Павло Загребелни
Роксолана (24)

ТРЕСАВИЩЕТО

„Душа на моята душа, повелителю мой! Привет на този, който поражда утринен ветрец; молитва към този, който дарява сладост на влюбените уста; хвала на този, който изпълва с жар гласа на обичащите; почит към този, който обгаря като страстни слова; безкрайна вярност към този, който е озарен от пречиста светлина, като лицето и главата на възнесените; към този, който е зюмбюл с образ на лале, пропит с аромата на верността; слава на този, който държи пред войската знамето на победата; на този, чийто зов: «Аллах! Аллах!» е чут на небето; на негово величество моя падишах предаваме чудото на Най-висшия повелител и беседите на Вечността.

На просветлената съвест, която украсява съзнанието ми и е светло съкровище на моето щастие и моите тъжни очи; на този, който знае най-съкровените ми тайни; на покоя на моето измъчено сърце и умиротворението за моята изранена гръд; на този, който е султанът на престола на моето сърце и светлината на моето щастие, се покланя неговата вечно предана робиня със сто хиляди рани на душата. Ако вие, мой повелителю, мое най-високо райско дърво, поне за миг благоволите да помислите или попитате за тази Ваша клетница, знайте, че всички, освен нея, са под закрилата на милостта на Все-милостивия. Понеже в деня, когато неверното небе сътвори над мен насилие и без да обръща внимание на сълзите ми, заби в душата ми безброй мечове на разлъка, в този съден ден, когато ми отнеха вечното благоухание на райските цветя, моето битие се превърна в небитие, моето здраве в немощ, а моят живот — в гибел. Може би творецът ще се смили и като види моята мъка, отново ще Ви върне при мен, съкровище на моя живот, за да ме спасите от отчуждението и забравата. Нека стане така, о повелителю мой!

Денят ми в нощ се превърна, о месецо тъжен…

Повелителю мой, светлина на очите ми, няма нощ, която да не изгаря от горещите ми въздишки, няма вечер да не долитат до небесата безутешните ми ридания и мъката ми по вашия светъл лик.

Денят ми в нощ се превърна, о месецо тъжен…“

Не знаеше ли Роксолана, че пише на султана, който след Белград и Родос беше намислил да потопи в кръв земята на угрите? Имаше ли поне зрънце искреност в тези странни писма, или само измама и традиционни условности. А може би и в това неискрено словоизлияние тя искаше да надмине всички?

Сюлейман беше отново на поход. Този път срещу Унгария. Тръгна от Стамбул в понеделник на 23 април 1526 година по Хъзър^[1], когато полята се раззеленяват, конете ги извеждат на паша, а султанският двор се премества за лятото в Караагач. Преди това по цялата империя бяха разпратени гончии, за да предадат султанския указ на спахиите, които притежаваха царски тимари, да тръгват на поход срещу неверниците, като вземат според обичая със себе си необходимите бойни припаси, прислуга, храна и облекло за половин година от Хъзър до Касъм^[2]; всеки да върви по свой път, за да могат в началото на юли всички да се съберат край Белград. В Стамбул и по всички градове и села на безкрайната османска империя се извършваха приготовления. Смазваха поводите с восък и лой, опъваха тъпаните, точеха сабите, изковаваха наконеч-ници за копия, пареха и слепваха дърво за лъкове, лееха топове, дялаха греди за галери, отбираха овни, тъпчеха в дисаги пушено месо, а в кожени мехове сушени плодове, шиеха знамена.

В деня Хъзър правоверните захвърлят работата и празнуват. Казваха, че ако бременна жена работи през този ден, щяла да роди изрод. Затова Роксолана, която отново чакаше дете, не излезе през този ден извън стените на харема да изпраща султана. Прощаването бе станало през нощта, в султанската спалня, на безкрайните зелени покрови, върху зелените поляни, където се раждаше и избуява-ше като млада трева нейната любов.

През април валят дъждове, които се смятат свещени. От дъждовната вода дават на болните да пият. Девойките си мият косите, та да растат буйни. Когато дъждовете валят четиридесет дни, сред народа цари радост. Колят овни, раздават месо на бедните, молят се в джамиите. В деня Хъзър под дъжда садят около къщите бръшлян, та всички болести да избягат от стопаните, когато бръшлянът се обвие. Садеше ли и Роксолана бръшлян?

Сюлейман тръгваше от Стамбул с пищност и блясък, които не можеха да бъдат помрачени дори от проливния дъжд. Везирите Мустафа и Аяс, със златоткани дрехи, съпровождаха султана. Великият везир Ибрахим, целият в скъпоценни камъни и злато, вървеше отделно — все едно още един султан. Дворцовата свита, воеводите, улемите, а след тях еничарите и конната войска, вървяха, развяли зелени знамена под тътена на тъпаните и писъка на войсковите зурни, които неуморно извиваха древния марш на султан Санджар. Носеха се диви викове, които можеха да оглушат дори и мъртвия. Където стъпи турски крак, трева не расте. След войската вървяха камилите с хазната и светите книги, после слоновете с позлатени наушници, конете и мулетата с денкове. Само за първата нощувка бяха разпънати хиляда и петстотин шатри. Вървяха послушно, радостно и с желание, понеже така беше решил техният султан. Той не ги водеше да щурмуват крепости, но в поход вървеше заедно с тях. Беше сякаш винаги преуморен, главата му бе сведена под огромната тежка чалма върху дългата като на птица шия, очите му, вглъбени в нещо отвъдно, като че ли не забелязваха нищо наоколо, а всъщност бяха много зорки — нищо не убягваше от зловещо втренчените очи на загадъчния владетел. Странен султан. Завземаше само онова, което не бяха могли да превземат неговите предшественици: Белград, Родос, а сега Унгария. Водеше войни само с неверниците, макар че може би сам носеше в себе си тяхната кръв и беше взел от тях най-любимата си жена. Наистина странен султан. Но могат ли да се обяснят постъпките на човек, над когото не стои нищо друго, освен вечността и смъртта?

Когато през зимата Сюлейман ловуваше в околностите на Едирне, той заплашваше не само безмълвните зверове, а и чуждата човешка сила — император Карл, римския папа, целия свят и цялата земя, която все едно не се стряска от никакви заплахи, макар и да я нападаш в отчаяние и безсилие с цялата си ислямска войска.

Просторна, безкрайна, прекрасна, силна, плодородна и всемогъща земя, а ти пред нея си слаб, безсилен и преходен и единственото, което можеш, е да се съединиш с нея, да се върнеш в лоното й. Но когато разполагаш с невиждана сила, когато владееш половината свят, неволно възниква изкушението да влезеш в двубой със земята, да я превземеш цялата, да я завладееш и покориш. Не хората по нея, понеже те падат безсилни под ударите на меча като покосена от коса трева, а самата земя! Безмълвната, неподвижната, могъщата! Двубой насаме, помощници в него не може да има, всичко служи само като помощно средство и всичко, което пречи на това безумно намерение, се премахва безжалостно и просто, както се помитат от масата трохите хляб.

Над сто хиляди войска, триста топове, стотици галери по Дунава, безкрайни обози, стада овни за колене, камили, коне, мулета и магарета — всичко това отново се движеше като тъмни облаци, в потоците на непрестанен дъжд към зелените дунавски равнини, за да убие по тях всичко живо, да го стъпче, разруши и унищожи. Изсичаха цели гори за огньове, изпиваха цели реки вода, изяждаха купища хляб и месо, оставяха след себе си цели планини нечистотии; орди от плъхове и тълпи от лешояди придружаваха войските по всичките пътища, мор ги преследваше неотстъпно като зла участ. Завоевателите страдаха от набезите на смели ускоци^[3] — българи, сърби и власи, които не се плашеха от нищо. Земята бе тяхна, небето и планините бяха техни! Промъкваха се до врага, хващаха пленници, убиваха онези, които оказваха съпротива, ограбваха обозите. Не помагаше нищо — нито еничарите, изпратени напред да пазят от нападения, нито ужасните наказания. В Родопите бяха заловени петима български ускоци, двама бяха обесени, а трима набити на кол; край Крушевац бяха обесени заловени сърби, други четирима бяха набучени на кол и още шестима под хълма Авала досами Белград. Дъждът се ля неспирно четиридесет дни и четиридесет нощи. Камилите гинеха от влага. Воловете затъваха в калта заедно с топовете. Почти всички мостове на реките бяха отнесени. Когато в Белград султанът направи преглед на войската, оказа се, че повечето от спахиите бяха дошли без необходимите неща и провизии. Търговците, които вървяха след войската и нарушавайки установените от султана цени на продоволствието, смъкваха от войниците по-високи цени, бяха наказвани безмилостно със смърт. Султанът, както винаги по време на поход, постепенно се изпълваше с хладна ярост, която растеше и се надигаше като водите на Дунав и Сава, той я очакваше с нетърпение, с упоение усещаше как се натрупва в него и изпълва цялото му същество. Яростта беше подсъзнателно оправдание пред самия него. Завладяваше го винаги, когато започваше нова война. Така беше край Белград и Родос, така трябваше да стане и сега. Приближените му смятаха, че султанът се ядосва на лошите изпълнители на неговите заповеди, на военните неуспехи и поражения, а всъщност беше друго, но това не можеше да знае никой, пък и сам Сюлейман никога не би признал дори пред себе си истинската причина за немилосърдното си настроение.

Оправдание. Дори обикновеният, от най-нисък произход човек трябва да оправдава всяка своя постъпка пред хората и пред бога, а какво да се каже за онези, които имат власт и които се разпореждат със съдбините на държавите и дори на целия свят! За всеки свой поход Сюлейман всъщност имаше няколко оправдания. Пред себе си, пред войската си и най-сетне пред целия свят.

Най-леко беше с войската. Именно със собствената войска, а не с народа, понеже за него никога не мислеше и не говореше, и всъщност нямаше народ, а само поданици, сред които бяха войниците и защитниците на вярата и шериата — имамите и уле-мите. Към тях именно се обръщаше султанът пред всеки нов поход, прибягвайки към най-простите оправдания: отива да защитава вярата, изпълнявайки заветите на прадедите си.

За широкия свят имаше друго оправдание, макар и всеки път едно и също: да се накажат непослушните. Белград трябваше да бъде наказан за това, че беше проявил непослушание към победителите от Косовската битка, беше нарушил верността към османския меч и беше преминал под егидата на унгарския крал. Родоските рицари трябваше да понесат наказание за пиратството по море. Най-сетне Унгария беше виновна пред Високата порта за подготовката на кръстоносен поход срещу ислямския свят. Този поход беше замислен още от папа Лъв X, когато султан беше Селим Страшни. Папата беше разпратил легати^[4] по цяла Европа, във всички държави по площадите и в църквите поставяха заключени с девет ключа метални кутии за събиране на пожертвования за свещената война, шиеха хоругви, от едната страна на които изобразяваха папата и краля, а от другата — турците и други зли езичници. В Рим служеха молебени за успехите на кръстоносния поход, папата сам раздаваше милостиня и ходеше бос и гологлав до църквата „Свети апостоли“. На Лате-ранския събор беше прочетено писмо от император Максимилиан, който изказваше желание да възстанови империята на Константин и да освободи Гърция от варварите турци. „Ние на драго сърце бихме използвали своята власт и не бихме пожалили дори собствената си личност за това начинание, ако другите християнски глави ни се притекат на помощ.“ Но обявявайки се на думи против турците, в действителност Максимилиан водеше непрекъснати войни срещу християнските владетели. Затова никой не можеше да даде за провъзгласения от папата кръстоносен поход нито един воин, понеже на всеки монарх войните му бяха нужни за защита и разширяване на собствените владения. Разединената Европа не можа да я обедини дори заплахата от страна на обагрения в кръвта на собствения баща и цялото свое семейство жесток султан Селим, който веднага след като стъпи на престола, обеща на своите еничари да завоюва целия свят. Кралете и князете като че ли се вслушваха не в отчаяните призиви на римския първо-свещеник, а в издевателския постулат на еретика Лутер, гласящ, че да се воюва срещу турците означавало да се противопоставят на бога, който ги използвал като наказващ бич за греховете. Само унгарският крал Лаело II, над чиито владения надвисваше страшната турска сила, незабавно свика кръстоносно опълчение от селяни и малоимотни дворяни на Ракошкото поле край Пеща, но нямаше нито оръжие, нито войводи.

Косите, вилите, тоягите и синджирите бяха единственото оръжие на селяните. И така въоръжени, забравени от целия свят, те трябваше да се изправят срещу страшната османска сила, докато в това време магнатите и епископите, изпокрили се в своите владения, щяха спокойно да наблюдават безславната им гибел. Събрани вкупом, почувствували силата си и изпълнени с гняв срещу богатите, опълченците избраха за свой предводител дребния дворянин Юрай Секей, провъзгласявайки го за селски крал под името Дьорд Дожа, и тръгнаха да громят земевладелците. Въстанието се разпростря от Дунав до Тиса и едва край Темешвар войводата на седем града Янош Сапояи, като настъпи срещу селяните с истинска войска, ги разби. Ранен, Дьорд Дожа беше пленен от Сапояи и подложен на страшни изтезания. По заповед на Сапояи палачите късаха тялото на Дьорд с нажежени клещи, после го поставиха на железен трон, като му сложиха на главата нажежена желязна корона, след което го разсякоха на четири части. Въстаниците бяха бесени по крушите на цели гирлянди и победителите вдигаха под тези дървета на смъртта пищни гуляи. Епископът благослови всичко това, кралят похвали действията на Янош Сапояи, а дворянското събрание в Пеща закрепости за вечни времена селяните към земите на техните владетели, хвърляйки във вечно робство онези, които бяха проявили готовност да защищават своята земя и цяла Европа от османското робство.

За този неосъществен кръстоносен поход бяха вече дори забравили, ала за Сюлейман сега той беше прекрасен случай да оправдае пред целия свят намерението си да накаже както подобава Унгария.

А всъщност имаше наум друго. В душата си лелееше мисълта да стане единствен владетел на света, да победи и отстрани император Карл, да покори всички владетели и всички земи. Заради това искаше да съедини границите на империята си с всички велики и могъщи държави, да се опре на тях, сякаш търсейки подкрепа и в същото време да надвисне над тях като неизбежна заплаха, като меч на вярата. Затова трябваше да възбужда у себе си гняв и се радваше, когато чувствуваше как този гняв расте в него, как го изпълва и залива като бесните мътни води на гигантските реки.

Както преди шест години, в началото на властвуването си, отново дойде на брега на Дунав, гледаше бурните му, развълнувани от побеснялата Сава води и мислеше за мътния поток на своята войска. Сто хиляди спахии и четиридесет хиляди еничари ще преминат по тази притихнала, заляна от дъждовете земя — какво ще ги спре? Ала едновременно с възхищението от тази страшна сила изникваше и едно глухо недоволство, което постепенно прерастваше в ярост. Срещу хайманите спахии, които бяха дошли на война, без да ги е еня за славата на османското оръжие, а само с намерение да ударят кьоравото. Срещу неуспешните действия на военачалниците, които досега тъпчеха по бреговете на Дунав, без да унищожат несигурните заслони, изпречени от унгарския крал. Султанът се лютеше още и поради това, че гон-чиите му препускаха твърде дълго до Стамбул и обратно и той още нямаше вести от Роксолаиа, от разлъката с която този път страдаше както никога досега. За какво ти е най-голямата власт, ако не можеш да чуеш думите от единствената жена на света?

Не искаше да вижда дори Ибрахим. Близо до Белград изпрати заповед на великия везир да не тръгва с войската си да се съединява със султана, а да удари към Петроварадин, където се намираше сам главнокомандуващият унгарската войска архиепископ Пал Томори. Епископът, като научи, че срещу него идва великият везир, избяга от Петроварадин, като остави там гарнизон от хиляда души начело със сръбския войвода Джорджи Алапич. Но и тези хиляда войници оказаха такъв отпор на Ибрахим, че той се би край Петроварадин цели две седмици и нищо не можа да постигне. Най-сетне, като завзе в дунавските плитчини няколко изоставени от противника колиби, Ибрахим побърза да изпрати при султана вестоносеца Баба Джафер с радостната новина: крепостта Петроварадин е превзета. Същата нощ от Стамбул долетя гончия и донесе най-сетне писмо от Роксолана. Сюлейман се зарадва на писмото и в радостта си подари хиляда дуката на вестоносеца на великия везир. А след ден научи, че Ибрахим беше излъгал: Петроварадин не се предаваше. Сюлейман изпрати на помощ на великия везир хиляда най-верни еничари. През нощта, прикривайки се под дъждовните потоци, еничарите поставиха под стените на Петроварадин две бурета с барут, в образуваните от взрива проломи се хвърлиха най-отчаяните главорези и сега вече Ибрахим наистина можеше да се похвали пред султана със своята първа победа и да сложи на пира на победителите в краката на Сюлейман петстотин глави на защитници на Петроварадин.

Султанът постепенно се успокояваше. Чу словата на своята Хасеки. Започнаха победи. Ибрахим пръв забеляза изчезването на Сюлеймановата ярост и като издебна момент, оплака се на покровителя от султанката, която беше пренебрегнала неговите подаръци и искрената му преданост така, че той още не може да се съвземе от нанесения му удар.

— Ще помисля по това — обеща му Сюлейман и още в първото си писмо, което написа в отговор на посланието на Роксолана, й отправи укор за отношението й към великия везир. А за да придаде на думите си още по-голяма тежест, като изпращаше подаръци на султанката, спомни си и за своята одалиска Гюлфем: предаде за нея шише с италиански парфюм и 60 златни флорина^[5].

Отново заповяда да му поставят зелен навес от дъжда, седеше по цели дни на брега на Дунава и наблюдаваше как се прехвърлят в Сремската равнина безбройните му войски. Чувствуваше се всемогъщ творец, създал тази сила, която би могла сама себе си да погълне, ако нямаше възможност да унищожава всичко наоколо. В очакване на плячка за себе си и слава за своя султан ислямската войска се придвижваше като мръсна и страшна вълна в между-речието на Дунав и Драва, по зелените лъки и поляни на Сремската равнина. Отдавна ли турските коне тъпкаха тази равнина, отдавна ли я гориха и опустошаваха, а ето че тя лежи пред завоевателя сякаш дори недокосвана от меча му, неизпотъпкана от копитата на конете му. Отново живее и ражда зеленчуци, жито и плодове.

На Дивана беше решено да вървят покрай Дунав, направо към Буда — столицата на Унгария. За да преминат Драва, Сюлейман заповяда да построят мост. Нищо не обичаше така, както мостовете през реките. Отново седеше край водата и наблюдаваше как дивата стихия се покорява на стихията на неговата войска, на неговата собствена сила, която не можеше нито да се ограничи, нито да се спре. Тридесет хиляди души градяха моста през набъбналата от страшния дъжд Драва. За пет дена мостът беше готов. От 21 до 23 август всичките войски се прехвърлиха на другия бряг и Сюлейман заповяда да унищожат моста. Не можеше да има връщане без победа. А дъждът се лееше, като да бе настанал краят на света. В потоците вода чезнеха топове, цели отряди войска бродеха из разкаляните дунавски плитчини, хората затъваха в мочурищата и гниеха живи, камилите, воловете и конете издъхваха с хиляди, мнозина бягаха, но султанската сила беше толкова голяма, че загубата комай и не се забелязваше, изостаналите не ги чакаха дълго, на уморените не даваха почивка, отчаяните ободряваха с обещание за победа, страхливците и бунтовниците наказваха жестоко и бързо. След всеки сблъсък с отделни унгарски отряди внимателно се вглеждаха във войните и който имаше рани отпред, получаваше почит и щедри султански награди, а у когото се оказваха отзад — тия ги набиваха на кол.

Младият унгарски крал Лайош се мяташе в безсилие и отчаяние. Роден седеммесечен, той сякаш и на света беше дошъл преждевременно, като че беше бързал да изпита колкото може повече нещастия за най-кратко време. Десетгодишен беше коронясай с царство без власт, която си бяха присвоили отчасти могъщите магнати, отчасти епископите и свещениците. И като че ли на смях беше наречен Лайош, макар че не можеше да бъде и сянка от подобие на славния унгарски крал Лайош, при когото преди двеста години Унгарското кралство се беше ширнало от Балканите до Балтика и от Черно море до Неапол.

Препирните между феодалите, разногласията между духовенството, намесата на Хабсбургите, които още при Максимилиан се стремяха да подчинят унгарската земя и ожениха Лайош за внучката на Максимилиан — Мария, нищожността на двадесетгодишния крал, който въпреки вродената си болезненост беше неудържим пияница и развратник, — всичко благоприятствуваше на Сюлейман. А ако нещо му пречеше, то беше небето, което изля върху султанската войска истински потоп, и земята, която разтвори недрата си, сякаш се мъчеше да погълне тази чужда и вража сила.

Отчаяният крал заповяда, възраждайки старинния унгарски обичай, да разнасят по всички села и градове окървавена сабя като знак за война и опасност за отечеството. Успяха да съберат само двадесет и две хиляди войска, но и за тях нямаха опитни войводи, понеже хърватският бан Франкопан само обещаваше, че ще дойде да помага на краля, а войводата Янош Сапояи, макар и да предложи да доведе двадесет хиляди войска, ги водеше толкова бавно, като че очакваше султанът да разбие краля.

Кралят беше принуден да назначи за главнокомандуващ архиепископ Пал Томори, който току-що беше излязъл от фран-цисканския манастир, за да стане архиепископ на Калоча. Римският папа Климент, който не можа да измоли от Европа нито един воин в помощ на унгарския крал, съумя само да изпрати своята благословия и отчаяният крал беше принуден да се довери на духовенството, понеже дворянството го беше изоставило, а може би то го изостави тъкмо заради това, че се бе предал на духовенството. И този път стана така, че двадесет и двете хиляди необучена и въоръжена как да е унгарска войска трябваше да се изправи срещу сто хилядите султански главорези, тръгнали за плячка. Томори убеди краля да изведе силите си срещу Сюлейман, да го срещне на брега на Дунав при селището Мохач и там с божия помощ да разбие неверниците за слава на християнското оръжие. И кралят, и неговият главнокомандуващ бяха еднакво невежи във военните дела, и двамата, макар и по различни причини, пренебрегнаха границите на обикновената човешка разсъдливост, сякаш не разбираха, че в случай на разгром ще бъде унищожена не само тяхната нещастна войска, но и цяла Унгария, към която с тревога гледаше Европа, смятайки я за защитница от османците, не познавайки още своята истинска спасителка — Русия.

На 28 август Сюлейман заповяда да обявят на войската, че на другия ден ще има битка. Дъждът се изливаше още по-страшно, а зад стената от вода се виждаха само камбанариите на Мохач, който се беше притулил на ръкава на Дунав. Наоколо беше кал, блата, изпотрошени дървета, затънали топове, преобърнати шатри, издъхващ добитък, изкаляни ислямски войни с жалки мокри чалми. Ала отстъпване назад нямаше, трябваше да се бият. Така искаше аллах. Червеният шатър на султана със златната топка отгоре поставиха върху пясъчната ивица — единственото парче земя, което можеше да се смята за сухо. Сюлейман падна на колене, кланяше се доземи, молеше се ревниво и усърдно:

— Боже мой, могъществото и силата ми са в тебе! Боже мой, помощта и защитата ми са от тебе! Дай сила, боже, на народа Мохамедов!

През нощта гончия донесе писмо от Роксолана. Падна от изнемога пред прага на султанската шатра, но само след като предаде собственоръчно на Сюлейман скъпоценното писмо. Султанът заповяда да загърнат гончията със златен кафтан, да го сложат в суха шатра и да не го безпокоят, докато се наспи.

„Владетелю мой, шахо мой, любими на душа и сърце, живот мой, единствена надежда на този и на онзи свят! Нека Вечният отдалечи Вашата почтена особа от всички болки, а Вашето битие от всички недъзи, нека Той Ви приближи до своите безкрайни милости и Ви предаде под закрилата на своя най-голям любимец Мохамед и под защитата на своите угодници; да Ви помогне, та Вие с щастливата си звезда и царското знаме винаги да печелите победи над презрените и злорадни неверници — амин, най-велики Помощнико! Днес аз, вашата робиня, благодарение на приятното отношение на Повелителя, което предизвиква безкрайна радост, и на Вашето благородно писмо, ароматно като мускус, бях издигната от праха на забвението, защото сте благоволили в своя царски щастлив час да се погрижите писмото да стигне до мене и да ме ощастливи. А с каква чиста щедрост са пълни страниците му! Главата е увенчана с корона, а благословените стъпала — с бисерни скъпоценности и рубинови багри. Вашето писмо пресуши кървавите сълзи на моите разплакани очи и ги напълни със светлина, а в тъжното сърце вля радост. Нека се изпълнят, о ден на моето щастие, всички желания и радости на душата Ви, нека градините на Вашето благополучие са изпълнени с прекрасните жасминови цветове на моята любов, очарователна като Вашето пресветло лице, о мой владетелю, мой султане, мой падишахо!“ Кой друг би могъл да намери такива слова и в такава минута за този мрачен човек? Султанът четеше и препрочиташе писмото от Хурем, съжаляваше, че й причини болка, като й писа за Ибрахим и изпрати подаръци на Гюлфем, каеше се в душата си за всички несправедливости, които беше допуснал към Хасеки, и може би се кълнеше никога повече да не й причинява и най-малка болка, разбира се, ако аллах не допусне неговата гибел и му подари утре победа, ако му помогне да оцелее там, където никой не се надяваше да оцелее.

Кралят чакаше султана пред Мохач. Хълмисто поле, а отстрани пясък и върби. Черните облаци пълзяха почти по полето, изсипвайки потоци вода, заливайки хората, конете и топовете. Църковните прелати вдъхновяваха с пламенни слова войните за битка с неверниците. Кралският канцлер Стефан Бърдарич съветваше да отстъпват. Сръбските войводи Радич Божич и Павло Бакич, които добре познаваха войнствения нрав на турците, съветваха да се обградят с коли, ала епископите и унгарските банове искаха да се бият само в открито поле и неразумният крал послуша не опитните войни, а тези надути кресльовци и фукльовци. Войската беше строена в две редици. В първата — пехотата под прикритието на осемдесет топове (срещу триста турски), а във втората — надеждата на краля: конницата. Самият крал, с хиляда обковани с желязо конници, обкръжен от църковните прелати и велможите, обикаляше и ободряваше своята войска, докато в това време султанът, седнал на Златния трон в разкошния си шатър, провеждаше последния Висш съвет преди боя. Бяха свикани не само войводите, а и най-старите войни от еничарите. Побелели като овци, с мустаци до пояс, старите еничари се изправиха пред султанския трон, без да скланят глави, както не се скланяха дори и пред самата смърт, не се превиваха в поклони, понеже бяха така загрубели от старост, че не биха се превили дори и от адския огън. Хюсрев бей се обърна към най-стария от тях, който се зовеше Абдула Тозлу, тоест Стареца.

— Щастливият падишах иска твоя съвет, Старецо.

— Какъв по-добър съвет, освен да се бие — отговори еничаринът.

И се извърна и от Хюсрев бей, и от султана, измъквайки се от шатъра под пороя и срещу гибелта. След него спокойно потеглиха и другите ветерани, сякаш вече смятаха всички унгарци за мъртви, а битката за спечелена.

Сюлейман попита какво мисли за битката Хюсрев бей. Той каза, че трябва преди всичко да се боят от унгарската конница. Ударът й е страхотен и не може да го издържи никоя сила в света. Затова, щом ударят унгарските конници, трябва веднага да се отдръпнат и да ги пуснат, а след това да ги обградят в железен обръч и да ги задушат. Няма друг съвет. Всичко останало е по благословената воля на аллаха и в ръцете на негово величество султана. Решено беше след общата молитва да ударят неверниците, като поставят пред цялата войска четири хиляди войни с брони начело с безстрашния Бали бей Яхия Пашич. Дребен като пале Бали бей винаги се хвърляше пръв и в най-страшната битка, защото знаеше добре, че смъртта лети отгоре, покосявайки всичко, което изскача твърде високо над земята, а него никога не го докача, заради нищожния му ръст. След Бали бей трябваше да вървят румелийските войски, водени от великия везир Ибрахим (това трябваше да бъде първата битка в живота на хитрия грък), подкрепяни от огъня на сто и петдесет топа. Третата вълна на султанската войска беше с анадолския бейлербей Бехрем паша и също със сто и петдесет топа. Четвъртата вълна — еничарската войска, придружена от шест знамена на конницата под командата на самия Сюлейман, обкръжен от верни телохранители. Султанът, също както и неговият велик везир, участвуваше за първи път в живота си в битка, понеже знаеше, че на това поле се решава съдбата на неговата империя: ако победата бъде негова, тогава ще може да царува и занапред, а ако загуби, тогава не си струва да живее. Вярваше в победата, сила му даваше последното писмо на любимата Хасеки, отново и отново молеше аллаха за помощ и като че ли самото небе му дойде на помощ, като заслони с черни облаци цялата му войска и я скри от врага, а пък него го заслепи и лиши от воля.

Съединила се с небесните облаци, турската войска се понесе като гигантски тъмен облак към Мохачкото поле. Писнаха зурни и задумкаха султанските тъпани, чиято кожа военните дюмбекчии сушиха цяла нощ край огньовете. Гърмяха топове, свистяха стрели и от хилядите саби, които се издигаха в смъртоносен замах, вееше хладен вятър, а над всичко това бушуваше порой, какъвто светът не беше виждал. Пороят хвърляше унгарските войници в смут, заслепяваше ги и ги объркваше, докато турците не му обръщаха внимание и не ги плашеше нищо, защото заради тази битка, заради убийствата, грабежите и плячката бяха вървели насам няколко месеца, тръгвайки отдън джендема, затова безстрашно удряха дясното крило на Франьо Бачани и Янош Тахи, лявото крило на Петер Перенеи и в центъра, оглавяван от самия Пал Томори. Земята стенеше под стохилядната мюсюлманска войска. Изглеждаше, че вече нищо не може да задържи тази нечовешка сила, но ето че сред пороя незабелязано изскочиха зад унгарската пехота конници начело със самия крал. Те сияеха от желязо и сила, носеха блясък на края на мечовете си и отиваха към смъртта като лъчи светлина към тъмна нощ. От страшния им удар турците се разцепиха на две крила и макар султанските топове да удариха конницата в упор и самият крал да бе два пъти ранен, могъщата лавина не спря и налетя с размах върху анадолската войска, а тридесет и двама най-смели войни започнаха да се промъкват към мястото, където обкръжен от желязната, непробиваема верига на телохранителите, върху врания си кон със златна ризница седеше Сюлейман. От смъртоносния удар Сюлейман беше спасен от здравата ризница и широкия ятаган, с който той в последната минута прикри лицето си. В същия миг пешите еничари веднага прерязаха сухожилията на конете на унгарските витязи и те паднаха под безжалостните саби. Всичко беше свършено. Главата на архиепископ Пал Томори беше поднесена на султана на върха на дълго копие. Крал Лайош, така пребледнял от рани и страх, че се забелязваше дори в дъждовната мрачина, бягаше след своите оцелели войни, но можеше да се избяга или само в Дунав, или в крайбрежните блата. Конят понесе краля към бездънното тресавище. Уцелен от турска стрела или от аркебузен куршум, конят падна и затисна краля с тялото си. Лайош се опита да се освободи, но тресавището ги поглъщаше все повече и повече, а издъхващият кон теглеше конника все по-дълбоко и по-дълбоко, докато той се задави в студената черна течност. Загина сам безславно и позорно, като повлече в тресавището на поражението и робството мъжествения народ, който не беше се покорявал никога и никому и който съвсем доскоро имаше смели крале. За един от тях — Матияш Корвин — пееха преди битката на Мохачкото поле.

Наш Матияш е крал на кралете,

дълго и славно царуваше над людете,

управляваше ни добре земите

и се справяше с враговете.

Дори турците надутостта си забравиха

и усърдно метани му правеха,

та полковете му при тях да не ходят

и пашите им да не тревожат.

Дори и след разгрома при Мохач, след като велможите покорно поднесоха на султана ключовете от столицата на Унгария Буда, в древните столици Вишеград и Естергом се сражаваха смели войни срещу турците и не предаваха крепостите, а Беч на Тиса така се държеше, че там паднаха повече османци, отколкото при Мохач, но все едно съдбата на земята беше вече решена. Пред червения султански шатър посякоха две хиляди пленници, а от главите им издигнаха чудовищна триумфална пирамида. Сюлейман седеше на златния трон и раздаваше дарове. Най-напред подари на великия везир Ибрахим перо със скъпоценен диамант на тюрбана. После нареди да дадат кафтани на всички, които се бяха отличили в боя. Поинтересува се жив ли е старият еничарин Абдула Тозлу, повика го при себе си и го попита какво трябва да прави сега.

— Султане мой — каза еничаринът, — сега гледай добре да не би свинята да се опраси отново.

Сюлейман се засмя и награди стареца с кесия злато. Беше щедър и добър. До шатъра докараха седемте глави на унгарските прелати, които оглавяваха войската. Сюлеймановите велможи ги заплюваха, хулеха ги, наричаха ги с имената на папа Лъв, Андриан, Климент, Александър и Юлий, подиграваха се:

— Е какво, кръстоносен поход срещу турците ли?

— Ще завземем Буда и ще тръгнем към Рим!

— Втората след Стамбул столица на Европа е в ръцете ни!

— А ще дойде ред и на третата и на десетата, аллах да даде могъщество на войнството си!

Донесоха главата на крал Лайош и Сюлейман заповяда да я напълнят с мускус и памук, да я украсят с черно сандалово дърво и злато и да я изпратят като най-голям трофей в Стамбул в султанската съкровищница. В същото време султанът произнесе печални слова:

— Нека аллах се смили над този юноша и накаже подлите съветници, които го предадоха в неговото неумение. Аз тръгнах срещу него с войска, но нямах намерение да скъсявам владетелския му живот. Нали едва бе вкусил от сладостите на живота и властта. Нека душата му се успокои.

Същата нощ султанът изчезна, а отново се роди тъжният, стеснителен поет Мухиби, който с цялото си сърце искаше да полети към милата Хурем, зовеше Хасеки да дойде и да се разходи в кристалния дворец на неговото сърце:

Не питай Меджнун за любов: очарован е той.

Не се надявай тайната Ферхад да ти открие: това е само приказка.

Питай ме за знаците на любовта — ще ти ги разкажа.

Любима моя, ще станеш свещ, а твоят мил — пеперуда.

И тя, като не чуваше стоновете и хриповете на умиращите по Мохачкото поле, като не виждаше пирамидите от отсечени глави пред копринения шатър на Сюлейман, бързо щеше да изпрати в отговор на тези стихове свои стихове, пропити с любов и тъга:

За сърцето ми пронизано няма цяр на света.

Душата ми жалостно стене като свирка на дервиш.

Без лицето ти мило съм като Венера без слънце

или като малко славейче без роза в нощта.

Докато четях писмото ви, сълзи леех от радост.

Или от болка, от разлъка, или — от благодарност.

Но това писмо Сюлейман щеше да прочете по-късно, когато, поставил за крал на Унгария Янош Сапояи, щеше да върви с войската си от Пеща към Сегед по гладката, опустошена и разграбена напълно земя, където за мяра ечемик даваха два, а за мяра брашно четири златни дуката. А в същото време султановите велможи си поделяха заграбените овце, така че на великия везир Ибрахим се паднаха петдесет хиляди, а на неговия неизменен финансов спътник Скендер челеби двадесет хиляди. В столицата на Унгария Буда, където Сюлейман си почиваше след похода в обградения от гора царски дворец, пристигна писмо от Роксолана с горчиви упреци за подаръците на Гюлфем.

„Мрак ми падна пред очите — пишеше Роксолана, — веднага грабнах и разбих този Ваш флакон. Не зная дори какви думи съм казала при това. После дълго спах през деня като безпаметна, бях цялата разбита, забравих и за децата, и за всичко на света. Когато се опомних, си помислих: кой ме тъпче с нозе, кой ме погубва? Вие винаги сте ме позорили и погубвали! Дано даде бог да поговорим за това, когато сме заедно. И за великия везир ще поговорим, и ако даде господ отново да се видим, ще свършим с разправиите.“

През всичките тези дни музиката свиреше весело край кралските палати. Градът гореше, ограбен, разтерзан и поробен. Топовете от крепостта бяха взети, скъпоценностите от кралската съкровищница бяха откарани, откараха също и прочутата библиотека на Матиаш Корвин. Трите големи статуи, изобразяващи Диана, Аполон и Хера-къл, Ибрахим изпрати в Стамбул, за да ги постави след време на Атмейдан пред своя дворец. Ибрахим се усамотяваше със султана, свиреше му нови мелодии на виолата си, развличаше го с мъдри беседи, гощаваше го с редки унгарски вина, които Янош Сапояи лееше щедро пред победителите, откупвайки си короната; гъркът намери в двореца портрета на покойния крал, на който Лайош беше изобразен в цял ръст с червена кралска премяна, но толкова бледен и немощен, сякаш бе предчувствувал близката си гибел. Пред този портрет, опиянен от виното, победата и безкрайните султански милости, късно през нощта, като си светеше с една мъждива свещ, Ибрахим произнесе лакейска реч, като се мъчеше да развлече Сюлейман, който изпадаше все повече в необяснима тъга.

— Недей — махна с ръка Сюлейман, — замълчи. Грях е.

Находчивият Ибрахим след време щеше да успее изгодно да продаде портрета на унгарския крал и той щеше да се озове далеч на север, чак в замъка на шведския крал Густав Ваза, поставил си за цел да събере ликовете на всички владетели в Европа и гордеещ се твърде много, че и сам той е попаднал в толкова избрано общество. След няколко века вече наперени екскурзоводи щяха да показват в мрачната зала на шведския замък Грипсхолм пред скучаещите туристи изображението на нещастния унгарски крал, подсмивайки се над преждевременното му раждане и позорната смърт в тресавището.

Но Сюлейман нищо нямаше да узнае нито за съдбата на портрета, нито за присмеха на потомците. В дълбока меланхолия, предизвикана от необичайното писмо на Роксолана, той щеше да се отправи през Дунав (отново имаше мост, чието изграждане султанът наблюдаваше без ни най-малка радост), и бавно да премине през цялата унгарска земя, носейки със себе си пожари, разруха и смърт, докато отново не долетят вестоносци от Стамбул и не му връчат ново послание от Хурем с думите „За сърцето ми пронизано няма лек на света…“ И светът отново засия в багри, слънцето грейна след многомесечните дъждове, поиска му се да живее и султанът дори се смили над победените, като обяви, че всички неверници могат да се откупят от неволята и смъртта за определена такса.

Когато в началото на октомври Сюлейман премина Дунава при Петроварадин, от Стамбул дойде вест, че Роксолана му е родила четвърти син. Той изпрати щедри дарове на султанката и ферман, че на новороденото се дава името Абдуллах, тоест угоден на аллаха, раб на всевишния, но само след няколко дена отново пристигнаха вестоносци с тъжната вест, че малкият син, не живял дори и три дена на света, е преминал във вечността, а султанката Хасеки от мъка и отчаяние е заболяла тежко. „Наистина това, което ви заплашва, непременно ще се изпълни и не можете да го избегнете.“

Султанът остави войската, остави всичко на света и полетя веднага към столицата. Както някога след Белград, без да мисли за триумф и величие, бързаше по-скоро към Стамбул. Само че тогава го гонеше необяснима тъга, а сега — страст и тревога за живота на най-скъпото същество на земята.