Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Роксолана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Павло Архипович Загребелни

Роксолана

Второ издание

Литературна група IV

Художник Елена Борисова

Научен редактор Парашкев Парушев

Редактор Пенка Кънева

Контролен редактор Лилия Хомутова

Художествен редактор Пьотр Ивашченко

Технически редактор Елена Мишина

Коректори Елена Гончарова, Татяна Прокопиева

Тираж 40000. Цена 2,85 лв.

Отпечатано в СССР

 

Издательство „Радуга“

Москва 1989

История

  1. — Добавяне

КЮЧУК

Стамбул се разкривайте с цялата си окъсана, мръсна, преситена от дивия живот красота. Телесните гърчове на улиците. Гълъбите край джамиите и мотаенето на хиляди хора. Разхождане вместо смях и плач. Разхождане от глад. От отчаяние. От самота. Най-наперената и най-мръсната тълпа просяци, която някога е ходила по земята. Шериатът позволяваше на старите, бедните, слепите и па-ралитиците да просят. Кадията на Стамбул назначаваше главен водач на просяците — башбей, който даваше разрешение за правото да се събира милостиня. Позволяваха да се проси в пазарните дни — понеделник и четвъртък. Ходеха по улиците и площадите със имена като войни. Към тях се присъединяваха бедните софти[1] — къде може да се разбере кои са просяци, а кои мюсюлмански учени? Всички искат да ядат. Няма по-ненаситно същество на земята от човека. А Стамбул е най-ненаситната столица на света. Така беше още от времето на гръцките императори и не напразно Мехмед Завоевателя дори и след завоюването на Константинопол цели три години не се решаваше да пренесе там столицата от Едирне. Султан Селим, прекарал цялото си царуване в походи, не беше особено пленен от Стамбул, не се грижеше за столицата и установените още при Завоевателя норми за снабдяване на столицата не се променяха, а в същото време градът растеше, броят на безделниците нарастваше всеки ден, лакомията на столицата нямаше нито край, нито граници и когато Сюлейман след похода за Белград и Родос заседна за няколко години в палатите си, той се ужаси от Стамбул, който се разкри пред него като огромна, вечно разтворена уста, като безкрайна глътка и ненаситен търбух. Столицата поглъщаше доставеното от провинцията за един ден, изгълтваше го наведнъж и отново беше гладна, незаситена, това беше някакво бездънно гърло, готово да погълне целия свят, ненаситен молох, който искаше да му се принася в жертва всичко живо, ядене и пиене, облекло и молитви, дърва и вода, съдове и подправки, оръжие и цветя, сладкиши и сол, мъдрост и огън, джамии и пазари, коне и котки, роби и разбойници, съдии и метачи на улици. Денем и нощем от всички краища по суша и море в Стамбул караха хляб и месо, ориз, мед и олио — за готвене и за осветление, кашкавал, плодове и зеленчуци, подправки, бои, кожи, накити. От Румелия и Анадола идваха безкрайни стада овци, от Влашко и Молдавия волове, от Крим коне, продоволствието пристигаше до пристанищата Текфурдаг, Галиполи, Гюмюлдюйне и Ункапани. Когато Ибрахим стана велик везир, по съвета на Скен-дер челеби установи по цялата империя жесток контрол над всичко живо и всичко отгледано или което можеше да се отгледа. На провинциите, санджаците и най-малките каази[2] се определяше колко броя овни трябва да отгледат. Стамбул трябваше да знае за всяка дойна овца в най-отдалечените кътчета на огромната държава, посочваха се точно сроковете за доставка на месо в столицата и дори породите овци. Стадата от Румелия и Анадола трябваше да идват в Стамбул не по-късно от деня Касъм, а на бейлербея на Диарбекир беше наредено да доставя за султанския дворец тюр-кменски овни от Залкадарлъ. За овците бяха определени цени: агнила се веднъж овца струваше 20 акчета, два пъти — 25 и три пъти — 28 акчета. Стамбулският кадия следеше чрез назначени от него мухтесиби[3] да не се нарушават установените цени и търговският ред. Чуждоземните търговци имаха право да продават само на едро, в чаршиите седяха само стамбулски търговци. Назначени от кадията доверени лица следяха да се закупува най-напред за султанските дворци, после за двора на великия везир, за членовете на Дивана, великия мюфтия, дефтердаря, еничарите и прислугата и едва тогава се разрешаваше свободната търговия. Със съгласието на кадията мухтесибите определяха цените на хляба, месото, зеленчуците и плодовете, на ечемика и фуража за конете. Зеленчуците и плодовете трябваше да бъдат свежи, конете — подковани. Стоките качествени. Кантарите и аршините точни. Мухтесибът ходеше по пазара, а слугите носеха след него фалагата — прилична на лък дебела тояга с яка връв — символ на властта и наказанието.

Провинилият се търговец се наказваше незабавно. Слугите на мух-тесиба му стягаха краката с фалагата и му нанасяха тридесет и девет удара по петите. Мухтесибът можеше да пробие на нарушителя на законите на търговията ухото, да му разкъса ноздрата, да му отреже ухото. Дваж в годината великият везир обикаляше пазарите преоблечен, за да проследи как мухтесибите си изпълняват службата.

В безкрайната си алчност Стамбул вдигна ръка срещу осветения от хилядолетия обичай и привилегията на Изтока — срещу свободната търговия и свободната печалба, срещу свободните и независими търговци. Свикнали да завоюват и грабят, тук не разчитаха на случая, не се надяваха на керваните със стоки и продоволствие, вярваха само в принудата, жестокостта и насилието. Джелепите, освободени от данъци, трябваше да доставят овци и добитък в Стамбул, като ги предават принудително по ниски цени. Бяха съставени списъци на всички джелепи и никой не можеше да се скрие, нито да избяга, понеже все едно щяха да го намерят и принудят и на онзи свят. Като докараха добитък в столицата и дадяха почти безплатно всичко, което се полагаше за двореца на султана, султанските синове, везирите, бейлербейовете, казаскерите[4], капуджиите, нишан-джиите[5], дефтердарите, дребните началства и доставчиците, джелепите продаваха остатъка на касапите по установените цени. Касапите също имаха загуби, но тъй като бяха стамбулци, а за столичните жители не се допускаха щети, техните загуби се покриваха за сметка на принудителните данъци от занаятчийските цехове.

Всичко беше принудително: доставките, търговците, цените. Както и да се стараеха султанските чиновници, пътят беше далечен, по него изчезваха цели стада овце и табуни добитък, и от четиридесет стада овце, ако до столицата стигаха поне десет-петнадесет, пак добре, а останалите пропадаха някъде, биваха разпродадени и раз-грабени и писарите на великия везир непрекъснато записваха: не дойдоха двадесет хиляди овена, не дойдоха четиридесет хиляди, шестдесет хиляди. Под заплаха от най-тежко наказание беше забранено от Стамбул да се изкарва каквото и да е продоволствие: добитък, хляб, брашно, олио, дори сол и цветя. Понеже провинцията беше задължена да доставя и цветя за султанските и везирските дворци: петдесет хиляди сини зюмбюли от Марага, половин милион зюмбюли от Азах, четиристотин кантара червени рози и триста кантара специални рози от Едирне. Пътят на продоволствието и стоките се пресичаше още извън Стамбул, задържаха се, за да им се дигне цената, и не се пускаха в столицата, а когато стигаха в Стамбул, и тук се преполовяваха, за да се продават тайно и да се изнасят извън стените на града, та там да се смъкне тройна цена. Спеку-лираха всички — придворните, султанските готвачи и чешнигири, слугите и войниците, писарите и еничарите, везирите и сам великият везир, който, гребейки неимоверни печалби, не се отказваше и от дребното, като знаеше добре, че богатството започва от малкото ак-че. Не помагаха и суровите султански фермани, и назидателните наказания, нощем с шлепове и лодки през Босфора се прехвърляха десетки хиляди овци до най-близкото пристанище на Мраморно море — Мудания, а оттам откраднатите от Стамбул стада или се откарваха до дрипавите, гладни провинции, или се връщаха назад в столицата, където хазната отново броеше пари за тях, за да се прехвърлят отново на азиатския бряг и да се препродадат още веднъж.

Никоя власт не беше в състояние да въведе ред в това безредие. Цял Стамбул беше разделен на махали и всяка от тях нощем се преграждаше от другата с врати, та всяка махала да отговаря за своите злодейства, но не помагаха и махленските врати и никакви резета и сюркмета не можеха да задържат мълчаливата и всемогъща сила — златото.

Ибрахим, откак се върна от унгарския поход, уж се зае да въведе ред в столицата, обикаляше сам стамбулските пазари, лично разпитваше заловените в контрабанда капитани на босфорски лодки, сам следеше как стягат с фалагата нозете на провинилия се и го шибат по мръсните пети с волски жили, крещеше на наказваните: „Ще кажеш ли кой те е изпратил? Ще кажеш ли?“

Стамбулската паплач минаваше пред очите му. Дребни крадци, обирници и убийци, нощни пазачи, огняри на печки в баните, улични метачи, най-долни и отчаяни хора, готови на всичко най-лошо и ако някой ги заплашеше дори с ада, навярно и тогава биха запитали най-напред колко ще им заплатят там.

Като прекараше няколко часа в помещението за разпити, Ибрахим след това цяла седмица не можеше да се избави от впечатлението, че целият е просмукан от мръсотията, нуждата и низост-та. Оплакваше се на приятелите си Скендер челеби и Луиджи Грити. Венецианецът се смееше високо, когато слушаше тези признания, а Скендер челеби неуморно поучаваше Ибрахим:

— Дори и едно акче, измъкнато от дребния крадец, може да създаде основата на богатството на цяла държава. Сто акчета правят една аспра, сто аспри правят един дукат, сто дуката — богатство, а милион — всемогъщество.

— Защо трябва да събирам тези акчета за цялата държава! — възкликваше Ибрахим, бършейки гнусливо ръце. — Не съм роден за такова нещо!

— А кое предназначение е по-високо от събирането на богатство? — питаше Скендер челеби.

— Събирането на мъдрост, това е!

— Нима мъдростта не е богатство? Мъдростта е само стъпка пред истинското богатство, пред житейското доволство, пред златото.

— Златото ли? Имам го вече твърде много! — презрително гримасничеше Ибрахим. — Хвала на аллаха, че можах да ти върна твоята Кисайя, която цялата миришеше на злато, както мирише на мърша изхвърлена на слънцето риба. Мога да се наслаждавам на живота и без този убийствен мирис.

— Дадоха ти султанската сестра, която още повече мирише на злато — смееше се под мустак Скендер челеби. — Сега си прикован към този метал завинаги и вече не може да те спаси никаква сила. Златото е най-висшата святост на този свят.

— Чуваш ли? — възмутено плескаше с ръце Ибрахим, обръщайки се към Грити. — Ако вземех да предам този дефтердар на имамите, те биха заповядали на тълпата да го пребие с камъни. Златото било най-висшата святост? И кой го казва това?

— Всеки си избира святост където може и както може — опитваше се да ги помири Грити. — Но аз съм търговец и вярвам само в златото. В какво друго може да се вярва в този пощурял свят?

През една зимна нощ хората на великия везир задържаха в Мраморно море голям шлеп, пълен с овце от най-ценните породи: кивърджък, караман и курджак. Такива овце обикновено биваха предназначени за султанските кухни и очевидно бяха откраднати точно оттам. Рейсът на шлепа, за да не попадне в ръцете на надзирателите, скочи в морето и потъна, а малобройната охрана или се откупи, или последва своя капитан. Заедно със султанските овни беше хванат само един дребен, богато облечен млад евнух, у когото освен това беше намерена още и една чаша за шербет, на която ясно личеше султанската тугра — очевидно чашата бе открадната от Топкапъ. Придворни почти не попадаха у хората на великия везир, понеже успяваха или да ги изиграят, или овреме да се откупят, ала този малък евнух не беше съумял да направи нито едното, нито другото, затова за него казаха на Ибрахим. Великият везир реши да разпита заловения лично. Заповяда веднага да го закарат в помещението за изтезания, та да му пресекат желанието да се прикрива. Дойде там целият в сияние от злато и скъпоценности, обкръжен от блестящи пажове и телохранители, седна на златния стол, кимна на косматите пазачи да приближат обвиняемия, погледна с половин око мизерното същество, което се мъчеше, заплитайки се в широката дреха, да стигне златния му ботуш, и попита през зъби:

— Ти кой си?

— Кючук[6] — изписука дребосъкът, като се завираше на пода в Ибрахимовите ботуши, — яките пазачи не го пускаха по-близо.

— Ха-ха-ха! — смееше се звънко великият везир, а подир него и съучастниците му. — Че то и тъй се вижда, че си дребосък! Питам те кой си.

— Клочук — повтаряше дребосъкът, като не знаеше какво искат от него и се кокореше срещу страшния паша и неговите телохранители. — Така ми викат от малък, щото все съм си бил малък и не съм пораствал.

— Ама порасна злосторник, а! Откъде си и какъв си? — тропна с крак Ибрахим.

Клочук заплака. Размазваше сълзите с изпоцапаната си ръчица по малкото си личице и ги гълташе със забързаните думи. Че виновен ли е той? Изпратил го е самият матбах-емини — началникът на султанските кухни, както е изпращал досега други готвачи и слуги. Избрали са именно него, Клочук, понеже е мъничък и незабележим, такъв ще се промъкне където щеш, няма да попадне в капана. А той взе че попадна. И сега плаче не защото се бои, а защото се безпокои за пилафа, който трябва да приготви за нейно величество султанката Хасеки, понеже само той единствен умее да слага дърва под казаните, където се готви този пилаф със сладки неща. Казал е това и на началника на кухните, ала той го наругал и го натирил в това опасно пътуване, като му заповядал до заранта да се върне, да му донесе парите за овните и да се залови с готвенето на този пилаф.

— Ти, гнидо! — кресна на Клочук великият везир, като риташе малкия готвач със златния си ботуш. — Как смееш да назоваваш тук най-високите имена? Кучешко лайно! Ще те накарам да объркаш деня с нощта! Ще заповядам да ти одерат кожата като на овен и да ти я дерат като на овните не с нож, а с ръце, за да не я повредят, а след това да я изсушат и да я окачат на пристанището Текфурдаг с надпис: „Същото чака всеки, който краде в Стамбул овни.“

Но докато се лнотеше, крещеше и измисляше наказания за долния крадец, в душата си Ибрахим размишляваше хладно и спокойно. Като чу името на султанката, обзе го непреодолимата съблазън да използва случая със злосторническия шлеп и тази отрепка, за да хвърли поне някаква сянка върху любимата султанска жена. Вече си представяше как по столицата ще се зашушука, че самата султанка, както и всички в Стамбул, нарушава суровия султански ферман, поддала се е на жаждата за печалба, краде и препродава. Ала в същия миг отхвърли това неразумно желание. Беше твърде предвидлив, за да сравнява сляпо всички хора. То само този натъпкан със злато Скендер челеби не признава нищо друго освен парите и дори онези овни, които му подари султанът в Унгария, алчният дефтердар съумя да препродаде три пъти на хазната, като придума и великия везир да направи същото със своите овни. Султанката не можеш я придума и никой не би съблазнил тази жена с никакво злато. Не бе от обикновените жени с тяхната примитивна алчност и страст към прахосничество. Може би тълпите именно затова се дразнеха и я наричаха чародейка и магьосница, защото не можеха да разгадаят душата й, не знаеха какво иска тази странна жена, към какво се стреми. Понеже човек не грабва ли богатството, което може да вземе стига да си протегне ръката, той неминуемо става загадъчен, смущава и тревожи простите умове. А в същото време има нещо, много по-голямо от богатството — властта. Който има богатство, още няма всичко. Изведнъж се появяват желания, които не могат да бъдат задоволени с никакво злато.

Най-добър пример е неговият приятел Луиджи Грити. Човек би си помислил: какво ли още му трябва? Но преситен от всичко, той възжела непостижимото дори в неговото положение: висока власт. Досалсда сега на Ибрахим и дори няколко пъти намеква на самия Сюлейман, че очаква награда за своите финансови съвети и помощ. Иска да стане нещо като султански наместник в Унгария. При жив крал, поставен от султана, да има и наместник? А отгоре на това и гяурин? Но Грити се е заинатил и не иска да отстъпи за нищо на света. Като си помислиш: човекът има толкова злато, че вече е над всякакви желания и прищевки. Ала излиза, че не е така. Златото още не е всичко. Само властта може да удовлетвори напълно всички човешки страсти. Затова Хасеки, без да мисли за по-дребните неща, е протегнала ръка направо към най-голямото: властта, при това най-високата, над самия султан. Може още и сама да не знае това и да прави всичко несъзнателно? Ала умните хора трябва да проумеят прикритата насока на нейните действия. Той, Ибрахим, не сваляше очи от султанката. Виждаше как тя постепенно завладява Сюлейман, извоювайки от него, Ибрахим, нови и нови кътчета от дуогата на падишаха, и щеше да настъпи ден тя да завладее властелина напълно, а щом го разбере и усети размерите и границите на силата си, най-напред ще унищожи своя най-страшен съперник — великия везир, отмъщавайки си същевременно и за краткотрайното робство (краткотрайно, но все пак робство, понеже за позора няма значение продължителността на времето) и за унижението, понеже жените могат всичко да прощават, само не и робството и унижението.

Ала не му ли стига тежката враждебност на султанката, та да ся отежнява живота още и с опита да очерни Роксолана, като я набеди в дребно мошеничество? Разбира се, тази човешка отрепка, за да отърве мизерната си кожа, би се съгласила на всичко и би наклеветила дори самия аллах на небето, но кой ли би се възползувал от услугите на този негодник?

Ибрахим би трябвало незабелязано да заповяда на пазачите да махнат Кючук от очите му и то може би навеки, но седя известно време, сякаш забравил за евнуха, макар и да беше вторачил в него невиждащия поглед на тежките си очи. Все не молсеше да прогони изкушението да свърже някак си случайно заловения малък дворцов готвач с владетелката на Топкапъ. Най-сетне махна с ръка на пазачите, но не рязко и косо, което би означавало смърт, а вяло, пренебрежително, отдолу нагоре: в подземието. Нека поседи там, да го погризат плъховете.

Нощта беше безнадеждно изгубена за Ибрахим. Вечерта я беше отдал на държавни грижи и сега не оставаше друго освен да спи и то сам, понеже при Хатидже не можеше да влезе толкова късно: султанската сестра не обичаше да я безпокоят без предупреждение. До Грити беше далеч, пък и не бяха се уговаряли за среща. Виолата и персиецът-музикант му бяха омръзнали. Книга не му се похващаше. Можеше да препусне с телохранителите по улиците на Стамбул, залавяйки всички, които се мотаеха без фенер в ръцете, но и това не го привличаше. Великият везир се върна в работното си помещение, изслуша от главния писар донесенията от санджаците, даде разпореждания за другия ден и след това заповяда да доведат при него Кючук. Би трябвало да го подържи в подземията близо до зверовете поне до сутринта, та да му вдъхне още по-голям страх, ала не му се искаше да губи за това малко човече толкова много време, пък и в нищожното му тяло едва ли можеше да се всели повече страх.

Хвърлен върху разкошните везирски килими, Кючук би трябвало да бъде смаян от този разкош, но той едва ли го забелязваше дори. Отново пълзеше, забил нос в пода, като се мъчеше да близне като куче чизмите на великия везир, а той непрекъснато го отблъскваше с погнуса. После махна на телохранителите да го оставят насаме с Кючук и като тръскаше пръсти, сякаш искаше да се отърси от мръсотията, насъбрана от общуването с това човече, процеди през зъби:

— Сега разказвай за себе си бързо и без много приказки, ти, сине на чакал и свиня. Е?

— Ваше височество, везирю мой — бърбореше малкият, — аз съм Кючук, Кючук.

Ибрахим настръхна. Колкото и да беше изплашен този презрян прислужник, пак не забравяше, че той е само „височество“, а не „величество“ като султанът и султанката.

— Откъде накъде да съм твой везир? — изкрещя гъркът. — Твоите роднини са в пъкъла и то в най-отвратителните му кътчета. Кючук ли? Какво е това Кючук?

Евнухът вдигна глава от килима и опули очи пред великия везир. Изобщо не можеше да проумее какво иска от него този всемогъщ човек. Ами той наистина е Кючук — какво повече да каже.

А каквото ти е името, такъв ти е и животът. Налага се да живееш така, както живеят край тебе, а наоколо е суета, празнословие и всеобщо зло. Едни се перчат с произхода си, други с положението си, трети с богатството, красотата и силата си, а пък ти нямаш нищо — нито надежди, нито страхове, нито душа, нито тяло, само плаха ненавист към всичко съществуващо, спотаена в най-отдалечените кътчета на душата. Той никога не е търсил корените си, понеже не знае къде да ги търси, не помни нищо за своето начало, сякаш е израснал тук, сред стените на харема, като отровно биле на мястото, където изливат помиите. Викаха му Кючук, понеже живее тук от малък, сякаш се бе родил в пъкъла на султанските кухни, сред огромните бакърени казани, под които пламъкът вечно шумолеше. Щом се изправеше на крака, веднага започваше да разнася храна на обитателките на харема, поставил на главата си тежкия поднос, ситнеше с късите си крачета по дългите коридори на харема, оставяше яденето по поличките на въртящите се шкафчета, посочени от евнусите. Никога не виждаше кому подава яденето, него също не го виждаха. Шкафчетата се завъртаха в стената, таблата изчезваше от другата страна, невидими ръце я вдигаха от поличката и я поставяха на колене или на масичка, или на мин-дер, нежни уста се докосваха до яденето, донесено от Кючук, а в това време той тичаше вече обратно към кухнята, вземаше нова табла и тичаше към друго помещение, а евнухът му сочеше празната поличка… Знаеше ли за обитателките на харема, на които носеше ядене? Не можеше да отговори еднозначно. Чуваше нежни гласове. Думи. Разговори. А който чува, той вече знае нещо. Имаше работа с дървото, а в дървото винаги можеш да направиш незабелязан отвор. Ще боднеш с шило тънката стена на въртящото се кръгло шкафче — и вътрешността на харема е пред тебе. А който вижда, той също нещо знае. Може на такъв мизерен слуга това да не му трябва за нищо, ала известно ли му е ла човек кое му е нужно и кое не. По-късно му се прииска да се издигне по-високо в дворцовата йерархия и от прост разносвач на ядене да стане готвач. Макар и не майстор-готвач или някакъв голям специалист по храната на хората, при това толкова знатни, като султанските жени, а просто един дребен готвач, все пак нали е дребосък. Той изучаваше майсторлъка на готвача, макар да му се струваше непостижим, а старите майстори-готвачи по всякакъв начин засилваха в него това убеждение. Учеше се упорито, отчаяно и настървено, търпеше присмеха, боя и подигравките. И какво постигна? Само правото да поставя под казаните дърва. Дори водата в казаните я наливаха други, по-доверени, до които Кючук комай никога нямаше да дорас-не. Мръсен, дрипав, омазан със сажди като стамбулски въглищар, той непрекъснато слушаше презрителните думи на старшите готвачи: „Какво? При казаните ли искаш? Такъв мърльо и дрипльо? А бе знаеш ли ти, че на истинския готвач трябва да му бъде чист не само задникът като на всеки правоверен, ами и ръцете, носът, брадата, шията и всичко друго, та никаква зараза да не може да попадне от тебя в казана!“

И ето ти късмет! Забеляза го самият началник на кухните, каза му няколко благосклонни думи, после го повика при себе си, обеща да го направи готвач, заповяда да дадат на Кючук скъпи дрехи, топъл халат и шапка и го изпрати да изпълнява извънредно важното поръчение.

— Какво знаеш за харема? — попита Ибрахим спокойно Кючук.

Дребосъкът се уплаши още повече. Докато бърбореше за живота си в султанските кухни, малко бе дошъл на себе си от страха, насъбран пред този страшен човек, а сега всичко започваше отново.

— „Кълна се в милосърдния и всеопрощаващ аллах и в този безгрижен град…“

— Ще ти дам възможност да ми се закълнеш — обеща му великият везир, — ще ти изкарам от червата всичко, каквото имаш! Какво знаеш за харема?

— Ваше височество — заскимтя Кючук, — че откъде ще зная? Аз съм само един носач на дърва. Слагам ги под казаните и наглеждам огъня. В харема могат да ходят само момчета до дванадесет години. Дори евнусите от кухнята ги пускат там само докато са малки…

— А те — те какво знаят?

— Че аз откъде да…

— Казвай всичко!

— Аллах често е милостив дори към безумните… Те научават там и забранени неща…

— Аха, научават. А после?

— Кой каквото чува и вижда — го донася и разнася… Но не и аз, ваше височество, не и аз…

— На тебе казват ли ти?

— Че кой съм аз? Нищожен носач на дърва.

— Ами ако беше станал майстор-готвач?

— Че може ли един простосмъртен да мечтае за такова нещо?

Ибрахим се надигна от дивана, пристьпи към Кючук, сграбчи го за яката, вдигна го и го разтърси.

— Закълни се, че никъде и никому няма да кажеш това, което ще чуеш тук, изчадие…

Не пускаше Кючуковата яка, а още повече я затягаше, така че малкият захърка, задушавайки се и посинявайки. После малко я поотпусна и изкрещя:

— Хайде!

— Кълна се — бързо забърбори Кючук, като сам не знаеше за какво трябва да се кълне. — „Кълна се в небето, украсено от съзвездията на зодиака, и в обещания съден ден, кълна се в името на свидетелите и на ангелите, изпратени от бога, и на ония, които са бързоходни; в името на онези, които разпръскват неговите заповеди, разгласявайки ги по земята, и които отделят истината от лъжата. Обещаното неизбежно ще се случи.“

Ибрахим хвърли Кючук на килима и си изтри ръцете.

— Ти си добър мюсюлманин.

— „Истина е — избърбори Кючук, — аллах е този, който прави да поникне зърното и семката.“

— Слушай с двете си уши — промълви спокойно великият везир, като сядаше на миндера и си подлагаше под гърба брокате-ни възглавници. — Ще идеш при началника на кухните, ще му занесеш парите за овните. Парите ще ти дам аз. Няма да казваш нищо нито за шлепа, нито къде си бил през нощта. Никому няма да казваш, иначе… Ти се закле в светата книга, но и без клетва все едно бих те намерил и под земята дори… Кажи на началника иа султанските кухни, че ще изпълняваш всяко негово поръчение. И ги изпълнявай, докато той не те назначи за истински готвач. Моите хора ще ти помогнат дори и в незаконните работи, за да си спечелиш законно мястото, за което мечтаеш отдавна. В същото време ще докладваш, и то само иа мене, всичко, което узнаеш за султанката Хасеки и султанските наложници. Султанът е човек и използва ясените за задоволяване на плътските си желания. Но жените са неверни и по един или друг начин могат да нанесат обида на негово величество падишаха, нека аллах продължи сянката му на земята. Дори само мисълта за такава обида е вече злодеяние. Ако забележиш, чуеш или дори само се досетиш за нещо, трябва незабавно да намериш начин да ми го кажеш…

— „Нека очите ми не виждат онова, което разумът ме кара да мисля“ — избърбори Кючук.

— Хайде! — кресна му Ибрахим. — Ще те следя. За най-малкото провинение най-изпечените джелати ще ти смъкнат кожата. А сега изчезвай от очите ми! Почакай, колко пари трябва да занесеш на началника на кухните?

Като взе парите, Кючук заотстъпва назад от този страшен човек, който всеки момент заплашваше да се пръсне от гняв, изпреварвайки срока, определен му от аллаха. Ако не беше все още толкова уплашен, би се посмял при мисълта, колко евтино си откупи живота, за който през нощта никой не би дал и пукната пара. Да подслушва и следи султанката? Че какво по-просто от това? Та нали всички там, в кухните, само това и правеха, като намираха в него своеобразно развлечение и утеха, и поне малко възмездие за вечното си робство. Гледаха как си тъпчат стомасите мързеливите одалиски, а пък самите те се задоволяваха с подслушване, скришно гледане и забранени тайни. Всеки с нещо живее на този свят.

Чак след като пусна евнуха, Ибрахим съжали, че не заповяда да го напердашат, поне за да го стреснат. За по-голям страх. Доносници имаше достатъчно и без този нищожен Кючук. Но те бяха платени и услужливостта им се измерваше с размера на парите, които получаваха. Този ще доносничи от страх. Всеки път ще се надява, че ще се избави от това страшно чувство, продавайки нечия душа (може и Роксоланината), без да знае в ограничеността си, че вече не му е съдено да се спаси от страха. Но за да усеща човек, че това ужасяващо чувство нараства в него като могъщо отровно дърво, трябва понякога да бъде бит дълго и тежко. Небитият не знае страх. От такива хора не чакай нищо. Навярно и държавата, населена с небити хора, няма да се задържи дълго и ще рухне, още преди да разцъфти като иепуснала в земята корени буйна папрат.

Ибрахим едва не викна на слугите да настигнат и върнат Кючук, за да довършат разправата. Утеши се с мисълта, че евну-хът няма да му се измъкне от ръцете. Щото като си помислиш, не е ли все едно кога човек ще бъде бит.

Бележки

[1] Ученик в медресе; обидно название на учени. — Б. пр.

[2] Околия. — Б. пр.

[3] Митнически чиновници, упражняващи контрол над цените. — Б. пр.

[4] Върховни кадии. — Б. пр.

[5] Чиновници, които поставят печат. — Б. пр.

[6] Дребосък. — Б. пр.