Линдзи Келк
Аз обичам Париж (22)

Двайсет и първа глава

Двайсет и четири часа по-късно вече седях пред кабинета на Мери напълно съсипана от пътя и часовата разлика и абсолютно сигурна, че приличам на парцал. Обаче нямах друг избор — този въпрос трябваше да бъде разрешен веднага. Още в мига, в който бяхме кацнали в Ню Йорк в понеделник вечерта, аз се бях обадила, за да оставя съобщение на телефонния й секретар — да й кажа, че още на другата сутрин съм при нея. Знаех, че тя идва на работа рано, обикновено по-рано и от Сиси, затова сега бе единственият ми шанс да я изловя, без да ми се налага да минавам през нюйоркското си наказание. Брей, от нито едно наказание, само за една седмица се бях сдобила с цели две, просещи възмездие! Сериозна работа!

Точно в осем нула нула вратите на асансьора се разтвориха и тя се появи — с кафе в едната ръка, блекбъри в другата и леко изражение на досада върху негримираното си петдесет и няколко годишно лице.

— Анджела — изрече, докато минаваше покрай мен. Стоманеносивото й кокче подскачаше на главата й.

Тръгнах след нея, едва удържайки желанието си да повърна от ужас, и се настаних на стола срещу бюрото й.

— Слушам те! — кимна Мери, остави всичко на бюрото си и свали суичъра си, под който се разкри елегантно потниче от черен кашмир. Имаше невероятно мускулести ръце за жена на нейната възраст. Всъщност, за която и да било жена.

— Направо не знам откъде да започна — смотолевих аз. — Но за да не ти губя времето, ще бъда кратка. Сиси ме прецака, в големи мащаби. Изключила блекбърито ми, пуснала ми подставено лице от френския „Belle“ — асистентка, която положи огромни усилия да ми попречи да напиша статията, изпрати ми списък с отвратителни места, а след това се опитала да убеди въпросната асистентка да ме накара да не се връщам в Ню Йорк.

— Ясно — кимна Мери, отпи от кафето си и ме погледна над чашата и над очилата си.

— Не знам какво друго да кажа, Мери.

— А аз не знам какво очакваш от мен да сторя. Готова ли е статията?

— Все още не, но ще бъде — отговорих. — Не и благодарение на Сиси.

— От гледна точка на „Belle“ въпросът за това дали ще предадеш статията или не няма нищо общо със Сиси — отбеляза шефката ми. — Защото тя не работи за „Belle“, не ти е била назначена за помощник от „Belle“, откъдето следва, че всичко, което е направила за, против или зад теб, е само в твоята глава.

— Но ти ми вярваш, нали? — прошепнах и усетих, че ми става още по-зле. — За онова, което ми стори?

— Да, вярвам ти — кимна Мери. — За жалост не са много нещата, които мога да сторя по този въпрос.

— Какво искаш да кажеш? — извиках. — Не можеш да сториш много по кой въпрос?

— За това, че Сиси е препратила някакъв твой имейл, в който я ругаеш, директно на дядо си — отбеляза тя и включи компютъра си. — Искаш ли да ти прочета собствените ти доста колоритни думи?

Но какво, по дяволите…

— Ама аз не съм пращала никакъв имейл на Сиси! — извиках и скочих от стола си. Не съм изпращала имейл на Сиси, нали? Уверена съм, че това е нещо, което със сигурност бих си спомнила независимо от умората от полета и огромните количества френски алкохол.

Но ето го и злополучният имейл, препратен на „Дядо Боб“, собствената й сърцераздирателна история все с главни букви, в която ме нарича грубиянка и тиранин, твърдейки, че досега не била казвала нищо, защото се опитвала да ми бъде приятелка. А после един доста по-кратък имейл от Боб до Мери, чието послание се заключаваше в думите „отърви се от нея“. А чак в дъното на страницата беше имейлът, който аз уж съм изпратила. И трябва да призная, че действително беше пълен с цветисти слова, всички до едно насочени срещу Сиси.

— Не съм изпращала този имейл до нея — поясних, разпознавайки част от изразите на екрана. — Изпратих го до теб. Но не точно този имейл. Бил е променен. Почти до неузнаваемост.

— Изпратила си ми имейл, в който ругаеш Сиси? — възкликна Мери и вдигна очилата върху главата си. — На служебния ми имейл адрес? Ти наред ли си?

— Ами… да?

— Анджела, коя е моята асистентка?

— Сиси?

— Тогава кой има достъп до цялата ми служебна поща?

— Сиси?

Мамка му!

— А кой, както изглежда, никак, ама никак не те харесва?

— Сиси?

Два пъти мамка му!

Мери отпусна ръце върху бюрото си и рече:

— Да кажа, че Боб вече не е сред най-големите ти фенове, ще се изразя твърде меко.

— Уволнена ли съм? — прошепнах. Май този път наистина щях да повърна.

Тя кимна.

— Би могло да се каже, че вече няма да водиш блог за онлайн изданието на „Look“.

Три пъти мамка му! И пак мамка му!

— Но все още се нуждаят от статията ти за „Belle“, защото вече е прекалено късно да запълват страницата с нещо друго — продължи тя. — И кой знае? Ако статията се окаже наистина добра, след като страстите се уталожат, аз може би ще мога пак да те взема на работа. Защото ти определено ни носиш множество читатели, а оттам — и много рекламодатели. Обаче точно сега никой от „Спенсър Медиа“ не би поел риска да те ангажира — твърде опасна си.

— Ами визата ми? — простенах. Стаята се завъртя бързо пред очите ми и това нямаше нищо общо с умората от полета. Не, това не може да е истина! Не е възможно да се случва на мен!

— Не си напълно прецакана — напомни ми Мери. — Все още си задграничен редактор на британското издание на „Look“. Така че визата ти няма да бъде отнета автоматично. Говорих с една от нашите адвокатки и според нея би могла да останеш още поне два месеца, преди имиграционните служби да започнат да разпитват за теб. А дори и да дойдат, винаги можеш да пуснеш молба до съда, в която да изтъкнеш, че на практика все още работиш за „Спенсър Медиа“. Обаче, ако те проверят и не се съгласят да водят едно доста скъпо дело, за да уважат молбата ти, като нищо могат и да те депортират. Адвокатката каза, че в такъв случай трябва доброволно да се върнеш в Англия и оттам да пуснеш молба за нова работна пресвиза, но която да не е обвързана с нито един конкретен работодател.

— И колко време ще отнеме всичко това?

Нова виза? Да се върна в Лондон? Тя сериозно ли говори? Че аз току-що се прибрах от шибания Лондон!

— Не работя в американското посолство и нямам представа — сви рамене тя. — Но ако се нуждаеш от някакви препоръки, за мен ще бъде удоволствие да ти напиша. Много съжалявам, Анджела! Съзнавам, че ситуацията е отвратителна за теб.

— Но Виржини от френския „Belle“ каза, че ще ти се обади? — извиках отчаяно. — Тя беше асистентката, която уж трябваше да ми помага. Каза, че ще ти обясни всичко.

— И го направи — кимна Мери и погледна отново към монитора си. — Но едно патетично гласово съобщение от младши асистент във френския „Belle“ няма да означава почти нищо за Робърт Спенсър, когато има ридаеща внучка в скута си и имейл от някаква си случайна служителка, която нарича неговата радост и гордост… ммм… Позволи ми да ти цитирам, за да стане по-бързо, „шибана, психясала кучка, която трябва да бъде умъртвена като бясно куче“.

— В оригиналния си имейл не съм казвала подобно нещо! — извиках възмутено. — Казах само, че е психясала кучка, която трябва да бъде изпратена в лудницата! Без „шибана“!

— Трогната съм, че си решила да ми спестиш думата „шибана“! — отбеляза с крива усмивка Мери. — Но сега наистина те моля да ми дадеш малко време. Щом Боб се успокои, веднага ще разговарям с него. Смея да твърдя, че имам известно влияние върху него.

Ха! Значи наистина го правят! Пфу!

— Може дори да ти изпратя няколко свободни поръчки, стига да си готова да пишеш под псевдоним — отбеляза тя и сви рамене. Очевидно, що се отнасяше до нея, разговорът ни бе приключен.

— Но какво ще стане, ако имиграционните служби наистина се заемат с мен? — попитах, макар че нямах нужда от нейния отговор. — Какво ще стане, ако Сиси ги изпрати при мен?

— Ще минем по този мост, когато стигнем до него, става ли? — погледна ме Мери. — А Сиси я остави на мен. Тя вече получи каквото искаше, така че ще те остави на мира.

— Мислиш ли?

— Нея я остави на мен — повтори Мери.

— Окей. Ами… предполагам, че трябва да си върна служебното блекбъри и другите неща… — прошепнах и започнах да ровя в чантата си. Не исках да се разплаквам пред Мери. Знаех, че това с нищо нямаше да ми помогне. Налагаше се да се стегна.

— Прекрасно разбирам как се чувстваш, но остави тази работа на мен — изрече тя за трети път, изчака ме да стана и като никога се приведе към мен за непохватна прегръдка. — Не твърдя, че ще мога да оправя нещата, но гарантирам, че ще опитам. Няма да си позволя да изгубя един добър писател само защото онази надута дребна кучка се е разплакала на рамото на дядо!

— Смяташ ме за добър писател? — подсмръкнах на рамото й.

— Хайде, да те няма, Кларк! — избута ме Мери с нещо, което почти приличаше на усмивка. — Ще поддържаме връзка.

Излязох от кабинета на Мери, без да знам кога или дали изобщо ще вляза отново там. Спрях, за да се овладея. Човек никога не знае с кого ще се сблъска в офисите на списание „Look“. И както можеше да се очаква при мен, сблъсках се с единствения човек, когото никога повече не желаех да виждам.

— О, здрасти, Анджела! — провикна се Сиси през двойните врати и се отпусна царствено в стола зад бюрото си. — Да извикам ли охраната да те ескортира навън или ще можеш да измъкнеш нещастния си задник оттук и сама?

В живота има мигове и места, когато трябва да вдигнеш глава и да отминеш. Но докато се обръщах към Сиси, която държеше в ръка гигантска чаша кафе фрапе и смучеше през цикламена сламка, разбрах, че това не е един от тях.

— Една моя приятелка обича да казва, че рано или късно хора като теб си получават заслуженото — отбелязах и спокойно свих рамене. — Ти какво мислиш?

— Нямам представа — отговори тя все така със сламка в уста и объркано изражение на лицето.

— Мога ли да те питам нещо? — Приседнах върху ръба на бюрото й, изпитвайки огромна наслада да я гледам как се гърчи като червей. Което не беше никак лесна работа в прилепнал по тялото „Ерве Лежер“. Интересен избор за офиса.

— Да? — вдигна очи към мен Сиси и остави кафето си. Може пък Виржини да е споделила с нея колко чевръста съм с шамарите, та искаше да е подготвена.

— Защо, според теб, ти положи толкова големи усилия да ми направиш тази мръсотия? — запитах и стиснах ръце между краката си. В тази страна не бе препоръчително да удряш никого. Здравей, съдебно дело! — Не може да ти се отрече, че вложи всичките си умения, за да ме провалиш.

— Ами… не знам — отговори тя и наклони глава настрани. Дългата й конска опашка с ягодоворусите допълнителни кичури скоро я последва. Някой трябва да каже на тази жена, че Линдзи Лоън не става за образец в живота. — Може би защото не те харесвам?

— Смешна работа, защото аз също не те харесвам чак толкова — отбелязах и започнах да барабаня с пръсти по бюрото й. — Чудя се защо ли?

— Може би защото съм по-млада, по-красива и по-модерна? — изтъкна тя. И най-лошото бе, че тя наистина си вярваше.

— Може би — кимнах. — Може би. Странна работа, нали?

— Сигурно — отбеляза бавно Сиси и ме изгледа така, сякаш започвам да полудявам. Което бе напълно възможно.

— Да, едно от онези чудати неща в живота — отбелязах, скочих от бюрото й и я накарах да се изправи. — Например като кафето фрапе. Не го разбирам. Сигурно защото в Англия го нямаме. Питам се как едновременно може да бъде сварено кафе, но и да бъде с лед.

— Нямам представа, кучко! — отсече Сиси, вирна нос и се присегна към чашата си от „Старбъкс“. Обаче аз бях по-бърза.

— Да, през чашата се усеща като студено — отбелязах и го разклатих, загледана в парчетата лед. — А на теб как ти се струва?

— А? — Сиси се оказа твърде бавна, за да избегне пороя от кафе фрапе, който заваля върху скъпата й прическа. Както и върху роклята й. Както и върху — олеле! — велурените й ботушки. — Мръсна кучка!

— Знаеш ли, понякога нямам време да чакам намесата на кармата — отбелязах невъзмутимо и хвърлих чашата в кошчето до бюрото й. — А може би точно това ти е кармата. Не мога да бъда сигурна.

— Жалко, че всичките ти пикливи дрехи избухнаха, а? — изкрещя Сиси в момента, в който се обърнах, за да си ходя. — Разбрах, че бил изгорял доста бързо, защото куфарът ти бил пълен с изкуствени влакна!

— Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш? — изкрещях без да спирам. — Хайде де! Гледала съм „Грозната Бети“. Очаквах нещо повече от теб!

— Може в обидите да не съм много добра, но поне ме бива да говоря с охраната на летището! — контрира ме тя. — Както и да уредя уволнението ти!

Натиснах бутона на асансьора и едва тогава загрях. Куфарът ми е бил взривен заради Сиси? Загледах се в пръста си върху бутона на стената и забелязах, че ръката ми трепери. Да се опита да ме провали бе едно, но да унищожи всички онези дрехи… Красивата ми синя чанта… Перфектно пасващите ми дънки от „Топ Шоп“, дето повече не ги произвеждат… Незаменимите ми лубутенки… О, това вече е твърде сериозно! Това е обувкоубийство!

— Какво каза? — изрекох тихо и се обърнах с лице към нея като същински Джон Уейн или може би като Шарън Стоун в онзи каубойски филм, дето игра с Ръсел Кроу и Леонардо Дикаприо. Мисля, че второто сравнение е по-ласкателно за мен.

Вратите на асансьора се разтвориха и разкриха половината от екипа на „Look“. Хората се сковаха от неудобство.

— И какво ще направиш сега, а? — провикна се Сиси и разтвори ръце. — Нещастният ти задник се омита оттук. Не можеш да докажеш нищо. Дядо няма да повярва на нито една твоя дума!

Но преди да успея да кажа каквото и да било, вратата на кабинета на Мери се отвори толкова рязко, че се трясна в стената. Всички наоколо подскочиха.

— Не, но ще повярва на мен — изрече тихо шефката й. — Сиси, веднага в офиса ми! Анджела, с теб ще говорим по-късно.

Лицето на Сиси пламна. Тя скръсти вбесено ръце пред подгизналата си от кафе фрапе рокля и закрачи като градоносен облак към офиса на шефката си.

— Мери! — извиках, притиснала ръка към сърцето си. — Но тя е взривила обувките ми! Красивите ми обувки!

— Значи ще ги възстанови! — отсече Мери с убедеността на училищна директорка. — Върви сега, Анджела!

Разбутах зяпачите и натиснах бутона за партера. Сграбчих здраво металните перила, за да не падна. Горките ми обувки! Вече не бяха случайно загинали в постоянната битка на летищната охрана с тероризма, а целенасочени жертви на една отмъстителна злобна психарка. Налагаше се да възстановя траура си по тях.

* * *

Алекс ме чакаше пред входа на сградата, облечен в дънки и суичър, който вече ставаше твърде дебел за бързо повишаващите се температури. Париж беше горещ, обаче Ню Йорк беше и задушен.

— Какво стана? — попита, готов да ме хване, когато се стоварих в обятията му. — Наред ли е всичко?

— Сиси е взривила куфара ми! — проплаках върху гърдите му аз. — Така де, тя е уредила да го взривят! Не е било случайно!

— Сериозно? — подсвирна той. — Брей, трябва много да си я вбесила в някой предишен живот!

— Да, знам — подсмръкнах и се оставих да ме притисне към себе си. — Обувките ми!

— Всичко ще бъде наред, ще ти купим нови обувки — прошепна Алекс и целуна косата ми. — Как са нещата с работата ти?

— О, това ли? — сбърчих чело. — Не много добре. Уволниха ме.

— Какво? — отдръпна ме леко от себе си той, за да ме погледне. — Уволнена си? А плачеш за обувките си?

— Да, знам — въздъхнах и затворих очи. — Но точно сега не мога да мисля и за това. Ако опитам, главата ми ще експлодира, а съм толкова уморена. Не може ли просто да се приберем у дома?

— Разбира се — кимна той, обгърна с ръка потното ми рамо и двамата поехме по 42-ра улица. — Направо не мога да повярвам, че вече не си започнала да откачаш.

* * *

— О, господи! Откачам! — Седнах на ръба на дивана в квартирата си, люшкайки се напред-назад, после станах и отидох до прозореца. Там пък започнах да барабаня с пръсти по стъклото и да клатя ритмично глава. — Алекс, уволнена съм! Уволниха ме, Алекс! Никога досега не са ме уволнявали! О, господи, ще изгубя визата си! Ще трябва да се върна в Лондон! Какво ще правя сега? Не мога да работя нищо друго! Ще трябва да се хвана като чистачка или нещо подобно. Не, няма да ме пуснат да припаря до боклука. Може да стана пощальон. О, господи, ще трябва да стана пощальон!

Скръстил ръце, Алекс ме наблюдаваше от другия край на стаята. Накрая попита:

— Свърши ли?

— Но ти не разбираш! Пощальоните трябва да стават адски рано! И ще трябва да карам колело! — Приседнах на перваза на прозореца. — Направо не мога да повярвам, че ще трябва да стана пощальон!

— Така — отсече Алекс. Приближи се до прозореца, хвана ме за раменете и започна да ги стиска, докато не вдигнах очи към него. — Анджела Кларк, няма нужда да ставаш, пощальон!

— Така ли?

— Не! — кимна той. — Нито чистачка. Единственото, което се изисква сега от теб, е да се успокоиш, да си спомниш какво ти е казала Мери и да охладиш страстите.

— Знаеш, че не мога да „охлаждам страстите“ — смръщих се аз. — Аз съм англичанка. Ние не знаем как да охлаждаме страстите. Най-доброто, което мога да сторя, е да се опитам да запазя спокойствие и да продължа напред.

— Щом така предпочиташ — усмихна се той и обгърна с ръце лицето ми. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Просто сега имаш нужда от нещо, което да те разсее.

— Извинявай, но не точно сега — промърморих уморено. Та аз бях като съсипана! Той да ме убие ли иска?

— Не това — разсмя се Алекс и приседна до мен на перваза. — Мислех си за нещо друго.

— Но ще трябва да е нещо много сериозно, за да успее да ме разсее — измънках и се дръпнах колкото можах, за да му направя място да седне. Слава богу, имаше къде. Добре, че неговият задник бе два пъти по-дребен от моя. — Какво имаш предвид?

— Събиране на багажа — прошепна той и вплете пръсти в моите. — Местиш се при мен. Днес!

— Местя ли се? — ококорих се аз. По гърба ми пролази приятна тръпка, надвиваща и стреса, и умората от пътуването.

— Да, местиш се! — кимна той. — Сега ще отидеш да си полегнеш, докато аз потърся навън някакви кашони, след което започваме да пренасяме нещата ти в моя апартамент. В нашия апартамент!

— Ти сериозно ли? — извиках и усетих как по лицето ми започва да се разлива усмивка. И не само защото ми бе обещал, че мога да подремна.

— Сериозно — изрече нежно Алекс, затвори ярките си зелени очи и залепи една целувка на носа ми. — Сега върви си почини. За довечера ще ти трябват сили, за да ми приготвиш вечерята, жено!

— Я не ми викай „жено“! — скастрих го аз и се запътих към стаята си.

Обаче мислено вече започвах да планирам вечерята му. Никак не ме бива за феминистка.