Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Роксолана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Павло Архипович Загребелни

Роксолана

Второ издание

Литературна група IV

Художник Елена Борисова

Научен редактор Парашкев Парушев

Редактор Пенка Кънева

Контролен редактор Лилия Хомутова

Художествен редактор Пьотр Ивашченко

Технически редактор Елена Мишина

Коректори Елена Гончарова, Татяна Прокопиева

Тираж 40000. Цена 2,85 лв.

Отпечатано в СССР

 

Издательство „Радуга“

Москва 1989

История

  1. — Добавяне

СЛУЧАЙНОСТИ

Нищо в света не се губи, само понякога е трудно да бъде намерено.

Така се бе запазил в човешката бъркотия на Топкапъ евнухът Кючук, същият онзи жалък дребен готвач, който преди двадесет години бе заловен в Босфора с крадени овни и бе изправен през нощта пред безпощадните очи на великия везир Ибрахим. Отдавна вече бе изчезнал дори и споменът за всемогъщия някога грък. Колко прекрасни, ценни и благородни хора бяха загинали, разрушени бяха градове, поробени цели земи и унищожени големи и малки държави, а тази жалка човешка отрепка не се бе изгубила, не бе изчезнала и не бе станала жертва на господствуващата навсякъде жестокост, а продължаваше да живее както и преди в дебрите на султанския дворец, преживя какво ли не и оцеля като червей в ябълка, държеше се здраво като кърлеж в овча козина. Да се каже, че Кючук просто е оцелял, е все едно нищо да не се каже. Ако би възкръснал Ибрахим, свидетелят на най-голямото потъпкване и унижение на Кючук, той никога не би познал малкия омърлян евнух в сегашния готвач на великия везир — добре гледан, обвит в коприни, чист и напарфюмирай като султанска одалиска. Сега в заплетената йерархия на султанските кухни над Кючук стояха само мюшерифите — знатните надзиратели на този сладък ад и пазителите на здравето на падишаха. Всичко останало беше по-долу от Кючук, подчиняваше му се, слугуваше му и послушно изпълняваше неговите разпоредби, капризи и желания. Кючук ходеше сред своите подчинени като истински паша, поучаваше ги какви трябва да бъдат онези, които готвят храна за най-знатните особи на империята — чисти и спретнати, с бръснати глави, с измити ръце и изрязани нокти, трезви, не свадли-ви, покорни, бързи, старателни и добре да познават вкуса и изискванията на онези, които стоят по-високо. Храната за човека е същото, каквото е словото. С дума можеш да пробиеш дори най-здравите стени, в които не може да направи пробив никоя войска, и по същия начин през стомаха можеш да се добереш до сърцето дори на такъв човек, който и сам не знае, че има сърце. Курабийка с мед ще накара дори еничарина да омекне. Кючук беше благодарен на случая, който го доведе в султанските кухни и го остави там, а още по-благодарен беше на онази случайна нощ, която някога започна за него със смъртен ужас, но изведнъж се обърна в неочаквана тайна власт над всичко, което виждаше и чуваше.

През онази нощ великият везир Ибрахим каза: да следи любимката на султана Хурем и всичко научено за нея да пуска в собствените му уши.

Кючук тогава нямаше друг избор. Или да се съгласи, или… смърт. Ако не беше онзи нещастен случай, който изправи жалкия роб пред всемогъщия садразам, Кючук така щеше и да си прекара живота в своята робска неизвестност, без да прави никому нито добро, нито зло. Но сега ставаше дума за собствения му живот. Никой не може да бъде упреквай в това, че не обича бесилото. Такива като Кючук нямаха в живота си друга цел освен самосъхранението. Затова те лесно прощават на онези, които им причиняват зло, както забравят и стореното добро. Такива роби не са нито отмъстителни, нито благодарни. Те са просто равнодушни към всичко. Ако попитаха Кючук обича ли султана и султанката, той би се заклел в аллаха, че ги обича повече от всички хора на земята и дори повече от целия свят. В същото време Кючук обичаше собственото си кутре на крака повече, отколкото всички предишни и бъдещи султани. Ненавиждаше ли Роксолана? Смешен въпрос. Че защо да я ненавижда? Особено пък след като и тя беше почти такава робиня, какъвто бе и той. Е, вярно, тя стоеше по-близо до султана. И може би тя помнеше произхода си по-добре от Кючук, който не знаеше за себе си нищо освен смътните спомени за някаква далечна земя, за овце и планини, за нежен ек на чан в стадото, който размекваше душата, и за море, удрящо се в скалите. И още помнеше болката. Както се сви някога от тази болка сърцето му, така и не се отпусна вече. Какво общо имаше тук Роксолана? Тя нямаше никаква вина за нещастието му.

Но случаят му посочи именно Роксолана. И Кючук се подчини на случая. Събираше незабелязано за Хурем всичко, каквото можеше да научи. Слагаше на евнусите по-тлъсти парчета месо, предизвикваше ги към шеги, клюки и сплетни, към злобни приказки.

И пак се намеси дивият, безсмислен и страшен случай: великият везир Ибрахим бе убит и за него изобщо не се споменаваше, а Кючук остана сам, без повелител и покровител и не знаеше сега да продължи ли подлото следене на Роксолана, или да се спотаи тихо сред огромните бакърени казани в султанската кухня и да си живее така, както преди онази нощ, когато беше заведен при садразама. Спомняше си предишния живот и въздишаше. Както и всички придворни тогава той се мъчеше да се задържи между живите и мъртвите и беше щастлив, но тогава още не бе познал вкуса на властта — сега вече бе отровен от нейното омайно биле и с ужас чувствуваше, че е завинаги, навеки. Наистина непосредствено след смъртта на Ибрахим живееше не толкова с усещането за тайна власт над живота на Хурем, колкото със страх: ами ако великият везир е наредил още някому да приема доносите на малкия султански готвач и този неизвестен вземе, че се появи и викне: „Хайде, казвай какво имаш, долна отрепка, син на свиня и куче!“ Както е казано: „Наистина бог бързо наказва.“

И ето така, очаквайки всеки ден и всеки час кому е предал Ибрахим пропадналата му душа, Кючук продължаваше да следи и дебне, събирайки троха по троха всичко, което можеше да се събере за Роксолана: какво ядеше, как спеше, какво казваше, къде ходеше, как се обличаше, с кого говореше, кому се усмихваше, какво бе помислила и какво намислила. Прозорците в харема бяха двойни и с такива широки междини между цветните стъкла, че евнусите можеха да залягат там, да виждат и подслушват всичко, оставайки сами невидими и в неизвестност. Всичко научено евнусите трябваше да съобщават на своя повелител главния евнух. Но кой можеше да знае дали му е казано и предадено всичко, затова Кючук винаги можеше да си купи срещу някое по-тлъсто парче месо нещо скрито от главния евнух и от самия султан и да се наслаждава на своята осведоменост, безнаказаност и тайна власт.

Живеейки в постоянен страх и със съзнанието за тайна власт над султанката и непрекъснато очаквайки да се появи опасен пратеник от мъртвия Ибрахим, Кючук постепенно започна да ненавижда Хурем. Първите си доноси за нея той правеше равнодушно, без да изпитва никакви чувства към султанката, дори без да й завижда като другите и без да вярва нито в нейните магии, нито в коварството й. Но колкото повече време минаваше, толкова повече го обземаше тъпа и люта ненавист към тази непристъпна жена, смятайки, че всичките му нещастия са по нейна вина и сегашното му несигурно положение е също по нейна вина. Студената и търпелива омраза може да надживее всяка друга страст. Кючук отдавна вече бе разбрал, че никой няма да го потърси, понеже Ибрахим, както личеше по всичко, не бе казал никому за своя доносник от султанската кухня.

След смъртта на гърка вече се бе сменил един велик везир, втори, че и трети и както бе започнало още при Ибрахим, Кючук приготвяше за тях храна и лично следеше как се поднася тя на садразама. Той вече се надсмиваше над предишните си страхове и често, затваряйки се в тъмната си стаичка, поставяше пред себе си бял овнешки череп и подигравателно се обръщаше към него: „Ох, Ибра-химе, Ибрахиме, свърши се твоята. Останаха само костите ти.“ Би трябвало да добави: „Някога и с нас така ще стане!“, но се спираше овреме. Да умира, който иска, а той ще живее, той иска да живее! Продължаваше да подслушва, да събира сплетни и клевети и с годините така усъвършенствува своя проклет занаят, че понякога се чувствуваше едва ли не всемогъщ, знаейки за всички всичко скрито и покрито.

Известно време Кючук се наслаждаваше на скритата надпревара с хората на Хасан ага, които събираха отвсякъде новини, за да ги носят на султанката, без да знаят, че в огромния дворец Топкапъ живее един незабележим дребен готвач, който пък събира тихо, но упорито новини за султанката. Защо? Кому и с каква цел бяха нужни те? Сега вече и сам не знаеше. Отначало се наслаждаваше на своята тайна, след това започна да чувствува сякаш някакво безпокойство и обърканост, а след време истински заболя.

Кючук с ужас осъзна, че само събира всичко в себе си и го пази вече дълги години, без да го Споделя с никого, трупа го в собствената си памет като че ли за себе си, за собствено удоволствие и се сравняваше в безкрайната си гордост със самия аллах: „Зрението не го обхваща, но той обхваща зрението.“ Години наред той неразумно се гордееше с това, че проследява всяка крачка на най-могъщата жена в империята, ласкаеше се от мисълта, че е изключителен, различен от обкръжаващите го, че ги превъзхожда.

Но Кючук не се освобождаваше от нищо, всичко си оставаше у него и тежеше като камък, като олово, отравяше го, задушаваше го, потапяше го в смрад и нечистотии, забулваше го в адски дим. Натрупаните в него доноси напираха да излязат навън, както се мъчи да излезе от човека всичко ненужно и излишно. И той вече не се чувствуваше като жив човек, а бе някак си мъртъв. С мъка поглеждаше помощниците си в кухнята, завиждаше на спокойствието и безгрижието им. Външно животът бе за него сякаш верига от уморителни задължения и изнурителна всекидневна работа, а всъщност колко благородно беше всичко в сравнение с това, което ставаше в пропадналата му душа!

Може би този човек така щеше и да си свърши, всъщност без дори и да се е родил за живота и света в своята безсмислена потайност и безцелна престъпност, ако не беше станало така със султан Сюлейман по време на пищното посрещане, подготвено от султанката и техния зет Рустем паша.

Султанът лежеше в покоите си в несвяст и може би дори мъртъв, а султанката със сина си Баязид и Ахмед паша се бяха затворили в Кубеалтъ и не пускаха там никого, макар и всички да се досещаха — султанката се съветва със сина си и садразама как да вземат властта, кого да премахнат, кому да свалят главата, на кого да се опрат и кому да не вярват.

Но каквито и тайни да имат хората и с каквито и важни работи да са заети, те все пак не могат вечно без ядене и трябва да пуснат при себе си тези, които ще ги нахранят — така Кючук като главен готвач на великия везир все пак успя да проникне в Кубеалтъ с подносите с ядене и напитки. Там той започна да се разпорежда, да подвиква на помощниците си и да проявява почтение към високите особи, пред които се беше озовал, и макар че бе изгонван неведнъж позорно от Баязид, все пак долавяше по някоя дума, някой поглед или дори мълчание и като прибавяше и своите неизчерпаеми запаси от тайни подслушвания, подозрения и подлости, вече не се съмняваше: „Заговор.“ Всъщност без да е чул ни една дума, той вече долавяше дори непроизнасяни неща, а от най-обикновения разговор на Роксолана и Ахмед паша за градините на Топкапъ от само себе си му се натрапваха опасни и престъпни думи: „Трябва да се повали старото дърво и да се посади ново.“ Заговор, заговор! Нищо не съществува, докато не се назове. Кючук беше уверен, че султанката крои заговор срещу падишаха. Няма защо да търси съучастници, те са край нея, та сега само трябва това да се назове, да се разкрие и да се съобщи на негово величество — и раздвоеният живот на Кючук ще намери своето оправдание така, както виновниците ще получат най-сетне своето наказание. Нали е казано: „Вкусете тогава наказанието, което ви се дължи…“

Още без да знае нищо, Кючук вече беше уверен, че е разкрил заговор. Сега трябваше да съобщи незабавно за това. Но на кого? На султана? Султанът лежи ни жив, ни мъртъв и при него не пускат ни една жива душа. На кого тогава? При кого да отиде? При великия мюфтия? Той знае само да се моли и да проклина, а тук е нужна сила. При шехзаде Селим? Но можеш ли стигна до него и ще вземе ли той да те слуша, особено пък когато става дума за родната mv майка?

В отчаянието и безизходицата Кючук се втурна при султанския зет Рустем паша. Беше му слугувал цели десет години и знаеше каква злоба таи зетят към Ахмед паша, който му отне държавния печат, и реши да каже на везира не цялата истина, а само половината — за Ахмед паша, а после той да прави каквото иска. Ако всичко свърши само с това, че зетят смъкне Ахмед паша и отново стане садразам, то тогава той, Кючук, ще има изгода — може би ще бъде смятан за най-доверения човек на султанския зет.

Кючук намери веднага Рустем паша, който сновеше с другите везири нагоре-надолу из Топкапъ с надежда, че ще бъде допуснат в Кубеалтъ, затова, когато се сблъска във втория двор с нещастния си главен готвач, не се учуди кой знае колко. Кючук се кланяше до земята и едва не пълзеше пред Рустем паша.

— Какво искаш? — попита мрачно зетят.

— Искам да поднеса до вашите преславни уши една вест.

— Вест ли? — учуди се Рустем паша. — Знаеш ли колко се мотаят такива като тебе тука?

— Известие за държавна измяна — прошепна Кючук. Рустем го сграбчи за яката, вдигна го и го тръшна на земята.

— За какво, за какво? Я кажи всичко. Но ако излъжеш нещо, от тебе ще останат само ушите.

Кючук започна да шепне за Ахмед паша и за убийствата, които трябвало да станат, че животът на султана е застрашен и че…

Султанският зет хвана със силната си ръка нищожния евнух и го повлече след себе си.

— Ще бъдеш с мене — боботеше Рустем, — ще бъдеш там, където съм и аз. Не търси мъртви коне да им сваляш подковите. Всяка птица от езика си загива.

След това изведнъж викна на хората си, които го съпровождаха.

Така над този нищожен човек се затвори кръгът от случайности, които бяха станали и трябваше да станат и го погребаха под своите отломки. Защото в този живот няма нищо по-вероятно от смъртта.