Стивън Кинг
Немият (6)

6.

— Купуваше си бельо — съобщи Монет на стопаджията, който продължаваше да седи сгушен в палтото си, притиснал чело до страничния прозорец, а дъхът му замъгляваше стъклото. Раницата си лежеше между гуменките му, а табелката с надпис „АЗ СЪМ НЯМ!“ все още се мъдреше отгоре й. — Сама ми го показа. Държеше го в дрешника на стаята за гости. Дрешникът щеше да се пръсне от боклуците й. Бюстиета, камизолки, сутиени и копринени чорапи… все още в опаковките си… десетки чифтове… и хиляди жартиери. Но най-много бяха бикините. Гащички, гащички и още гащички. Каза ми, че Боб Каубоя бил луд на тема гащички. Мисля, че би продължила да ми разправя и да ми обяснява как точно са използвали всичкото това бельо, но и така схванах картинката. И то по-ясно, отколкото ми се искаше. Подметнах й: „Много ясно, че ще е луд на тема гащички, та той е израснал с лъскане на бастуна пред снимките в «Плейбой», нали е на шейсет, мамка му.“

В този момент минаха покрай табелата за Феърфийлд. Беше зелена и мръсна, а отгоре й бе кацнала мокра врана.

— И беше все отбрана стока, мамицата му! — продължи Монет. — Имаше както „Виктория Сикрет“ от търговския център, така и доста неща от някакъв скъпарски бутик за бельо на име „Суитс“ в Бостън. Дори не знаех, че имало такива работи като бутици за бельо, но оттогава съм се образовал. Без преувеличение мога да кажа, че в дрешника все едно бяха натъпкани хиляди долари. Да не говорим колко обувки имаше. Най-вече от тези с високите токчета, с които ходят засуканите мадами. Макар че Барб сигурно е махала очилата си, когато е слагала поредния си бутиков сутиен с подплънки и марковите си бикини. В същото време…

Покрай него изръмжа мощен камион. Монет караше с включени фарове и автоматично мина на дълги за момент, когато камионът го изпревари. Шофьорът му намигна за „благодаря“ със задните светлини. Знаковият език на пътя.

— В същото време голяма част от бельото изобщо не изглеждаше обличано. Това му беше странното. Нещата бяха само… разопаковани. Попитах я защо е пазарувала в такива големи количества, но даже и тя не знаеше, и в крайна сметка не можа да ми обясни. „Просто си създадохме такъв навик — каза ми. — Нещо като любовна игра, предполагам.“ Ей-това ми каза. Без да се срамува. Без да се оправдава. Сякаш си мислеше: „Всичко това е сън, от който скоро ще се събудя.“ Стоим си значи двамата с нея и зяпаме тоя куп вехтории — гащи, фусти, патъци и Бог знае какво още в дъното на дрешника. По някое време я попитах откъде е намерила пари — все пак гледам извлеченията от кредитните карти в края на всеки месец и не бях виждал нищо от „Суитс“ в Бостън, — и така стигнахме до големия проблем. Който се оказа незаконно присвояване на средства.