Павло Загребелни
Роксолана (17)

ВЛАСТТА

Кое е по-добро за властелина — да вселява любов или страх? Кое е по-полезно за него — да го обичат или да се боят? Да се постигне едновременно и едното, и другото е невъзможно, затова се налага да се избере второто — да се държат поданиците в страх. Когато става дума за верността и единството на поданиците, властелинът не бива да се бои, че ще се прослави като жесток. Като прибягва в някои случаи към жестокост спрямо отделни лица, той постъпва по-милостиво, отколкото тогава, когато поради прекомерна снизходителност допуска безредие в цялата държава. Властелинът не бива да проявява великодушие и щедрост до такава степен, че те да му навредят. Той не бива да се бои, че ще го осъдят за пороците, без които е невъзможно да запази властта си, понеже има пороци, благодарение на които властелините постигат сигурност и благополучие. Като принуждава всички да се боят, властелинът не трябва да предизвиква към себе си омраза. Твърде лесно е да вселява страх, без да предизвиква омраза, ако не посяга на имуществото на поданиците си и на честта на техните жени и дъщери. Хората прощават и забравят дори смъртта на най-близките си роднини, но не и загубата на имуществото си.

Презирани са само онези властелини, които се оказват нерешителни, непоследователни, малодушни и лекомислени. Хората мъстят само за незначителни обиди, а жестокото потискане ги лишава от тази възможност. Затова всички жестокости трябва да бъдат решителни и бързи, а пък благодеянието трябва да се прави бавно, за да имат поданиците възможност и време да го оценят с признателност. Съществуват два начина за постигане на най-висшата цел: законът и насилието. Първият е човешки, а вторият — на дивите зверове. Властелините трябва да умеят да използуват и двата начина, на което ни учат още древните народи.

Ахил и другите герои от древността били обучавани и възпитавани от кентавъра Хирон, получовек-полукон, тоест още в процеса на възпитанието в тях били залагани и двете начала: човешкото и животинското, без които е невъзможно да си представим един властелин, както и един добродушен разбойник.

Така беше писал флорентинският секретар Николо Макиавели, съвременник на Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Тициан, Лутер, Томас Мор, Дюрер и Томас Мюнцер, човекът, видял коварството и жестокостта на папа Александър Борджиа и Юлий II, на християнските владетели Карл V и Франсоа I, на султаните Селим и Сюлейман, усетил дима от огньовете на страшния Торквемада и чул печалния звън на веригите, в които бяха оковани робите по същите онези земи, където беше процъфтявало изкуството, където бяха издигани разкошни здания и писани велики книги.

Четиристотин години ще обвиняват Макиавели в цинизъм, забравяйки, че той е бил само един наблюдателен секретар на своето време и честно е разказвал на потомците за цинизма на това време.