Линдзи Келк
Аз обичам Париж (12)

Единайсета глава

— Е, как мина днес? — попитах, докато нападах панерчето с хляб. Първо хляб, пиячка — после. Вече си научих урока. — Всички срещи ли минаха добре?

Алекс кимна, докато отпиваше от червеното си вино. Аз исках да си поръчаме шампанско, обаче той изтъкна, че нямало какво да празнуваме. Боже, мъжете са много докачливи, когато става въпрос за възрастта им!

— Успя ли да видиш всички хора от звукозаписното студио, които искаше? — продължих да задавам въпроси аз, макар да си знаех, че той надали ще ми отговори. В мига, в който напуснахме хотела, сякаш някой му превъртя ключа. Не можех да изтръгна и две думи от него по тази тема. Не че той може да се определи като най-големия бъбривец на света, обаче днес определено е странен.

— Аха, всичко е уредено — каза той, протегна ръка за парче хляб и замислено откъсна коричката. — А на теб как ти мина денят?

— Станах, купих си зарядно за лаптопа, прибрах се в хотела, написах текст за блога си и те чаках — изредих кратко и ясно дейностите си. — Хайде де, кажи ми нещо повече! Какви интервюта даде днес? Каза ли на цяла Франция колко много ме обичаш?

— Стига вече, Анджела! — смръщи се той. — Цял ден приказвам! Не може ли да изкарам поне един час, без да отговарям на въпроси?

— Окей — кимнах, стараейки се да вървя в крак с промените в настроенията му. — Ъхъм, а какво ще правим след вечеря?

— Това пак е въпрос.

— Да бе, вярно — прехапах устни аз и се замислих. — Знаеш ли, днес открих една разкошна оградена градина в квартал „Маре“! — възкликнах.

— Така ли? — отбеляза Алекс и кимна с благодарност на сервитьора, който тъкмо постави пред нас две огромни чинии с пържени пържоли. — Разкажи ми!

— Беше прекрасно — започнах, като се постарах да не се разсейвам от гигантското парче месо в чинията пред мен. Боже, много обичам храната! — имаше един разкошен вътрешен двор, обграден от елегантни арки, а през тях се виждаше градина с нисък, перфектно оформен жив плет, направен като… някакви форми. Беше адски спокойно и красиво. Напълно различно от Ню Йорк.

— Да не е било Мюзе Карнавале? — запита той с пълна уста.

— Точно така! — закимах ентусиазирано. — Ужасно красиво! Ако ни остане време, непременно трябва да отидем там! Непрекъснато забравям, че познаваш този град.

— Е, да. Но иначе не знам — промърмори той, загледан в чинията си. — Искам да кажа… Нали утре ще обядваш с Луиза? А в неделя е фестивалът, а в понеделник… ами… прибираме се вкъщи.

— Така е. И е много жалко — промърморих и забих ножа си в пържолата, който потъна в нея като в бучка масло. Ммм, очертава се вкусно. — Ще ми се да можехме да направим повече неща заедно.

— Единственото, което знам, е, че нямам търпение да се прибера у дома — отбеляза Алекс и наля още вино и на двама ни. — Това пътуване не се оказа толкова добра идея, колкото си мислех първоначално.

— Така ли? — изфъфлих, дъвчейки блажено най-божествената пържола на света. — Не се забавляваш, така ли?

— Не искам да кажа, че не се радвам да бъда тук — започна да бие отбой той. — Просто не допусках, че ще имаме толкова много работа.

— Е, да. Не е много приятно да бъдеш толкова прочут, нали? — изгледах го аз и ми се прииска да повдигна вежди, обаче ох, ох, ох!

— Да бе, гадост — предаде се най-сетне той и се усмихна накриво. — Пък и трябваше да се досетя, че Париж не може да се определи като най-щастливото място за мен. Тук просто не се чувствам самия себе си.

Не ми бе необходимо да съм гений, за да се сетя какво точно има предвид, обаче вече бях дала тържествено обещание пред себе си, че точно тази вечер името „Солен“ за нищо на света няма да излезе от устата ми.

— Но пък наистина се радвам, че сега си до мен — добави и остави приборите си до чинията. — Съжалявам, че не можем да прекараме повече време заедно.

— Важното е, че сега сме заедно — казах, като се насилих да се усмихна. — Но сега, ако нямаш нищо против, поеми за малко щафетата по говоренето, за да мога да си хапна тази невероятна пържола!

— Какво ще кажеш тогава и двамата да се нахраним и след това да говорим, а? — опита се да се пазари Алекс, галейки с крак вътрешността на бедрото ми. — Междувременно можем да подслушваме разговорите на останалите.

— На теб ти е лесно да го кажеш — изрекох с уста, пълна с кърваво месо. Поставих ръка на устата си, но за щастие вече бяхме минали периода на тези условности. И слава богу! — Ти разбираш за какво си говорят останалите.

— А теб те гризе, че не можеш — отбеляза той с първата искрена усмивка, която видях на лицето му от час насам.

— Аз съм журналист, любознателна съм — опитах се да протестирам.

— Нищо подобно! Нахална си! — не остана длъжен той. — Нали нямаше да говорим, докато се храним?

Алекс забоде ножа в пържолата си и се ухили доволно.

* * *

— Е, как е? Усещането различно ли е? — попитах, докато се разхождахме по улиците и ядяхме сладолед.

Алекс спря за малко, за да оближе покапалия по ръката ми сладолед, и попита:

— Кое усещане?

После продължи да си ближе своя сладолед, люлеейки щастливо ръката ми в своята. Втората бутилка червено вино и шампанското, които поръчах, докато той беше до тоалетната, очевидно бяха успели да го накарат да се отпусне. Най-после!

— Да си на трийсет — поясних. — Различно ли е?

— Не — отсече бързо той. — Е, как е сладоледът?

— Не си чак такъв добър лъжец, за да успееш толкова бързо да ме отклониш от темата — не му останах длъжна аз. — Не може да не се чувстваш различно. Поне донякъде.

— Не мисля — промърмори той и ме дръпна по тясна калдъръмена уличка, от двете страни на която се редяха елегантни магазинчета с ярки тъкани по витрините. — Различно ли изглеждам?

Близнах стабилно количество сладолед и се спрях, за да го огледам. Същата блестяща черна коса, къса и разрошена на тила, задължителният щръкнал кичур, образуващ се от целодневното плъзгане на пръсти през нея. Дълга и блестяща отпред, обърната леко наляво, така че едната част падаше над челото му и очертаваше още по-ярко красивите му зелени очи. Сега изглеждаха малко уморени, но пък вече беше късно, а и надали прекарването на половината нощ във фотьойл действа особено благоприятно на бистротата на погледа. Няколкото бръчици от смях ми напомниха, че въпреки случилото се през последните няколко дена той прекарва времето си по-скоро в усмихване, отколкото в цупене и мръщене. От другата страна на главата му косата му падаше по-надолу, минаваше покрай високите му скули, за да подчертае контраста между черната коса и бялата кожа. Устните му си бяха плътни и червени както винаги. Докато сега се разтягаха в лека усмивка, забелязах, че бяха оцветени и от червеното вино, което тази вечер пихме.

— Е, стар ли ти изглеждам? — повтори въпроса си той.

Поклатих глава и се изправих на пръсти, за да го целуна, без да обръщам внимание на факта, че сладоледът се бе разкапал по пръстите ми.

— Изглеждаш прекрасно — промърморих.

— И слава богу! Хайде, ела!

— Къде отиваме? — попитах. Сърцето ми се разтуптя по-бързо, отколкото можех да вървя с чуждите лубутенки. Захвърлих разтопения си сладолед в близката кофа за боклук, обаче Алекс продължи да яде своя.

— Нали искаше да разгледаш Париж? — рече той и ми посочи някакви стълби. — Ето, сега ще ти покажа Париж!

Вдигнах очи и видях красива църква с разкошно кубе.

— „Сакре Кьор“? — попитах, припомняйки си видяното в пътеводителя, който изгоря с куфара ми.

— „Сакре Кьор“ — потвърди Алекс. — Можеш ли да изкачиш стъпалата с тези обувки?

— Харесва ми, че вече ме познаваш много добре, за да попиташ — промърморих и сведох очи към красивите уреди за изтезание, които пак бях нанизала на краката си. — Харесва ми също така, че с теб се чувствам достатъчно спокойно, за да ти кажа, че не мога.

— Добре, ела! — засмя се Алекс и ме дръпна към някакво дребно трамвайче. — Нямаме много време преди да затворят.

След като успяхме да се отървем от върволицата продавачи, които се надпреварваха да пъхат в ръцете ни пластмасови Айфелови кули и снежни кълба със „Сакре Кьор“ и след като се измъкнахме от тълпите, които започваха да щракат с фотоапаратите си още преди да се бяха качили на самата църква, аз се обърнах и се загледах в Париж. Беше умопомрачително красиво — катраненочерното небе, обсипано с ярки звезди, които се отразяваха в града под нас. След като накрая отново задишах нормално, се обърнах и към самата църква. Макар че трудно можеше да бъде наречена просто църква — думата изглеждаше неподходяща за нея. Беше по-красива от Нотрдам, по-скоро подканяща, отколкото плашеща, но пък също толкова драматична. Не можех да намеря подходящите думи за нея. Белият камък по стените й сякаш светеше в мрака. Стратегически поставените отдолу и встрани прожектори осветяваха всеки неин красив елемент. Дори и да имаше някакъв недостатък, аз не го виждах. Джени би убила да научи кой е проектирал осветлението на това място, за да го използва за следващите си снимки.

— Харесва ли ти? — попита Алекс зад мен и постави ръце на раменете ми.

— Божествено е! — изрекох тихо, продължавайки да местя погледа си ту към града, ту към църквата. — Благодаря ти, че ме доведе тук!

— Знам колко обичаш красивите гледки — прошепна той. — И почти съм сигурен, че това тук е единственото нещо в Париж, което е по-старо от мен.

— Вярно бе, изглеждате досущ като набори! — сръгах го закачливо с лакът.

— Вече започва да ми писва да ти повтарям да си затваряш устата — отбеляза усмихнато той и скочи леко на ниския каменен зид пред нас. — Красиво е, нали? Някога много обичах да идвам тук, за да съзерцавам Париж като на длан.

— По-хубаво е от Айфеловата кула, така ли? — попитах и се озърнах за нея.

— Тя е от другата страна — рече Алекс, за пореден път доловил мислите ми. — И да, по-хубаво е. Не знам дали знаеш, но парижани мразят Айфеловата кула.

— Сноби! — отсякох презрително и стиснах ръцете му в моите. — Обаче това тук е приказно! Париж се вълнува като повърхността на море.

— Вълнува ли се?

— Ами да — опитах се да поясня, но като че ли по-скоро единствено жестикулирах. — Просто върви нагоре-надолу, сградите са ту кръгли, ту квадратни, ту високи, ту ниски. Изглежда някак си… не знам… закръглено.

— А как изглежда Ню Йорк? — погледна ме заинтригувано той. И с основание — все пак аз бях писателят от двама ни.

— Ню Йорк е по-скоро кльощав! — отсякох. — Всичко е високо и тънко, и глътнало корема си. И няма достатъчно зеленина. Когато съм там, непрекъснато усещам липсата на зеленината на Лондон. И създава усещане за клаустрофобия. Няма достатъчно места, където просто да поседнеш за минутка, за да си починеш.

— Там хората нямат и минутка време за почивка — напомни ми той. — Знаеш, че Манхатън никога не спи.

— Така е — кимнах, опитвайки се да се сетя как да извъртя разговора така, че да му съобщя, че се местя при него. — Но пък тук имам чувството, че никога не бих могла да свърша каквато и да било работа. Това е град, създаден за разходки, за държане на ръце, за ядене на сладолед.

— Както и за напиване. Забеляза ли колко барове има наоколо? — промърмори той, придърпа ме към себе си и обори глава на рамото ми.

— Старая се да не ги забелязвам — отговорих, спомняйки си как се наливах, когато бях в Лос Анджелис. Лоша работа. Но откакто съм се върнала оттам, бутилката водка в хладилника дори не е отваряна, а една бутилка вино ми стига за повече от седмица. Как се промениха нещата откакто я няма Джени!

— Да разбирам ли, че Лондон е перфектната смесица от двете усещания? — прекъсна размислите ми Алекс.

— Може би. Обаче не е перфектен — поясних. — На него пък му липсват няколко жизненоважни съставки на Ню Йорк.

— Така ли? — попита той, докато докосвах с чело неговото.

— Така. — Притиснах устни до неговите толкова дълго, колкото можех, без да си поемам дъх. Беше сладък и топъл на вкус като червено вино, но и със студената сладост на сладоледа. — Окей, сериозно — добавих, наместих се върху коленете му и поставих ръце на раменете му. — Значи не се чувстваш по-различно сега, когато вече си на трийсет?

— Наистина не съм мислил по този въпрос! Честна дума! — прошепна Алекс, хвана няколко кичура, паднали пред лицето ми, и ги отметна. — Но не се чувствам по-различно.

— Е, хубаво. — Върнах кичурите на мястото им. Той може и да бе забравил за синьото ми око, обаче аз не бях. Както и американските туристи, които си шепнеха нещо и ни сочеха. Но тъй като и двамата бяха над четирийсетте и носеха бейзболни шапки и раници, мнението им изобщо не ме интересуваше. — А когато си бил малък, какво си искал да правиш, когато си на трийсет? Какво си смятал, че ще правиш?

— Не знам. — Той скочи от стената и се вторачи през мен нагоре към църквата. — Спрях да мисля по този въпрос много отдавна. Трийсетте те връхлитат бързо, нямаш време да се усетиш.

— Говориш така, сякаш вече си много стар — промърморих и се облегнах назад на гърдите му. — Не може да не си имал амбиции, не може да не си мечтал да правиш нещо на този свят!

— Така е, мечтаех си — кимна той и прокара устни по косата ми. — Мечтаех си да си изкарвам хляба с музика и извадих късмет — започнах да го правя доста млад.

— Искал си да правиш също така и музика за филми, нали? Саундтрак? — напомних му. Тялото му беше толкова топло, че дори и в хладна нощ като тази излъчваше топлина. — Каза ми го преди време.

— Така е. Нямам търпение да започна — отбеляза той. — Впрочем вчера Джеймс Джейкъбс ми прати имейл във връзка с това. Трябва да се свържа с него.

— Не забравяй! — усмихнах се доволно, защото и аз имах известни заслуги за запознанството му с този прочут актьор. Понякога се опасявах, че не мога да дам нищо на Алекс, че не разполагам с нищо, което той вече да няма или да не може сам да си го вземе. Но ето че и аз бях успяла да му дам нещичко. — И нищо друго? Нищо друго ли не искаш?

— А ти какво искаш? — попита той, стягайки ръце около мен. — Какво искаш да е станало с теб, когато станеш на трийсет?

Хммм, не бях подготвена той така неусетно да ми прехвърли топката.

— Всъщност и аз май не знам — отговорих накрая. — Може би да напиша книга? Или да пиша за повече списания, а не само за блога — повече неща като това, което сега правя за „Belle“?

— Къде, в Ню Йорк?

— Да, в Ню Йорк.

„В Уилямсбърг, в твоя апартамент, с теб“ — добавих наум. Но защо не можех да го изрека на глас? Сега бе перфектният момент!

— Хубаво. За един кратък миг се уплаших, че ще кажеш, че искаш да бъдеш омъжена и да имаш деца — засмя се той. — Ох, отдъхнах си!

— Е, отдъхна си — повторих.

Хей, я чакай малко! Ама какво…

— Алекс?

— Да?

— А какво щеше да кажеш, ако ти бях казала, че искам да бъда омъжена и да имам деца?

Известно време той нищо не каза, но усетих как ръцете му около мен се стягат, както и челюстта му.

— Но ти не искаш всички тези неща, нали? — промърмори накрая.

— Е, не е казано, че трябва да стане точно когато съм на трийсет години — отбелязах аз, подбирайки много внимателно думите си. — Но не бих казала, че някога няма да ми се прииска.

— Окей — кимна дипломатично той.

— А ти? — смотолевих, вторачвайки се в едно от копчетата на ризата му. — Не искаш ли всички тези неща?

— Някога ги исках — отговори бавно той. Усещах, че той подбира точно толкова внимателно думите си, колкото го правех и аз. Не че от това ми стана по-добре. — Но после престанах да мисля за тях и те отпаднаха от дневния ми ред. Не бих казал, че имам нужда от тези неща, за да бъда щастлив.

Ръцете ми, които бях обвила около кръста му, се отпуснаха и паднаха на стената зад него.

— Ясно — прошепнах, надявайки се точно сега да не се разплача. Няма да бъда такова момиче. И колкото и да бях изненадана от тези негови думи, далеч по-изненадана бях от собствената си реакция. Значи това не е в дневния му ред? Няма нужда от подобни неща, за да бъде щастлив? Тогава има ли изобщо нужда от мен?

— Нали сега не се паникьосваш? — попита той над главата ми. — Така де, след като не искаш да се местиш при мен и всичко останало, реших, че ти също не мислиш за тези неща.

— Ъхъм — изфъфлих, надявайки се, че това звучи достатъчно необвързващо. Но какво, за бога… Та аз бях жена, естествено, че ще мисля за „тези неща“! Може би не по двайсет и четири часа в денонощието и може би не за непосредственото ми бъдеще, но как може той да очаква от мен „подобни неща“ да не ми минават през главата? Докато си седя, например, в някоя разкошна парижка градина и докато си фантазирам колко съм красива в прекрасната булчинска рокля, докато Джени и Луиза не приличат на нищо в идиотското пилешкожълто.

— Мисля, че това е една от ползите на идването ни тук — отбеляза с видимо облекчение той. — Дадох си сметка, че те пришпорвам с решението да се преместиш при мен, но сега просто искам да знаеш, че нямам нищо против да изчакам толкова, колкото е необходимо. Защото ти си права — твърде скоро е да се събираме да живеем заедно. Подобно пришпорване на нещата би могло да провали всичко.

Притиснах пръстите на ръцете си о студения камък на зида и продължих да ги притискам, докато не усетих, че ръцете ми започват да се тресат чак до раменете.

— Студено ли ти е? — повдигна главата ми Алекс.

Побързах да извърна очи и да превърна избърсването на сълзата в прозявка. А после кимнах и добавих:

— И съм много уморена.

— Тогава хайде да се връщаме в хотела — предложи той, хвана ръката ми и я стисна. — Обаче ще хванем такси, защото сме доста далече от хотела, а аз си знам, че независимо дали съм рожденик или не, ще ме убиеш, ако съсипеш тези обувки!

Дори и да бе усетил, че нещо не е наред, се преструваше, че не забелязва. Вървях до него, гледаща право напред. Да, бях си обещала да не го казвам, но на никого не съм обещавала да не си мисля за това. Някога той е искал да се ожени и да има деца. Не бе необходимо да съм гений, за да се досетя кога е било това „някога“. Искал е да се ожени и да има деца от Солен. Обаче от мен не иска.

— Алекс — осмелих се да изрека, докато пресичахме улицата по посока на стоянката за таксита. — Всъщност напоследък мислех доста за това преместване.

— Анджела, успокой се, няма нищо. — Каза адреса на шофьора, а за мен добави: — Казах ти, вече си давам сметка, че съм бил твърде настоятелен. Затова преместването вече не стои на дневен ред и няма нужда да се притесняваш, че ме натъжаваш. Разбирам те.

— Ама аз си мислех, че… може би съм готова вече да се преместя при теб — промълвих, докато сядах на задната седалка на таксито. Обаче дори и аз не си прозвучах убедително, а какво оставаше за него.

— Така ли? — изгледа ме той, очевидно още по-малко убеден и от мен самата. — Е, нека поговорим за това, когато се върнем в Ню Йорк. Но не тази вечер.

* * *

Пътят до хотела премина в пълно мълчание. Алекс не отлепваше очи от прозореца, залепил чело за стъклото, а аз не отлепвах очи от тила му, опитвайки се да си дам сметка как и кога точно всичко се обърна с краката нагоре. Значи той вече не иска да живее с мен, така ли? И не иска да се жени и да има деца? Поех си дълбоко дъх. Като че ли правех от мухата слон, но не бях много сигурна. Това трябва да е. Бях леко пийнала, бях уморена, бях стресирана. И не ми предстоеше да се преместя при Алекс, да се омъжа за него и да имам деца от него.

— Пристигнахме — обади се по едно време, като ме потупа по бедрото. — Будна ли си?

— Ъхъм… да — кимнах и отворих рязко вратата на колата, разминавайки се на милиметри от удар с преминаващ покрай нас скутер. Шофьорът на скутера наду клаксона и излая някаква френска ругатня, а аз автоматично се прилепих до колата, вече по-събудена от всякога.

— Хей! — прегърна ме Алекс, докато шофьорът се изтегляше и аз останах в средата на пътя. — Да не би да искаш да те прегазят сега? Хайде, влизай вътре!

Позволих му да ме прегърне и двамата влязохме тихо във фоайето. Рецепцията отново беше без Ален. Алекс ми разказваше за концерта в събота вечер, кога трябва да тръгнем, за да бъдем навреме за фестивала в неделя, колко много се ужасявал от обратния полет. Аз кимах на подходящите места, но през цялото време имах чувството, че по-скоро се наблюдавам отстрани, отколкото да вземам участие в разговора.

Когато се прибрахме в стаята си, аз се задържах колкото ми бе възможно по-дълго в банята, смъквайки педантично и последната капчица грим от лицето си, без да искам нарочно, оставих малко спирала, която щях да сваля „после“, а на миенето на зъбите си посветих цели три минути. След второто изпишкване обаче вече не можех да издържам. О, боже, наистина ли се опитвах да отложа лягането си при Алекс? Отворих вратата на банята и видях, че той вече си беше легнал и всички лампи бяха изгасени с изключение на тази на нощното шкафче. Отидох до леглото, пъхнах се под завивките и заех обичайната си поза — дясната ми ръка през корема му, главата ми — отпусната на рамото му. Лежахме така в неловко мълчание няколко минути — неговата ръка се плъзгаше нагоре-надолу по моята, а аз разсеяно си играех с ръкава на тениската му. Това определено се случваше за първи път. Нямам предвид, че си бе легнал с тениска, а това, че аз не я разкъсвах, и че той не ме поглъща ненаситно. А аз не бях напълно сигурна дали искам да го прави. След още няколко минути се претърколих и изгасих лампата. Часовникът на нощното шкафче показваше един и половина. Значи съм била будна повече от дванайсет часа, без никаква дрямка. Нищо чудно, че се чувствах толкова уморена.

Но преди да успея да се претърколя обратно, Алекс се обърна към мен, сгуши се до гърба ми и ме прегърна през кръста. Усетих топла целувка на тила си, след което чух шумна прозявка.

— Не мога да повярвам, че за рождения ми ден сме в Париж и че просто ще си заспим — изрече в косата ми. Но не звучеше така, сякаш не си вярва. Звучеше така, като че ли искаше да се увери, че аз съм наясно какво няма да правим.

Не знаех какво да мисля. Значи дори не смята да се престори, че си иска, та да ми даде шанс да му откажа? Вярно е, че тази вечер не исках да правя секс с него, защото бях вбесена и объркана, но какво от това? Защо той не иска да прави секс с мен? Та той винаги трябва да иска да прави секс с мен! Той е генетично програмиран винаги да иска да прави секс! Нали все пак е мъж? За какво му е тази Y-хромозома, а?

Именно.

— Сигурно защото вече съм твърде стар — промърмори през нова голяма прозявка и лекичко ме стисна.

Две минути по-късно усетих, че дишането му става все по-равномерно и ръката му, обгърнала кръста ми, се отпуска. Примижах по посока на часовника на нощното шкафче и зачаках очите ми да се приспособят към светлината, за да видя колко е часът. Един и четирийсет и седем. Бях наясно, че нощем нещата винаги изглеждат по-зле. И че на сутринта обикновено не е толкова мрачно. И тогава стомахът ми вече няма да се чувства така, сякаш в него току-що се е нанесло семейство хамстери, които, разбираш ли, са решили да си спретнат купон за нова къща. И аз няма да изпитвам необходимост да си изплача очите от мъка. Да, след като се наспя добре, със сигурност и ще се чувствам по-добре.