Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (22)

12
Призрачна комедия

След като Мануела си отива, аз се занимавам с всякакви увлекателни неща: подреждам, измивам входа, изнасям кофите за боклук, поливам цветята, приготвям храната на котарака (парче шунка с много тлъстина), готвя си обеда — китайска юфка с доматен сос, босилек и пармезан — прелиствам вестника, оттеглям се за малко в скривалището си, за да чета много хубав датски роман, справям се с кризата във входа, защото Лот, внучката на Артенс, най-голямата дъщеря на Клеманс, плаче пред портиерната, че дядо й не искал да я види.

В девет часа вечерта приключвам и внезапно се чувствам стара и много потисната. Смъртта не ме плаши, а още по-малко тази на Пиер Артенс, но очакването е непоносимо. Непоносима е тази висяща празнота на все още нестаналото, която ни посочва безполезността на битките. Седя в кухнята, в тишината, на тъмно и изпитвам горчиво чувство за абсурдност. Умът ми блуждае… Пиер Артенс. Брутален деспот, жаден за слава и почести, който обаче до края на живота си преследваше една неуловима химера, разкъсван между стремежа към Изкуство и ламтежа за власт… Къде е истината всъщност? И къде е илюзията? Във властта или в изкуството. Нали именно поради добре заучените слова ние превъзнасяме човешките творения, а изобличаваме като илюзорна суета жаждата за власт, която таим всички — да, всички, включително една нещастна портиерка в бедната й стая, която, макар и отрекла се от видимата власт, продължава в ума си да мечтае за надмощие?

И как преминава животът? Ден след ден храбро се опитваме да играем ролята си в тази призрачна комедия. Тъй като сме си примати, основната ни дейност се състои в поддържане и съхраняване на територията ни така, че тя да ни пази и задоволява. Стараем се да се изкачим в йерархичната стълбица на племето или поне да не слезем по-надолу. Сношаваме се по всякакви начини — дори и във въображението си — както за удоволствие, така и заради обещаното потомство. И ето че изразходваме голяма част от нашата енергия, за да плашим и прелъстяваме — две стратегии, достатъчни, за да осигурят териториалното, йерархично и сексуално търсене, което движи нашия конатус^[1]. Но не осъзнаваме всичко това. Говорим за любов, за добро и зло, за философия и цивилизация и се вкопчваме в тези достопочтени икони както жадният за кръв кърлеж в кожата на голямото топло куче.

Понякога обаче животът ни изглежда призрачна комедия. Като извадени от сън се вглеждаме в действията си и, стъписани от това колко жизнена енергия е нужна за поддържането на примитивните ни изисквания, се питаме ужасени какво е Изкуството. Изстъплението, с което гримасничим и намигаме на този и онзи, внезапно ни се струват върхът на незначителността, уютното ни гнезденце — плод на двайсетгодишно задлъжняване — безсмислен варварски обичай, а толкова трудно постигнатото и вечно несигурно положение в социалната стълбица — просташка суета. Дори потомството разглеждаме с нов и ужасен поглед, защото без обвивката на алтруизма актът на възпроизвеждането изглежда дълбоко неуместен. Остават само сексуалните удоволствия; но повлечени от реката на всеобщото ни нещастие, те също съответно престават да бъдат сигурни, а гимнастиката без любов не се помества в рамките на добре усвоените от нас уроци.

Вечността ни убягва.

В такива дни, когато на олтара на нашата дълбока природа се погубват всичките ни романтични, политически, философски и етични вярвания, които години образование и възпитание са опитали да ни втълпят, обществото — територия, набраздена от големите йерархични вълни — потъва в липсата на Смисъл. Изчезват богатите и бедните, мислителите, изследователите, ръководителите, робите, добрите и лошите, творците и съвестните изпълнители, синдикалистите и индивидуалистите, прогресистите и консерваторите; те вече са само примитивни човекоподобни, чиито гримаси и усмивки, постъпки и накити, език и кодове, вписани в генетичната карта на средностатистическия примат, означават само едно: да запазиш ранга си или да умреш.

В такива дни отчаяно се нуждаете от Изкуство. Страстно желаете да си върнете духовната илюзия, пламенно копнеете нещо да ви спаси от биологичната съдба и светът да не загуби поезията и величието си.

Тогава пиете чаша чай или гледате някой филм на Озу, за да излезете от сблъсъците и битките, които са характерни за нашия тираничен вид, и да бележите този патетичен театър със знака на Изкуството и на неговите най-големи творби.