Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (75)

10
Мрачни облаци

— Ти си нещастна идиотка — казвам си аз, докато свалям роклята и откривам глазура с уиски на един илик. — Какво си въобразяваше? Ти си само една жалка портиерка. Не е възможно приятелство между класите. Какво си въобразяваше, безумна нещастнице?

— Какво си въобразяваше, безумна нещастнице? — повтарям си аз по време на вечерното миене и докато се пъхам в леглото след кратка схватка с Леон, който не иска да освободи терена.

Красивото лице на Санае Озу танцува пред затворените ми очи и аз се чувствам като нещо много старо, внезапно изправено пред безрадостната действителност.

Заспивам с тревожно сърце.

На другата сутрин изпитвам усещане, близко до махмурлук.

Седмицата обаче преминава от добре по-добре. Какуро прави няколко спонтанни посещения, обръщайки се към моите дарби на арбитър (сладолед или сорбе? Атлантика или Средиземно море?) и неговата свежа компания ми доставя удоволствие, въпреки мрачните облаци, носещи се мълчаливо над сърцето ми. Мануела умира от смях, като вижда тъмносинята рокля, а Палома вече не напуска фотьойла на Леон.

— Като порасна, ще стана портиерка — казва тя на майка си, която ме гледа по нов, по-предпазлив начин, когато идва да остави отрочето си.

— Да не дава Бог — любезно се усмихвам на госпожата. — Ти ще станеш принцеса.

Тя е съчетала розова тениска в тон с новите си очила и войнствения вид на момиче, което ще стане портиерка напук на всички и най-вече на майка си.

— Какво мирише така? — пита Палома.

Има повреда на канализацията в банята и смърди като във войнишко спално помещение. Извиках водопроводчика преди една седмица, но май мисълта да дойде не го беше въодушевила.

— Каналът — казвам аз без желание да развия въпроса.

— Провал на либерализма — казва тя, сякаш не бях й отговорила.

— Не — казвам аз. — Запушен канал.

— Ами нали това ви казвам. Защо водопроводчикът още не е дошъл?

— Защото има други клиенти?

— Съвсем не — възразява Палома. — Правилният отговор е: защото никой не го задължава. А защо не го задължават?

— Защото няма достатъчно конкуренция.

— Бинго! — тържествува Палома. — Липсва регулация. Твърде много железничари, твърде малко водопроводчици. Лично аз бих предпочела колхоза.

Уви, някой чука на прозореца и прекъсва увлекателния ни диалог.

Какуро е и изглежда малко нещо тържествен.

Влиза и забелязва Палома.

— О, добър ден, девойко. Рьоне, да мина ли малко по-късно?

— Както искате. Добре ли сте?

— Да, да — отговаря той.

После, взимайки внезапно решение, той скача във водата:

— Искате ли да вечеряте утре с мен?

— Ами — казвам аз, усещайки, че ме обзема паника, — ами аз…

Сякаш смътните предчувствия от последните дни изведнъж се избистриха.

— Бих искал да ви заведа в един ресторант, който много ми харесва — продължава той с вид на куче, очакващо кокала си.

— В ресторант ли? — казвам аз все повече паникьосана.

Вляво от мен Палома шуми като мишка.

— Вижте — казва Какуро, който изглежда смутен, — много ви моля. Имам… рожден ден утре и ще се радвам, ако ми правите компания.

— Да — казвам аз, неспособна да продумам още една дума.

— Заминавам при дъщеря си в понеделник, ще го отпразнуваме там семейно, разбира се, но… утре… ако желаете…

Той прави кратка пауза и ме гледа с надежда.

Дали се заблуждавам? Струва ми се, че Палома се опитва да хърка.

Настъпва тишина.

— Вижте — казвам аз, — наистина съжалявам. Не мисля, че това е добра идея.

— Но защо? — видимо объркан казва Какуро.

— Много мило от ваша страна — казвам аз, втвърдявайки гласа си, който проявява тенденция към размекване, — много съм ви благодарна, но предпочитам да не дойда, мерси. Сигурна съм, че имате приятели, с които можете да отпразнувате празника си.

Какуро ме гледа стъписан.

— Аз… — казва той най-сетне, — аз… да, разбира се, но… ами… наистина много бих желал… не виждам.

Той смръщва вежди.

— Не разбирам.

— Така е по-добре, повярвайте ми.

И като го изблъсквам леко към вратата, приближавайки се към него, добавям:

— Сигурна съм, че ще имаме и други поводи да си поприказваме.

Той върви назад с вид на пешеходец, който е изгубил тротоара си.

— Ами жалко — казва той, — а аз толкова се радвах. Все пак…

— Довиждане — казвам му аз и тихо затварям вратата под носа му.