Линдзи Келк
Аз обичам Париж (13)

Дванайсета глава

Обаче и на следващата сутрин не се чувствах по-добре. Вероятно защото на практика изобщо не бях мигнала. Проверявах часовника на всеки петнайсет минути, макар че от време на време се унасях в кошмари, но само за да се видя как падам било от бордюр, било от зид, а веднъж дори от Айфеловата кула, и веднага след това пак да се ококоря. Накрая не издържах, и се измъкнах внимателно изпод завивките, за да не събудя Алекс. Взех си бърз душ. Беше едва седем, а срещата ми с Луиза бе в дванайсет и половина, но си знаех, че няма да ми се отрази зле да изляза и да продухам малко главата си. И в преносния, и в буквалния смисъл на думата, защото, както ставаше ясно, на вечеря като че ли бях изпила малко повече, отколкото трябваше — подсказваше ми го главата ми, която ме болеше, и мозъкът ми, който беше като сварен. Сутрешното огледало рядко влизаше в ролята на мой приятел — днес не беше изключение. Ударената ми буза вече не беше пурпурна, обаче бе придобила невероятно ласкателен жълтеникав нюанс. Иначе окото ми продължаваше да изглежда така, сякаш бях изкарала десет рунда с… не знам колко точно боксьори, но схващате идеята, нали? Безсънната нощ също не ми беше помогнала — носът ми беше зачервен, а очите ми приличаха на свински цепнатинки. Секси, няма що.

Облякох се в банята. Нахлузих дънките си от предишната вечер и се намацах с колкото можах повече грим. Ако трябва да бъда честна, не мисля, че имаше нужда да бъда чак толкова внимателна — знаех, че докато алармата на часовника не се включи, Алекс ще спи като кърт. Не си спомням колко пъти бях лежала будна в апартамента му, заслушана в нечовешките трясъци на строежа отсреща, докато той си хъркаше блажено до мен. Обаче точно тази сутрин бях решила да не поемам никакви рискове.

— Добро утро, мадмоазел!

— Ален!

Зарадвах се на възможността да изляза за миг от порочния кръг въпроси в стил „Какво стана, за бога?“ и „Защо той не ме обича?“, за да се обърна към него с полущастлива усмивка.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас тази сутрин? — запита той. Сега поне вече не изглеждаше уплашен от мен. Нащрек, но не уплашен.

— Дали бихте могли да ми кажете откъде мога да взема корабче за разходка по Сена? — попитах и разтворих картата си на плота пред него. — Имам предвид от онези, дето обикалят града за разглеждане?

— Да, туристическите корабчета — кимна той. Приведе се над картата, присви очи и накрая отсече: — Ето тук!

— Изглежда ми доста далече — промърморих, проследявайки пътя на молива в ръката му. — О, Алма Марсо! Вече бях там!

— Сигурна ли сте, че не е най-добре да ви извикам такси? — изгледа ме неуверено Ален. — Ще трябва два пъти да сменяте метрото.

— Няма проблеми — отсякох и върнах картата в чантата си. — Имам много добро чувство за ориентация. Щом вече съм била някъде, винаги мога да го намеря.

— Добре! — кимна Ален и ми се усмихна окуражаващо. — В такъв случай приятен ден!

Кимнах му и се отправих, към станцията на метрото — абсолютно уверена в себе си и нетърпелива да разсея обърканото си съзнание с едно весело пътешествие нагоре-надолу по Сена.

Ала позитивното настроение и волята за победа не винаги са достатъчни за успеха. Още след петнайсетата минута от качването ми във влака вече се бях изгубила. Много е подло от страна на тези французи да крият ужасите на подземните лабиринти на своята столица с красиви табели от ковано желязо на входовете на станциите! Оставаш с усещането, че навлизаш в снимачна площадка за филм от 60-те години, когато всъщност пропадаш в седмия кръг на ада. И защо вратите на влака се отварят, преди да е спрял? Два пъти едва не паднах — докато не си дадох сметка, че ми се случва на всяка спирка, независимо от това колко пъти се втурвах от един влак, за да се хвърля в друг. Първото ми самостоятелно пътешествие от станция „Сен Себастиен“ до „Алма Марсо“ ми бе отнело един час. Второто обаче ми отне час и половина, половината от ноктите ми и всичките ми запаси търпение. Поне този път хората като че ли проявяваха съчувствие към мен заради насиненото ми око, така че през по-голямата част от пътешествието си разполагах с място за сядане. Макар че точно затова пък на два пъти пропуснах спирката си, защото не успях да си проправя навреме път до вратата.

Добре че поне когато накрая се озовах на спирката на туристическите корабчета, всичко беше ясно указано и наоколо продаваха фотоапарати за еднократна употреба, студена вода и сладолед. След като се въоръжих и с трите удоволствия, се качих в предната част на поредното корабче, максимално далече от двойките, които вече се мляскаха на задните редици, далече от семействата, заели тактическа позиция в близост до тоалетните, и до групите пенсионери, опаковани добре, за да не изстинат на скромните трийсет и пет градуса горещина. Те ми кимнаха любезно, аз им се усмихнах любезно и седнах от другата страна на пътеката. Все още нямах психическата готовност да се сприятелявам с възрасти дами. Дайте ми шест месеца и ще говорим.

След няколко неловки минути надежда, че никой няма да седне до мен, корабчето най-сетне потегли. И след още няколко минути в опити да различа английския екскурзоводски текст от френския, немския, испанския и японския аз реших да превключа на моя айпод. И съвсем в стила на старите традиции, които казват, че ако ще ти е гадно, да е докрай, първото парче, което се включи, беше на Алекс. Обикновено обичах да слушам състава му — преди да му стана гадже, бях негова почитателка (но както многократно съм изтъквала, фазата на групарка я прескочих), обаче точно сега имах чувството, че текстът на песента има двойствено значение. Кои песни са за Солен? Щастливите или тъжните? Нямах сили да слушам дори онези, за които бях сигурна, че са за мен — непрекъснато ги сравнявах с предишните. Незнайно защо, сега всички те ми звучаха не толкова емоционално, не толкова страстно и нещата не опираха само до първия албум срещу третия албум. Прехвърлих списъка с песните и накрая избрах най-доброто от „Гърлс Ълауд“. Там поне нямаше опасност да схвана нещо погрешно.

Не бях напълно сигурна какво точно се старая да постигна с тази туристическа обиколка с корабче, но ако съм държала да се депресирам още повече, определено успях. Корабчето се носеше по реката, минавайки покрай всичките удивителни исторически сгради, които бях виждала в часовете по история (свързани предимно с ненавременна и жестока смърт), и въпреки това нищо не бе в състояние да ме извади от отвратителното ми настроение. Добре де, трябваше да подходя разумно към ситуацията. Алекс имаше всички причини да смята, че не искам да се преместя при него. Кани ме от месеци, а аз все си намирам някакви извинения. И ако обърна гръб на гордостта си, вероятно бих могла да разбера защо не е голям фен на идеята за брак. Знаех, че родителите му са разведени и че последната му връзка е завършила кошмарно, че е бил подло предаден.

Що се отнасяше до децата, за тях нямаше нужда да се тревожа. Засега. Групата дребни изчадия, които бяха решили, че корабчето им е детска площадка, беше напълно достатъчна, за да ме подплаши до смърт, а какво остава — да ме накара да поема отговорност за едно такова до края на живота си. Докато минавахме покрай Парижката Света Богородица, положих невероятни усилия да не се обърна, за да се вторача в апартамента на Солен, обаче не можах да се въздържа. Забелязах го веднага. И от реката той се оказа точно толкова зашеметяващ, колкото беше и отвътре. Кучка. Но точно сега не тя беше проблемът ми. Проблемът ми беше в това, че трябва веднага да измисля начин да убедя Алекс, че наистина искам да се преместя при него и че е бил напълно прав, като ми повтаряше, че да живеем заедно би било страхотна идея.

„Може би трябва да изчакам да се върнем от Париж“ — казах си, докато правех снимка на Мюзе Дорсе и се подготвях, за да бъда сигурна, че ще хвана и Лувъра. Просто трябва да оставя страстите да се уталожат, да се приберем и когато се озовем пак в апартамента му, той ще си спомни, че е искал и аз да бъда там.

Стиснах в ръка вече затоплящото се шише с вода, отпуснах се назад на седалката и се опитах да се насладя на пътуването. Докато завивахме покрай остров Сите, забелязах една дълга брегова ивица на реката, която представляваше парижкият плаж. Лично аз не си падах много по пясъка — у Ерин предпочитах повече басейна й пред частния й плаж. Но все пак не можех да не се възхитя на отдадеността на парижани, изпънати на пясъка. Додето поглед стига, все хора по бански — очевидно приемаха адски на сериозно тези глупости. Подпрях брадичка на перилата на корабчето и се загледах в щастливите двойки, които се мацаха с плажно масло и се целуваха като невиждали. А онези, които не се бяха излегнали на шезлонги или върху пясъка, се разхождаха, хванати за ръце и усмихнати. Дали е възможно да се разхождаш из Париж в лошо настроение? Дали пък това не беше някакъв тест за степента на влюбеност? Някъде бях чела, че вече се правят тестове за химическите съставки на любовта. Нищо чудно да има някакъв тест от рода на пишкане върху тясна пръчица, който те карат да направиш, преди да прекосиш Пон Ньоф.

На палубата на корабчето беше толкова горещо, че се зарадвах, когато най-сетне стигнахме до брега, а и аз можех да си позволя да се втурна напред много по-бързо, отколкото семействата или инвалидите. Беше почти дванайсет, което щеше да рече, че ще ми се наложи да побързам, ако държа да изпреваря Луиза под Айфеловата кула. Липсата ми на мобилен телефон ми помогна много в този случай — справих се. Странно бе това усещане за паника от липсата на мобилен телефон. Хората са успявали да се справят без такива телефони векове наред, обаче отнемете ми моя за два дена, и аз вече имам чувството, че някой ми е отсякъл ръката. Сега ми оставаше да се надявам, че Луиза ще бъде точно там, където каза, че ще бъде, при това навреме. Не че съм се съмнявала — все пак тук ставаше въпрос за Луиза. Луиза, която не си позволяваше почивка дори за отскачане до тоалетната, когато правехме преговор на учебния материал, докато не дойдеше официално определеното за това време. Луиза, която в сватбения си ден беше в църквата дори преди бъдещия си съпруг. Поради което се наложи да направим няколко допълнителни кръгчета, което никак не зарадва шофьора на лимузината.

Вярна на себе си, тя и сега вече беше тук. Забелязах я до будката за продажба на билети за Айфеловата кула. А още нямаше дори дванайсет и двайсет. Русата й коса бе прибрана в практична опашка, перфектно изгладената й риза бе пъхната в перфектно изгладените памучни панталони, през ръката й бе метната задължителната английска жилетка, а през рамото и гърдите й висеше чантичка „Радли“. Никой не можеше да я сбърка за това, което бе — британска туристка.

— Анджела! — изрева и се втурна към мен, а аз я притиснах в прегръдките си.

Като че ли беше добавила някое и друго килце към фигурата си от последното ни виждане, но като се има предвид, че последната ни прегръдка бе непосредствено след сватбата й и непосредствено преди момента, когато счупих ръката на съпруга й, това бе напълно разбираемо. След невъзможната й диета, налагаща се заради вмъкването в булчинската й рокля, ми стана приятно, че вече мога да прегърна истински човек. И ухаеше правилно. Ухаеше на шампоан „Пантен“ и на все същия парфюм на Калвин Клайн, който си носи още от шести клас.

— Толкова се радвам да те видя! — прошепна в ухото ми, докато я стисках все по-силно и по-силно. — Но мисля, че вече можеш да ме пуснеш. Няма да избягам.

Макар и крайно неохотно, накрая я пуснах — отчасти защото ми стана толкова хубаво, когато я прегърнах, отчасти защото не исках да забележи, че вече съм се разплакала.

— Анджи, добре ли си? — запита и отметна косата от лицето ми.

Жестът беше толкова познат, но и толкова странен, че като че ли ме накара да се овладея. Кимнах неуверено и се постарах да спра да плача, обаче колкото повече се опитвах да се овладея, толкова по-лошо ставаше. Затова просто продължих да си хълцам, да подсмърчам и да ридая. Туристи, продавачи на билети и полицаи започнаха да се обръщат и да ме гледат втренчено. С което не ми помагаха особено.

— Боже мой, скъпа! — възкликна Луиза и ме придърпа към себе си за нова прегръдка, като едновременно с това ме отведе далече от тълпите. — А уж аз би трябвало да бъда емоционалната!

Цели пет минути по-късно аз вече бях успяла да се овладея донякъде и двете се настанихме в малко кафене с безбожно надути цени — като за туристи. Взех носна кърпичка от Луиза и започнах да попивам лицето си, като се стараех да не докосвам излишно насиненото си око, но по този начин на практика изтрих всичкия си толкова внимателно поставен грим.

— Боже господи, Анджи! Какво е станало с лицето ти? — дръпна внезапно ръката ми Луиза. — Затова ли си толкова притеснена? Да не би някой да те е бил?

Поклатих глава, все така неспособна да навържа едно изречение.

— Анджела, скъпа, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко! — продължи Луиза със стряскащо сериозен глас. Задържа ръката ми и ме огледа внимателно. — Алекс ли ти стори това?

Дори от самата мисъл Алекс да вдигне ръка срещу мен ми стана толкова смешно, че въпреки сълзите си се разсмях. За съжаление Луиза възприе това като истерична проява.

— Ще го убия! — започна да набира скорост тя, вадейки телефона си. — Ще се обадя на полицията! А ти не се притеснявай — трябва да го направиш!

— Не, Лу, моля те! — най-сетне успях да проговоря аз и се опитах да й отнема телефона. — Аз сама си паднах! Спънах се през нощта, докато отивах към тоалетната! Честна дума! Алекс никога и за нищо на света не би ме ударил! Повярвай ми! Спри!

Луиза ме огледа подозрително. Накрая остави телефона си на масичката и отсече:

— Все същата непохватна крава! — Огледа ме пак, очевидно сравнявайки разказа ми с раните, които виждаше, и допълни: — Изкара ми ангелите!

— Съжалявам — промърморих и преглътнах последните си сълзи. — Направо не мога да повярвам, че се държах толкова глупаво! Не бях очаквала точно сега да бъда такава развалина. Но съм много щастлива, че те виждам!

— Мислех си, че аз ще бъда тази, която ще си изплаква очите — отбеляза тя и пое менюто от сервитьора, който кръжеше в близост до нас в очакване най-сетне да спра да нареждам. — Защото ти си по-практичната от двете ни. Какво се е случило с теб в Ню Йорк? Да не си решила изведнъж да дадеш воля на емоциите си?

— Очевидно — свих рамене, огледах менюто и си поръчах диетична кола. Дали не може пак да си поръчам пържола? — Сигурно е от онази седмица в Холивуд. Но засега не ходя на психотерапевт.

— А може би трябва да тръгнеш — отбеляза тя и си поръча минерална вода. — Е, разказвай сега!

Усмихнах се тъжно. Не знаех откъде да започна. Накрая изтърсих:

— Защо по-добре ти не ми разкажеш за подготовката за годишнината ви? Поръчахте ли вече палатката? — Аха, обръщане на разговора към другия! Винаги се получава.

— Да, поръчахме я — започна Луиза и заразмахва възбудено ръце. Ако знаех нещо за приятелката си, то бе, че можеше да говори за сватби и за всякакви други мероприятия, свързани със сватби, до второ пришествие. И нямаше никаква причина, поради която да не подходи към първата си годишнина със същия ентусиазъм. Така, без дори да се замисля, тя започна да ми разказва за размерите на палатката, за шоколадовия фонтан, който е поръчала, за оркестъра, който е избрал Тим, и за роклята, която ще носи — докато не се появи сервитьорът с напитките ни и в очакване на същинската поръчка.

— Какво ще кажеш да си поръчаме бутилка вино? — попитах, опитвайки се да си повярвам, че онази приказка дето клин клин избивал, е вярна. Освен това виното щеше да си върви отлично с пържолата, която непременно щях да поръчам.

— О, не. Не мисля, че ще пия алкохол — отказа тя. — Но ти си поръчай.

— Ще видя — отговорих и я огледах внимателно. — Какво, пестиш се за утре ли?

— Всъщност — отбеляза тя, докато връщаше менюто на сервитьора, — точно сега не пия никакъв алкохол.

— Така ли?

— Така.

— Ясно.

— Да.

Оставих на масата диетичната си кола и се загледах в приятелката си. Да, беше се позакръглила от последния път, когато се видяхме, но в никакъв случай не беше дебела. Изглеждаше просто здрава. Излъчваше някакво сияние.

— Луиза?

— Анджела?

— Бременна ли си?

Тя покри лице с ръце, надникна измежду пръстите си и засмяно отговори:

— Да!

— О, боже господи!

Скочих от стола си, заобиколих масата и я прегърнах силно. И сълзите ми отново рукнаха. Само дето този път и двете плачехме.

— Щях да ти кажа — изхълца щастливо тя. — Обаче разбрах едва миналата седмица, а когато ти ми каза, че ще идваш, реших, че е по-добре да ти го съобщя очи в очи и… Нали не ми се сърдиш?

— Защо да ти се сърдя? — възкликнах, оставих я на стола й и изтрих и последните остатъци от грим върху насиненото си око. Голяма работа, че ще отвратя хората и няма да им позволя да се нахранят! — О, Лу! Толкова се радвам за теб!

— Помислих си, че много ще се ядосаш, че не съм ти казала, но да знаеш, че ти си първата, която научава — с изключение на мама и татко, разбира се, и майката на Тим. И баща му. И… добре де, и брат му, обаче ти… — нареждаше тя, докато отпиваше от водата си. — Просто се радвам, че успях да ти го кажа лично!

— Аз също се радвам! — извиках аз и хванах ръката й през масата. — И нямам нищо против, че си казала на брат му — той е готин.

Когато бях в Ню Йорк, ми беше много лесно да се самоубедя, че не страдам от носталгия по дома — все пак бях много далече и непрекъснато заета. Редовните обаждания, неохотните контакти по Скайп (виждали ли сте някого да изглежда добре по този Скайп?) и постоянните имейли означаваха, че аз винаги бях наясно какво става в живота на Луиза. Но сега, когато я виждах срещу себе си, очи в очи, осъзнах, че ми е много по-трудно, отколкото съм си мислела.

— Само дето не мога да повярвам, че няма да бъдеш около нас, за да бъдеш истинска кръстница! — промърмори тя и стисна лекичко ръката ми.

— Кръстница ли? Наистина? — Боже, тази жена какво се опитва да направи? Да ме обезводни напълно ли? — Сигурна ли си, че около вас няма някой малко… по-зрял, когото искаш да избереш?

— Не се дръж като глупачка! — разсмя се Луиза на моите притеснения. — Разбира се, че ще бъдете ти и готиният брат на Тим! Бог ми е свидетел, че ти си много по-зряла, отколкото той някога ще бъде!

— Ама аз си фраснах окото на връщане от тоалетната! — опитах се да протестирам. — И това е просто последният ми гаф! Да не говорим за предишните!

— Анджела — започна Луиза, вече абсолютно сериозна, — на този свят няма никой друг, когото бих избрала за кръстница на детето си, и можеш да си говориш колкото си искаш, обаче никой по-добре от мен не е запознат с твоя списък от инциденти — все пак не забравяй, че на повечето от тях съм свидетел, ако не и участник. Така че, ще бъдеш кръстница на детето ми и точка! Приеми го!

— Ама аз дори не знам какво да кажа! — свих устни, за да предотвратя поредния порой от сълзи. — Разбира се, че ще стана кръстница на детето ти! Ще бъде страхотно! Обещавам ти, че няма да му купувам алкохол, докато не стане поне на седемнайсет, както и че никога няма да псувам пред него или нея! Въобще ще направя всичко, което ти искаш от мен!

— Е, и това е нещо като за начало — кимна Луиза и премести ножа и вилицата си, за да направи място за пържолата си. Добро момиче! — И така, какво ще кажеш да започнеш да ме слушаш, като си дойдеш за годишнината ми утре?

Вдигнах очи от кървавата си пържола и отговорих:

— Лу, знаеш, че не мога. Утре е концертът на Алекс.

— Да, знам — въздъхна тя, докато режеше пържолата си. Обаче нейната беше толкова препечена, че й струваше доста усилия, докато среже едно парче. Но защо яде пържолите си толкова препечени? Това е истинско светотатство спрямо всяка уважаваща себе си пържола! — Все пак бях длъжна да попитам. Но нали знаеш, че майка ти направо ще те убие? Твърди, че ти е оставила сума ти съобщения, а ти не си отговорила на нито едно!

— Казала си й, че съм тук? — изписках ужасено и автоматично се огледах. Почти очаквах да я видя как се втурва в премяната си от „Маркс енд Спенсър“, готвейки се да ме натупа с пътническото си сакче. То бе малко по-мъничко от обичайната й дамска чанта, но не по-малко страховито от нея. — Господи, Лу! Нали ти казах да не й казваш?!

— Не съм аз! — вдигна отбранително ръце тя и към кошничката с хляб на съседите полетя едно парче овъглена пържола. — Тим я видял в „Теско“ и й споменал, че днес ще идвам в Париж. Нали го знаеш колко жалък лъжец е? Ако му бях казала да си държи езика зад зъбите, щеше още повече да оплете конците.

— По дяволите! — промърморих и отпих голяма глътка диетична кола. Май наистина трябваше да си поръчам вино. — Яката ще я загазя!

— Не и ако утре дойдеш на годишнината ни — предложи Луиза. — Само за партито. Ще бъде следобед. Концертът на Алекс няма ли да бъде вечерта?

— Това е фестивал, Лу! Доколкото знам, той смята да прекара там целия ден — промърморих, опитвайки се да си спомня какво ми бе казал на вечеря. Преди да ми каже, че не иска да живее с мен, да се ожени за мен и да има деца от мен.

— И ти също трябва да бъдеш там през целия ден? — повдигна вежди тя. Някои от по-лукавите й изражения напомняха толкова силно за Джени, че чак се плашех. — Боже мой, Анджи, не си спомням някога да си следвала навсякъде Марк като безпомощно пале!

— Доколкото си спомням, самият Марк никога не е искал да го следвам навсякъде, защото чукаше вашата тенис партньорка — не можах да не я затапя аз, набодох едно парченце пържола и го захапах толкова бързо, че едва не отхапах вилицата. Брей, по тези места кармата идвала много бързо!

— Имаш право — кимна Луиза, но не изглеждаше така, сякаш се кани да се предаде толкова лесно. — Жалко че не можеш да дойдеш! Изглеждаш възхитително, а и всички очакват да чуят за твоите невероятни приключения и да се запознаят с Алекс… Аз непрекъснато им разказвам за вас и съм сигурна, че започват да ревнуват.

— Луиза — започнах бавно, — когато казваш „всички“, някого конкретно ли имаш предвид?

— Например готиния брат на Тим?

— Някой друг?

— Не знам.

— Луиза?

— Добре де, Марк също ще бъде там — призна си накрая тя и благоволи да остави вилицата си. — Тим го покани, защото напоследък е направо за съжаление. Нямах намерение да ти казвам, но както разбирам, нещата с онази Кейти май не вървят много добре и той е почти всяка вечер пиян. Закъснява за работа, появява се със същите дрехи като от предишния ден, такива работи. И само не ми казвай, че не ти е минавало през ума колко страхотно би било да те види сега, да види колко модерна и бляскава си станала! Да не говорим пък как ще реагира, когато разбере, че гаджето ти е рокзвезда!

— Първо, в момента не съм в най-бляскавия си вид, ако не си забелязала — изтъкнах и й посочих насиненото си око — и второ, не съм много сигурна, че точно сега бих могла да се хваля с гаджето си рокзвезда.

— Но нали беше решила вече да се местиш при него? — запита Лу, което в превод бе една по-безобидна версия на въпроса: „Да не би гаджето ти да те бие?“ Подкрепено със съответния поглед, разбира се. — Всичко наред ли е, скъпа?

— Окей, ако трябва да бъда честна, било е и по-добре — признах си аз, опитвайки се да измисля как да перифразирам най-добре последния ни разговор. — Ето какво. Вчера той имаше рожден ден и излязохме на вечеря, и ми каза, че не иска да се жени за мен и да живеем заедно.

Предвид новината на Луиза прецених, че няма да е добре да включвам и частта „и не иска да има деца“ в разговора. Засега.

— Какво? Просто ти го каза ей така? — извика тя и с всяка следваща дума гласът й придобиваше все по-писклив нюанс. — Но какви ги говориш?

— Всъщност не го каза просто ей така — отбелязах, докато гризях бавно едно пържено картофче. — Та значи, преди няколко години си е имал една бивша, която го е съсипала, и заради това сега казва, че за да бъде щастлив, засега не се нуждае от брак и деца.

— Не иска да има деца? — вече наистина изпищя приятелката ми.

Мътните го взели! Бях забравила, че няма да споменавам за децата!

— Не, просто каза, че няма нужда от тях, за да бъде щастлив — повторих. Не можех да се въздържа да не го защитя, макар че схващах какво има предвид точно толкова, колкото и Луиза.

— А какво стана с цялата онази история по твоето преместване? — продължи да разпитва тя и стисна устни, така че заприличаха на дребно котешко дупе — изражение, което определено не бе сред подчертаващите чара й. — И как така изведнъж се е отказал от тази идея?

— Мисля, че тук вече вината е моя. Непрекъснато си повтарях, че ще му кажа по-късно, защото… ами… защото бях малко уплашена предвид случилото се последния път, когато живях с някого, а ето че сега той пък е решил, че идеята не е добра и че прибързваме. Въпреки че аз вече бях решила, че искам да се преместя при него. По-голяма ирония от това, здраве му кажи!

— Аха! Значи на теб не ти е позволено да се притесняваш за преместването при него заради онова, което си преживяла при предишната си връзка, а на него му е позволено да те държи на дълга каишка за остатъка от живота ти заради онова, което се е случило в неговата предишна връзка, така ли?! — извиси глас Луиза.

Стиснах устни. Е, погледнато по този начин…

— О, Анджи, това е точно като в „Сексът и градът“, където…

— Само не започвай пак с този филм! — побързах да я прекъсна аз. Очите й вече се бяха сдобили с познатия и твърде опасен блясък. — Само защото живея в Ню Йорк, не означава, че всичко, което се случва в моя живот, е точно както в „Сексът и проклетия град“! Имам си достатъчно лични проблеми, за да добавям към тях и проблемите на Сара Джесика Паркър!

— И въпреки това аз съм убедена, че той изобщо не е прав — сви рамене приятелката ми, лишена от възможността да се вживее в ролята на Миранда. — На него му е позволено да се прави на съсипан от миналото си, а на теб не, а? И какво отключи изведнъж тези страхове, а? Не мислиш ли, че малко преиграва?

— Ами всъщност… — започнах и си поех дълбоко дъх, — проблемът е, че бившата му е тук.

— Къде! Тук, в Париж?

— Тя си е от Париж.

— И той е знаел, че тя ще бъде тук?

— Не.

— Да бе!

— Не е знаел! — запротестирах аз. — Да, тя е от Париж и свири в рокгрупа, обаче той не знаеше, че тя ще бъде тук. А още по-малко, че ще участва и във фестивала.

— О, я стига, Анджела! — изсмя се подигравателно Луиза. — Чуй се само! Доскоро обожаващото те гадже изведнъж се е отказало от идеята да живее с теб и е измислило сложно обяснение, за да ти съобщи, че не иска да се жени, и не щеш ли, точно в този момент същото онова момиче, което е разбило деликатното му сърце, се появява на сцената?

— Лу, от твоите уста звучи много по-зле, отколкото е всъщност — нацупих се аз. Проблемът обаче е, че от нейните уста не звучеше по-зле — звучеше просто истината.

— Анджела, не искам да те тревожа! Искам само да се грижа за теб — продължи тя. — Защото последния път просто стоях отстрани и гледах как ти причиняват болка. Затова сега няма да го позволя. Вярно е, че изобщо не познавам Алекс, но е вярно също така, че теб познавам достатъчно добре, за да ти кажа, че никога не съм те виждала толкова разстроена. Изписано е по лицето ти! И колкото и да ми се иска да вярвам, че сълзите, с които ме посрещна, бяха за мен, те не бяха, нали? Бяха за него, нали?

Кимнах лекичко. Не бях напълно готова да говоря. Защото, ако заговорех, трябваше да й призная, че е права.

— Моля те, ела си у дома, Анджела! — въздъхна приятелката ми. — Макар и за малко! Знам, че там ти е работата, там са ти приятелите, там ти е всичко, но завръщането у дома може да ти помогне да видиш нещата по-ясно. Ела си само за седмица! Или дори за един ден!

Вдигнах нагоре глава и затворих очи. Тя ме съжалява само заради това, а ако й кажа какви гадории стават в работата ми? Шефката ми е бясна, нейната асистентка се опитва да провали големия ми пробив, а и така нареченият голям пробив нещо не върви съвсем по план. И всичко това — без да броим проблемът с дрехите на Джени. Е, може би едно кратко пътешествие до дома наистина би ми помогнало да прочистя главата си. Ако ще и само за да ми напомни защо изобщо напуснах.

— Не мога просто да стана и да тръгна — изрекох накрая, хванах косата си на опашка и отново я пуснах. Беше започнала да става много дълга. — Съжалявам, Лу!

— Обаче някога направи точно така! — контрира ме тя.

Бутнах чинията си настрани и подсмръкнах. За първи път, откакто се помнех, не бях гладна.

— Липсваш ми, Анджела! — изрече тихо приятелката ми. — Много ми се искаше да си дойдеш у дома!

— Аз също — прошепнах. — Само че вече не съм много сигурна къде точно е моят дом.

Умълчахме се за няколко минути, докато сервитьорът отнесе наполовина пълните ни чинии и ни донесе кафетата. Не ги бяхме поръчвали. Очевидно от ресторанта бяха решили, че или и двете, или най-малкото аз имам спешна нужда от кафе.

— Бива си ни нас двете, а? — отбеляза Луиза, изправи се и си приглади косата. Най-малко два косъма бяха имали наглостта да избягат от опашката й, а на нея такива не й минаваха.

— Така си е — съгласих се. — Но да знаеш, че много се радвам на твоята новина! Ти ще бъдеш невероятна майка! Знаеш го, нали?

— Е, след двайсет и седемте години практика с теб, мисля, че ще се справя — отбеляза тя и отпи от кафето си.

— О, я се разкарай! — усмихнах се аз доволна, че битката ни бе приключила. Щом счупването на ръката на съпруга й и провалянето на сватбата й не разрушиха нашето приятелство, надали фактът, че не ми е възможно да отида на годишнината й, е в състояние да го разруши.