Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (89)

23
Моите камелии

Умирам.

Знам със сигурност, граничеща с пророчество, че съм на път да умра, че ще угасна на улица „Бак“ в една красива пролетна утрин, защото клошарят на име Жежен, в пристъп на Свети-Витово хоро, се носеше по празното платно, без да се интересува нито от хората, нито от Бога.

Всъщност платното не беше толкова празно. Втурнах се след Жежен, изпускайки торбата и чантата.

И после ме блъснаха.

Едва докато падах, след миг на стъписване и пълно неразбиране и преди болката да ме смаже, видях какво ме блъсна. Сега лежа по гръб и трудно виждам страничната врата на камионетката на химическото чистене. Тя се бе опитала да ме избегне, като завие надясно, но твърде късно; предната дясна броня ме беше ударила с всичка сила. „Химическо чистене Малавоан“ сочи малкото синьо лого върху бялата товарна кола. Ако можех, щях да се разсмея. Божиите пътища са толкова ясни за онзи, който иска да ги разгадае… Мисля за Мануела, която до края на живота си ще се проклина за тази смърт от химическо чистене, която не е нищо друго освен възмездие за двойната кражба, която извърших по нейна вина… Потъвам в болката; болка на тялото, разпространяваща се, всеобхватна и която успява да не бъде в точно определено място и едновременно да се появи навсякъде, където мога да почувствам нещо; а после и душевна болка, защото помислих за Мануела, която ще оставя сама и повече никога няма да видя, и защото това прониза сърцето ми.

Казват, че в момента на смъртта виждаме отново целия си живот. Но пред моите широко отворени очи, които вече не различаваха нито камионетката, нито шофьорката, младата служителка от химическото чистене, която ми беше дала тъмносинята ленена рокля, а сега плаче и крещи напук на добрия вкус, нито минувачите, които притичаха след сблъсъка и ми говорят нещо безсмислено — пред широко отворените ми очи, невиждащи нищо от този свят, преминават любими лица и за всяко от тях съм запазила разкъсваща мисъл.

Всъщност вместо лице най-напред се появява муцуна. Да, първата ми мисъл е за котарака ми не защото е най-важен, а защото преди истинските терзания и сбогувания имам нужда да се успокоя за съдбата на моя четирикрак другар. Усмихвам се вътрешно, спомняйки си големия дебелак, който ми беше партньор през последните десет години на вдовство и самота, усмихвам се малко тъжно и с нежност, защото, погледната от прага на смъртта, близостта с нашите домашни любимци вече не изглежда дребен факт, който всекидневието банализира: десет години живот са се кристализирали в Леон и си давам сметка до каква степен тези смешни и излишни котки, преминаващи през нашия живот мирно и безстрастно като глупаци, съхраняват неговите добри и лоши моменти и неговата щастлива основа дори и под балдахина на нещастието. Сбогом, Леоне, казах си аз, прощавайки се с един живот, на който не мислех, че толкова държа.

После мислено оставям съдбата на котарака си в ръцете на Олимп Сен Нис, с дълбоко облекчение, защото съм сигурна, че тя ще се грижи добре за него.

Сега вече мога да пристъпя към другите.

Мануела.

Мануела, приятелко.

На прага на смъртта най-сетне ще ти говоря на ти.

Помниш ли чашите чай, изпити в копринената мекота на приятелството? Десет години чай и говорене на „вие“ и в крайна сметка някаква топлина в гърдите ми и безумна признателност към някого или нещо, към живота може би, че ми е било писано да бъда твоя приятелка. Знаеш ли, че редом с тебе съм мислила най-хубавите неща… Толкова часове на чай, толкова продължителни моменти на изтънченост в компанията на тази бедна дама без накити, ни дворец… Но без тях, Мануела, щях да съм само една портиерка, докато под твое влияние — защото благородството на сърцето е заразително — ти ме превърна в жена, способна да има приятели… Щях ли така лесно да превърна моята сиромашка жажда в удоволствие от Изкуството и да се влюбя в синия порцелан, в шумящите корони на дърветата, в уморените камелии и във всички тези вечни скъпоценни камъни, във всички тези бисери в непрекъснатото движение на реката, ако седмица след седмица ти не участваше в свещения ритуал на чая заедно с мен, предлагайки ми сърцето си.

Колко ми липсваш вече… Тази сутрин разбирам какво означава да умреш: в мига, когато изчезваме, другите умират за нас, защото ето ме, лежа върху хладния паваж и не ме е еня, че ще умра; дали вчера или тази сутрин, е еднакво безсмислено. Но никога повече няма да видя хората, които обичам, и ако умирането е това, то наистина е трагедията, за която всички говорят.

Мануела, сестро, дано съдбата не пожелае аз да съм била за теб това, което ти беше за мен: парапет пред нещастието, укрепление срещу вулгарността. Продължавай, живей и мисли за мен с радост.

Но в сърцето ми мисълта, че няма повече да те видя, е безкрайно мъчение.

Ето те, Люсиен, на една пожълтяла фотография в медальон пред очите на паметта ми. Усмихваш се, подсвиркваш. Дали ти също си усетил моята, а не твоята смърт, края на погледите ни много преди ужаса, че потъваш в мрака? Какво точно остава от един живот, когато хората, които са живели заедно, са мъртви от дълго време? Днес изпитвам странно чувство, сякаш те предавам: всъщност като умра, ще те убия наистина. Значи смъртта не е само в това, че другите се отдалечават; трябва да убием и онези, които живеят само чрез нас. Но ти се смееш, подсвиркваш и внезапно и аз се усмихвам, Люсиен… Добре де, обичах те, и може би заради това заслужавам покой. Ще спим мирно в малкото гробище в нашия край. В далечината се чува реката. Ловят оклей и скубар. Децата идват да играят и крещят като обезумели. На залез слънце камбаната бие за вечерна молитва.

А вие, Какуро, скъпи Какуро, който ми вдъхнахте вяра във възможността за камелия… Днес бегло мисля за вас; няколко седмици не са достатъчни, почти не ви познавам извън онова, което бяхте за мене: небесен благодетел, вълшебен цяр срещу очевидностите на съдбата. Можеше ли да бъде другояче? Кой знае… Свива ми се сърцето от тази несигурност. Ами ако? Ами ако вие продължавахте да ме разсмивате, да ме карате да говоря и да плача, за да измия отминалите години от мръсотията на греха и да възвърна на Лизет в сговора на една невероятна любов загубената й чест? Колко жалко… Сега изчезвате в нощта и в мига, когато никога повече няма да ви видя, трябва да се откажа да узная отговора на съдбата…

Това ли значи да умреш? Толкова ли е жалко? И колко ми остава?

Цяла вечност, ако още не го знам.

Палома, дъще.

Обръщам се към теб. Ти си последна.

Палома, дъще.

Нямах деца, защото не се получи. Дали страдах? Не. Но ако бях имала дъщеря, щеше да бъдеш ти. И се моля с всички сили животът ти да бъде на висотата на това, което обещаваш.

И после идва озарението.

Истинско озарение: виждам красивото ти лице, сериозно и чисто, очилата ти с розова рамка и навика ти да мачкаш долния край на жилетката си, да гледаш право в очите и да галиш котката, сякаш може да говори. И се разплаквам. Плача от радостта в душата си. Какво виждат зяпачите, наведени над смазаното ми тяло? Не знам.

Но в мен грее слънце.

Как може де се определи стойността на един живот? Важното, ми каза един ден Палома, не е умирането, а какво правиш в момента на смъртта си. Какво правех в момента на смъртта си, питам се, и отговорът ми вече е готов в топлината на сърцето ми.

Какво правех?

Бях срещнала другия и бях готова да обичам.

След петдесет и четири години емоционална и духовна пустош, едва осветена от нежността на Люсиен, който беше моя примирена сянка, след петдесет и четири години потаен живот и безмълвни победи в убежището и уюта на един самотен дух, след петдесет и четири години омраза към един свят и каста, които бях превърнала в отдушник за моите незначителни фрустрации, след петдесет и четири години нищо, без желание да срещам или да живея с когото и да е:

Мануела винаги.

Но също и Какуро.

И Палома, моята сродна душа.

Моите камелии.

Бих изпила с удоволствие една последна чаша чай с вас.

Ето че един весел кокер с увиснали уши и език преминава през зрителното ми поле. Глупаво е… но все още имам желание да се смея. Сбогом, Нептун. Ти си куче будала, но вероятно смъртта леко ни побърква: май ти ще бъдеш последната ми мисъл. И ако това има някакъв смисъл, то той ми се изплъзва напълно.

А, не. Виж ти.

Последен образ.

Колко странно… вече не виждам лица…

Скоро ще дойде лятото. Седем часът е. Камбаните бият в църквата на село. Виждам отново баща си, с превит гръб, как преобръща юнската пръст. Слънцето залязва. Баща ми се изправя, изтрива чело в навития си ръкав и тръгва към къщи. Край на тежкия труд.

Скоро ще стане девет часът.

Умирам в покой.