Павло Загребелни
Роксолана (10)

РЕКАТА

Като се възкачи на престола, Сюлейман се обърна с послания към владетелите на всички приятелски и враждебни земи в Азия, Европа и Африка. Могъществото на султана трябваше да се проявява още в пищните титли, с които започваше посланието: „Аз, с неоценимата и безкрайна благост на Всевишния и с великите, изпълнени с благословения чудеса на Главата на пророците (да му бъде въздаден най-нисък поклон, както и на неговия дом и спътниците му), Султанът на Султаните, Императорът на могъщите Императори, раздаващ венци на Хозроите^[1], които седят на престолите, сянката на Аллах на земята, служител на прочутите Мека и Медина, места божии и свещени, където всички мюсюлмани дават обет, покровител и властелин на светия Йерусалим, повелител на три велики града — Стамбул, Едирне и Бурса, както и на Дамаск, мириса на Рая; Триполи и Сирия; Египет — чудото на века, прочут с радостите си; на цяла Арабия, Халеб, Араба и Аджена, Диарбекир, Зулкадрия, чудесния Ерзерум, Себаста, Адана, Карамания, Каре, Чълдър, Ван, островите на Бяло море и на Черно море, страните на Анадола и кралство Румелия, на цял Кюрдистан, Гърция, Тюрк-мения, Татария, Черкасия, Кабардия и Грузия, на благородните татарски племена и всички останали Орди, зависими от тях, на Кафа и другите съседни градове, на цяла Босна със зависимите от нея земи, най-сетне владетел на много градове и крепости, които е излишно да се изброяват, аз, Императорът, крепостта на правосъдието и Цар на Царете, средище на победата. Султан, син на султани — на султан Селим хан, син на султан Мехмед Завоевателя, аз, по могъществото си украсен с титлата Император на две земи и за завършване на величието на моето Халифатство прославен с титлата на две морета…“

И по-нататък, в зависимост от това за кого беше предназначено посланието, се предлагаше или да се покорят, или се обещаваше мир, или се настояваше за мир, в потвърждение на което трябваше да се даде данък, който незабавно да се изплати на султанския пратеник.

С такова именно искане се беше отправил Сюлеймановият пратеник Бехрам при унгарския крал Лайош, но последният, подтикнат от своите безстрашни и войнствени графове, беше заповядал да обезглавят Бехрам, а пък на султана не беше отговорил нищо. Та и какъв ли отговор при такава подла постъпка? Когато една велика държава убива посланиците на малка държава, това пак може да се обясни, понеже прекалено голямата сила неминуемо трябва да се изрази най-малкото в позорни действия. Но на кого да се оплаче малката държава и къде ще търси помощ? Затова пък голямата държава има възможност да накаже както подобава коварните нарушители на световния ред, като по този начин даде урок и на тях, и на всички други, които биха поискали да последват примера на нечестивците.

В Стамбул топовете гръмнаха за война. Еничарите на Атмейдан приветствуваха с радостен вик свещената воля на султана. Сюлейман не свикваше Дивана^[2], не се съветваше, не говореше срещу кого е войната, но всички знаеха и без това: срещу неверните, както и да се наричат те!

Султанът сам извеждаше тържествено войската от Стамбул. Яздеше любимия си черен кон със златни такъми, зад него беше любимецът му Ибрахим, с когото единствено можеше да размени дума, а по-нататък вървяха четиримата му везири, зад тях бейовете, придворните пажове и капуджиите^[3] от дворцовата стража, еничар-ските старшини и самите еничари, които вървяха зад конниците в пеши строй с високите си шапки и рунтави калпаци. Султанът смайваше всички с чалмата си, висока като колона, с две паунови пера и огромни рубини. Четиримата везири бяха с ниски, широки чалми, със златни гайтани по горния ръб. Бейовете се бяха нагласили с чалми като на падишаха, но много по-ниски. Главите на учените улеми бяха украсени с намотани околовръст чалми. Немите можеха да се познаят по острите високи калпаци от златоткано платно, а капуджиите — по червените шапки, килнати така, че падаха назад. Еничарските старшини, за разлика от редовите еничари, украсяваха калпаците си със снопче пера, прикрепени със скъпоценни камъни.

След разкошната султанска свита и страшния корпус на еничарите по улиците на Стамбул през целия ден преминаваха тристата хиляди войни, доведени от Султанските ливади, където се бяха задушавали от скука вече цяла година: подир войската сред облак от смрад бавно преминаха доведените от Сирия от Ферхад паша шест хиляди камили, натоварени с припаси, а след тях, като плашеха уличните зяпльовци, преминаха могъщите слонове, сред които беше и султанският слон със златни такъми, със стоманени мечове на бивните, черен, както и Сюлеймановия кон.

Това беше в събота на осемнадесетия ден от джемадзи юл еввел (май) 1521 година. Сюлейман положи основния камък в джамията на своя баща Селим на петия хълм на Стамбул, поклони се на праха на великия Мехмед Завоевателя и поведе ужасяващата си войска към Едирне, като спираше често за почивка и лов в горите край Марица.

Никой не знаеше срещу кого ще бъде насочен ударът на тази сила, кой пръв ще стане жертва на султанското могъщество. Може би не знаеше още и самият султан?

Десет дена вървяха до Едирне. Почивки, лов, молитви, диспути на учените улеми. Тук към огромната султанска войска се присъединиха отрядите на румелийския бейлербей Ахмед паша, потомък на свети Сава. За високия си славянски произход Ахмед паша си спомняше само когато на султанския Диван прекъсваше нахално везирите. Смяташе ги всички за нищожества, мечтаеше да стане везир, та дори да замени и самия Пири Мехмед.

След още десет дена стигнаха в Пловдив. От горите и планините към ужасяващата войска докараха хиляди нови хора, те се вливаха в страшния облак, без да знаят къде отиват и какво трябва, да правят, мнозина нямаха никакво оръжие, освен най-обикновен заострен кол или дърварска брадва.

Нужни бяха седем дена, за да стигнат София.

Българската земя стенеше от нашествието. Като някакъв ис-полински октопод войската се впиваше с хиляди смукала в градовете, селата, полетата със снопи, пчелите и във всяко добиче, във всяка струя дим, във всеки кладенец и смучеше ли, смучеше, носеше страх, робство и опустошение. От всеки двор вземаха по един дукат, две овци (или една с агънце) и овен. Двадесет къщи обединяваха в катун (лятно пасбище). От всеки катун се искаше по една шатра, пита кашкавал, три въжета и шест юзди, един тулум масло и един овен. Само в София беше заповядано да докарат десет хиляди каруци с продоволствие за войската. Освен това от всеки пет къщи трябваше да тръгне по един войн на поход със султана. От тези, които оставаха, се вземаше по един дукат на човек и една десета част от реколтата за султана, дето пази земята на аллаха, една четвърт от реколтата беше за спахиите, а по две аспри на всяка глава добитък, на всеки пчелен кошер, кон, кладенец и на дима от печките се вземаха за пашите, които тръгват на път, и за пашите, които се връщат, за войската, когато преминава, и пак за войската, когато трябва да се попълва. Но съгласно закона това бяха обикновените данъци — харадж^[4], ашар^[5] и джизие^[6]. А там, откъдето минаваше войската, султанските кехаи, които вървяха отпред с еничарските отряди, започваха да събират данък по навик. Водеха се принудителни работи; строяха се крепости, прокарваха се пътища, вдигаха се мостове. Султанските събирачи на продоволствие денем и нощем трупаха запаси за войската: ечемик, пшеница, брашно, месо, дърва. Който укриваше запасите, подлежеше на незабавно и безпощадно унищожение — хората, селищата, общините. Какво ли би могло да остане дори и в най-богатата страна след такъв грабеж? Но изобретателността на султанските дефтердари нямаше край. Измисляха се нови данъци и се смъкваха с още по-голямо старание и жестокост: фураж за султанските коне и животни, помощ за нуждите при похода — помощ за свещената война, данък за престояване на войниците и дори данък за труда, положен от зъбите на османците при яденето на християнските храни — диш парасъ.

Ако султанът беше взел в похода и харема си, тогава биха събирали и данък за харема, но Сюлейман водеше само стамбулския зверилник: върху огромни каруци, теглени от волове, бяха поставени железни клетки с лъвове, тигри, пантери, хиени, вълци и мечки. За зверовете се събираше прясно месо.

Вземаха коне, биволи, магарета, всяко колело, греда и парче въже. Злочестите хора, като грабваха, каквото можеха, а често и с празни ръце, бягаха по горите и планините, поне да си спасят душата, търсеха плодородна земя колкото може по-далече от пътищата, хвърляха там в земята зърното, за да поникне някой класец и да могат да изхранят дечицата си, да продължат рода си и да не бъдат затрити.

Султанът изложи плана си за похода едва на Съвета на везирите в София. Трябваше да отидат към Белград, да превземат тази крепост и да се укрепят завинаги на Дунав, като изпълнят волята на прадедите. Намерението беше дръзко, но достойно за величието на султанската държава. Сам Мехмед Завоевателя не бе можал да превземе Белград дори и след като се бе прославил с превземането на Цариград и когато изглеждаше, че няма сила, която да устои пред неговата мощ. Сюлейман питаше везирите си за съвет, но всички виждаха, че този мълчалив и загадъчен властелин няма да отстъпи от смелото си намерение, пък и огромната войска, която цял месец тъпчеше българската земя, вече не можеше да се върне назад. Стрелата беше сложена на лъка, тетивата беше опъната — нямаше друг изход.

От софийското поле султанът изпрати хиляда еничари с Хюсрев бей, за да започнат обсадата на Белград и да завземат Земун за по-добър достъп до града, който очакваше нападението от юг, откъм планината Авала. Сюлейман помнеше какво беше тревожило Мехмед Завоевателя край Белград. Той беше искал да прехвърли войската през Сава, да я разположи край Дунав и да се укрепи там, за да не позволи на унгарците да се притекат на помощ на Белград. Но на Дивана бейовете го бяха разубедили: „Щастливи повелителю, не прави това, понеже няма нужда.“ Така брегът на Дунава беше останал оголен, а оттам унгарците безпрепятствено бяха изпращали на обсадените откъм сушата белградци необходимата помощ и припаси и Завоевателя така и не бе успял да завземе този славянски град.

След еничарите към Белград беше изпратен великият везир Пири Мехмед паша с двадесет хиляди конници и петдесетина огромни топове за разрушаване на стените на горната крепост.

Сам султанът тръгна към Шабац, който тогава се наричаше Бу-ирделен, но след четири дена го срещна вестта: „Град Буирделен падна и сто неверници станаха плячка на сияйния мюсюлмански меч.“ Тези сто защитници бяха убили седемстотин турци, но не бяха могли да устоят повече. Султанът влезе в крепостта през шпалир от глави, набучени на колове. Заповяда да укрепят Шабац и да прокарат през него Сава. Седеше на брега на реката в зелен заслон, направен от млади клонки, наблюдаваше работата, мълчеше и мислеше. Сетне заповяда да построят мост върху Сава. Отново седеше от ранни зори в зеления заслон, не допускаше при себе си дори и Ибрахим и гледаше реката.

Везирите, пашите и еничарските аги гонеха хората с тояги, хората работеха понякога до шия във вода, мъкнеха дебели греди, тежки лодки и салове, връзваха, настилаха, укрепваха.

Султанът не можеше да откъсне поглед от повърхността на реката. Тя лежеше пред него като земя, като безпределно течащ простор, който поглъща всичко на света, покорява и подчинява дори времето. Той беше подчинил времето на себе си, трябваше да подчини и пространството. Да го победи, да го потисне, да го зароби! Да премине през тази река, без да се докосне до нея, със сухи стъпала, леко и летейки, да почувствува тя неговата сила, власт, могъщество и злост, да я покори, да я лиши от воля и да я презре, нека да се гърчи, да стене, да се мята и да реве!

Реката беше като онази забравена от него славянска девойка. Едновременно тя и привличаше, и отблъскваше — странно съчетаване на несъединимото — миришеше на чужди билки, на непознати треви и растения, миришеше на чужда воля, от която Сюлейман се опиваше като от кандийски вина или от замайващ опиум. Като седеше по цели дни неподвижно в зеленото прикритие на брега на великата славянска река, мътна и своенравна, той неочаквано за себе си (може би от султанската самота?) си спомни онова, за което беше забравил или не искаше да помни, беше го изхвърлил от душата си още на сутринта след онази нощ с малката смешна чужденка. Трептенето на птиците в предутринните дървета, звездите на зодиака, величието на небесата и непробиваемата гъстота на листата, а през всичкото това — — белите пръсти върху тежките полукълба на гърдите, думите без значение и невъзможността да се разбере езикът на другия.

Султанът седя ден, втори, а към края на втория ден изпрати в Стамбул подаръци за одалиската Гюлфем. Защо за Гюлфем — не би могъл да отговори сам. Хиляди хора обграждаха гигантската му шатра със златна топка на върха, но от тези хиляди не допускаше до себе си никого, чакаше покоряването на реката.

На третия ден започна дъжд. Валя цяла седмица, разбушува-лите се вълни удариха моста, откъснаха го от бреговете и го понесоха надолу по течението, като го трошаха и рушаха. Десет дена хиляди хора, изнемогвайки, загивайки и тънейки във водата, строиха този мост, десет дена султанът в зной и дъжд седя на брега под зелените клони и гледа непрекъснато реката, а сега от направеното не остана нищо. Сава течеше свободно и своеволно и на Сюлейман му се струваше, че тече през него, през душата му.

Той заповяда да започнат да прехвърлят войската и конете на другата страна с галери, а сам четири дни почива, като повика при себе си Ибрахим. Странен беше този султан. Не водеше войската в атака, не размахваше сабя, не рееха над него зелени знамена, не бумтяха султански тъпани. Беше пуснал по цялата земя своите паши и бейове като кръвожадни песове, знаеше, че и без него всичко ще бъде така, както при всички Османовци: шпалир от набучени на колове хора, пирамиди от отсечени глави, хорска мъка, страх и кървава завеса, изтъкана от чуждите страдания, а зад нея — отделеният от всичко султан, падишахът — Владетелят на Века, сянката на бога на земята.

Безстрастната ръка на султанския хронист беше записала в това време в походния дневник:

„Земята на неверните се напълни с бежанци. В тази победоносна война акънджиите^[7] бяха разделени на две части. Едното крило премина на влашка земя, за да завземе Ердел и Темешвара, а другото крило вървеше с царската орда и те грабеха околните градове и краища.“

„И от Пири паша пристигна гончия. Той донесе вест: градът на име Земун е завзет! Стреляли с топове, водила се тежка борба, но накрая с божията милост градът бил взет. Много мюсюлмани паднали в боя за вярата. Неверниците, хванати в града, станали жертва на меча. Жените и децата са взети в робство.“

„Един роднина на сина на татарския хан тръгна с татари за Срем да събира храна за войската. Дойде вест, че по пътя ги срещнали много неверници, завързал се бой и в него загинали много от татарите с роднината на хановия син.“

„Босненският санджакбей Яхия Пашич, преминавайки по унгарска земя с шест хиляди войска, завзе три града. Два от тях са взети с бой. Всички неверници са посечени. Имаше грабежи.“

„Мустафа паша се върна от грабеж. Доведе много роби.“

„От Яхия Пашич дойде човек. Донесе пет глави и доведе оковани в желязо шестима неверници. На Дивана те бяха посечени.“

„Яхия Пашич нападна един град. Съсече много неверници, 70 или 80 неверници бяха изпратени на султана. На Дивана всички бяха посечени. Шестима бяха хвърлени на слона и той ги разкъса.“

Сюлейман спокойно съзерцаваше тези жестокости, сякаш смяташе, че в наказанията е нужна не само строгост, а и изобретателност и дори изтънченост. Не забелязваше, че жестокостта е още по-изобретателна, отколкото мъдростта.

През последния ден на юли Сюлейман за първи път гледаше Белград от земунския бряг. В Земун бяха хвърлени на дивите зверове братята Михаил и Марко Скоблич, които защищаваха града от Хюсрев бей. Дали това зрелище забавляваше султанските очи?

На брега на Дунава срещу Белград отново беше направен голям заслон от зелени клони за султана. Той идваше всеки ден в него, свикваше кратък съвет, даваше нареждания и по цели дни разглеждаше мълчаливо от своето зелено прикритие непристъпния славянски град на високия бряг на реката. Кървавочервен от пожара, издигнал се чак до небето, Белград напомняше онази порфирова колона, която Сюлейман повали в Стамбул. Всичко трябва да бъде повалено, повалено и хвърлено под краката, да бъде поробено и потиснато, иначе сам ще бъдеш поробен.

Осемдесет и седем хиляди обкръжиха Белград и непрекъснато обстрелваха стените му с топове, поставени на единадесет места. Никой не можеше да помогне на обречения град. Лайош, кралят на унгарците и чехите, комуто принадлежеше градът на Дунав, нямаше сили да излезе срещу страшния султан.

Император Карл беше зает с борбата срещу немския монах Лутер и френския крал Франциск, който беше нападнал Италия. Австрийският херцог Фердинанд нямаше с какво да отбранява дори собствената си земя. Римският папа Лъв не знаеше как да се справи с ереста, разцепила неговата църква. Венецианците не искаха да се карат със султана.

По този начин някакви си петстотин защитници на Белград, отрязани от целия свят и изоставени от всички на света, трябваше да се бранят от всемогъщата султанска сила. От брега на Сава към града напредваше с войските си великият везир Пири Мехмед паша, от дунавския бряг напираше везирът Мустафа паша, с когото бяха всички стамбулски еничари. Започна рамазанът, големият мюсюлмански празник, и войската с още по-голямо настървение се втурна към непристъпната крепост. Султанът заповяда да построят край самия Белград плуващ мост през Сава. Отново заваля. „И проляхме върху тях дъжд; и ужасен бе дъждът над онези, които увещавахме!“

На Съвета на везирите беше решено: сутринта на четвъртия ден от рамазана да бъде първият пристъп! Бранителите запалиха долната част на града и избягаха в горната крепост. След седмица от стените на крепостта скочи жена. Доведена при Пири Мехмед, тя каза, че в крепостта вече няма нито храна, нито военни припаси. На следващия ден, в петък, Сюлейман се приближи до стените на крепостта, заповяда да му направят навес, почива някое време в него, а след това заповяда да тръгнат на пристъп. Под стените на крепостта се закълбиха облаци от войска. Крепостта издъхваше. Замлъкна дори кулата на сърбина Джурач Утешенович, огънят от която беше най-опустошителен през всичките тези дни. На стените издигнаха бяло знаме. Султанът заповяда да прекратят огъня. Защитниците молеха за десет дни, та да подготвели града за предаване, но всъщност през това време усилено запушваха дупките в стените. Отново гръмнаха топовете.

Беше заловен един преоблечен като еничар пратеник до унгарския крал за помощ, беше изправен пред султанския съвет и набучен на кол.

От последния пристъп вече нямаше спасение. На 26 рамазан^[8] 927 година по Хиджра (или на 29 август 1521 година) султанските мюезини^[9] за първи път изпяха от белградските височини езан^[10]. „Пири паша с дефтердаря влезе в кулата, за да завладее хазната. Веднага след тях се появи отрядът на смедеревския санджакбей Хюсрев бей. Свиреше музика. На султанския съвет удариха три пъти тъпана, с който се разгласяваха радостните вести. Над града беше издигнат еничарският жълто-червен байрак. В чест на това събитие свиреше музика. Настъпи благословената нощ Лейлю и кадир, най-светлата за мюсюлманите, понеже през тази нощ при Мохамед е дошло първото божие откровение.“

Сюлейман пусна сто и петдесет унгарци, които бяха защищавали Белград заедно със сърбите, да отплават през Дунав при своя крал и да му разкажат за султанската сила. Двама от тях — Блаж и Моргай — бяха изправени пред Ибрахим, който беше сега сул-тановите очи, уши и уста, беше волята на султана и неговата наказваща десница, и всички знаеха това, освен пленниците, ала те и да го знаеха, все едно вече с нищо не можеха да си помогнат, понеже победеният може само да чака. Какво? Милост или смърт?

Навярно те вече се досещаха, че ще умрат, затова гледаха Ибрахим с мрачно равнодушие, а той се наслаждаваше на неограничената власт над тези двама безстрашни мъже, които с действията си бяха доказали, че не се бояха от смъртта, но които трябваше да се изплашат от онази смърт, която той щеше да им определи, та и затова беше заповядал да ги докарат тук. Те бяха странни. Да беше поискал да намери сред хиляди хора двама толкова различни, едва ли някога би могъл да ги намери — така много се различаваха външно.

Блаж — висок, светлокос, синеок, тънък и гъвкав като юноша, с красиви тънки мустаци, златист загар по лицето, целият в синьо, със сърмени ширити по дрехите, стоеше, гордо пристъпил, като че се опираше с дясната си ръка на дръжката на въображаема сабя (оръжието, разбира се, им беше отнето), гледаше над Ибрахимовата глава някъде много надалеч и виждаше там нещо, достъпно само за неговото око — навярно обгръщаше с поглед от смъртната си висота най-отдалеченото и най-удивителното нещо от историята на своя народ: черноморските степи, тревите, конските табуни, прекрасните ездачи, огньовете под звездите, лястовиците в небето, широкия Днепър, Карпатите, слънцето на крайдунавската равнина.

Моргай — нисък и черен като кипчак^[11], стоеше някак недодялано, неумело, разкрачил привикналите да обгръщат конски хълбоци нозе, пронизваше бледоликия султански оръженосец с острия си като на юрук^[12] поглед, презрително кривеше устни под черната подкова на мустаците, като че ли искаше да каже на Ибрахим: „Не ти мене, а аз тебе трябваше да съдя, понеже и моята кръв е луда, като на тези роднини на моите далечни прадеди — куманите, а ти си само един идололик изменник и толкоз.“

Но само изглеждаше, че Моргай иска да заговори с Ибрахим по този начин. Понеже въпреки цялата външна разлика с Блаж у него имаше нещо неуловимо и недостъпно, което го сродяваше с Блаж дори повече, отколкото ако бяха синове на една майка. Стояха като две крила на своя народ, като две страни на един и същи образ — ако ще живеят, ще живеят двамата, ако ще мрат, то пак заедно!

Ибрахим имаше остро око и още по-остър ум. Той мигновено схвана, че никой не би могъл да сплаши тези хора, затова се обърна към тях, показвайки съчувствие.

— Как така стана, че не удържахте на думата си?

Блаж гледаше все така горделиво над Ибрахимовата глава, явно беше отлетял твърде далеч с мисълта си от това безнадеждно място, за да се върне тук, та да задоволи нечие любопитство, затова пък Моргай трепна възмутено при Ибрахимовия въпрос и хвърли в отговор кратко и твърдо:

— Удържахме я.

— Позволете да ви напомня, че това не е истина — усмихна се Ибрахим. — Белград вдигна бял байрак, че се предава, а след това започна отново да се отбранява. Какво е вашето, ако не измяна? Всемогъщият султан…

— Байрака го вдигнаха слабите духом. Такива, за съжаление, винаги се намират. А пък ние никому и никога не сме обещавали да се предаваме. Дадохме дума да защищаваме крепостта и я защищавахме докрай.

— Някакви си жалки хиляда защитници срещу всемогъщата ислямска войска?

— Нима храбростта зависи от броя — трепна Блаж. — Зад нас стоеше цялата наша земя.

— Тази земя е турска. Султан Баязид Светкавицата подари тази земя на сръбския деспот Стефан Лазаревич и той построи тук крепост.

Блаж търпеливо поясни:

— Този бряг на Дунава даде на Стефан унгарският крал. И оттогава унгарците бяха обещали да помагат на сръбските си братя. Нашият войвода Янош Хуниади прогони оттук самия султан Завоевателя, пред когото се огъна Цариград.

— Но вие не можахте да повторите подвига на Хуниади, а? — засмя се Ибрахим.

— Затова пък не изменихме на своята земя — упорито повтори Блаж, намеквайки сякаш, че той, Ибрахим, въпреки сегашното му величие и власт над техния живот, е в края на краищата един нищожен изменник и нищо повече.

Всеки друг би побеснял от такова нещо, но Ибрахим си оставаше студен и спокоен.

— Имате ли някакви желания? — попита той почти кротко.

Блаж не отговори. Моргай сви широките си плещи. Какви желания могат да имат хора, които докрай са следвали своя дълг и имат пълното право да смятат, че с това са изпълнили предназначението си на земята.

И тази дума „земя“ прозвуча като оскърбление и обвинение вече за самия Ибрахим.

— Хвалите се, че сте останали верни на земята си ли? Такава вярност заслужава награда. Султанът ми поръча да ви възнаградя, както подобава. Вие искахте тази земя — ще ви я дадем. Ще бъдете закопани в нея. Заровени живи. Гроба ще си изкопаете сами. Наистина, изкопчийството при мюсюлманите се смята за много позорна работа, а да си копаеш сам гроб — за най-позорната, но какво мога да направя? Пък и вие не сте мюсюлмани.

— Да, ние сме християни — твърдо произнесе Блаж. — И затова няма да си копаем гроб сами, та ако щете живи да ни одерете.

— И това може да стане — усмихна се Ибрахим, — но вие поискахте земята…

И като подражаваше на султана, заповяда с едва забележимо движение на ръката да махнат от очите му обречените.

Тези хора вече не съществуваха за него. Бяха отдавна мъртви. Разговаряше с тях просто от любопитство. За да узнае какво говорят мъртвите. Живите му харесваха повече. Бяха по-почтителни.

Блаж и Моргай бяха закопани живи още същия ден между четвъртата и петата молитва. Свидетели на нечовешкото наказание бяха всички унгарци, на които Сюлейман подари свободата, и пленените в Белград сърби.

Ибрахим наблюдаваше наказанието възседнал своя черен като на султана кон със златна украса. Без дрехи, вързани със здрави въжета, хвърлени на дъното на много дълбока яма, изкопана под високия бряг, на който стоеше изтерзаният и опушен победен Белград, Блаж и Моргай не молеха за милост, от ямата не се чу нито стон, нито вик.

Сюлейман вече беше изпратил на всички, които трябваше да зарадва или сплаши, фетхнаме^[13], че Белград е в ръцете му. Сега седеше в разкошния си шатър и редеше тъжни стихове, пълни с печал, меланхолия и безнадеждност. Пиеха с Ибрахим вино и султанът четеше газели за безполезността на богатството, славата и могъществото.

— Харесват ли ти моите газели? — попита любимеца си.

— За ваше величество няма нищо невъзможно — весело отговори наглият грък. — У вас възникна желание да създадете газела и го изпълнихте. Кой може да ви попречи?

— А собственото неумение?

— А кой ще посмее да забележи вашето неумение?

— Когато редя стихове, преставам да бъда султан Сюлейман. Тогава съм поет, който се нарича Мухиби.

— А кой ще посмее да раздели великия султан от стеснителния, замисления Мухиби?

Султанът остана в Земун дванадесет дни. Оттам често отиваше с кораб или по моста в Белград, ловуваше в околните гори, гледаше как поправят кулите и стените, свикваше съвета на везирите, раздаваше награди и подаръци.

Най-напред награди Яхия Пашич Бали бей, като го извика от Сланкамен за пълното разрушаване на Срем (той изгори и сравни със земята градовете Купиник, Митровица, Червен и Илок и унищожи напълно всичко живо, като създаде широк пояс от опустошена ничия земя). Сега докарваха камъните от сремските градове за възстановяване на разрушения Белград.

Двете хиляди пленени сърби — жени, деца и старци — султанът заповяда да закарат с еничарска охрана пеша до Стамбул. Караха ги три месеца. През Ниш, София, Пловдив, Едирне, през планини, реки и блата. Плач и стон огласяха планините и горите.

Носеха със себе си икони и мощи на светци. Хората излизаха да ги посрещнат, за да се поклонят на светините и на страданията на нещастниците, изнасяха хляб и вода, вино и месо. Но откъде ли можеше да се намери такова нещо след разорението от султанските душегубци? Неволниците носеха със себе си мощите на света Петка, които българският цар Иван Асен беше измолил някога от кръстоносците във Византия и пренесъл в столицата Търново. При турското нашествие в България мощите бяха скрити във Видин, а след това княгиня Милица беше измолила от своя зет султан Баязид да ги даде на сърбите. Оттогава Белград беше мястото, където се пазеше Петка Търновска. „С пришествием твоим сербская земля обогатится“ — се казваше в църковната служба в чест на света Петка.

Сюлейман позволи на хората да излизат на пътя, да целуват иконите и мощите, но срещу заплащане. Парите трябваше да отидат в султанската хазна.

В Стамбул султанът заповяда на гръцкия патриарх да изплати за реликвите дванадесет хиляди дуката, ако не иска да ги хвърлят в морето.

На прощаване още дълго гледа от високия белградски бряг сливането на Дунав и Сава. Двете исполински славянски реки течаха под краката му, стелеха се пред него, своеволни, непокорни и могъщи. Ореховите води на Дунав, дълбоки и загадъчни, плуваха спокойно и величествено, а Сава влачеше от планините въртопи от глина, тиня и пяна, удряше се със сила в пречистото тяло на Дунав, мътеше неговите дълбоки води. Дунав отблъскваше Сава. Известно време те се носеха редом като два бурни потока — единият тъмен, орехов, чист, а другият жълтоглинен — не вода, а само кал. Дунав упорствуваше и се пазеше от калната Сава, но жълтият поток се разстилаше все по-широко и по-широко и въвличаше в своята мътилка нови и нови светли кръгове вода — и голямата река се предаваше, оставяше се да бъде пленена, ревейки и треперейки като в конвулсии, и вече течеше към морето размътена като душите на хората, завладени от нещастия, престъпления и ненаситна жажда за властвуване. Не е ли така мътна и неговата душа? Сюлейман не можеше да намери в себе си сила да откъсне поглед от сливането на реките.

В Стамбул се връщаше без войската. Пътуваше бързо, с кратки нощувки и почивки. Седемдесет и пет дена му бяха нужни, за да стигне от Стамбул до Белград, тридесет дена загуби за завземането на града и още тридесет и един се връщаше назад към столицата.

В едно сръбско село го пресрещна вестта за смъртта на най-малкия му син Мурад. Само старият Пири Мехмед се осмели да предаде на султана тежката вест. Всеки друг би могъл да заплати с главата си за такова известие, но коя ли ръка би се вдигнала срещу белите коси на стария везир? Султанът печално отговори с редове от корана: „Ако аллах би пожелал да вземе дете, то наистина би избрал онова, което иска, което е сътворил. Хвала на аллаха! Той е един и всемогъщ!“

След като получи вестта за смъртта на сина, Сюлейман почива два дена. Два пъти присъствува на конни надбягвания, участвува в лов, разгледа от коня една стара сръбска църквица. Вярваше, че вечният бог и щастието му на повелител няма да го оставят, — нали беше роден да властвува и трябваше да изпълни предначертанието си. Сетне тръгна към Стамбул. По пътя не искаше да вижда никого, освен Ибрахим, Пири Мехмед и стария Касъм паша. В Едирне извика при себе си Ахмед паша, когото беше обикнал за храбростта, проявена пред стените на Белград. Не го плашеше това, че в Стамбул вилнееше чума, след която беше дошла едра шарка, безжалостно отнасяща малките деца.

Когато в Стамбул френският посланик започна да умолява чрез великия везир султана да го пусне да замине от обхванатата от мор столица, Сюлейман гневно и в същото време с изумление беше възкликнал: „Какво иска той и къде ще бяга? Нима не знае, че чумата е божия стрела, която никога не удря покрай целта? Ако бог пожелае да го умъртви, никакво бягство и изчезване няма да помогнат. Човек винаги стои пред неизвестност. Чумата влезе и в моя дворец, но аз не го оставям.“

В столицата Сюлейман се завърна без церемонии, без триумф, незабелязано се прехвърли с постланата с килими султанска ладия от Силиврия, слезе на брега в градините на харема и се затвори в покоите си. След два дена умря неговата малка дъщеря, която нямаше още дори и име. А след още осем дена черната шарка взе и първородния султански син Мехмед. Трите малки телца, поставени в ковчези до краката на покойния султан Селим, отнесоха със себе си любовта на Сюлейман към Махидевран. Черкезката обезумя от мъка. Беше доставяла такава наслада с хубавото, закръглено, добре гледано тяло и с децата, които раждаше леко, с желание и радост, а сега изгуби всичко само за няколко дена и макар че оставаше жив тригодишният султански син Мустафа, тя чувствуваше: кратките години на нейното величие бяха свършили.

Сюлейман не искаше да види повече своята жена. Гълъбицата е простреляна — защо е нужен лък?