Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (49)

Дълбока мисъл №12

Този път един въпрос

за съдбата и за нейните предначертания

защо са преждевременни

за някои,

а за други не

Много съм затруднена: ако подпаля апартамента, съществува риск да нанеса щети и у Какуро. Да усложня живота на единствения възрастен човек, който досега ми изглежда достоен за уважение, не е много умно. Но подпалването е проект на който държа. Днес имах забележителна среща. Отидох у Какуро да пия чай. Там беше Пол, секретарят му. Какуро ни покани — Маргарита и мене, — когато ни срещна във входа с мама. Маргарита е най-добрата ми приятелка. От две години сме в един и същи клас и още от самото начало се влюбихме една в друга от пръв поглед. Не знам дали имате и най-малката идея какво представлява в наше време един колеж в Париж в богатите квартали, но честна дума, той с нищо не се отличава от северните квартали на Марсилия. Може би е и по-лошо, защото където има пари, има и наркотици, и то много и от всякакъв вид. Приятелите на мама, участвали в събитията от 68-а година, направо ме убиват с техните палави спомени за джойнти и чеченски лули. В колежа (държавен, все пак баща ми е бил министър на Републиката) може да се купи всичко: LSD, екстази, кокаин, спийд и т.н. Като си помисля за времето, когато тийнейджърите дишали лепило в кенефите, ми замирисва на нафталин. Моите съученици се друсат с екстази сякаш нагъват Мишоко и лошото е, че където има дрога, има и секс. Не се учудвайте, днес се чукат отрано. Има ученици от шести клас (е, не много, но няколко), които вече са извършвали полови сношения. Гадно е. Първо, мисля, че сексът, както и любовта, е нещо свято. Не се казвам Дьо Броли, но ако съм жива след пубертета, ще ми се да я изживея като чудесно тайнство. Второ, тийнейджърът, който се прави на възрастен, все пак си остава тийнейджър. Ако си мислите, че като се надрусате на купон и легнете с някого, това ще ви направи пълноценна личност, е все едно да вярвате, че като се маскирате, ще станете индианец. И трето, много странно схващане за живота е да искаш да станеш възрастен, имитирайки всичко най-катастрофално у възрастните. Аз, която съм видяла как мама се дрогира с антидепресанти и сънотворни, съм ваксинирана доживотно срещу този вид вещества. В крайна сметка тийнейджърите мислят, че стават възрастни, подражавайки на възрастните, които са си останали дечурлига и бягат от живота. Ужас! Но ако бях Канел Мартен, секс бомбата на класа, питам се какво щях да правя по цял ден, освен да се друсам. Съдбата й вече е изписана на челото. След петнайсет години, омъжена за богаташ, само за да се омъжи за богаташ, ще бъде мамена от мъжа си, защото той ще търси у други жени онова, което неговата студена и лекомислена съпруга никога няма да може да му даде, — малко човешка и сексуална топлина. Тя ще прехвърли цялата си енергия върху къщите и децата си, които, водена от несъзнателно отмъщение, ще превърне в свои клонинги. Ще гримира и облича дъщеря си като луксозна куртизанка, ще я хвърли в обятията на първия финансист и ще иска от синовете си да завладеят света като баща си и да изневеряват на жените си с нищо и никакви мацки. Мислите, че откачам ли? Като гледам Канел Мартен, дългите й пухкави руси коси, големите й сини очи, шотландските й миниполички, прилепналите тениски и съвършения й пъп, уверявам ви, че виждам нещата толкова ясно, сякаш вече са се случили. За момента всички момчета от класа си падат по нея и тя си въобразява, че това преклонение на мъжкия пубертет пред женския консумативен идеал, който тя представлява, е признание на личния й чар. Мислите, че съм злобна, нали? Съвсем не, дори ми е мъчно, като гледам всичко това, мъчно ми е за нея, наистина ме боли за нея. Ето защо, когато видях Маргарита за първи път… Маргарита е по произход от Африка и се казва Маргарита не защото живее в Отьой, а защото това е име на цвете. Майка й е французойка, баща й е от Нигер. Той работи в Ке д’Орсе, но изобщо не прилича на познатите ни дипломати. Той е обикновен. Има вид, че обича работата си. Изобщо не е циничен. И дъщеря му е красива като майско утро: Маргарита е самата красота, тенът, усмивката, косите й са приказни. И се усмихва постоянно. Когато Ашил Гран-Ферне (свалячът на класа) още първия път й изпя „Мелиса, хубава метиска, колко ми се иска с теб да се натискам“, тя незабавно му отговори с широка усмивка: „Мамо, мамо, я кажи що съм грозен, не лъжи“. Страшно се възхищавам от тази черта на Маргарита: не е някакво концептуално и логическо светило, но има необикновено чувство за бърз и находчив отговор. Това си е дарба. Аз може да съм свръхнадарена умствено, но Маргарита е много над мен в умението да ви затапи. Страшно бих искала да съм като нея: винаги се сещам за подходящия отговор с пет минути закъснение и преповтарям диалога наум. Когато Маргарита за първи път дойде вкъщи, Коломб й каза: „Маргарита е хубаво име, но бабешко“. Тя й отговори незабавно: „Е, поне не е птичешко^[1]“. Коломб направо зяпна, беше чудесно! Сигурно часове наред е предъвквала остроумния отговор на Маргарита, казвайки си, че сигурно е бил случаен — но се е смутила, и още как! Същото стана и когато Жасент Розен, първата приятелка на мама, й каза: „Сигурно е трудно да вчесваш коса като твоята“ (Маргарита има грива на лъвица от саваната), а тя и отговори: „Аз не разбира какво бяла жена иска каже“.

Любимата ни тема за разговор на мен и Маргарита е любовта. Какво е това? Как ще обичаме? Кого? Кога? Защо? Мненията ни са противоположни. Странно, Маргарита има интелектуално виждане за любовта, аз съм непоправима романтичка. Тя вижда любовта като резултат от рационален избор (от типа www.nosgo ts.com), а за мен тя е плод на възхитителен порив. Но сме единодушни, че любовта не трябва да бъде средство, а цел.

Другата любима тема на разговор са предположенията за съдбата на познатите ни. Канел Мартен: изоставена и измамена от съпруга си, омъжва дъщеря си за финансист и завършва живота си в Шату в стая за осем хиляди евро на месец. Ашил Гран-Ферне: пристрастява се към хероина, на двайсет години постъпва за лечение, после поема бащиното си предприятие за найлонови торбички, жени се за изрусена блондинка, прави син шизофреник и анорексична дъщеря, става алкохолик и умира от рак на черния дроб на четирийсет и пет години. И т.н. и да ви кажа право, най-ужасното не е, че играем на такава игра, а че това не е игра.

Та когато се срещнахме във входа, Маргарита, мама и аз, Какуро каза: „внучката на сестра ми ще ми гостува днес следобед. Искате ли и вие да дойдете?“. Мама каза: „Да, да разбира се“, преди да успеем да въздъхнем, предчувствайки, че е наближил часът и тя да слезе на долния етаж. Отидохме. Малката гостенка на Какуро се казва Йоко и е дъщеря на племенницата му Елиза, която пък е дъщеря на сестра му Марико. На пет годинки е. Тя е най-хубавото момиченце на света! И толкова сладко. Чурулика, писука, бърбори и гледа хората със същата доброта и чистосърдечност като дядо си. Играхме на криеница и когато Маргарита я откри в кухненския шкаф, тя толкова много се смя, че се напишка в гащичките си. После ядохме шоколадова торта и разговаряхме с Какуро, а тя ни слушаше, гледайки приветливо с големите си очи (изцапана с шоколад до веждите).

Като я гледах, се попитах „Дали и тя ще стане като другите?“. Опитах се да си я представя след десет години, презадоволена, с високи ботуши и цигара в устата и след още десет години, седнала в напълно стерилен интериор, очаквайки децата си и изпълнявайки ролята на добра майка и японска съпруга. Но не се получаваше.

Тогава се почувствах много щастлива. За първи път в живота си срещам някого, чиято съдба не мога да предвидя, човек, пред когото пътищата на живота са отворени, човек изпълнен със свежест и възможности. Казах си: „О, да, имам желание да видя как расте Йоко“. И знаех, че това не беше само илюзия, свързана с младостта й, защото никое от децата на приятелите на нашите не ме е карало да се чувствам така. Казах си също, че навярно и Какуро е бил такъв като малък, и се запитах дали някой навремето го е гледал така, както аз гледам Йоко: с удоволствие и любопитство, очаквайки да види как какавидата ще се превърне в пеперуда, без да познава шарките на нейните крила, но убеден в красотата им.

Тогава си зададох следния въпрос: Защо? Защо те, а не други?

И още един: Ами аз? Дали съдбата ми вече е написана на челото ми? Ако искам да умра, то е, защото вярвам, че е така.

Но ако в нашия свят съществува възможност да станеш това, което още не си… дали ще мога да се възползвам от нея и да превърна живота си в градина, различна от тази на предците си.