви бяха навсякъде. Срещате ли се още с Джеймс Джейкъбс? И наистина ли е гей? Та той е най-печеният тип в целия свят! Таня е абсолютно хлътнала по него!

— Да, абсолютно съм хлътнала по него — потвърди Таня. — Значи е Алекс, нали? Той също е много готин. Видяхме го в „Гугъл“.

— Може ли да ми задавате въпросите си един по един? — запитах и потърсих в чантата си някакво болкоуспокояващо. Адвил, ибупрофен, пистолет… Преди тези момичета да започнат да говорят, нямах главоболие, обаче сега усещах някакъв шиш в лявото си слепоочие и нещо ми подсказваше, че двете неща са свързани. Вече разбирах защо майка им изглежда така стресната. Горкичката!

— А защо отивате в Лондон? — запита Саша, преди Таня да си е отворила устата.

— Днес е годишнината от сватбата на най-добрата ми приятелка — отговорих предпазливо. Което не беше лъжа. Точка за мен.

— Вашата най-добра приятелка, на чиято сватба сте заварили годеника си да чука онази жена на задната седалка на колата си, нали? Това преди година ли беше? — запита с блеснали очи Таня, което ме накара да си отбележа мислено да спра да включвам каквато и да било лична информация в блога си. И може би да си сменя името. И да си направя драстична реконструкция на лицето.

— Да — измънках и разтрих слепоочието си.

— Главата ли ви боли? Трябва да пийнете вода!

— И да вземете някакви хапчета.

— Но не можете да спите!

И през масата към мен се насочиха моята си бутилка с вода и кутийка нурофен. Приех ги с благодарност и се опитах незабелязано да погледна часовника си. Господи! Още час и половина!

— И как така отивате в Лондон, вместо на концерта на вашия приятел? — запита ме Таня, след като вежливо ме изчака да си глътна таблетките. Което, предвид малкото, което вече знаех за нея, очевидно не й е било много лесно. — И ние искахме да си купим билети, обаче вече бяха продадени. Купихме си всичките им албуми само защото той е вашето гадже!

— Но иначе Таня не ги харесва — добави Саша.

— Млъквай! — фрасна я сестра й по рамото.

— Ами… не знам — запелтечих аз. Две шестнайсетгодишни момичета с несъмнено неограничен фонд за чанти и майка, която ги води до Париж в мига, в който щракнат с пръсти, надали бяха в състояние да ми помогнат с нещо. — Просто отивам да видя приятелката си.

— Я кажете сега как да се сдобием с наш собствен блог! — отсече внезапно Саша, отмятайки перфектната си мека коса от перфектното си гладко лице. — Защото искаме да бъдем точно като вас — със собствен блог и гадже в Ню Йорк, и всичко останало.

— Ами първо трябва да завършите училище — започнах с авторитетен глас аз, но зрелостта като че ли не ми отиваше особено. Трудно е да даваш съвети на две суперпечени тийнейджърки, когато самата ти се чувстваш като тринайсетгодишна. — А после отивате в университета и учите журналистика или английска литература. Лично аз учих второто.

— А не можем ли просто да си започнем блога, а после да накараме „Vogue“ или „Look“, или нещо от този род, да го публикува? — наклони глава Таня. — Защото вече знаем доста неща за модата и други подобни неща. А и моето гадже е в рокгрупа.

— Която не струва — вметна Саша, без да й мигне окото.

— Така си е, не струват — съгласи се Таня.

— И той изобщо не е толкова готин.

— Не колкото Алекс.

— И си пада малко идиот.

— Ама е в рокгрупа!

— Да, ама…

— Виж какво, не трябва да излизаш с него само защото свири в някакъв състав — прекъснах спора им аз. — Ако щете вярвайте, но момчетата от съставите обикновено са голям трън в задника.

— Да не би да сте скъсали с Алекс? — плесна с ръце върху масата Таня. — Затова ли се връщате у дома?

— И защо изглеждате като парцал? — допълни съчувствено Саша.

Честно да ви кажа, не си спомням друг момент от живота си, когато ми се е искало да се разплача така, както сега.

— В момента сме си дали нещо като почивка — изрекох бавно и тихо, за да не позволя на гласа си да се разпадне.

— Ауууу! — извиха в тандем момичетата. — Какво е направил?

— Бившата му — отговорих, без да се замислям аз. — Може би. Искам да кажа… не знам. Може и да не е нищо. Просто точно в този момент с него искаме различни неща.

Например аз исках него, а той искаше Солен. Доста различни неща са, нали?

— Чукал е бившата си? — изпищя Саша и привлече вниманието на всички останали хора във вагона, с изключение на майка си.

— Хубава ли е? — запита Таня, като отново наклони глава.

— В случая няма никакво значение дали е хубава или не! — контрира я възмутено Саша. — Просто не трябва да го прави! Знаете ли какво трябва да направите? — Това вече към мен. — Просто скачате на следващия влак за Париж и й сритвате задника! А после неговия задник. И после пак нейния, за всеки случай. Имам предвид в най-буквалния смисъл на думата!

— Аз пък си мисля, че тя трябва да се прибере у дома — тръсна глава Таня. — Да си подреди мислите, да се тъпче със сладолед за… да кажем, един ден, а после да стане кожа и кости, да се въоръжи с тотален непукизъм и никога повече да не поиска да го види. Или, примерно, да изчука колегата му или нещо подобно.

— Вярно бе, бихте могла да изчукате колегата му! — светнаха очите на Саша. — Искате ли да ви дадем някакъв грим или нещо подобно?

— Няма нужда, благодаря — отклоних учтиво предложението им, както и техния съвет. Въпреки че, като изключим момента с изчукването на колегата му, момичетата просто потвърдиха и моите идеи за разправа с онези двамата. Що се отнася до колегата, не бих казала, че съм по вкуса на Греъм — все пак нямах пенис и всичко останало.

— А какво ви посъветва съквартирантката ви? — запита Саша, предлагайки ми пакетче бонбонки „Харибо“. Надали са сред нещата, които обикновено могат да се видят в чанта на „Шанел“, но такъв е животът. Така става, когато връчиш дизайнерски стоки на тийнейджъри. Добре де, на тийнейджъри и на мен. Сигурна съм, че в гънките на моята публично обругана дружка на Марк Джейкъбс се гушеха стотици бегълци от всякакви пакетчета желирани бонбони. — Казва се Джени, нали?

— Да, но тя вече не ми е съквартирантка — поясних и усетих странно свиване в стомаха си при споменаването на името й. Много по-неприятно, отколкото при споменаването на името на Алекс. Боже. — Сега живее в Лос Анджелис.

— Тя е жестока! — отсече Таня и натъпка устата си с желирани бонбонки. — Когато отидем в Ню Йорк, аз определено ще бъда Джени, а Саша ще бъде вас!

За първи път, откакто бях напуснала хотела, на лицето ми се появи истинска, искрена усмивка.

— Значи ти ще работиш на рецепцията на някой хотел, а Саша ще бъде перманентно подмятана от мръсници?

— Е, няма да бъдем чак толкова като вас — сви рамене Таня.

Разсмях се. Всичко това ми звучеше адски странно. И същевременно успокояващо.

— Някога искаше да бъде Кари — завъртя очи Саша. — После Рейчъл, след това Серена. Аз пък винаги съм искала да бъда Шарлот или Моника, или Блеър.

— Блеър е най-добрият избор! — отсякох компетентно. Ситуацията ставаше все по-сюрреалистична. — Лично аз бих била Блеър!

— Казах ти! — извика победоносно Саша на сестра си.

— Ха, голяма работа! — сви рамене Таня, но очевидно беше вбесена. Да, тя определено бе Джени. — Както ще да е. Та какво казва съквартирантката ви?

— Тази седмица не сме разговаряли особено. — Това бе една тема, по която трудно бих могла да разговарям, без да избухна в сълзи, поради което се опитах да бъда колкото е възможно по-неясна. — Телефонът ми не работеше, а тя е в Лос Анджелис и като сложиш деветте часа разлика…

— Добре де, ама сега тук е едва осем, значи в Лос Анджелис е… колко? Единайсет вечерта? — изчисли набързо Таня и ми подаде своя айфон. — Хайде, обадете й се!

Взех телефона и го огледах. А после възкликнах:

— О, не мога! Това ще ви струва цяло състояние!

Двете момичета избухнаха в дружен смях.

— Няма проблеми — кимна развеселена Таня. — Хайде, обадете се! — подкани ме с ръка. — А после може ли и ние да говорим с нея?

Поех си дълбоко въздух. Естествено, че знаех номера на Джени наизуст. Естествено, че в събота вечер тя няма да си е легнала в единайсет вечерта. Естествено, че няма да иска да разговаря с мен. Но аз наистина много исках да чуя гласа й!

Включих телефона и започнах да набирам номера й. Два пъти обърках кода за международно набиране, но на третия път стана. Чу се далечно включване. Момичетата изпънаха гърбове, приведоха се към мен и се превърнаха целите в слух.

— Има ли проблеми за една минутка да поговоря с нея насаме? — запитах и се изправих, без да чакам отговор.

— Но нали после ще се върнете, за да можем и ние да говорим с нея? — провикна се през целия вагон Таня, без да обръща внимание на възмутените погледи и въздишки на останалите пътници. — Искам да знам нейното мнение за ботушите! В крайна сметка сезонът им наближава!

И тъй като нямах представа къде другаде да отида, отворих вратата на тоалетната и я зачаках да вдигне телефона си. Или да не го вдигне. Или да го вдигне.

— Джени Лопес.

Едва разпознах професионалния й глас. Той беше на светлинни години далече от „Ооо, приятелко мила!“ или „Анджи, какво, по дяволите…“, с които бях свикнала да бъде посрещано моето обаждане.

— Джени, обажда се Анджела — изрекох и направих пауза, за да й дам възможност било да ми затвори, било пак да ме наругае. Но не последва нищо.

— Джени? Чуваш ли ме?

— Да — отговори с равен глас тя.

— Окей. Виж сега, много съжалявам — започнах, опитвайки се да й кажа всичко наведнъж. — Знам, че съм ти длъжница за дрехите, но съм сигурна, че са били застраховани от „Belle“, така че ще намеря начин да ти ги възстановя! Наистина много съжалявам за случилото се, макар че не беше по моя вина, а най-неприятното от всичко е, че не си говорим. Последните няколко дена бяха ужасни и аз… много съжалявам, наистина…

— Чакай малко, ти извиняваш ли ми се? — прекъсна ме Джени.

Според онази Анджела, която ме гледаше от огледалото в тоалетната, изглеждах объркана.

— Да?

— По дяволите, Анджи! — въздъхна Джени. — Аз съм тази, която ти дължи извинение. При това голямо. Огромно шибано извинение. Цял уикенд се опитвам да се свържа с теб, но не можах да се свържа нито с мобилния ти, нито с твоето блекбъри, а онази кучка от вашия офис отказва да ми каже къде си отседнала!

— Сериозно? — Огледалната Анджела бе объркана, но и изненадана. И плачевно се нуждаеше от грим. — Ама нали дрехите, които съсипах…

— О, я стига! Съжалявам, Анджи! — контрира ме Джени. — Въобще не ми пука за дрехите. Добре де, неприятно е, обаче ти нямаш никаква вина за това. Освен това никой не се интересува от тези дрехи, никой не си иска нещата обратно. А и повечето от нещата, които ти изпратих, бяха остарели най-малко с два сезона. А що се отнася до телефоните, по едно време аз наистина не бях на линия, а после исках да поговоря с теб за една работа, обаче не можах да те намеря и… добре де, малко преиграх.

— Телефонът ми не работи почти от мига, в който пристигнах тук, а после имаше разни неща… — размахах неопределено ръка, но после се сетих, че тя не може да ме види. Което, предвид състоянието, в което се намирах, не беше никак зле. — Както и да е. Ти за какво искаше да говориш с мен?

— Не, ти си първа. Доколкото си спомням за последно, някакъв проблем с Алекс, нали? — запита Джени с топъл и успокоителен глас. Беше толкова хубаво, че пак можем да си говорим така. Беше същото, както когато с Луиза се снимахме прегърнати под Айфеловата кула.

— Да, нещо такова. Но ти си първа! — отсякох безпрекословно. — Е, какво има?

— Налага се да се изнеса от квартирата на Дафни — изрече тихо Джени. — Защото тя пак започна да проституира.

— Ти сериозно ли? — изписках аз, пълна противоположност на ниския глас на Джени. — Във вашия дом?

— В нейния дом — напомни ми Джени. — Покрай тази криза всеки започна да се чуди откъде да намали разходите си и тя започна да губи клиенти като стилист, а тъй като вече го е правила и преди… знае, че това са лесни пари.

— О, Джени! Ти наистина трябва да се изнесеш оттам! — простенах. — Върни се у дома!

— Не мога. Защото за мен нещата вървят добре. Мисля, че това е другата причина, поради която тя го прави. Аз непрекъснато получавам поръчки, а нея никой не я търси. Гадно е. И аз се чувствам отвратително заради нея.

— Това въобще не е извинение, а и ти нямаш никакво право да се чувстваш виновна! — изтъкнах. Вече нямах търпение да измъкна Джени от онова място. И без това никога не съм била особено голям фен на настоящата й съквартирантка. — Не можеш ли да отседнеш за малко в хотел „Холивуд“?

— Всъщност изобщо не съм се сещала за това — отвърна замислено Джени. — Да, може и да успея да намеря някои връзки… поне за седмица и нещо…

— Просто веднага напусни къщата на Дафни! Моля те! Не знаеш какви хора ще доведе там! — И дано никога да не научава!

— Права си. Още утре си събирам багажа — промърмори Джени, прозя се шумно и чух как леглото под нея изскърцва. — Тази вечер обаче тя е „на работа“, така че реших да си легна по-раничко. Не съм спала дни наред, откакто през седмицата я спипах какво прави.

— Съжалявам, Джени — отвърнах достойно на прозявката й аз. — Аз също напоследък не мога да спя добре.

— Е, какво става при теб? Слушам!

Смръщих се в отражението си в огледалото, поех си дълбоко дъх и започнах:

— Окей. Ето ти кратката версия. Бившото гадже на Алекс е тук, в Париж, и изведнъж реши, че си го иска обратно. Той самият се държи малко странно, а когато излязохме за рождения му ден, съобщи, че според него надали някога щял да се ожени и да има деца и че вече не желае да живее заедно с мен.

— Какви са тези глупости, по дяволите?

— Ами… това е само една част от тях.

— Мамка му! Давай, слушам!

— Сиси ми скрои голям номер с работата, която ми възложиха от „Belle“. Изпрати ми една асистентка, която ме водеше все на неправилните места, блокира телефоните ми, а тъй като нямах зарядно, не можех да използвам лаптопа си, а и всичките ми предварителни бележки бяха в онзи взривен куфар, така че, най-общо казано, тя се опитва да стори всичко по силите си да ме провали, така че да ме уволнят и накрая сигурно да заеме моето място.

Джени издиша шумно и отсече:

— Окей. Аз бих започнала от Сиси!

— Окей — кимнах и загризах нокътя на палеца си.

— Тя е кучка, при това мъртва! Разполагаш ли с някакви доказателства?

— Не съвсем — отговорих и се замислих за последните два дена. — Освен ако Виржини, тоест асистентката, която уж би трябвало да ми помага, не им разкаже всичко.

— Ще го направи ли?

— Съмнявам се.

— Искаш ли да я накарам?

— Ще долетиш до Париж, за да й сриташ задника?

— Ако се налага.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Няма проблеми. Мисля, че всичко със статията ще се нареди. Надявам се.

— Ще звънна на някои места и ще разпитам дали някой не знае места, които би могла да използваш. Обаче онази кучка трябва веднага да бъде уволнена! — настоя Джени. — Трябва да разкажеш всичко поне на Мери!

— Аз вече й изпратих имейл, обаче тя не ми отговаря. — От известно време се опитвах да не си представям следващия си разговор с Мери. Нямаше да бъде особено приятен. — Просто се надявам да не изгубя работата си.

— Възможно ли е?

— Не е отвъд границите на невъзможното.

— Тогава ще си намериш нова работа.

— Но ще си изгубя визата.

— Ще се оженим и аз ще ти уредя нова виза.

— При други обстоятелства бих казала, че това няма да се хареса особено на Алекс, но вече не съм сигурна. — Замълчах, защото някой като че ли почука на вратата, но реших да не му обръщам внимание. — Може и да се зарадва, че ще му се махна от главата.

— Какво точно се случи там? — попита Джени. — Само не ми казвай, че мръсникът си е пъхнал патката някъде, където не трябва!

— Имаш страхотен начин на изразяване, знаеш ли? — изтъкнах с лека усмивка, но вече по-тихо, защото знаех, че отвън някой ме слуша. — А за това не знам. Знам само, че снощи не се прибра в хотела.

— И все още не се е прибрал? — възкликна Джени. — Търси ли го?

— Всъщност не — признах си най-сетне аз. — Защото точно сега не съм в хотела.

— О, Анджи! — въздъхна Джени. — Май ще трябва да започнеш от самото начало, скъпа!

И така, започнах, от самото начало. Разказах й абсолютно всичко, случило се през последната седмица — от мига, в който зърнах Солен в краката на Алекс в онова кафене, та чак до сблъсъка ни преди концерта му, като не пропуснах катастрофалната вечеря за рождения му ден, купона у Солен и тяхната тайна среща, на която съвсем случайно станах свидетел. Но след като си казах всичко, изобщо не ми олекна.

— Анджи, тази жена е психарка! — отсече Джени. — Повярвай ми! Никой не може да го познае по-лесно от друга психарка! Но също можеш да ми вярваш, че това не означава, че нещо наистина става. Знаеш, че съм изцяло на твоя страна, обаче сега ще ти кажа едно: няма начин Алекс да ти изневерява с тази кучка! Всъщност, с която и да е друга, но особено с нея!

— Но двамата имат такава история, а и той я е обичал, и са щели да се женят, и…

— Анджи, млъкни! — прекъсна ме Джени. — Сега ще ти кажа нещо неприятно, но е само за твое добро, разбираш ли ме? Окей. Та, преди да се запознаеш с Алекс, ти не беше ли също сгодена?

Затаих дъх за момент. А после отвърнах тихичко.

— Да.

— И онзи не ти ли беше изневерил?

— Да.

— И ако този същият, зад гърба ти се изстъпи пред Алекс, за да му заяви, че смята да си те върне обратно, това би ли означавало, че ти наистина се връщаш при него?

— Ама тя наистина е разкошна и суперсекси, и…

— Млъквай, докато не съм долетяла до Париж, за да сритам твоя задник! — изрече заплашително Джени. — Анджи, отново преиграваш и започваш да си въобразяваш какво ли не! Очевидно всичко е изцяло по моя вина, защото не бях там, за да те вразумя, обаче бъди сигурна, че онази проклета кучка просто се опитва да те премахне от пътя си, за да направи своя ход! А Алекс държи твърде много на патката и коленете си, за да си позволи да те нарани и така да ядоса мен! Да знаеш, че преди да напусна Ню Йорк, му дадох съвсем ясно да разбере позицията ми по този въпрос!

— Ами как да разбирам онези неща от рода на „Не мисля, че трябва да съм женен, за да бъда щастлив“? — запитах, като започнах да навивам кичур коса около пръста си. Уж този разговор трябваше да бъде успокоителен, а ето че докато влакът се носеше с тихо потракване, на мен ми ставаше все по-зле.

— Анджи, не забравяй, че той току-що е навършил трийсет и вече усеща годините си! — изтъкна Джени, същински образец на логическата мисъл. — А нищо не може да накара мъжете да се почувстват по-стари така, както мисълта за брак и деца! Просто в момента е негов ред да преиграва. Освен това не забравяй, че ти беше тази, която от сума ти време отказва да се премести при него! И той вероятно се чувства много объркан и сега се опитва да се предпази по някакъв начин. Сигурно си казва: „Щом тя не иска да се пренесе при мен, аз пък ще й кажа, че не искам да се женя за нея, та да види, че на мен не ми пука!“

— Е, в това има известен смисъл — признах си аз, но отвътре ми ставаше все по-зле. — Предполагам.

— По дяволите! Може би трябва да престана да хабя времето си, за да се правя на новата Рейчъл Зоуи, и да се върна към ролята си на новата Опра! — възкликна замечтано приятелката ми. — А защо не и първият хибрид между Рейчъл Зоуи и Опра! Извинявай, връщаме се към теб.

— Благодаря — промърморих и нападнах нокътя на другия си палец. — И какво трябва да направя сега, според теб?

— Връщаш се в хотела. Ако все още го няма, обаждаш му се и му предлагаш да се срещнете. Провеждате сериозен разговор за всичките тези неща, а после ти ми се обаждаш, за да ми съобщиш, че всичко се е оправило. — От устата на Джени всичко звучеше толкова просто. — А ако много държиш да размажеш физиономията на онази кучка Солен, то тогава давай, само че не забравяй, че кармата бързо ще си намести задника до теб! А тя не го заслужава. Просто запомни, че тя не е част от проблема. От истинския проблем. Всички решения, които Алекс взема, ги взема съвсем сам.

— Да, права си — признах й аз.

— Е, така си е — изгъгна Джени и се оригна по телефона. Направо не беше за вярване как можеше да бъде едновременно толкова мила и толкова непоносима.

— Само че може да има мъничък проблем — изрекох и реших, че е крайно време да изляза от тоалетната. Която не бе от най-приятните места на този свят. Което обаче надали би притеснило петимата души, които вече се бяха подредили на опашка пред вратата с много ядосани изражения. Добре че не нахлуха вътре заедно с вратата. Трябва да са англичани. — Имам предвид с онова нещо с връщането в хотела.

— Къде си сега? — извика Джени, опитвайки се да надвика пукането по трасето. — Връзката непрекъснато се разпада. Тези французи са отвратителни!

— Не са. Просто съм в един влак — изрекох и се заклатушках обратно по пътеката по посока на Саша и Таня, които вече подскачаха на местата си като Тигъра от „Мечо Пух“. Стига Тигъра през последния час да се бе наливал с минерална вода с витамини и да бе нагъвал бонбонки „Харибо“. — Мисля, че всеки момент ще влезем в тунела.

— Анджела, кажи ми, че пътуваш към фестивала! — изрече предупредително Джени. — Кажи го!

— Ами, всъщност не. Нещо се паникьосах и… хммм… в момента пътувам към Лондон — признах си аз и се подпрях на рафта за багажа над седалките. А писъкът, който се понесе от Лос Анджелис към мен никак не помогна на главоболието ми.

— Ти си къде? — изрева приятелката ми. — Анджела Кларк, автоматично си махни задника от този влак, чуваш ли ме? Понякога направо не мога да повярвам каква непоносима глупачка си!

— Ама аз наистина не знаех какво друго да направя! — извих нещастно, опитвайки се да не говоря много високо, което обаче не беше никак лесно. — Мислех си, че Алекс ми изневерява, мислех си, че ти ми се сърдиш и повече не искаш да говориш с мен, мислех си, че ще изгубя работата си. Затова реших, че е по-лесно да се прибера у дома, вместо да се връщам в Ню Йорк, само и само да скъсат официално с мен, да ме изгонят и депортират. Ти какво би сторила на мое място?

— Плашлива мишка такава! — простена Джени. — Мисля, че от днес нататък трябва да си определим час от деня, в който да се чуваме, за да съм сигурна, че не вършиш поредната простотия!

— Така ли? — възкликнах. Е, това определено би улеснило живота ми.

— Анджи, защо винаги си мислиш най-лошото? — извика тя и почти я видях как клати глава срещу мен. — Защо сега отиваш там?

Прехапах устни и отговорих:

— Защото не знаех къде другаде да отида. Затова ми се стори, че тъй като у дома е най-близо, защо пък не. Нали това се очаква да правят хората?

— Да, обаче домът ти вече не е в Лондон, Анджи, нали?

— Просто не знаех какво друго да сторя — повторих, този път тихо, и по бузите ми потекоха сълзи. Обърнах гръб на близначките, без да обръщам внимание на шумното им нетърпение.

— Анджи, много съжалявам! — прошепна приятелката ми. — Наистина смятам, че всичко е изцяло по моя вина! Просто не бях до теб, когато си имала нужда от мен!

— Не, Джени, не — едва не се задавих от мъка аз. — Просто аз съм абсолютна идиотка. Отново тръгнах да бягам. Проблемът е, че дори и да имам шанса да оправя нещата с Алекс, нищо не ми гарантира, че няма да изгубя работата си. Така че точно сега връщането ми в Лондон може и да се окаже най-доброто решение.

— Нали вече ти казах, че имаш навика винаги да си мислиш най-лошото? — напомни ми внимателно Джени. Е, поне толкова внимателно, колкото можеше. — Анджи, наистина ли искаш да се върнеш в Лондон?

Прехапах устни и се замислих. Луиза, сериалите, пържена рибка с картофки — да. Марк, майка ми, нощния автобус № 77 — не.

— Защото ако наистина искаш да се върнеш в Лондон, ама наистина, отчаяно, дълбоко в сърцето си, то тогава върни се — продължи тя. — Но ако искаш да живееш в Ню Йорк, с Алекс, да работиш като журналист, може би този път ще ти се наложи да се пребориш за това. Но ако то е нещото, което най-много желаеш, дълбоко в сърцето си, гарантирам ти, че битката ще си струва!

— Божичко, Джени, и аз не знам… Трябва да помисля за малко…

— Ало? — Телефонът препука няколко пъти.

— Джени, чуваш ли ме? — изкрещях в телефона, докато не забелязах, че красивата гледка на френската провинция бе заменена от непрогледен мрак. Бяхме навлезли в тунела под Ламанша. Ругаейки една идея по-високо от възпитаното край непознати хора, аз се запровирах по пътеката обратно към моето място.

— Съжалявам, линията прекъсна — промърморих и подадох телефона на Таня, защото вече бях забравила на коя от двете близначки беше. — Обаче… ъхъм… тя каза да ви дам нейния имейл адрес и че ще отговори на всички ваши въпроси.

Момичетата започнаха да писукат възбудено и едновременно извадиха от чантите си два абсолютно идентични бележника „Смитсън“, за да запишат имейла на Джени. Щом ми прости за дрехите, няма начин да не ми прости и за това. Рано или късно.

— Освен това каза, че трябва да й изпратите имейлите си веднага, защото през следващите две седмици щяла да бъде много заета, а много ще се радва да се свърже с вас! — излъгах повторно. Така де, точно сега исках мир и спокойствие, за да подредя мислите си, а последното, от което се нуждаех, е да се налага да отговарям на въпросите на Саша и Таня как най-лесно да свалим рокзвезда.

Отпуснах глава на прозореца и притворих очи. Щеше ми се да се надявам, че като се престоря на заспала, ще ги убедя да ме оставят на мира.

— Анджела? — прошепна едната.

— Тихо! — сряза я другата. — Не виждаш ли, че спи?

— Няма нужда да ме удряш, крава такава! — сопна се първата. — Просто исках да я питам за Джеймс Джейкъбс!

— Остави я да си поспи — изрече сестра й след известен размисъл. — От пръв поглед се вижда, че има нужда от сън. Да се оправи.

— О, я стига, Саша, дори и пълна кома няма да успее да й помогне! — изкиска се първата, очевидно Таня. Едва се сдържах да не я сритам под масичката. — Все още не мога да повярвам, че се запознахме с нея! Невероятно!

— Какво ще кажеш да отскочим до бюфета и да си вземем по една диетична кола, а? — предложи Саша след кратка пауза.

— Става. Хайде! — съгласи се Таня и избута сестра си от седалката.

След като се уверих, че изчезнаха, аз си сложих слушалките на айпода и се вторачих в отражението си в тъмния прозорец. Да, Таня беше напълно права — действително изглеждах като развалина. Косата ми приличаше на клечки, кожата ми беше посивяла, а очите ми носеха повече багаж от мене самата. Но това можеше да се очаква, нали така? Замислих се за онова, което ми беше казала Джени, и най-важното — за онова, което аз й бях казала. Когато тя ми каза, че трябва да се изнесе от къщата на Дафни, аз не й бях казала да се върне в Ню Йорк, а да се прибере у дома. И наистина го мислех. Това беше нашият дом.

Така. Започваме с най-лошия възможен сценарий. Ако Алекс реши да скъса с мен и аз изгубя работата си, дали все още ще искам да остана в Ню Йорк? Свих замислено устни. Да бъдеш сам и безработен в Ню Йорк по-зле ли е, отколкото да бъдеш сам и безработен в Лондон? От друга страна, не можех да бъда сигурна, че ще ме уволнят. Може би само ще получа строго мъмрене от екипа на „Belle“, обаче Мери надали ще ме уволни. Аз й бях обяснила какво се е случило, тя бе наясно на какво е способна Сиси, а освен това аз не бях занемарила задълженията си към нея — продължавах да й пращам текстове за блога. Джени май щеше да се окаже права — винаги си мислех най-лошото. И ако се налага да се боря за нова възможност за мен в „Спенсър Медиа“, ще го направя! Може би ще опитам и на друго място. Все пак все още съм момичето, което взе прочутото интервю с Джеймс Джейкъбс. Може пък да успея да ги накарам с Блейк да си осиновят дете. Това би било страхотна история! Вероятно изключително неетична, а и най-лошото, което би могло да се случи на едно дете, но въпреки всичко страхотна. От друга страна, кой е казал че би било най-лошото — вярно, детенцето ще си има ужасно незрели родители, но пък ще бъде облечено по последна мода.

Що се отнася до Алекс, и тук Джени бе напълно права. Наистина не трябва да се отказвам от него толкова лесно. Единствената част от разговора ни, където тя не беше права, бе, когато каза, че не си струва да сритам задника на Солен. Предвид удовлетворението, с което се изпълних, когато зашлевих шамара на Виржини, дори не мога да си представя колко страхотно бих се почувствала, ако оскубя косата на Солен. Не че иначе съм агресивен човек. Добре де, веднъж годишно.

Но привличането на Луиза, бебето й и маратоните на „X Фактор“ бе не по-малко силно от Ню Йорк. Най-лесното би било да заровя глава в пясъка и да изчезна за известно време в предградията на Южен Лондон. Стига да не ми се налага да се разправям с майка си. Или с бившия си. Или с въпроса за моята безработица. Мога да се хвана на работа като детегледачка на Луиза. Тя сигурно не би имала нищо против факта, че никога досега не ми се е случило да държа бебе, без да го накарам да се разреве, нали така? Ще го извеждам на разходка, ще следя да спи достатъчно и ще гледам с него „Телетъбитата“. Само за смяната на памперсите не съм много сигурна. И за плаченето. И за безсънните нощи. Добре де, от мен няма да стане добра детегледачка. Мога да се хвана на работа в някое кафене или нещо подобно. Или да поработя върху романа си. Не че в момента пиша някакъв роман. Но пък винаги бих могла да се пробвам в професионалната сфера на Дафни. Хммм, тази идея май не е особено добра. Особено предвид факта, че вече се ужасявах как ще кажа на мама, че съм уволнена, а какво остава да й съобщя, че се захващам с най-древната професия на света. Но като се имаше предвид състоянието на косата и задника ми, надали бих могла да се класирам изобщо за проститутка. Пък и кой ще приеме насериозно момиче на повикване от долните слоеве на средната класа? Именно.

Двете близначки се появиха на вратата на вагона, въоръжени с диетична кола и още пликчета желирани бонбонки „Харибо“. Очевидно само с това живееха. Но, от друга страна, защо пък не — химикали и захар. Затворих очи и заех старата си позиция на прозореца, като започнах да броя секундите до спирането на влака на гара „Сейнт Панкрас“. Все още имах много неща за обмисляне и твърде малко време за това.