Павло Загребелни
Роксолана (25)

ХАРЕМЪТ

Въздухът беше задушен и тежък. Прекадяването и пръскането на балсамите не помагаше. От тях ставаше още по-тежко. Мирис на тлен и смърт. Малкият Баязид се втренчи от сребърната си люлчица с черните си очета в султана, а после изплашено ревна. Мургавата бавачка се завтече към детето, но Хурем едва-едва й махна с ръка да не закача Баязид. Нека поплаче. Лежеше на зелената като трева постеля цялата в жълта коприна: дълга риза, широки шалвари, самата тя цялата жълта като намазана с шафран^[1]. Сюлейман дори се уплаши.

— Хурем, какво ти е? Болна ли си?

— Защо сте дошли? — попита тя с хладен глас. — Не съм ви викала.

— Хасеки!

— Не съм ви никаква Хасеки.

— Хурем!

— И Хурем не съм.

Сега се разгневи и той. След него внесоха много подаръци и като наредиха сандъците, евнусите веднага се махнаха, а тази странно жълта жена като че ли иска да се махне и той, падишахът и по-велителят на всичко съществуващо.

— А коя си тогава? — попита той със заплаха в гласа.

— Настася. Ако умра, ще стана отново Настася, както бях у родната ми майка.

— Аз не мога да изговарям такива имена.

— Ах, вие не можете! — Тя поривисто се привдигна на лакът, стрелна го с поглед, изгледа го от главата до краката. — Не можете ли? Ами това е гръцко име. А със своя грък можете ли? Можете ли?

— Остави го него — каза султанът, като се мъчеше да успокои болната.

— Да го оставя ли? А горчивите ви думи заради него? А вашата немилост към мене? И това ли да оставя? Всичко умря в мене от тези укори. И малкият Абдуллах умря. Изпита обиди и мъка още в утробата ми. И умря. — Тя заплака и през сълзите и хълцането изричаше отделни думи:

— Вие… Вие… със своя грък… вие с него сте…

Той приседна до ложето на Хурем и се помъчи да хване ръката й. Ръката беше лека, цялата в огън. Искаше да целуне тази ръка, но Роксолана я издърпа.

— Не ме докосвайте! Нещастното дете… Може би вие ще го възкресите? Може би някой на света ще може? И аз ще умра! Не искам да живея повече, не искам, не искам!

Малкият Баязид чу плача на майка си, зарева още повече. Сюлейман се опита да усмири сина, но Хурем му изкрещя:

— Не го доближавайте! Вие искате да погубите и Баязид! Знам аз, всичко знам! Бихте искали да видите мъртви всичките ми синове, за да остане оня — от черкезката, от оная тлъста гъска…

Това вече беше над всичко. Сюлейман се изправи гневно и произнесе дрезгаво:

— Така бързах към тебе, захвърлих всичко. Сега виждам: напразно е било. Оправи се и тогава ще поговорим. Трябва ти спокойствие. Когато се почувствуваш по-добре, повикай ме — ще дойда.

— Да ви повикам? — Тя се засмя болезнено, злорадо. — Вас да повикам? Защо да ви викам?

Той излезе тихо, учудвайки се на търпението си. Досега смяташе, че познава Хурем както себе си. Но жената не може никога да бъде напълно опозната. Човек цял живот търси нещо у нея, все дълбае и това никога не му омръзва. Когато е жена. А когато пред него е една такава жълта тигрица? Може би тя е наистина тежко болна?

Сюлейман извика главния евнух и попита дали султанката Хасеки е преглеждана от опитни лекари. Той каза, че султанката не пуска при себе си никого. Заповядала е при нея да ие ходи дори той, главният евнух. Нито един евнух не смее да се покаже в нейната спалня. Само малката бавачка и тъмнокожата слугиня Hyp.

— Ти отговаряш пред мене за живота на султанката — спокойно каза султанът. — Ще ми донасяш вести за нейното здраве всеки ден, всеки час.

— Тя не ме пуска в стаята си — мрачно повтори главният евнух.

— Но как?

— Каза, че ще ме убие, ако се появя.

— И ти се уплаши?

— А кой няма да се уплаши от нейно величество?

— Добре. Иди и прави както ти е наредено.

Етиопката Hyp в това време разтриваше Роксолана с гъба, натопена в оцет и мускус. Hyp беше съвсем младичка, с тънък стан и с плосък като дъсчица корем. Спеше на прага на Роксолани-иата стая, носеше й да яде, преобличаше я. Нейните малки силни ръчички вършеха всичко бързо, умело и сръчно.

— Чух всичко — тревожно шепнеше тя на ухото на Роксолана. — Защо правите така със султана? Нима може да се крещи на самия падишах?

— А ти не подслушвай!

— Ами то се чуваше. Обикалях край вратата, за да не се промъкне някой, понеже тези евнуси сноват непрекъснато, във всяка гънка на завесите има по един евнух, че и по два. Не пуснах да се приближи никой, но чух всичко. Така му крещяхте!… Ами ако той се разгневи? — Тя млъкна и се изчерви, тоест лицето й още повече потъмня — това беше нейното изчервяване.

— Е, какво искаше да кажеш? Кажи.

— Помислих си… За това е страшно и да си помисли човек. Ами ако падишахът, докато вие… си вземе някоя от одалиските и тя му роди син…

— И стане също султанка ли?

— Не смея да произнеса тези думи, но какво, ако…

— Мислиш, че тук в харема някой би могъл да ме замени?

— Ваше величество, харемът е пълен с одалиски! И всяка мечтае за султана! Всички мечтаят за султана, че какво друго им остава!

— И ти ли? И ти ли мечтаеш?

— Че защо да не мечтая? Нима вие ие се любувате на гърдите ми? И нима тези гърди не ще издържат мъжката глава, която ще легне върху тях?

— И ти ли искаш моята смърт?

— Ваше величество! Че какво съм аз без вас?

— Мълчи. Ако не ти, то другите. Харемът е натъпкан с негодници и негоднички. Всички само чакат моята смърт. Сега, когато изгоних султана… Няма да ми носиш от днес храна.

— Ваше величество!

— Мислиш, че искам да умра от гладна смърт ли? Не, ще живея! Ще живея напук на всички! Ще ми готвиш ядене тук. За мене и за малкия Баязид. Те могат да отровят Мехмед, Селим и Мих-римах, но Баязид няма да им дам, той е най-малък, той е още при мене, него не го давам никому… Той ще стане султан и ще отмъсти за майка си!

— Ваше величество…

— Какво искаш да кажеш?

Нур не можеше да повдигне към нея очи.

— Ваше величество. Знам какви страшни отрови има. Трябва или да вярваш в съдбата си, или…

— Или?

— Ще готвя тук пред очите ви, но те могат да донесат отровено месо, ориз или подправки.

— Ще колиш овните и кокошките също тук, пред очите ми.

— Могат да дадат отровени ножове.

— Сама ще чистя и ще остря ножовете. Мога всичко.

— Ще изпратят отровни съдове.

— Ще печеш месото на огъня без съдове.

— Те могат да отровят и огъня, понеже могат да отровят дървата и въглищата, всичко на света може да бъде отровено, ваше величество!

Малката етиопка заплака горчиво от безсилие и мъка.

— Не плачи — утеши я Роксолана. — Никой няма да ме отрови. Тялото ми ще изхвърли отровата. Не виждаш ли: изопнато е като струна. А ако не тялото, духът ми ще отблъсне всичко. Нека всички знаят това! Моят дух! Моят несломим, моят безсмъртен дух!

Ала тялото й оставаше болно. Някакви болести го терзаеха непрекъснато, то жълтееше, губеше сила, въздухът в стаята ставаше все по-тежък и тежък, не помагаха нито балсами, нито мускуси, нито благовония. Султанът заповяда бързо да изградят в портокаловата горичка голям син кьошк за султанката, но тя, когато узна от Hyp за това, викаше, че няма да мръдне никъде от тази стая, където беше изпитала най-голямо възнесение в живота си и най-големи унижения и мъка.

В това време при Сюлейман се промъкна сестра му Хатидже и започна да крещи защо е изоставил мъжа й с войската да бъде разтерзан от коварните еничари, а сам е избягал в Стамбул.

— Те ще изядат Ибрахим! — ридаеше Хатидже. — Тези ненаситни ваши еничари ще изядат всичко на света и моя мъж, и моя мъж…

Сюлейман искаше да обърне всичко на шега.

— И да го изядат, твоят грък ще се измъкне през друг отвор — засмя се той.

— Знаех си аз, знаех си! — развика се Хатидже. — Вие отдавна искате неговата смърт. Вие и вашата Хурем! Всичко знам!

Той изгони сестра си, но беше принуден да изслуша валиде ханъм. Тя беше спокойна както винаги, макар и да й се удаваше мъчно, което Сюлейман виждаше по още по-пребледнялото й лице и потъмнелите й — чак да те е страх да ги гледаш — красиво очертани уста. Идваше да се оплаква. Не от някой друг — от него самия, от своя син. За това, че не я допускаше до себе си от времето на еничарския бунт. Не се съветваше. Не я уведомяваше за намеренията си. Дори за голямата победа при Мохач не писа на майка си. Сега търпи такава гавра от Хасеки. Позор за дома на Османовци! Султанът трябва да бъде повелител на харема. Не той пада в краката на жената — жените пълзят около свещените му стъпала.

— Тя е болна — напомни Сюлейман.

— Болната ще я сменят здрави. Трябва да се погрижите за себе си, сине мой. След такъв тежък поход. След като смъртта е летяла над царствената ви глава. Елате при младите красавици, погледайте танците им, послушайте песните им. Не трябва да пренебрегвате себе си и всичко наоколо.

Тя шепнеше и съскаше като стара змия. Той се мъчеше да не слуша това съскане, а сам се изпълваше с раздразнение към Роксо-лана. Всичко има граница. Тежко й е, болна е, синът й е умрял, но той е и негов син! И на него му беше тежко, а и сега не му е по-леко! Беше на ръба на гибелта. Тресавището можеше да погълне и него, както краля на унгарците. Няма ли право да се наслаждава на живота?

— Ще помисля — обеща той на валиде ханъм.

Изпрати да узнаят как е здравето и настроението на Роксолана, да попитат дали иска да го види. Тя предаде: не иска, нищо не иска, нищо и никога. Беше се затворила в своята ненавист — нека. Той ще й се отплати със същото.

Вечерта отиде в залата за приеми в харема. Седеше на белия харемен трон с валиде ханъм и сестрите си Хатидже и Хафиза отстрани, гледаше танците, слушаше песните, после се заразхожда сред одалиските, вдишваше аромата на младите, здрави тела, взе от главния евнух прозрачната кърпичка и я сложи върху кръглото рамо на чаровната, както винаги, Гюлфем, която пращеше от жизнени сокове като младо пролетно дърво.

— Да ми донесе кърпата — нареди на Ибрахим.

След това вече не ходеше при одалиските, но всяка нощ викаше при себе си в спалнята Гюлфем, а тя не издържа и изтича да се похвали със щастието си на Роксолана.

— Ох, Хурем, да знаеш само какъв е султанът, какъв е само! Не наричаше вече Роксолана „моя султанке“, не се обръщаше към нея на „вие“, а все на „ти“ като към последната слугиня и й казваше само Хурем. А къде ли беше някогашната Хурем — веселата, къде ли беше предишната веселост, когато тя лежеше и може би умираше, а тези здравенячки-самки нямаха търпение да дочакат смъртта й.

— А какви думи знае само! — задъхваше се от възторг Гюлфем. — Няма да повярваш никога! Казва: искам да си откъсна очите от твоята прелест, но те не искат и се стремят към тебе, привлечени от веригите на красотата. Чувала ли си някога такова нещо? А за тялото ми? Красотата на тялото ти, казва, се надпреварва с полските цветя. Лицето ти блести с цвета на нарциса, казва, на бузите ти цъфтят рози, казва, лъчите на очите ти сияят като теменуги, казва, къдравите ти коси, казва, се вият по-здраво от бръшлян, казва. И не си жена, а огън. Не зная просто с какво да му угодя, с какво да се отблагодаря за тези милувки на негово величество!

— Отблагодаряваш му се с тялото си — едва сдържайки отвращението си, тихо промълви Роксолана.

— Ох, какво е моето тяло! Той казва: в тялото може да има възвишеност, но няма величие. Искам за него величие.

— Има си го и без тебе.

— Ала и аз искам да му подаря. Вече се уговорихме с Коджа Синан, без да разгласява, да започне да гради с мои пари голяма джамия в Юскюдар. Ще бъде най-прекрасната джамия в Стамбул. Джамията на любовта. Ще я нарека с името на падишаха, без да му казвам. За да бъде изненада. Какво ще кажеш за това, Хурем? Никой не се е сетил за такова нещо. Аз съм първата.

— Благочестиво е — едва се усмихна Роксолана. — Аллах да ти помага. Но откъде ще вземеш толкова пари? Знаеш ли колко трябва за джамия?

— Повелителят е безмерно щедър. Всеки път ме позлатява. Ще ги събирам. Искам да събера…

„Искам да събера“ — това едва не я разсмя. Тази глупава одалиска дори не си представя каква примка си слага на шията. Откъде ще може да вземе толкова пари? Освен ако стане султанка? Ала и за това ще са нужни години. Понеже хазната не се разтваря дори за султанката.

— Може скоро да умра — каза бавно Роксолана, — но бих искала да ти помогна в това свято дело. Ще приемеш ли от мене при-ношение за твоята джамия?

— О ваше величество! Аллах да ви дари здраве и радост за очите! Ще се моля за вас деня и нощя. Толкова сте добра и щедра.

Добра или щедра? Срещу пари и обещанието скоро да умреш можеш да си купиш поне привидна почит. И отново ще те наричат султанка и величество. Роксолана погледна подир Гюлфем с тъга и ненавист. И с кого я е сменил султанът? С една здрава и глупава телица — нищо повече. Проклети самци!

След няколко дни повика при себе си Кината. Не беше виждала одалиската отдавна, ала тя не беше се променила. Беше си все така весела, безгрижна, млада и глупава, както и Гюлфем. Бялото, сладко като халва тяло чак стенеше без мъжки обятия.

— Чула ли си за Гюлфем, Кината?

— О боже — плесна тя с ръце. — Моя султанке, тази шафран-тия е решила да ви смени не само в постелята на султана, а и на трона! Къде се е чуло такова нещо? Хвали се, че падишахът щял да я държи при себе си, докато не му донесяла наследник и не му народяла синове като вас, ваше величество! А пък тая с дебелия задник е безплодна като гнил пън. Всички го знаят, знае го и тя и сега се моли на аллаха да даде плодовитост на хладната й утроба. Иска да строи джамия, ама нищо няма да помогне, нищо. Та ако ще да излезе и извън Вратата на блаженството и да падне в краката на безсрамния дядо Химет, който седи под чинара и прави мръсни работи с всички стамбулски момичета, които искат да забременеят.

— Щастие е, когато жената си остава във всичко жена. Нали така, Кината?

— О боже!

— И ти си истинска жена като мене, а не като тази мързелана Гюлфем. Нали?

— О боже, ваше величество!…

— А ти, Кината, би ли искала да се озовеш в свещеното ложе?

— Аз? О боже! Моя султанке! Че кой в харема не би искал? Но как? Как? За това е страшно и да се помисли…

— Ами ако аз помисля за тебе?

— Вие? О, боже!

— Ще купиш това право.

— Да го купя? От кого?

— От Гюлфем.

— От Гюлфем? Как? Срещу какво?

— Срещу пари. На нея сега са й нужни много пари, а в същото време ги няма и едва ли ще ги има. Трябва да й се помогне. А тя да ти помогне на тебе. Аз ще ти дам пари, а ти ги предложи на Гюлфем за правото да идеш при султана.

— О, боже! Моя султанке!

Кината падна на колене до постелята, сграбчи ръката на Роксо-лана, целуваше я, обливаше я със сълзи на умиление и радост.

— Стани и ми пусни ръката, ако не искаш да я изскубнеш. Виждаш ли колко съм слаба. Вземи там кожената торбичка с дукатите. Ще ти стигнат да откупиш от Гюлфем не една нощ.

— А султанът? Ваше величество, какво ще каже султанът?

— Това вече зависи от тебе.

— О, боже!

Когато една нощ мълчаливият евнух пусна в султановата спалня белотелата Кината, Сюлейман едва не се хвърли към одалиската с нож.

— Как попадна тук? — мрачно попита той, отдръпвайки се от нея в тъмнината, сякаш наистина се боеше от себе си.

Кината падна на килима.

— Мой султане, аз измолих Гюлфем да ми отстъпи тази радост.

— Как попадна тук, питам?

— Аз откупих тази нощ от Гюлфем.

— Откупи я? — Султанът плесна с ръце и главният евнух изникна в спалнята като дух.

— Повтори какво каза — заповяда Сюлейман на Кината.

— Аз откупих тази нощ от Гюлфем.

— Чу ли? — вдигна очи султанът към босненеца. — Твоя султан го продават като чувал вълна. Какво правят с онези, които продават султана?

Той се извърна и главният евнух бързо изпроводи от спалнята глупавата одалиска.

— Имаш късмет, че негово величество не се сети за онези, които купуват — процеди той през зъби, избутвайки Кината пред себе си в мрака на предългия коридор.

А от Гюлфем не остана нищо. Само един отчаян вик посред нощ в недрата на харема, но колко бездънни са тези недра, за да не излезе викът навън от тях! Може нещастната одалиска да беше заплашвала, може да беше викала за помощ всемогъщия султан, но никой не я чу, а евнусите, които я зашиваха в кожен мех и я влачеха през градините на харема към Босфора, бяха глухи, неми и слепи, защото притежаваха само един дар: послушание.

За смъртта на Гюлфем на Роксолана й извести Кината. Падна до постелята й, разтърсвана цялата от ридания.

— О боже, боже! Убиха я! Нея убиха, о боже мой! Роксолана дълго не можеше да разбере коя са убили, макар вече и да се досещаше. Когато обаче чу, каза:

— Бог вижда, че не исках смъртта й.

— И аз не я исках, о боже!

— Че кой би я искал? — каза Роксолана и също заплака. Двете плакаха дълго и може би не толкова за неразумната Гюлфем, колкото за собствената си нещастна съдба, защото кой в харема можеше да бъде щастлив. Тогава Кината през хлипането и хълца-нето изрече тежко:

— Но нали и мене… о боже… ваше величество… те и мене…

— Не бой се, тебе няма да те закачат.

— О боже, ваше величество, защитете ме, не ме давайте!

— Казвам ти: не бой се. Остани при мене. Ще спиш тука. Никой няма да те закачи.

— Та смея ли, о боже. Вие сте толкова болна.

— Здрава съм вече. Вече ставам. Не вярваш ли? На, гледай! И тя наистина се надигна от постелята и се поразходи из своята голяма стая. Стъпваше меко по пухкавите килими, вслушваше се в тихото дишане на най-малкия си син и тихото ромолене на водата в мраморния водоскок, радваше се, че живее, че здравето й се възвръща и непрекъснато повтаряше нечии стихове:

И лъв да си,

и врана, и орел дори,

един е краят —

на земята студена раят.

Да умира, който иска, а тя ще живее. Плесна с ръце.

— Хайде да се облечем! — извика на Hyp, която се появи в стаята. — Да се облечем! Само в червено! Изхвърли тези жълти неща. Да не виждам повече нищо жълто. Откъде са се насъбрали толкова?

— Ваше величество, вие искахте така — плахо напомни момичето.

— Искала съм — сега не искам! Само червено! И нищо повече, нито украшения, нито злато, нищо, нищо! Червена коприна като кръв, и аз в нея червена, като утринна роза!

Смъкваше от себе си ризата, шалварите, мяташе се гола насам-натам, хубавото й стегнато тяло, на което примамливо изпъкваха тежките полукълба на гърдите, блестеше така, че дори дебелоте-лата Кината, забравяйки страховете си, започна да й се любува и въздъхна шумно, може би завиждайки на тази стройност и лекота, която не беше изчезнала у Роксолана дори и след тежката болест и душевна потиснатост и навярно нямаше да изчезне никога, защото такива тела като че ли не се поддават нито на времето, нито на стареенето, нито дори на смъртта. Роксолана чу тази завистлива въздишка и се спря пред Кината, като че я виждаше тук за първи път, но веднага си спомни всичко и се засмя:

— Още ли се боиш? Не се бой от нищо! Аз ти казвам това! Чуваш ли?

Приседна до писмената масичка, грабна един лист плътна хартия и бързо започна да го запълва със змиевидни буквички, дребни и изящни като нея самата:

„Сърцето, израснало на воля, не може никога да разбере нито тъгата, нито мъката. Нима ще си спомни поне веднъж за птицата в клетка онзи, който препуска на кон през полето просторно? Владетелю мой! Пиша ви, и сърцето ми се разкъсва от скръб и отчаяние. Какво направих аз и какъв стана животът ми без Вас, владетелю мой, светлина на очите ми, аромат на диханието ми, сладък трепет на моето сърце? Не звучаха ли съвсем доскоро влюбените ни гласове в благоуханния въздух на свещените дворци и не завиждаха ли на прегръдките ни дори безтелесните призраци? А сега любовта ни се задъхва без въздух, умира от жажда, лежи в изне-мога, терзаят я хищни зверове и черните птици на смъртта кръжат над нея. Разгонете ги, владетелю мой, надежда моя, мой най-голям защитнико на този и на онзи свят! Пожалете малката Хурем, скрийте я в могъщите си обятия!“

Сгъна писмото, запечата го с восък, притисна до него пръстена с печатчето и го подаде на Hyp.

— Веднага при главния евнух, да го предаде на негово величество падишаха!

А на Сюлейман тази нощ му се присъни сън. Уж Роксолана го отбягва, лукавствува и изчезва някъде с млад румелийски паша, връща се отново и се смее на султана: „Ама аз не съм го целувала. Той ме целуваше, а не аз него!“ Никое могъщество не може да те спаси от безсилието пред жената. Той се събуди изпълнен от безсилна ярост. Да се намери този паша! Не знаеше как се нарича и съществува ли изобщо, но беше убеден: ще го намери и ще го унищожи, понеже имаше най-високата власт, а властта, ако не може винаги да твори и ражда нещо ново, в унищожението няма никога прегради. И хората съответно се делят на палачи и жертви — това е най-жестоката правда на този свят. А той? Кой е той? Палач или жертва? Пред тази жена не беше ни едното, ни другото. Нито палач, нито жертва, а просто влюбен — ето третата истина на света. Святост без бог, съвършенство без вяра и надежда — това е жената, но не всяка, а само такава като Хурем Хасеки, или може би само тя единствена.

И когато за първи път след болестта и след изречените му горчиви думи отново видя Роксолана, видя я да идва към него, цялата в ефирна алена коприна, съвсем лека, сякаш не допираше земята, притвори очи от страх да не би да изчезне, да не е видение. Разтвори отново очи — тя идваше при него. И идвайки, оставяше златни следи. Такова беше впечатлението от нозете и цялото й тяло. С разтърсвани от плач слабички рамене тя падна в изнемога в обятията му и той не знаеше какво да каже, а само дишаше шумно и често, разтревожен и безпомощен.

Още беше слаба, нейните щедри сили още не бяха се възвърнали, само духът гореше в нея и високият му пламък обгаряше Сюлейман и обгръщаше с полъха си и неговата сурова, твърда душа.

— Мой повелителю, мой падишахо — стенеше Роксолана, — защо има толкова много мъка на света, защо, защо?

Той не знаеше за какво говори тя и какво да й отвърне, милваше я, галеше бузите и косата й.

— Защо наоколо все убийства и убийства? Смъртта идва вече и тук, в свещената непристъпност на Вратата на блаженството, защо, за какво?

— Каква смърт? Чия?

Той не знаеше и не разбираше.

— Нали вие заповядахте да убият Гюлфем?

— Гюлфем? Не съм заповядвал.

— Но тя е убита, мой господарю.

— Не съм искал смъртта й.

— Невинната й душа е вече в градините на аллаха, а ние сме на тази земя и ръцете ни са в кръв до лакти. Ваше величество, Гюлфем искаше да построи във ваша чест голяма джамия, да поднесе дар на своята любов към вас, за това и събираше пари… Като бях тежко болна и не се надявах вече да оздравея, аз също дадох своя принос за това благочестиво дело, поради което навярно бог помогна да отпъдя болестта, а Гюлфем… Гюлфем…

Султанът с нищо не можеше да утеши риданията й.

— Така могат всяка от нас… Защото кои сме ние и какво сме… Няма нито правда, нито любов, нито милосърдие…

— Аз само попитах главния евнух какво правят с онези, които продават султана — оправдаваше се Сюлейман, — само попитах, но не съм заповядвал нищо…

— С думите не бива да си играем, ваше величество… Зад всяка ваша дума стои или човек, или цяла държава дори. Страх ме е близо до вас и не мога без вас, о боже милосърдни!…

— Ще заповядвам да довършат тази джамия и да я нарекат на името на Гюлфем — обеща той.

— Да убиеш, а след това да изградиш скъп паметник? Боже милосърдни!…

Тя плака още дълго, хълцаше, заспиваше на гърдите на Сюлейман, пробуждаше се, отново се оплакваше и хълцаше, гласът й ромо-леше като дъждец сред млади листа. Навън като че ли наистина валеше дъжд, но не пролетен и не върху млади листа, а есенен, студен и досаден, макар и полъхът му да не достигаше до султанската спалня — тя беше изпълнена със суха топлина от мангалите, които мъждукаха червеникаво от далечните тъмни ъгли, с тънък аромат от кандилниците и с мелодичната песен на водата в мраморния водоскок, вечният глас на живота, който тече от неизвестността в неизвестността, отникъде наникъде, непонятен като тайнствената същност на жената.

На разсъмване Роксолана си спомни за Кината, която навярно трепереше в нейната стая без сън.

— Мой султане — притисна се тя до Сюлейман, — пожалете Кината.

Той не можеше да си спомни за кого ставаше дума.

— Тя не е виновна за смъртта на Гюлфем. Тя така ви обича, затова помолила Гюлфем…

— Ах, за онази ли говориш… Тя прилича на планина от халва, която всеки момент ще се строполи върху теб и ще те затисне навеки със сладостта си.

— Дайте я някому за жена, ваше величество.

— За жена ли? Че на кого?

Такъв обичай наистина съществуваше, когато султанът ставаше щедър и даваше на велможите си за жени някои от одалиските от своя харем. Случваше се да дава дори жените си, които не можеха да му родят син, а раждаха само дъщери.

— Никога не съм мислил за това. Бих могъл да дам Кината, но на кого?

Хурем като че ли също не знаеше, а може би се преструваше, че не знае.

— Ами ако я дадете на Хасан ага?

— Той е еничарин, а на еничарите е забранено да се женят.

— Че какъв еничарин е сега? Той е мой доверен човек.

— Но все едно е еничарин, а обичаят повелява…

— Изменете обичая, мой повелителю! Не сте ли вие Владетелят на века и не е ли във вашата воля да измените онова, което е остаряло? И защо на еничарите е забранено да имат семейство? Та това е варварски обичай! Може би тъкмо затова се бунтуват така често, въставайки дори срещу султаните?

— Лишени от жени, те служат само на войната и държавата, само благодарение на това са най-съвършените войни от всички познати досега.

— А нима жената руши държавата?

Той искаше да каже, че жената може да разруши всичко на света, но се сдържа, спомняйки си за себе си. Какво е той без жената? И за какво му е държавата, земята и всички простори, ако не греят над него тези прекрасни очи и не звучи този единствен глас?

Роксолана се гушеше в него, сякаш търсеше защита и се криеше от всички нещастия и заплахи, макар че какво ли би могло да я заплашва до този всемогъщ човек? Диванът, везирите, палачите, войската, моллите, бейовете, пашите, прислужниците — всички са изпълнители на най-висшата воля, а най-висшата воля е в нейните ръце и всичко се решава в тъмнината, в приглушения шепот, в болезнените стонове и радостните въздишки, без свидетели, без помощници и съучастници. Може всевишният да й беше пратил и болестта за полза и добро, та този човек да я заобича още по-силно, да й стане опора във всичко, послушно оръдие, подножие на величието й, което започва от нея самата, продължава в нейните деца и няма да има никога край? Кой може да спре султана? Валиде ханъм? Великият мюфтия? Ибрахим? Сюлеймановите сестри?

— Мой султане, не зная защо така ме е страх — притискаше се тя до него, — така ме е страх…

Той галеше косите й, галеше ги мълчаливо, влагайки в грубата си длан цялата нежност, на която беше способен.

И небето сякаш се смили над нея. Щом Сюлеймановите везири и еничари се върнаха от унгарския поход, щом си дойдоха победителите, умря великият мюфтия, факелът на вярата, защитникът на благородния шериат Зембилли, който беше служил още на султан Селим, от когото се боеше сам страшният Сюлейманов баща, в предупрежденията на когото всеки път трябваше да се вслушва и Сюлейман.

Султанът заедно със своите везири отиде на кон в палата на шейхюлисляма и се докосна до тялото и лицето на умрелия, сякаш искаше да приеме от него светостта, която мюфтията не можеше да отнесе на онзи свят. Подир султана всичките му везири и всички велможи също се мъчеха да докоснат поне с пръст тялото на умрелия велик мюфтия. След това везирите и велможите, като се тълпяха колкото можеха да се съберат под ковчега, вдигнаха високо тялото на великия мюфтия и така, като го предаваха от едни на други ръце, го понесоха към джамията „Фатих“, където се състоя тържествена молитва за упокоеиие на душата на великия покойник.

До харема стигна само отзвук от това грандиозно погребение. Харемът винаги оставаше настрана от всички държавни събития, но така можеше да изглежда само за непосветените. Роксолана твърде добре знаеше какво означава смъртта на шейхюлисляма Зембил-ли. Рухна един стълб, макар и прогнил, ама външно толкова як, че никой не би посмял да вдигне ръка срещу него, а сега заедно с него ще рухне и всичко, което й е враждебно и омразно. Докато султанът обяви новия велик мюфтия, докато той посвикне, докато се явят негови привърженици, тя ще има свобода, каквато нямаше и не можеше да има досега. А най-важното: ненавистната валиде ханъм, която във всичко се опирайте на защитника на шериата, плашейки с него своя властвуващ син, не ще има вече предишната сила.

И валиде ханъм, сякаш усещайки тържеството в душата на Роксолана, внезапно се появи пеканена в нейната стая и загрижено се осведоми за здравето й, та дори трогна младата султанка и тя започна да черпи султановата майка и в отговор да я пита за нейното здраве. Но благоразположението им не трая дълго, понеже валиде ханъм, като присви тъмните си устни, поведе разговор за друго.

— До мене стигнаха слухове, че си карала султана да раздаде всичките си одалиски от харема. Вярно ли е?

— Дори да е вярно, тогава какво? — наежено попита Роксолана. — Нима у пророка не е записано: „Никога няма да бъдете благочестиви, додето не дадете милостиня това, което обичате, и каквото дадете, бог го знае.“

— Ти може би искаш да закриеш харема? Такова нещо никога още не е бивало. Аз няма да допусна позор над падишаха.

— Че защо допуснахте собствения си позор, когато султан Селим изостави жените си и се развличаше с момчета?

— Ти! Как смееш? Гяурко!

— Аз съм султанка и съм също такава мюсюлманка, както и вие, моя валиде.

— Аз възпитах своя велик син.

— А вие сигурна ли сте, че той е ваш син?

Султановата майка се хвана за гърдите. Такова нещо още никой не беше посмявал да й каже. Имаше ли сърце, или не, но се хвана точно на това място, където то биеше у всички хора. Роксолана извика за помощ. Дотичаха евнусите и харемиият лекар. Валиде ханъм беше бледа като смъртник, не можеше да си поеме въздух и безпомощно мърдаше пръсти, сякаш искаше да хване, да задържи отлитащия, отиващ си от нея живот. Най-после се свести, евнусите я сложиха в брокатената носилка и внимателно я отнесоха в нейните покои. Роксолана седеше спокойно, взела на ръце малкия Баязид, и не изпроводи валиде ханъм дори с поглед, не гледаше с каква ненавист святкаха очите на султановата майка, как трепкаха тъмните й устни като пиявици или змии. Нека! Не се боеше сега от никого. Съвсем доскоро беше беззащитна и безпомощна. Тогава единственото й оръжие беше тялото, без да знае още неговата сила и без да вярва в него, понеже същото това тяло стана причина за нейната неволя, нейно проклятие и нещастие. По-късно то стана избавление, средство за свобода, оръжие. Сега нейно оръжие ще бъде султанът. Ще го поставя пред всички. Ще се защищава с него и ще напада също с него. Тази мъдрост тя проумя в тежките дни на самота и немощ, в минутите, когато вече й се струвайте, че умира. Оживя, за да се бори и да побеждава. Всички!