Стивън Кинг
Немият (4)

4.

След Гардинърския пункт пътят отново се превръща в лишено от входна такса шосе, което обхваща четиристотин и петдесет километра пустош — гори, поля и тук-там някой фургон със сателитна чиния на покрива и вдигнат на трупчета камион в страничното дворче. През летния сезон трафикът е по-натоварен заради туристите, но по това време почти никой не минава оттук. Всяка кола се превръща в отделен малък свят. На Монет му хрумва, че (навярно заради медальона на Сейнт Кристофър, висящ от огледалото за обратно виждане, подарен му от Барб в едни по-добри и далеч по-нормални дни) колата му се е превърнала в подвижна изповедалня. И както правят хората в изповедалните, бавно започва да разказва историята си.

— Женен съм. Аз съм на петдесет и пет, а съпругата ми е на петдесет и четири.

Тези думи го накараха да се замисли, докато гледаше как чистачките се движат наляво-надясно по предното стъкло.

— Петдесет и четири, Барбара е на петдесет и четири. Женени сме от двайсет и шест години. Имаме едно дете. Дъщеря. Келси-Ан. Учи в колеж в Кливланд, но не знам колко дълго ще успея да я задържа там, защото преди две седмици без никакво предупреждение жена ми изригна като Сейнт Хелънс^[1].

Оказа се, че си имала любовник. От близо две години. Бил учител — много ясно, че ще е учител, може ли да е нещо друго, — но тя си го нарича Боб Каубоя. Оказа се, че през всичките тези вечери, когато си мислех, че бачка по разни образователни програми, тя е обръщала шотове с текила и е танцувала с шибания Боб Каубоя!

Това беше смешно. Всеки би го признал. Беше като излязло от типичен ситком, ако изобщо има такова нещо като типичен ситком. Обаче очите му — макар и сухи — пареха, сякаш някой ги бе натрил с отровен бръшлян. Погледна надясно, ала спътникът му продължаваше да гледа настрани, опрял чело до прозореца. Монет беше сигурен, че спи.

Почти сигурен.

Досега не бе говорил с никого за изневярата й. Келси все още не знаеше, въпреки че балонът на блаженото й неведение съвсем скоро щеше да се пукне. Мълвата беше плъзнала — бе затворил телефона на трима различни репортери, преди да предприеме това пътуване, — но за щастие все още нямаше какво да напишат или да излъчат. Всеки момент това щеше да се промени, ала Монет възнамеряваше да отблъсква атаките им с „Без коментар!“ колкото може по-дълго, най-вече за да си спести унижението. В същото време, осъзна той, точно на коментирането на случая се бе отдал в момента, и то му носеше огромно, макар и настървено облекчение. Един вид сякаш пееше в банята. Или повръщаше там.

— Тя е на петдесет и четири — натърти за пореден път. — Ето това не мога да проумея. Излиза, че е тръгнала с тоя тип, който всъщност се казва Робърт Яндовски — да ти звучи като каубойско име? — когато е била на петдесет и две. Петдесет и две! Не смятащ ли, че на тази възраст човек не би трябвало да прави глупости, приятелю? На тази възраст би трябвало отдавна да си посял дивия си овес, после да си го изкоренил и да си засадил далеч по-полезна реколта… Мили боже, та тя носи бифокални очила! Жлъчката й е оперирана! И тя ходи да се опъва с този тип! В мотел „Гроув“, където двамата са си устроили малкото си сладко домакинство! Купил съм й прекрасна къща в Бъкстън с двоен гараж, взел съм й ауди на дългосрочен лизинг, а тя да плюе на всичко това, за да се напива всеки четвъртък в „Рейндж Райдърс“ и после да се шиба с тоя тип до ранни зори — или колкото там успеят да издържат, — при положение че е на петдесет и четири! Да не говорим за Боб Каубоя, който е на шейсет, мамка му!

Монет си даде сметка, че вика, и се смъмри да престане, ала щом видя, че стопаджията не е помръднал (освен ако не се бе сгушил още по-навътре в дебелото си яке), осъзна, че няма защо да го прави. Беше в колата си и караше по пустеещото шосе №I-95, някъде на изток от слънцето и на запад от Огъста. Спътникът му беше глухоням. Можеше да вика, да крещи и да ругае колкото и както си иска.

И той продължи да вика:

— Барб развали всичко. Не го отричаше, но и не видях да се чувства засрамена. Изглеждаше ми… спокойна. Малко отнесена, може би. Сякаш продължаваше да живее във въображаемия си свят.

Жена му беше казала, че вината отчасти е негова.

— Пътувам много, така си е. Миналата година съм бил на път над триста дни. Тя оставаше сама — нали ти казах, че имаме само едно пиленце, което завърши гимназията и излетя от гнездото. И затова вината била моя. За Боб Каубоя и всичко останало.

Слепоочията му пулсираха, а носът му бе запушен. Подсмръкна силно, така че пред очите му се появиха черни точици, ала не усети никакво облекчение. Не и в носа си. За сметка на това главоболието му премина. Изведнъж се почувства доволен, задето бе качил стопаджията. Можеше да наговори всичките тези неща и ако пътуваше съвсем сам, но…