Павло Загребелни
Роксолана (41)

МЕХМЕД

Още от малък го влечеше към широките простори. Представяше си как седи в триумфална златна колесница (или на черен кон, а конят цял в злато и рубини). Тъпани бият: там-там-та-та-та. Необятно синьо небе. Там-там-та-та-та. И недостижими планински върхове сред ослепително чисти снегове. Дум-дум-дум. По дивата пустиня — хиляди конници, хиляди камили и черни слонове със златни покривала. Дум-дум-дум. Дворец от червен мрамор на края на пустинята, ромон на вода, кръшни одалиски. Там-там-та-та.

От досадния си възпитател Шемси ефенди се избави веднага щом излетя на воля от клетката на харема, извън вратите на Топ-капъ и се премести в Едирне, където беше всевластен валия — наместник на самия султан. На султан Сюлейман му бе провървяло по рождение. Беше единствен син на Селим хан и имаше добро здраве, а възпитателят му бе определен още от султан Баязид — мъдрият Касъм паша, който след време стана дори везир, оставайки в Дивана до дълбоки старини.

Всеки от шехзадетата, когато напускаше Топкапъ и отиваше в определената му от султана провинция, получаваше веднага свой собствен двор: везир, имам, дефтердар, нишанджия, поет, астро-лог-мюнеджим, хаваши, еничари и, разбира се, харем, одалиските за който избираше сама султанката. Всичко беше както даваха суджук на войниците за поход. Везир на Мехмед стана един от някогашните хора на блестящия дефтердар Скендер челеби на име също Мехмед, наречен Узун, тоест Дългия. Той се отличи заедно със своя другар Ахмед по време на сюнета на Мустафа, Мехмед и Селим, когато тези пробивни възпитаници на Скендер челеби организираха на Атмейдан невиждан огнен празник. Тогава султанът забеляза двамата кадърни юнаци и им даде титли на бейове, след което вече ги държеше близо до себе си и имаше възможност да се убеди в мъжеството и жестокостта им, проявявани към враговете в битките, и когато трябваше да даде на Мехмед везир, повика сина си и го попита кого би искал да вземе: Мехмед паша или Ахмед паша. Шехзадето избра Мехмед. Ахмед паша беше предпазлив, хитър, дори може би коварен като вода под тънък лед. А Мехмед Дългия беше нагъл, решителен, нескривано жесток, кръвожаден като хищен звяр и умът му беше остър, безпогрешен, точен — всичко, което шехзадето би желал за себе си. Дългия не криеше от никого привичките си. Не току-така беше учил в училището за млади еничари, не напразно беше изкарал школата по жестокост и коварство при Скендер челеби. Да тъпче, да къса, да хвърля — и напред, напред; да се промъква през непроходими места, през живи хора, без да обръща внимание на нищо: да хвърчат глави, да се лее кръв, да ехтят викове и стонове — не се озъртай, напред, напред, животът принадлежи на смелите, безжалостните и не на тъпоглавите главорези, а на мъдрите и мъжествените. Щастието е с тебе, когато животът е в твоите ръце, когато държиш поводите опънати. На самия край на пропастта не затваряй очи, не се спирай, нито минута колебание и почивка, зорко око, твърда ръка, несъкрушима воля.

Затворен, със страшно свъсени вежди, гръмлив глас и жилаво тяло, което не знаеше умора, владеещ с изключително умение всяко оръжие, издръжлив в походите, пировете и подвизите в любовното ложе, Мехмед Дългия сякаш би трябвало да се гордее като образец на османска доблест, а в същото време той ненавиждаше човешката природа и порода така откровено, като че изпитваше презрение и към самия себе си.

Разбира се, към шехзаде Мехмед младият везир се отнасяше с нужната почит, беше негова сянка, твърдо намерение, оголена сабя, наказваща ръка.

И на двамата името бе Мехмед — и на шехзадето, и на неговия везир. Единият повелител, другият — негов слуга. Но макар Дългия да беше слуга на султанския син, последният скоро стана нещо като негово ехо, едно бледо повторение, безсилен подражател, мъчеше се да достигне своя везир и никога не можеше да го настигне, превъзхождаше Дългия по рождение и положение, ала му липсваха обикновените възможности, които може да даде на човека само природата и които не можеш да получиш срещу никакви богатства.

Над Мехмед още от раждането му тегнеше убеждението, че е наследник на трона и затова трябва да израсне страшен и могъщ като султан Сюлейман. Не мислеше за Мустафа: надяваше се, че някакви сили — небесни или земни — непременно ще го премахнат и отстранят, ще освободят и очистят пътя към престола за него, Мехмед, понеже той е престолонаследникът. Беше роб на тази мисъл още от дете. Заченат в насилие, бе се родил с хилаво и немощно тяло — не тяло, а мъка. Растеше любимец на султана и султанката, те наричаха другите синове по имената им, само за Мехмед казваха винаги „нашият Мемиш“. За него бдяха най-внимателно и грижливо. Малкият Мехмед беше обграден от учители, лекари, имами, съветници, астролози и знахари, но все едно шехзадето растеше хилав и макар в лицето и фигурата да приличаше на Сюлейман, беше само бледо и жалко копие на султана, който също, както бе известно, не се отличаваше с особена сила.

Характерът на Мехмед беше също далеч от съвършенство, настроението му се менеше по невероятен начин и той биваше ту извънредно добър, ту зъл до жестокост, а минутите на просветление отстъпваха място на цели дни тежък душевен упадък. Но най-много мъчеха Мехмед телесните недъзи, като че тъкмо в него се беше сбъднала горчивата истина, че когато дяволът си избере жертва, взема й не само душата, но и тялото, понеже знае, че с тялото взема всичко.

Но в това хилаво тяло живееше железният дух на Османовци. Мехмед чувствуваше как още от раждането си той и неговите братя са близко до смъртта само поради това, че принадлежат към подраста на Османовци, над който надвисваше нечовешкият закон на Завоевателя. Освен това той се бе случил и с немощно тяло. Спасение виждаше само в бягството от своята немощ, в презрение на плътта, в закаляване на тялото, в непокорство на съдбата и преодоляване на слабостта. Той е престолонаследник. Нему ще бъдат предадени империята, съдбите и животът на хората, та нима не е властен над собствения си живот?

Безкрайно се зарадва, когато в лицето на Мехмед Соколлу получи свой помощник, слуга и верен човек. Живееха като зверове, като хищници, разбойници и грабители. Шехзадето искаше да отиде на война, но война нямаше, затова пък тя можеше да бъде заменена с лов. Все едно имаше убийство, кръв, гонитба, преследване, изнемогване и безкрайни простори. Никакви удобства, простота, груба храна, да спиш на камък, подложил под бузата ръка, да се грееш край огъня, да се просмучеш от миризмата на собствените си нечистотии, да слушаш наоколо проклятия и ругатни и сам да ругаеш и проклинаш, да виждаш зелена заря над главата, да се мокриш под досадните дъждове — това е твоят живот, понеже ти си наследникът на трона, ти си наследникът!

В двореца не поглеждаше харема, прекарваше цялото си време сред соколите и орлите, обичаше да яде с еничарите, като се покланяше почитателно на казана с пилаф, понеже казанът при еничарите се смяташе за най-висшето божество.

И още обичаше да се боят от него. Пет сина имаше султанът и всичките бяха различни и с различни желания. Мустафа обичаше да го обожават. Мехмед — да се боят от него. На Селим всичко му беше все едно. Беше ту горд, ту приветлив, ту празнословен, ту лентяй, а най-вече пияница и развратник още от четиринадесет години. Баязид беше просто добър и страшно подвижен. А Джихан-гир би дал всичко само да не го закачат и да не му пречат да мечтае.

Мехмед знаеше, че от султана трябваше да се боят. А той е престолонаследник, затова трябва да се погрижи всички да се страхуват и от него. Но зает с превъзмогването на телесната си немощ, нямаше време за това и непрекъснато отлагаше намерението си да стане жесток като султан Селим, като великия Завоевател или поне като своя везир Мехмед паша Соколлу. Освен това, макар и да се смяташе престолонаследник, започваше да се тревожи от упоритото мълчание на султан Сюлейман, който не обявяваше своя приемник.

И едва в деня, когато в Едирне дойде султанският ферман за преместването на шехзаде Мехмед с неговия двор в Маниса, най-големият син на Роксолана разбра: това е!

Сега под негова власт беше цялата провинция Сарухан, сякаш една малка империя. Стамбул беше на няколко дни конна езда, сега само се приготви както трябва, бъди с твърд дух и тяло, най-вече с тяло, понеже то е най-големият ти враг, а пък ти си престолонаследник!

Изпращаше гончии при султанката-майка. Искаше да знае за всеки прекаран от нея ден. Виждаше се вече султан, а майка си, засмяната и мъдра Хасеки — всевластна валиде, повелителка на Топкапъ, най-първа опора на младия падишах. Обичаше я така силно и искрено, както ненавиждаше негодното си тяло. Обграждаше се с дервиши, свети хора, знахари, мошеници. Идваха отвсякъде, стичаха се като тъмни облаци върху ясно небе, изникваха от огромните тайнствени простори на Азия, от Персия и Индия, от Египет и Сирия, появяваха се сякаш от въздуха. Продаваха на отчаяния шехзаде лекове и амулети, съветваха го, врачуваха и му предсказваха съдбата. Едни казваха да пие вино, други забраняваха, едни съветваха да яде овнешко, други — само дивеч. Имаше и такива, които напълно отхвърляха природата, виждайки спасение в действието на окултните, тайнствени и всемогъщи сили.

Мехмед не вярваше на никого, но и никого не бе длъжен да пита освен своя везир, който дори спеше пред прага на своя шехзаде. Соколлу само ругаеше:

— Кожата на тези негодници не става дори и за тъпан, ваше височество! Човек е жив, докато усеща в ръцете си сабята и между краката си хълбоците на коня. За всичко останало не си струва дори да се говори. Ако питате мене, прибавете към тлъстото овнешко и кисело мляко, само че подквасено по български, и ще имате всичко: дълголетие, твърда ръка и мъжка сила!

Караше това мляко навсякъде в тулуми с козина отвътре, поеше с него Мехмед вместо вода и вино, но и то не помогна.

И когато шехзадето пишеше на Сюлейман за майка си Хасеки, че цялата й душа е почерняла от разлъката със султана, самият той се беше овъглил отдавна и не гореше, а дотляваше, в него се бе настанила смъртта, ширеше се и се разпростираше, но той не искаше да обръща внимание на това, не вярваше и го криеше от всички. Още съвсем малък получи от султана подарък скъп ятаган, спеше с него в люлката, слагаше го под възглавницата и когато порасна, пак го държеше в леглото, сякаш се надяваше, че ще отблъсне смъртта ако ли не със здраве — с оръжие.

Но не можа да я надвие.

Когато узна за смелите победи на султана в Унгария, заповяда на Мехмед паша да приготви пищен пир. В градините на двореца, под натежалите от сочни плодове дървета, край басейните с прозрачна вода от горски извори, на тревата бяха разстлани свилени килими, върху тях брокатени покривки, а отгоре египетско платно. По градината засноваха рояци хаваши, носейки върху протегнатите си ръце дървени табли, сребърни и златни съдове, скъпо стъкло, ястия, напитки и сладки неща, като не подреждаха всичко това на редове, а го слагаха едно върху друго, така че пред шехзадето и неговите сътрапезници се издигаха цели планини от лакомства. От дясната страна на шехзадето седеше неговият везир Соколлу, а от лявата — имамът и поетът. Имамът благослови трапезата. Мехмед даде знак, тъпаните забиха, зурнаджиите засвириха, задрънчаха струните на сазовете, започна да се лее вино, макар и забранено от пророка, но затова пък незаменимо по време на грандиозното тържествуване на ислямското оръжие и прославянето на великия султан Сюлейман, аллах да продължи сянката на величието му, докато се сменят дните и нощите. От същата тази Маниса някога беше излязъл Сюлейман. За него Маниса беше младостта, очакването на престола, но и ежедневен страх за живота. За шехзаде Мехмед тя беше последното стъпало към трона, златното стъпало, над което като в рая се свеждаха златните ябълки на щастието и надеждата, защото той беше престолонаследникът!

Надпреварваха се да хвалят, славят и възвеличават, пирът беше безкраен, траеше цял ден, продължи и вечерта, а през нощта хавашите запалиха фенери, светилници и факли, продължаваше да се лее вино и да се оглозгват овнешки ребърца, по брадите се стичаше сладкият сок на плодовете и никои не смееше да стане — който стане, навеки е загубен за шехзаде Мехмед: трябваше да търпят, стомасите им се издуваха до пръсване, пикочните им мехури едва не се пукаха, изяденото и изпитото стигаше до гърлото, а везирът Мехмед паша произнасяше нови и нови думи в чест на великия султан и неговия високодостоен наследник. Соколлу не знаеше умора, както не я познаваше и слабият тялом, но железният духом шехзаде; музикантите късаха струните на сазовете от усърдие, придворният поет четеше безкрайната „Ишретнаме“ на прочутия Иляс Ревани.

Мехмед непрекъснато пиеше, като че ли искаше преждевременно да се почувствува падишах, не се напиваше, само че всичко му се въртеше пред очите, не познаваше вече никого, не чувствуваше тялото си, не знаеше дори къде се намира, жив ли е, или мъртъв. Беше свикнал да му е зле, но толкова зле не бе се чувствувал нито веднъж през всичките двадесет и две години от живота си, ала все пак се държеше, седеше изправен, не се накланяше и не викаше за помощ, така че дори везирът Соколлу, който беше винаги нащрек като звяр, не усети нищо и се разтревожи едва тогава, когато усети как Мехмедовата ръка слепешком търси нещо във въздуха, не може да го намери, пада мъртва, отново иска да се повдигне, едва трепва и…

— Ваше височество — наведе се Соколлу към шехзадето, — мой принце, повелителю мой!…

Мехмед още седеше и очите му бяха все още широко отворени, но невиждащи. А самият той — жив ли беше, или мъртъв?

Везирът въпреки безстрашието си не посмя да докосне шехзадето. Докоснеш ли го — ще падне и не ще стане вече.

— Ваше височество — бързо зашепна Соколлу, — ваше… Мехмед неочаквано проговори. С мъртви вече очи, смразяващо неподвижен, промълви бавно:

— Когато Искендер^[1] усетил, че умира, а майка му плачела, той й казал, за да я утеши: „Понякога има радост, понякога мъка. Така е било и така ще бъде.“

Като каза това, той започна да се наклонява към везира и вече нищо не можеше да го задържи на този свят.

Лекарите бяха безсилни. Мехмед умря, без да стане от мястото. Имамът прочете сурата на Завоевателя за успокоение на душата на шехзадето. Мехмед Соколлу, този жесток, безжалостен човек, заплака навярно за първи път в живота си и започна да трие лицето си в крака на покойника. После си спомни, че някога бе чувал как славяните, когато искат да запазят тялото на покойник, го слагат в мед, а беше все пак славянин поне по произход, поне в дълбоките кътчета на своята жестока душа, затова незабавно заповяда да намерят голяма бъчва и да я напълнят с мед от анадолски пчели, който шехзадето обичаше толкова много, понеже медът разпалваше студената му кръв. Поставиха тялото на мъртвия в меда и Соколлу сам тръгна да го закара в Стамбул.

Соколлу пришпорваше жестоко своя тъжен керван, бързайки към Стамбул така, като че ли носеше радостна вест, а ие знаеше какво го очаква него самия в столицата — възможно бе дори и смърт заради това, че не бе опазил шехзадето. Той зловещо мърдаше твърдите си устни под черните мустаци и шепнеше: „Кълна се в конете, които летят запъхтени, и в ония, които, удряйки своите копита върху камъните, изкарват огън.“

Вестта долетя в Стамбул преди страшния керван. Роксолана не повярва на вестоносеца, макар сама вече да знаеше, че е истина. Султанът беше далеч, при нея бяха само Михримах и дванадесетгодишният, хилав също като Мехмед Джихангир и черната вест се стоварваше само върху нея. Черната вест и черната болка. Още не беше погребвала свои синове. Абдулах умря едва роден и тогава тя дори не видя черното му ковчеже, а сега бе обречена да се вглелсда в мъртвото лице на измития, набалсамиран, спокойно прекрасен, но мъртъв Мехмед и светът потъваше за нея в непроницаема мъгла.

Тъмнината нахлуваше в Роксоланината душа, забулваше я безнадеждно. „Сърцето ми е поразено и изсъхнало като трева, та забравям и хляба си да ям. Заприличах на пеликан в пустиня, станах като бухал в развалини. Не спя и седя като самотна птица на покрив.“

Великото число „пет“ се наруши, от него беше изтръгнато най-важното звено и то се пръсна като трохи на вятъра.

Цялата в черно, под черно фередже, тънка и крехка като момиче, тридесет и осемгодишната султанка стоеше над тялото на своя най-голям син, над своята мъртва първа наделсда и не издаваше нито звук, нито въздишка, нито движение, върху нея падаше само небесният вятър, тежък и мъртъв като тялото на мъртвия син. Умират най-добрите. „Сине мой, детето ми, мека ли е дървената ти постеля, мек ли е белият камък за възглавница?“

Беше майка — самотна и безсилна, но беше и султанка и от нея очакваха разпоредби.

Повика великия строител Коджа Мимар Синан, който вече беше завършил длсамията на султан Селим и сега изграждаше най-голямата от османските джамии — Сюлеймание, смайвайки всички с величието на зданието и още повече с упоритата бавност в работата.

Синан дойде при султанката не с пищно, а с просто работно облекло, сякаш в знак на траур за умрелия шехзаде. Беше стар и както винаги уморен, с равнодушни както на венецианския художник очи. Роксолана го прие ласкаво, помоли го да седне, почерпи го със сладки неща и като помълча, каза спокойно:

— Трябва да се построи тюрбе за тялото на шехзаде Мехмед.

— Аз съм роб на вашите заповеди, ваше величество — поклони се Синан паша.

— Трябва да стане незабавно. Лично ще следя работата.

— Ще бъда там денем и нощем, моя султанке.

Синан не питаше къде да строи тюрбето, понеже това трябваше да реши султанът, а Сюлейман не беше в Стамбул. Но Роксолана, смайвайки вещия строител, каза:

— Ще построиш гробницата до старите еничарски къшли, където неотдавна е открит гробът на тъпанджията на великия Завоевател — Мустафа. Тътенът на победните барабани на Мустафа да вдъхновява нашия син и след смъртта му.

Роксолана идваше с тъмна кола всяка сутрин на тълшия строелс, седеше скрита зад плътните завеси, сегиз-тогиз поглеждайки навън. Като наблюдаваше как докарват и пренасят камъка, приготвят разтвора и избират шарени изникски плочки за облицовка на стените, мислеше без сама да знае за какво — не молсеше нито да задърлси, нито да улови поне една мисъл. Понякога викаше при себе си Синан паша, който се трудеше наравно с помощниците си и простите роби, и го питаше безмълвно: „Как може да се лсивее по-нататък? Къде е спасението? Къде?“

Синан разбираше безмълвните въпроси на отчаяната млада ясена и внимателно й разказваше за своите строелси, за тайните на света, които се откриват пред очите му като озарение. На младини се потрудил здравата за разширяване на границите на османската дърлсава, а после цялата империя неочаквано му заприличала на кон: предните крака са се откъснали от земята, но не са достигнали още нищо, а задните са завинаги приковани към камъка, не могат нито да се откъснат, нито да влязат в този камък, сами са се превърнали в камък, вдигат се над света в отчаян скок. Така той разбрал призванието си: камъкът. Но камъкът е праволинеен като скуката на походите, той е завършекът, в него не се усеща просторът, който изпълва душата на човека с чувството за безкрайност и вечност. Тогава къде е вечността? В завоюването на просторите и тяхното покоряване? Пространството може да се завладява с меч, но това е самоизмама. Има по-сигурен начин. Човешкият талант, талантът на строителя. Човечеството винаги е оставяло след себе си храмове, дворци, големи градове, гробници, колони, обелиски. Вечността молсе да бъде уловена само от човешкия талант. Тя лети над земята като небесно сияние, а човек трябва да остави от нея на земята. Колкото повече остави, толкова по-голяма е заслугата му. Вечността е впримчена, закована и облечена във форма от нашата душевна същност. Понеже самата вечност няма форма, тя е всемогъща и улсасяваща като мрака и хаоса, и само ние й даваме форма и същност.

Никога досега мъдрият Коджа Синан не беше имал такава внимателна слушателка, никой още не беше разбирал така мислите му, но навярно и никой не бе прониквал така дълбоко в замислите му, корените на които се криеха и от самия архитект.

Роксолана слушаше за окованото в камъка пространство, а пред очите й се простираха неизмерими тюркоазено-сини простори и над тях месец, кървав като рубина върху тюрбана на Сюлейман. Каменните килийки на върха на колоните ставаха все повече и все по-дребни и по-дребни, край големите куполи се кълбяха други, по-малки като дима от ада, който все повече и повече се разпростираше по земята.

Тюрбето на Мехмед беше завършено преди завръщането на Сюлейман от похода.

Сюлейман беше безутешен. Заповяда до тюрбето да се изгради голяма джамия на шехзадето и ходеше всеки ден с Роксолана да гледа как под старите орехи Синан паша полага каменните основи на зданието, което трябваше да увековечи паметта на техния син.

В Топкапъ всичко замря. Диванът не се свикваше. Не се приемаха чуждестранни посланици. На султанските обеди не се допускаше никой освен Хасеки. Сюлейман прогони всички поети и певци и нареди да се изгори огромната сбирка от скъпи музикални инструменти. Не се говореше нито за веселба, нито за война и почти пет години султанът не ходи на поход. Единственото, което направи веднага — изпрати в Маниса на мястото на умрелия брат втория син на Роксолана — Селим, който в лицето, косите, очите и усмивката приличаше толкова много на майка си, че Сюлейман не можеше да го гледа без сладък трепет и ако не показваше към него предпочитание докато беше жив Мехмед, то само защото последният беше роден преди него.

Но животът си искаше своето. Стамбул трябваше да се храни, трябваше да се събират данъци по пръснатите на огромни разстояния земи на империята, да се наказва и помилва. Мехмед Соколлу беше изпратен при стария Хайредин Барбароса — да послужи на море, щом не можа на сушата да опази султанския син. Сякаш за да се покаже на Соколлу колко много е загубил, неговият някогашен другар, предпазливият и хитър Ахмед паша беше направен везир и Рустем веднага го нарече „насапунисан“, като започна да го ненавижда открито, което Ахмед паша не можеше да си позволи и ненавиждаше султанския зет тайно, а пък това, то се знае, е много по-опасно. В Дивана везирите се ругаеха и си смъкваха един друг чалмите, а великият везир, не издържайки повече издевателствата на Рустем паща, се нахвърли върху него с юмруци. Рустем измъкна сабята си, но не замахна с нея, заявявайки пренебрежително, че би отрязал на великия везир всичко най-ценно за него, но за съжаление то отдавна вече е отрязано, а главата на стария евнух не представлява никаква ценност.

— Ти, робе славянски — ръмжеше и пръскаше слюнки тлъстият евнух, — ще ти покажа аз как си служа със сабята! Ще окастря всичко излишно по мутрата ти, ще я обеля като портокал.

— Моето лице е входът към рая, през който ще влезе само моята душа, нищожно изчадие — друсаше се от смях Рустем. — А твоята безобразна мутра е вход към нужника. Ти ще издъхнеш в такава смрадлива яма, че дори гъсениците и червеите ще бягат от трупа ти!

Разярен, великият везир се завтече при султана и започна да вика, че предава държавния печат и негово величество да избира — или той, или босненецът!

Султанът избра Рустем. Сюлейман паша беше заточен в Гели-болу, където в безсилна ярост доживя до деветдесет години и умря не от насилствена смърт, което можеше да се смята за необикновено щастие. Вторият везир Хюсрев паша не след дълго умря от гладна смърт поради своята неизлечима болест. Почина и великият Хайредин, освобождавайки мястото на Мехмед Соколлу, който неочаквано за себе си бе станал каптанпаша. Султанът се обграждаше едва ли не с два пъти по-млади от него хора и не можеше повече да седи в столицата.

В източните покрайнини на империята се бунтуваха племена, навярно подстрекавани от къзълбашите, и това беше прекрасен случай да се даде възможност на новия велик везир Рустем паша да покаже пълководческите си способности, особено като се има пред вид, че той познаваше добре тези краища, а в това време шехзаде Селим би могъл да замени султана в Стамбул и да започне постепенно да свиква със сложното изкуство да властвува, защото сега той беше наследникът, макар и необявен.

Така Сюлейман, обкръжен от пълчищата на победоносната си войска, отново потегли на голям поход.