Павло Загребелни
Роксолана (13)

ЩЪРКЕЛЧЕТО

Мъдрата уста хатун, старата туркиня, поставена да обучава султанските дъщери и младите одалиски в харема, разказваше на Хурем за османските султани и за техните прадеди-селджуци: кого как убили или задушили с тетивата на лъка, кого отровили, кой умрял от тайнствена и страшна смърт. Знанията й се преплитаха с опита от дългия и предълъг живот. Всъщност сега целият й живот се бе превърнал само в знание. Тъмноликата, мустаката старица бе натрупала толкова много истории, че биха стигнали за хиляди такива жадни умове, като този на младата пленничка от Украйна. От всичките нейни истории Настася особено силно запомни разказа за анадолските орли и прелетните щъркели. Истина ли бе, измислица ли бе, но бе толкова страшна! Всеки път рано напролет, когато от Египет към далечната Украйна тръгвали ята щъркели, по пътя ги пресрещали тъмните ята на анадолските орли. Когато уморените от прелета над морето щъркели се мъчели да се доберат от Егейските острови до материка, над белите от слънчевия зной планини мирните странници срещали смъртта. Открай време под това синьо, избеляло от зноя небе, сред белите камъни живеели могъщи орли, които не допускали никого да проникне от морето и островите иа материка, увисвали над безлюдните, нажежени от слънцето планини като мрачна летяща стена и убивали всичко живо — всичко, което вървяло, пълзяло, бягало и летяло.

Щъркелите знаели каква ще бъде участта им над белите планини, но знаели и това, че някъде далеч-далеч ги очаквали огромни реки със сладка вода, безкрайни лъки, езера и непроходими блата. Всички те, от могъщите щъркели водачи, до младите едногодишни щъркелчета, били родени в тези далечни зелени места и трябвало винаги да се връщат в тях, да се връщат отново и отново, защото прелетният живот на щъркелите е само непрестанно завръщане към родните места, към онова, което завинаги си остава най-скъпо. И макар че пътят бил дълъг, тежък и кървав, макар че много от тях нямало да долетят, нямало да кацнат и да се върнат никога, все едно трябвало всеки път да се бият с гърди, с криле, с всички сили, с отчаян вик да се промъкват и да достигат родната земя — преградите, препятствията, опасностите и чуждата зла воля не могли да ги спрат!

Хиляди години летели така щъркелите, без да променят своя път, и хиляди години ги пресрещали над морето мрачните орляци, които се мъчели да отблъснат щъркелите назад, в морето, да ги прогонят от своя материк, да ги убият, разкъсат и унищожат, но щъркелите не отстъпвали, не се плашели и изправяли смело и отчаяно гърди срещу гърди, крило срещу крило: старите водачи първи приемали удара, заставали като стена пред старите орли. Всичко това ставало на невероятна височина, щъркелите не се боели пито от орлите, нито от височините, не се плашели и от падане и смърт, понеже все едно трябвало да се промъкнат — тази мисъл живеела в кръвта им така, както у орлите живеела мисълта да отблъснат всеки, който долитал откъм морето, или да опръскат с кръвта му белите камъни на материка, да го разкъсат върху тези камъни, по-остри от орловите клюнове и нокти.

И докато старите щъркели водачи приемали с безчувствените си към болка тела първия удар, докато на помощ им се притичали нови и нови вълни от щъркеловата войска, младите щъркелчета годинаци, които още не били укрепнали нито тялом, нито духом, откъсвали се от ятата и като свивали криле, устремявали се направо към земята, спускали се едва ли не чак до острите камъни: с уплашено шумолене на крилете, с трескава нрибързаност те се отдалечавали от мястото на битката, навлизайки все по-навътрс в материка, иедостижими за орлите, които не умеели да летят ниско над земята, побеждавайки старите хищници ако ли не със сила и мощ, то с ум и хитрост, на които ги научили старите щъркели.

И така продължавало вече хиляди години, леела се кръв, падали от висината убитите гигантски птици и упорито, ожесточено и неотстъпно срещу силата се изправяла сила, а в това време разумът и хитростта спасявали най-младите и всяка пролет на Дунав, Днепър и Днестър отново долитали щъркели, намирали старите гнезда и давали начало на новия и вечен живот.

Тежки бяха нощите в харема, но още по-тежки бяха дните, защото самотата и безнадеждността се усещаха с още по-голяма острота, когато си заобиколена от дебнене, подслушване, прокрадващи стъпки, тайнствен шепот, недоверие и враждебност. В такива минути целият османски свят й изглеждаше на Хурем като кървавите орли от анадолските планини, а славянството, което те измъчваха ето вече над двеста години, като беззащитните мирни щъркели, нещастни и навеки обречени, но неотстъпчиви и упорити в своето съществувание, постоянно възраждане и необратимо завръщане към своите извори, към родното.

Пръв комай започнал синът на Орхан и внук на Осман, султан Мурад. Победил край Марица българската войска, завзел Едир-ие и преместил там от Бурса столицата си, като следял как воювали помежду си синовете на българския цар Асен — Шишман и Стратимир (sic)^[1], отслабвайки и бездруго изтощената си държава, която след смъртта на Асен се разпаднала и сега неминуемо трябвало да стане нечия плячка: или на унгарския крал Лаело, или на сръбския княз, който вече бил взел под свое влияние Македония, или дори на самия римски папа, който се стремял да покато-личи тези богати православни земи. Но Мурад бил най-близо от всички до апетитната плячка, а и силата му била най-голяма. Шишман, за да подкупи страшния съсед, решил да му даде в харема родната си сестра Тамара. Царската дъщеря била прочута с невижданата си красота. Петнадесетгодишна я дали за жена на войводата Драгаша Деянович, но войводата загинал храбро на бойното поле, без да успее да се докосне до младата си жена и двадесетгодишната Тамара наистина вече не знаела каква е: дали млада вдовица, или презряла девойка. Цяла Европа се домогвала до ръката й след разказите за нейната хубост, сватове на Шишман пращал и сам унгарският крал, но Шишман, като се боял от покатоличването на своя край, продължавал да държи своята сестра красавица при себе си и тя била готова да иде вече и в манастир, но и за там пътят й бил отрязан, защото в жилите й течела смесена кръв — от баща-християнин и майка-еврейка.

И ето царската дъщеря трябвало да иде робиня в харема на турчина! Когато Шишман казал на сестра си за своето намерение, тя не започнала да упреква своя брат-предател, а само въздъхнала и тихо изрекла: „Ако това е твоя и божия воля, така да бъде.“ Шишмановите пратеници пристигнали в Едирне с богати дарове, поклони и царската дъщеря. Мурад поискал да я види, преди да я изпрати в харема, където тя трябвало да попълни броя на нещастните робини. Когато обаче видял прекрасната българка, трепнало дори неговото жестоко сърце и той заявил на пратениците: — Тази прекрасна девойка не може да бъде робиня в моя харем. Тя е достойна да носи царска корона и ще бъде моя жена. На Шишман прощавам греховете му. От днес нататък земята му е под моята закрила.

Взел Тамара, взел Шишмановата земя, а след осем години на Косово поле разбил и сръбската войска, като пуснал османските коне чак до Дунава.

На Косово поле загинал сръбският княз Лазар, загинали неговите най-храбри момци. Султан Мурад, като се наслаждавал на победата, яздел по бойното поле, конят му тъпчел убитите, стоновете на умиращите звучали като музика за победителя, османските тъпани радостно думкали и никой от свитата на султана, нито един от най-бдителните телохранители на падишаха не забелязал как сред умиращите сръбски воини се надигнал Милош Обилич, изправил се пред султана и го пронизал с нож право в дроба.

Отнесен в неговата шатра от коприна, султанът не след дълго свършил, а неговият по-малък син Баязид, който затворил бащините очи, бил провъзгласен от еничарите за новия султан и когато в султанската шатра се върнал по-големият син на Мурад — Якуб, който бил преследвал недоубития противник, Баязид заповядал да удушат брат му пред очите му, за да няма съперник за трона. И отново трябвало хитрият победител да бъде подкупен, и отново с тялото на млада славянка. Още не било изстинало тялото на княз Лазар, а при Баязид вече била доведена неговата петнадесетгодишна дъщеря Оливера, и когато двадесет и осем годишният Баязид видял красотата й, у него пламнала такава страст, че заповядал да заведат девойката в джамията в Аладжахисар пред кадията и моллата^[2], за да засвидетелствуват брака му с княжеската дъщеря. До този момент, освен многото жени в харема, Баязид имал две съпруги — Девлет хатун, дъщеря на турски бей и една гръцка принцеса. Но тези негови жени не били за любов и той забравил за тях, щом Оливера го погледнала с големите си очи. Заповядал да покрият лицето й с копринено фередже, та никои други мъжки очи да не гледат тази красота. Искал да изпрати Оливера в харема да поотрасне там още малко, но разбрал, че не може да проживее без нея нито минута. Нарекли Оливера баш кадъна Султания, изпълнявали най-малките й прищевки, братята й Стефан и Вук султанът приемал в двора като най-скъпи гости и за първи път на османските пиршества се появили гръцки вина и сръбска ракия. Не се знае дали прекрасната Оливера нямало напълно да завладее душата на Баязид, ако внезапно не се бил появил от дълбините на Азия страшният хан Тамерлан и не разбил войската на победоносния султан на полето Чубук близо до Анкара, като взел в плен самия султан.

Карали султан Баязид в една желязна клетка след плъстените юрти на куция номад. Навярно от своята клетка Баязид виждал как ордите на Тамерлан палели и грабели първата османска столица Бурса, как превърнали в конюшня най-голямата светиня на Бурса „Улуджамия“, как взели харема му и пленили Оливера с двете й малки дъщери.

Тамерлан вдигнал пир за своите нукери^[3] — седял върху бял килим, подвил строшения си, неподвижен крак, гледал как донесли в желязна клетка пленения султан Баязид и заповядал на него и на гостите му да прислужва жената на султана Оливера, съвсем гола, само със скъпоценни украшения и с прозрачен муселин на бедрата. Оливера не се бояла от смъртта, но когато й казали, че ако не се подчини, ще бъдат убити двете й дъщери, тя преклонила глава и понесла към кървавия Тамерлан златната чаша с кумис. Вървяла, като че стъпвала боса по сняг, ръцете й треперели, кумисът се разливал по белите й бедра. Тамерлан, присвил очи, спокойно съзерцавал знатната пленница, неговите стари нукери гледали също спокойно Оливера, затова пък по-младите едва сдържали кипежа на кръвта си, били гртови да скочат срещу тази жена и ако не бил там техният повелител, не се знае как щяло да свърши. Оливера не виждала никого и нищо, съзирала само своя срам, своето падение и своя позор, затова дори не се и учудила, когато едва не се блъснала по пътя си в желязната клетка, в която, вкопчил побелели пръсти в прътите, прехапал устни, за да не завие от болка и ярост, стоял нейният повелител, нейният любим съпруг султан Баязид.

Да би могъл да целуне лицето й, по-скъпо от целия свят, да изтрие праха от краката й и да го притисне до очите си като целебно лекарство! Но само стон и мъка. Защото тези бели нозе вървели не към него и не за него.

Оливера намерила в себе си още сила, за да се приближи съвсем до клетката и да каже през прътите на Баязид:

— Правя това, за да спася моите деца, мой нещастни затворен повелителю!

Не казала „нашите“ деца, а само „моите“. Искала да понесе чашата с кумис по-нататък, но загубила съзнание и паднала.

Баязид не изтърпял това поругание. Глътнал отровата, която криел в златния си пръстен. И колкото и да настоявал Тамер-лан неговите лекари да спасят султана, защото трябвало да го закара в Самарканд като най-голямата плячка, всички средства се оказали безсилни срещу отровата.

Едва десет години след смъртта на Баязид и разрухата, причинена от ордите на Тамерлан, Османското царство било отново възстановено. По-големият син на Баязид Мехмед умрял от пресилване по време на лов за глигани, а по-малкият син Мурад дълго се борил със своя побратим Мустафа и най-после се утвърдил на престола. Страшната османска сила отново надвиснала над славянството и отново, за да омилостивят султана, му принесли в жертва млад женски живот. Сръбският деспот Джурадж Бран-кович изпратил на Мурад за жена дъщеря си, племенница на Оливера, принцеса Мара.

Мурад, без дори да погледне Мара, я изпроводил в Бурса в харема, а когато след походите срещу унгарския крал пристигнал в столицата и му показали Мара без нищо, само с една прозрачна превръзка на гърдите, се влюбил в нея безумно и незабавно я направил своя жена, а после — такова нещо не е бивало при Османовци — се отрекъл от престола в полза на своя тринадесет-годишен син Мехмед. На полето Мигалич край Бурса, като събрал велможите си, рекъл им: „Много войни водих досега, вървях от победа към победа, сега искам остатъка от живота си да прекарам мирно, далече от световните разпри. Отказвам се от царския престол в полза на моя син Мехмед, а аз се оттеглям в Ма-ниса да си почина.“

От този момент за Мурад нямало нищо по-мило на света от Мара. И я гледал непрекъснато в зелените очи, сложил глава на пищната й гръд, забравил за всички грижи, за държавата и за самия живот.

В Маниса издигнал сарай, обкръжил го с градини, направил фонтани и езера с прозрачна вода.

Наложило се обаче по настояване на бейовете отново да застане начело на войската, за да победят идващите към империята кръстоносци, след което отново предал престола на сина си Мехмед и се върнал в Маниса, където била Мара. Наскоро след това умрял, макар да не бил още стар (на четиридесет и седем години). Казали, че от холера, но имало и догадки, че е отровен. Мехмед заповядал да удушат сина на Мара Ахмед, „за да се запази единството, реда и мира в държавата“, а самата Мара изпратил в Сърбия, където не могли да я приемат нито хората, нито бог, затова тя отново се върнала в Турция и умряла незабелязано, излишна и чужда за тази чужда страна и навеки откъсната от родната земя.

Дори щъркелите бяха по-щастливи от жените. Защото както и да ги трепеха, както и да ги унищожаваха и блъскаха върху твърдата земя, колкото и кръв да се лееше от тях и да се разбиваха сърцата им о белите камъни, все пак те винаги побеждаваха, промъкваха се през смъртта и летяха към родния край, за да дадат начало на нов живот.

Като се наслуша на толкова много предания за безжалостните Османовци, Хурем неволно се сравняваше не със знатните славянки, царски и княжески дъщери, а с щъркелчетата с неукрепнали криле, но с неугасима жажда да живеят и се борят. И дори вече не се радваше, че подир лекомисления си и нещастен баща се беше наричала на шега кралица. Не искаше да се сравнява нито с кралици, нито с княгини, нито с болярски дъщери. А искаше да бъде щъркелче, малко, бързо и неуловимо, смело да се хвърля в бой с безжалостните османски орли и да ги побеждава.

Ще може ли тя, малката птичка, щъркелчето, да победи османския орел, в чиито хищни нокти беше хвърлен нейният живот?